Шан Са
Момичето, което играеше Го (67)

67

Бродя из улиците, без да мога да се отпусна.

— Прибери се в къщи — казва ми Хуан.

— Остави ме на мира.

— Моля те, прибери се в къщи.

— Мразя моята къща.

— Плачи тогава. Наплачи се, умолявам те.

— Нямам сълзи.

Тя купува пелмени от един уличен търговец.

— Хапни тогава.

— Тези пелмени миришат на лошо.

— Защо говориш така? На хубаво миришат.

— Развалени са. Не усещаш ли, че зеленчуците са вкиснати? Миришат на кръв. Хвърли ги, моля те, инак…

Стомахът ми се присвива и аз повръщам. Ужасена, Хуан хвърля пелмените на котките, които се навъртат наоколо.

Притискам колене до корема си.

— Дзин е жив! — обажда се Хуан.

Това щастие обаче не ми е достатъчно.

— Бременна съм от един мъртъв мъж. Трябва да се самоубия.

— Ти си се побъркала!

Хуан ме разтърсва за раменете:

— Ти си се побъркала! Кажи ми, че бълнуваш!

Не отвръщам нищо.

Тя скрива лице в ръцете си:

— Обеси се тогава! Никой не може да те спаси.

Дълго мълчим и накрая тя ме запитва:

— Ходи ли на лекар? Може да ти няма нищо.

— Нямам доверие на никого.

— Ще ти намеря лекар.

— Какъв смисъл има? Мин ме предаде. Трябва да умра.