Александър Геренски
Седмата чаша (36)

4

Беше заспал много късно след полунощ и затова, когато настойчивият звън на телефона го събуди в седем и половина, имаше чувството, че току–що е затворил очи. Протегна ръка, взе слушалката и каза през прозявка:

— Геренски слуша.

От другата страна се разнесе възбуденият глас на помощника му:

— Съжалявам, ако съм ви събудил, другарю подполковник. Но вятърът се оказа първокачествена буря.

— Да? — произнесе Геренски с пробуден интерес. — За кой вятър говориш?

— За вятъра на Дон Кихот, другарю подполковник. Онзи, който трябваше да раздвижи вятърните мелници. Ето няколко от неговите вихрушки: анонимно обаждане по телефона, Средков е в управлението, намерено е и шишенце с отрова… Не е ли достатъчно?

Геренски се събуди окончателно. Отхвърли завивката, спусна босите си крака на пода и каза:

— Разказвай!

— Аз мислех, че ще дойдете, но… Добре, щом искате.

И Смилов разказа. Събудили и него по телефона, но това станало малко след шест сутринта. Известието било необикновено — непознат и преправен глас се обадил в Пето районно управление и съобщил: „Ако искате да разкриете убийствата на Даракчиев и Даргов, прегледайте гардероба на Атанас Средков.“ (Така поне записал дежурният в Пето районно.) Повторил тези думи и веднага затворил телефона. От районното управление, където изобщо не знаели за двете убийства, веднага се обадили в централното управление. Така съобщението стигнало до Смилов.

Отначало Любомир Смилов имал намерение незабавно да уведоми подполковника, но после се отказал — помислил, че може би се касае за един от поредните блъфове на хората от консорциума, и затова решил първо да се запознае по-подробно с обстановката. Облякъл се и отишъл в управлението. И там го чакала втора изненада — Атанас Средков с шишенце калиев цианид в ръка!

— Интересна история — вметна Геренски. — Какви обяснения даде Средков?

Средков отсъствувал няколко дни от града. Върнал се рано тази сутрин. Нямало уж никакви външни белези някой да е влизал в къщата по време на отсъствието му, но когато подреждал нещата в гардероба си, забелязал разместване на дрехите. Поровил малко и попаднал на едно шишенце от пеницилин, на дъното на което имало бял прашец. Отворил го. Лъхнала го миризма на горчиви бадеми. И като размислил, веднага отишъл в управлението и зачакал Смилов или Геренски.

— Той знае ли какво е съдържанието на шишенцето?

— Не се прави, че не знае.

— Къде е сега шишенцето?

— В лабораторията. Поисках и една бърза дактилоскопическа експертиза. И знаете ли какво открих, другарю подполковник? Първо, че вие никога не сте имали по-сръчен помощник от мене. И второ, че върху шишенцето има отпечатъци от пръстите на Средков, Паликаров и някакво трето непознато лице.

— На Паликаров? Сигурен ли си?

— Заключението е съвсем категорично. Сега поисках химическа експертиза, за да се установи дали този калиев цианид е същият, който напоследък изпрати на онзи свят Даракчиев и Даргов. — Продължително мълчание. И после: — За какво мислите, другарю подполковник?

— Ако трябва да отговоря със скучните изброявания на небезизвестния капитан Смилов, би трябвало да кажа: Първо, този вятър е предизвикан от великана, а не от Дон Кихот. Второ, налага се бърз обиск у Паликаров. Трето, въз основа на отпечатъците ще поискам разрешение от прокурора за този обиск и същият небезизвестен капитан след малко ще препуска нататък. Четвърто, ако Атанас Средков е още в управлението, нека ме чака. Веднага пристигам, за да поговоря с него…

 

 

— Преди четвърт час капитан Смилов изчезна като вихър, другарю подполковник — каза му милиционерът Радой, когато четиридесет минути по-късно Александър Геренски пристигна в управлението. — Нареди да ви кажа, че вие сте знаели къде е.

Размениха още няколко думи, после Геренски се качи в кабинета си. На бюрото му бяха оставени резултатите от двете експертизи. Едната потвърждаваше това, което той вече знаеше от разговора със Смилов: отпечатъците върху шишенцето принадлежаха на Средков, Паликаров и на още едно лице: новото в протокола беше, че тези трети отпечатъци не принадлежаха на Даргова, Жилков, Даракчиева, Тотева и Данчева, нито на някой от редовните „клиенти“ на милицията, чиито отпечатъци са картотекирани. Другата експертиза гласеше, че калиевият цианид в шишенцето е същият по състав и чистота, както онзи, с който бяха убити Георги Даракчиев и Коста Даргов.

Той въздъхна, помисли с тъга, че не успя да си купи дори една кифла, после позвъни и нареди да доведат Средков при него. Докато чакаше, той се заразхожда из кабинета си и се замисли:

„Най-тежкото в нашата работа е недоверието. Да, да, точно така, самата служба ни принуждава да бъдем недоверчиви, да приемаме всяко нещо с резерва. Ето, идва Ананас Средков и носи шишенце с цианкалий, дава и сравнително приемливо обяснение за намирането му. Как трябва да преценя случая? Най-разумното е да приема, че той говори истината. Наглед всичко е ясно: някой, вероятно истинският убиец, е подхвърлил шишенцето в гардероба на Средков и после се е обадил по телефона, за да го намерим, и това да се превърне в унищожителна улика срещу митничаря. Добре скроена игра, ако не беше се случило така, че Средков сам да намери шишенцето и да има достатъчно здрав разум да го донесе веднага. И само «здрав разум» ли се крие тук? Как така Средков точно по същото време открил шишенцето! И защо по шишенцето има пръстови отпечатъци на Паликаров? Да, той не е много умен, но чак пък толкова… Да направи подобна грешка, да подхвърли отровата на Средков и да забрави, че е оставил собствените си отпечатъци! Мога ли при това положение да се доверя на Средков и да сваля от него подозренията си? Ами ако предположим, че Средков по някакъв начин е успял да се добере до шишенце, което Борис Паликаров е държал в ръцете си. Да приемем още, че именно Атанас Средков е извършил двете убийства и че някъде на тайничко място крие истинския съд с отровата. Какво му е оставало да направи? Да пресипе в шишенцето отрова и като добросъвестен гражданин да ни го донесе. Съображенията също са ясни: ние сме длъжни да помислим, че Паликаров е притежател на отровата, но гледа да прехвърли съмнението върху Средков. Наистина сложна и хитра игра. Но убиецът не доказа ли, че е гросмайстор в престъпната игра? И в такъв случай — как мога аз да не проявявам недоверие?…“

Дотук беше стигнал в разсъжденията си Александър Геренски, когато вратата се отвори и един милиционер въведе Атанас Средков.

— Заповядайте, седнете, Средков — покани го подполковникът, когато останаха сами. Той почака другият да заеме едното кресло и седна срещу него. — Къде бяхте изчезнали?

— При жената и детето — глухо отговори той. Седеше с приведена глава, като отбягваше да срещне погледа на Геренски. — Във Вършец. Там са на курорт. Курорт и лечение.

— Аха — неопределено каза Геренски.

Имаше нещо във външността на митничаря, което предразполагаше Геренски. Между всички „герои в случая със седмата чаша“ само той и Елена Тотева не принадлежаха към Даракчиевци. По него нямаше белези нито на богатство, нито на прекалена (кога истинска, кога само демонстрирана) самоувереност, нито на дръзко нахалство. Държеше се простичко, делнично, по човешки. Но още една подробност подкупваше подполковника: от всички заподозрени единствен Средков не се мъчеше да се покаже по-невинен, отколкото фактите го сочеха. Само че не беше ли това „маската на великана“, агнешката кожа, наметната от вълка?

— Във Вършец, така ли? — повтори той. — И защо бяхте там?

— При жената и детето.

— Кога свършва летуването им?

— След една седмица.

— И вие не можахте да дочакате една седмица, а избързахте при тях? Въпреки нареждането ми никой от подследствените да не напуша София?

За пръв път Средков, вдигна очи и ги насочи към Геренски. Това бяха очи на един безкрайно уморен и изтерзан човек.

— Аз… аз трябваше да отида… Не можех да чакам! Аз отидох… отидох… да се сбогувам, преди да бъда арестуван.

Както и друг път преди това, Геренски почувствува, че нещо в него застава на страната на Средков. Не беше почувствувана близост, още по-малко — симпатия. Не беше и поради приспано професионално недоверие. Най-вероятно това се дължеше на засвидетелствуваната готовност на този човек да изкупи вината си. Каквато и да беше тя.

— Арестуван? И защо смятате, че ще бъдете арестуван?

— Арестуван и съден — допълни другият. И въздъхна: — Другарю Геренски, вие знаете как се развиха за мене събитията в последните дни… — Гласът на Средков се задави от напиращите сълзи.

Александър Геренски го наблюдава известно време мълчаливо, после поднесе към него пакетчето „Арда“.

— Запалете! Цигарата ще ви успокои.

Средков се подчини и с механични движения изтегли една цигара. Двамата запушиха.

— А защо не ходите на работа? Доколкото зная, не сте уволнен.

— Защо да ходя? — скръбно вдигна рамене митничарят. — Има ли значение дали ще работя ден повече или по-малко?

Отново се умълчаха. По стар навик Геренски съсредоточено наблюдаваше причудливите кривулици на дима от цигарата си.

— А сега разкажете ми всичко около това шишенце.

— Но аз вече…

— Да, на моя помощник. А сега повторете го на мене.

И Средков го повтори. Освен в подробностите той напълно се покриваше с онова, което Геренски вече знаеше.

— Имате ли някакви подозрения за човека, който е могъл да извърши това? — попита накрая Геренски.

— Никакви. Впрочем… сигурно е някой от онези.

На Геренски направи впечатление, че той не се броеше между „онези“.

— Защо мислите така?

— Защото все трябва да има някой виновен. И за тях е по-добре да съм аз, отколкото някой от тях. — Човекът повторно сви рамене. — Те са приятели, при това сдружени от тъмните си сделки. Аз съм външен човек за компанията им. И най-удобен за затвора, или даже за…

— Толкова ли е лесно да се влезе в къщата ви?

— Не къща, къщичка. Две стаи и кухня, в квартала на дъновистите. Но затова пък с чудесен двор. — При последните думи Средков за миг се оживи. — Всеки може да влезе. Обикновена ключалка. Какъвто и да е ключ става на нея.

В този момент иззвъня телефонът. Обаждаше се Смилов:

— Вятърът на Дон Кихот се превърна в истинска вихрушка, другарю подполковник.

— Какво се е случило? И откъде се обаждаш?

— От дома на Паликаров. Може би сега мислите, че съм тук на обиск? Нищо подобно, другарю подполковник. Обиск изобщо няма. Преди да получим разрешението от прокурора, се обади самият Паликаров и ни повика час по-скоро да се явим в дома му. Жертва на нападение, такива думи употреби. И тъй като вас още ви нямаше, аз довтасах веднага.

Геренски хвърли бърз замислен поглед към човека насреща.

— Можеш ли да почакаш две минути на телефона. Да? Добре, не прекъсвай линията!

Остави слушалката на бюрото си и отново се обърна към Средков.

— Сега нещо друго. Получили ли сте напоследък някакви писма?

— Писма! От кого?

— Това не е отговор на въпроса ми, Средков — многозначително и хладно рече Геренски.

— Никакви писма. Бях във Вършец. От други писма не чакам.

— Прегледахте ли пощенската кутия?

— Не. И на ум не ми е минавало. Не чакам от никого писма, пък и… при сегашните събития…

— Прегледайте кутията, Средков. И ако намерите някакви писма, обадете ми се. Запазете ги, може да потрябват. — Подполковникът се поизправи. — С вас мисля, че се разбрахме.

Тонът му подсказа, че разговорът е завършен. Но Средков зададе още един въпрос:

— Какво ще стане сега?

— Каквото става обикновено. Всеки ще си получи заслуженото. — Геренски натърти: — Най-вече онзи, който извърши двете убийства!

Той изпрати митничаря до вратата, нареди на чакащия милиционер да го изведе от управлението и се върна при телефона.

— Продължавай, Любак. Каква е тази история с нападението?

— Тук наистина някой е шетал много здраво…

— Чакай. Къде е сега Паликаров, че говориш така открито?

— Не може да ме чуе. Затворил съм го в банята. И не смятайте, че е при лоши условия, другарю подполковник. Банята на Паликаров по площ не отстъпва на едностаен апартамент от новите.

— А какво разказа той, преди да го затвориш в банята?

— Блудкави показания, другарю подполковник. Блудкави като име на парфюм. Или като некроложно стихотворение… „Има нещо гнило в Дания“, както е казал другарят Хамлет. Тези думи много подхождат и за нападението, и за обясненията на Паликаров. Но усещам, че нещо ми се изплъзва…

Геренски разбра неизречената молба на помощника си. И каза:

— Добре. Почакай ме там. И извади Паликаров от банята…