Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

2

Ако някой много запален играч на „тото“ в този следобед е искал да подаде фиша си непременно в пункта на Жилков, той би бил принуден твърде дълго да чака. Защото шефът на пункта закъсня — след като почти три часа седя и измъчва тромавия си мозък с новата обстановка, Дамян Жилков реши да направи едно посещение в дома на Даргови. И то в час, когато Коста Даргов положително нямаше да си бъде в къщи.

Беба не се изненада на посещението. Или поне се държа толкова хладнокръвно на вратата, когато видя пред себе си скулестата физиономия на Дамян, че с нищо не издаде изненадата си. Тя покани госта вътре, погрижи се да го настани на едно канапе, смеси в миксера „Мартини“ и джин, наля питието в две чаши и едва тогава седна в креслото срещу Жилков. Пиха, после Беба подхвана разговора:

— Имаш такъв вид, сякаш те боли зъб. Какво се е случило?

Когато идваше насам, Жилков мислеше, че той ще дърпа конците в предстоящия разговор. Сега изведнъж се почувствува безпомощен — даде си сметка, че жената срещу него беше по-умната, по-спокойната и по-самоуверената. Не би могъл да я надвие с думи; мозъкът му действуваше твърде бавно, за да се справи с нея. И като всеки по-примитивен човек, Жилков реши да компенсира слабостите на ума си с по-голяма бруталност.

— Научи ли новината?

— Научавам много новини — отвърна тя хладно. — За коя от тях говориш?

— За появата на тази нова птица, Геренски. — Изненадата й му подсказа, че тя чува името на Александър Геренски за пръв път. Повтори й онова, което беше чул от Паликаров, и завърши: — Как ти се чини тази работа?

— Няма какво да ми се чини. — Беба бе възвърнала хладнокръвието си. — Аз съм си спокойна. Знам, че не съм извършила убийство и затова ми е безразлично кой ще води следствието…

— Изглеждаш много сигурна в това.

В гласа му имаше някаква скрита заплаха. Жилков се държеше и говореше като човек, който стиска козовете в ръката си, но още не иска да ги покаже. Тя го изгледа продължително, но лицето му (то беше грубо и простовато, а Беба нямаше опит да чете в такива лица) не й подсказваше нищо. Затова отговори предпазливо:

— Мислиш ли, че има нещо, поради което би трябвало да бъда неспокойна?

— Слушай, Беба, нека не си играем на дипломации. Нямам време за такива игри. Нито пък ги разбирам изтънко. Работата е твърде проста. Този Геренски е накарал Мими да се разприказва. И тази кокошка, тъй като й казали, че върху нея не пада съмнение, натопила мене. — Жилков й предаде разговора си с Борис Паликаров в двора на вилата, който Мими беше чула и съобщила на Геренски. — Нещата се стичат лошо за мене, това е съвсем ясно. Още повече че бай Борис ме е видял да се въртя около хола.

— Не виждам защо ми разказваш тези неща. Те нямат нищо общо с мене.

— Там е работата, че имат. И с тебе искам да играя със съвсем открити карти. Ако този Геренски, господ да го убие, натисне по-осезателно компанията, бай Борис също ще се разприказва. И аз ще бъда притиснат до стената. И ще се наложи също да си отворя човката.

— Говори още по-ясно.

Преди да продължи, Дамян Жилков взе чашата си с коктейла и я пресуши на един дъх — имаше нужда от подкрепата на алкохола.

— Ще говоря. В четвъртък следобед аз предадох твоите картини на Вернер Шьонберг. Човекът честно и почтено ми брои парите. В петък аз пристигнах пръв при Даракчиев и му дадох сумата до последното левче. Сега внимавай. Без да ги брои, той постави пачките в едно чекмедже на бюфета в хола. Постави ги там, превъртя ключето и го прибра в джоба си. Това бяха много пари, Беба, ужасно много пари. И аз…

— Режи накъсо — прекъсна го тя. — Бяха много пари и ти реши мирно, тихо и — най-главното — незабележимо да ги туриш в джоба си, нали?

— Така е. Пред тебе няма защо да крия. Съблазних се. През цялото време видът на тези захвърлени в чекмеджето пачки не излизаше от ума ми. И когато видях, че Даракчиев заобиколи вилата, за да отиде към беседката, аз се шмугнах след него в хола. На масичката имаше седем чаши, пълни с коняк. Но аз не ги докоснах, честен кръст.

Сега беше неин ред да му подхвърли:

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. Онзи, който е сложил отровата в чашата на господин Даракчиев, е свършил работата или преди, или след моето отиване в хола. Но май преди.

— Защо мислиш така?

— Ще ти кажа, не бързай! И така, аз влязох в хола, заобиколих масичката с коняците и се залепих право на чекмеджето. — Жилков извади от джоба си ножче и й го показа. Беше от онези ножчета, които имат всевъзможни приспособления. Жилков й посочи едно от тях. — Когато бях стругар, това си го направих сам. Направих го по модела, който ми даде един приятел. Шперц, отваря всякакви ключалки. Искаш ли да ти покажа?

— Няма нужда — каза тя. — Вярвам ти.

— Но тази ключалка не се поддаде. Не я знам каква е, но сигурно не е обикновена, щом господин Даракчиев й поверява толкова пари… аз честно се потрудих една–две минути, но не успях. И побързах да се измъкна.

— Продължавай — кимна Беба. Нищо в нея не подсказваше да изпитва някакво възмущение от факта, че Жилков се е готвел да ограби приятеля си, на когото в края на краищата дължеше невероятното си забогатяване. Тя наистина не изпитваше подобно чувство.

— Няма да продължа, а ще се върна малко назад. Имаше една подробност, за която аз си спомних доста време след като Даракчиев предаде богу дух.

— И каква е тази толкова забележителна подробност?

— Няма защо да ти казвам, че когато влизах в хола, аз се движех по-безшумно и от котка. Знаеш: ако господин Даракчиев ме пипнеше, че бъркам в чекмеджето — сбогом работа, сбогом тлъст доход. Вмъкнах се в хола и се притаих. И тогава, Беба, аз много ясно чух стъпки по стълбите към горния етаж. Понечих да побягна. После събрах кураж и изчаках да разбера накъде отиват стъпките — нагоре или надолу. И се поуспокоих: стъпките отиваха нагоре. Прекосих хола и леко открехнах вратата във входното антре. Тогава чух още по-ясно. Това бяха твои стъпки, Беба. Ти, именно ти си била преди мене в хола, свършила си каквото си имала да свършваш и си отиваше. Боса! Стъпалата само поскърцваха. А кой може да се изкачва бос? — Той избърса челото си. — Само Беба Даргова! Това е цялата работа. Исках с тебе да сме наясно. Притиснат ли ме до стената, аз ще кажа всичко. Ще си призная за неуспялата кражба, но ще кажа и за твоето слизане до хола. Не искам да ми нахлузят и едно убийство…

— А как ще го докажеш?

— Няма да се мъча да го доказвам. Не забравяй, че ония изследваха следите по стълбата. Аз само ще бъда свидетелят, който ще го потвърди.

Тя не му зададе нов въпрос. Много, много дълго време обмисля думите му, после стана, без видимо вълнение, разбърка нова порция коктейл и пак напълни чашите. Но този път не седна в креслото, а на канапето до Жилков; седна така, че уж неволно остави полите на халата й да се свлекат надолу и да открият коляното и част от бедрото й. Почувствува погледа на Дамян Жилков върху разголения си крак и усети как тялото на мъжа се вдървява.

Беба подаде едната чаша на Жилков, а сама вдигна другата.

— Да пием — каза тя. — Да пием за нашето приятелство.

Той с мъка изля питието в скованото си гърло. А в същото време Беба го гледаше с премрежени, обещаващи очи.

— Откровеност за откровеност — каза тя после. Гласът й звучеше по-скоро делово, отколкото нежно. — Не съм извършила убийството и затова няма причини да се плаша. Но твоите показания ще ми създадат сериозни неприятности, няма защо да крия и извъртам. И аз ти предлагам да забравиш какво си чул тогава, докато си бил в хола. Ще съумея да те възнаградя за мълчанието, обещавам ти.

Той стоеше неподвижно и я гледаше с широко отворени, изцъклени очи. Беше хубава жена, дявол да я вземе, хубава и съблазнителна! И сигурно не говореше празни приказки, когато споменаваше за възнаграждението… Пък и защо да не се съгласи — той, който все още дълбоко в себе си не се отказваше от мисълта да заеме един ден мястото на Даракчиев в консорциума, не беше ли редно да го наследи и като любовник на тази жена? Какво му пречеше? Та нали самият Даракчиев му я беше натикал в ръцете?

Ограниченият ум на Жилков работеше трескаво. Тялото му го подтикваше да приеме, но изведнъж си даде сметка каква беше цената, която Беба искаше. Стресна се — тази цена го уплаши. Не, не можеше да приеме. Защото Беба щеше може би да бъде единственият коз на Жилков за спасението му.

Мисълта му се втурна в друга посока. Защо да не приеме, а ако „ножът опре до кокала“, пак да пожертвува Беба в името на собственото си спасение? Изкушен от тази възможност, той я премисли внимателно. Премисли я и се отказа от нея. Дълбоко в себе си се страхуваше от Беба. Жена като нея е способна на всичко. И когато реши да отмъщава, отмъщението й може да бъде страшно.

Той опря ръка на канапето и полека се изправи. Сам не позна гласа си, когато изрече глухо:

— Не, Беба. Не мога да ти обещая. Страх ме е…

Не довърши и почти изтича към изхода.

Беба не го изпрати.