Александър Геренски
Седмата чаша (28)

1

Случайно или шибнати от страха, поканените се събраха във вилата почти половин час преди определеното време. Кой повече, кой по-малко, но всички изглеждаха гузни и потиснати. Гледаха се подозрително, след първото неизбежно „добър ден“ замълчаваха рязко и в това мълчание, изпълнено с напрежение, имаше хиляди неизречени остри думи, намеци, обвинения и оправдания. Погледнати отстрани, те бяха по-скоро смешни — осем души, които се познаваха твърде добре, а сега отбягваха погледите си и се преструваха на вдълбочени в картината на стената, в кристалната ваза или просто в дима от цигарата. Но на тях самите, осемте участници в срещата, далеч не им беше до смях.

Защото деветият присъствуващ беше страхът.

Или може би — сянката на Георги Даракчиев.

Когато си спомни за Даракчиев, Коста Даргов изведнъж си каза, че „трябва да хване положението в ръцете си“. Даракчиев не беше човек, който кротко и примирено ще очаква събитията да се стоварят на главата му. Въпреки всичките си недостатъци, той беше борец и стратег — съумяваше да предвиди опасностите, да се въоръжи срещу тях и да им се противопостави с всички сили и средства. Като стигна до тази точка в разсъжденията си, Даргов реши, че онзи, който има намерение да присвои наследството на покойника, трябва преди всичко да притежава или поне да демонстрира неговите качества. Особено сега, когато опасността беше тъй реална и близка.

Той мушна ръце в джобовете, изкашля се шумно, опря рамо на мраморната камина и каза високо:

— Ей, вие двете там! Куклите!

В тягостната тишина, която цареше в хола, гласът му прозвуча още по-силно. Всички се извърнаха към него.

— На вас говоря — продължи той. Очите му сочеха Мария Данчева и Елена Тотева. — Вземете си дрънкулките и излезте да си поиграете на двора.

— Защо? — попита объркано Тотева. — Нали ни казаха…

— Ясно защо. Защото батковците и какичките искат да си поговорят. А когато батковците и какичките си говорят, бебетата не трябва да слушат. За да не се учат на лоши думи. Хайде, омитайте се! Когато онези дойдат, ще ви повикаме, бъдете спокойни.

Двете момичета се спогледаха, поколебаха се, после безропотно се подчиниха. В походката на Мими имаше нещо нахално и предизвикателно. Льони излезе гузно, с превит гръб на човек, който е загубил всякакво самочувствие. След тях се изправи и Зина Даракчиева.

— Вероятно трябва да ги последвам — рече тя, просто. — Аз съм от какичките, но не виждам какво има да си говоря с вас.

— А мене ми се струва, че трябва да останеш — с рязък смях й отговори Даргов. — Докато беше жив Георги, ти яде от меда. Сега трябва да опиташ и от жилото.

Няколко секунди Зина очевидно не знаеше как да реагира. После, изглежда, реши, че няма защо да се впуща в излишни разправии, вдигна рамене и демонстративно се отпусна най-близкия фотьойл. Все така изправен до камината, Коста Даргов заговори:

— Трябва да поговорим. Ние тук сме все стари приятелчета, можем да си кажем истината, както си е. Е, бай Атанас е по-нов в компанията, това е вярно, но той разбира от човешка дума и няма да се дели от колектива. — Даргов се изсмя. Имаше съзнанието, че е казал някаква особена остроумна духовитост. — Нас не ни събират за хубаво — продължи той. — Не знам какво точно са намислили другарчетата, но явно е, че не сме тук, за да ни черпят с шоколадени бонбони. Навярно ще ни разпитват, ще правят очни ставки и прочие глупости. Целта им е една — да ни притиснат до стената и да ни принудят да се разбъбрем.

— Аз мисля — обади се глухо Паликаров, — че ще ни накарат да възстановим събитията от петък. — На младини той бе имал близки приятелски връзки с хора от полицията и познаваше някои криминалистически похвати. — Ще ни накарат да разиграем срещата в петък и ще ни наблюдават как ще се държим.

— Ако беше така — намеси се и Зина, — ние с Коста нямаше да се намираме тука. Така или иначе ние двамата не участвувахме в милото ви празненство.

Даргов вдигна предупредително ръка. Той не желаеше да остави инициативата в разговора на другите.

— Дори и това да е. Каквито и да са похватите, които ония са намислили, целта е все същата. Затова искам да ви предупредя: дръжте си човките затворени. Който уби Даракчиев — да си трае; който не го е убил — да си трае двойно!

— Искам да пия — неочаквано рече Беба и съпругът й кресна нервно:

— Стига си се наливала, глупачко такава! Искаш да се насмучеш, пък после ще плещиш врели и некипели! Не, никакъв спирт! Ще бъдеш трезва и разумна, иначе… — Той се обърна пак към цялата компания: — Да бъдем наясно по две неща. Всеки от нас е разпитван, давал е показания и малко или много, но все е послъгал за нещо. Някой е лъгал по-умно, друг — по-глупаво. Сега това няма значение. Важното е всеки да си спомни какво е приказвал и както и да го въртят и сучат, нека си държи на старите думи.

— А ако ни изобличат? — вметна Жилков, който си припомни, че Геренски вече бе съумял да изтръгне някои излишни приказки от него. — Какво да правим, ако съвсем ачик ни хванат в лъжа?

— И това няма значение. Положението е ясно: умно ли сме лъгали или глупаво, но в резултат на приказките ни онези не разкриха убийството. Самият факт, че ни събират тука, показва, че те се признават за надвити. И сега ще се опитват да наваксат онова, което им се е изплъзнало. Следователно, ако ние държим на старите си приказки, те няма да отидат нито крачка по-напред.

— Има нещо вярно в думите на Коста — замислено потвърди Паликаров. — Държим ли се здраво, има шансове да излезем сухи от водата. А второто, Коста? Нали каза, че трябва да бъдем наясно по две неща?

— Не две, а три — поправи се Даргов. — Второто е, че ония не трябва да измъкнат от нас нито една дума за консорциума. Разберете, убийството няма нищо общо с нашия бизнес и затова е безсмислено да се топим сами за нещо, за което фантетата нямат и хабер! Говорете каквото ви дойде на ума. Разправяйте кой с кого е ял и кой с кого е спал, но за сделките… — Той хвана с два пръста устните си.

Тази втора точка от разсъжденията на Даргов беше толкова ясна, че никой не се залови да я коментира.

— А третото? — Този път въпроса зададе Беба.

— Третото е, да не се боите от милицията. Трябва да се страхувате само от мене. Животът и съдбата ви са тук. — Той посочи дясната си ръка и всички машинално впериха очи в нея. Ръката му беше пепелявосива и сбръчкана като стар папирус. — Ако ме слушате, ще ви измъкна. Но ако своеволничите…

Даргов не успя да завърши. Входната врата на вилата се хлопна, после се разнесоха неравномерни стъпки.

Пристигаше подполковник Геренски, придружен от капитан Смилов и двама млади мъже.