Шан Са
Момичето, което играеше Го (92)

92

Пекин е завзет.

Получаваме заповед да започнем претърсване на околността и да заловим шпионите и ранените китайски войници. Всички те трябва да бъдат екзекутирани.

Тази сутрин моите хора откриват някакъв съмнителен човек. Завързват му ръцете и го завличат по средата на селото.

Оказва се, че това е млад шпионин с разчорлена коса, ранен в ръката. Твърде широката за него студентска униформа виси на тялото му. Той упорито стои с наведена шава и нагло мълчи.

Войниците зареждат пушките.

Лейтенант Хаяши, който заедно с мен ръководи операцията, махва с ръка и ги спира. Той измъква сабята си и ми казва:

— Вие все се хвалите с вашата фамилна сабя от XVI век. Моята е изкована сто години по-късно. Ала прозвището й е „косачка на глави“. Сега ще ви направя показно.

Възбудени от предстоящото зрелище, войниците цъкат с език и си подвикват.

Хаяши заема позата на самурай, научена от древни рисунки: разтворени крака, подгънати колене и вдигната над главата сабя.

Пленникът бавно изправя глава.

Завива ми се свят.

— Почакайте!

Втурвам се към младежа и избърсвам черното му от кал и пушек лице. Откривам луничките във форма на сълзи.

— Не ме докосвайте — изпищява тя.

— Това е жена — възкликва Хаяши и прибира сабята в ножницата.

Той ме блъсва, събаря пленника на земята и пъхва ръка в панталона му.

Сърцето ми се свива. Това е тя! Какво прави тук, в това село? Кога е напуснала Манджурия?

— Жена е! — потвърждава възбудено Хаяши.

Девойката се дърпа и пронизително пищи. Той я удря два пъти през лицето, сваля обущата й и смъква панталона. Сетне разкопчава своя колан. Привлечени неудържимо, войниците оформят кръг около него.

— Дръпнете се! Всеки по реда си! — нарежда той.

— Глупаци!

Аз се хвърлям върху лейтенанта. Той обръща към мен разяреното си лице. Като вижда пистолета, насочен към челото му, избухва в сърдечен смях:

— Добре де, вие ще се възползвате пръв. В крайна сметка тя си е ваше откритие.

Не му отвръщам нищо. Той си мисли, че е разбрал, и ми шепне на ухото:

— За пръв път ви е, нали? Ако се стеснявате да го направите пред другите, вървете в ей онзи храм, аз ще пазя на вратата.

Хаяши ме завежда в храма, който се намира срещу нас. Двама войници донасят момичето и го хвърлят на земята. После затварят вратата, хихикайки.

Тя трепери с цялото си тяло. Свалям куртката си и покривам голите й крака.

— Не се бойте — казвам й аз на китайски.

Гласът ми я хвърля в смут. Тя разтваря широко очи и ме оглежда. Силна мъка изкривява чертите й. Внезапно плюе върху мен, хвърля се на земята и се разридава:

— Убий ме! Убий ме!

Хаяши чука по вратата, чувам го да се киска:

— Побързайте, лейтенант. Войниците ми вече не издържат!

Прегръщам моята китайка. Тя ме ухапва по рамото. Въпреки болката долепям буза до нейната. От очите ми потичат сълзи. Шепна й:

— Прости ми, прости ми…

Тя ми отвръща с истеричен писък:

— Убий ме, моля те. Убий ме! Не ме оставяй жива!

От другата страна на вратата Хаяши се провиква:

— Много се бавите, лейтенант. Побързайте. Не бъдете егоист.

Хващам пистолета и го опирам в слепоочието на китайката, която вдига глава. В очите й вече няма страх. Сега в тях виждам безразличието, с което се отнасяше към един непознат.

Потръпвам и притискам още по-силно оръжието:

— Познахте ли ме?

Тя притваря очи.

— Зная, че ме мразите, зная, че няма да ми простите. Сега не ме е грижа за вашето презрение. Ще убия вас и след това ще убия себе си. Заради вас се отказвам от тази война, предавам родината си. Заради вас ставам един недостоен син, потомък, който петни своите предци. Името ми никога няма да се появи в храма на героите. Ще бъда прокълнат.

Покривам девойката с целувки. По бузите й текат сълзи. Тя вече не се бори.

Земята потреперва от удари с приклад.

— Свършихте ли, лейтенант? Броя до три и влизам. Едно…

Вече нямам време да я запитам защо е напуснала родния край, защо е остригала прекрасните си коси. Имам към нея безброй въпроси, но няма да изрека нито един. Така и не се осмелих да й кажа любовни слова.

— Две…

Прошепвам на ухото й:

— Не се бойте. Ще ви последвам. Ще ви закрилям в мрака.

Тя отваря очи и ги вперва в мен:

— Името ми е Нощна песен.

Ала аз вече съм натиснал спусъка. Черните й зеници потрепват и се разширяват. От слепоочията й бликва кръв. С широко отворени очи тя пада по гръб.

Вратата се разтваря. Чувам зад себе си стъпки. Със съжаление се сещам, че дори няма да имам време да разпоря корема си като истински самурай.

Пъхвам опръсканото с кръв оръжие в устата си.

Грохот, това е земетресението.

Падам върху момичето, което играеше го. Лицето й ми се струва по-розово от преди. Тя се усмихва. Зная, че ще продължим нашата партия там, горе.

За да мога да виждам моята любима, се опитвам да държа очите си отворени.