Шан Са
Момичето, което играеше Го (28)

28

След земетресението започнах да изпитвам погнуса и омая от смъртта. Тя ме преследваше ден и нощ: внезапно ме обземаше тревога. Получавах сърцебиене. Плачех без причина.

Когато за пръв път докоснах пушка, студената стомана ми вля своята сила. Първият ми урок по стрелба бе на открито, на една гола местност. Сърцето ми биеше лудо. Усещах някакво страхопочитание, подобно на онова, което изпитва поклонникът, когато се кани да докосне нозете на някое божество. От първия изстрел ушите ми писнаха. При ритането оръжието силно ме удари. Вечерта заспах с натъртено рамо, но умиротворен.

Всеки човек трябва да умре. Да избереш нищото е единственият начин да го победиш.

На шестнадесет години животът ми започна отново. Вече не ми се привиждаше приливната вълна и опустошената гора. За мен армията се превърна в грамаден кораб, способен да устои на всякакви бури. В офицерското училище още първата година открих сладострастието и блаженството да се стопиш в прегръдките на жена. По-късно се научих да жертвувам удоволствието в името на дълга. Хагакуре^[1] се превърна в пътеводен фар, който ми помогна да измина пътя от юношеството до зрелостта.

Готов съм да посрещна смъртта. Защо да се женя? Жената на самурая се самоубива след смъртта на своя съпруг. Защо да захвърлям в бездната още един човешки живот? Много обичам децата, продължители на рода, надежда за нацията. Ала не съм в състояние да имам деца. Малките трябва да растат под покровителството на бащата, далеч от скръбта заради неговата загуба.

Свежестта на продажните момичета е като утринна роса. Без всякакви илюзии, те са сродни души на военните. Блудкавостта на техните чувства внася успокоение в ранимите ни сърца. Рожби на нищетата, те се плашат от щастието. Те са прокълнати и не смеят да мислят за вечността. Вкопчват се в нас като корабокрушенци в плаващ отломък. В нашите прегръдки има някаква религиозна непорочност.

След завършването на училище ние най-сетне можехме да се покажем на света. Старшите офицери открито издържаха гейши, а подпоручиците се задоволяваха с по някоя кратка среща.

Запознах се с госпожица Светлина през юни 1931 година. Празнувахме повишението на нашия капитан в една чайна. Стените се плъзгаха безшумно и гейшите се редуваха една след друга. Едни идваха, други се стапяха в мрака. Нощта се бе спуснала над Сумида. По течението бавно слизаха кораби със запалени фенери. Бях пийнал. Главата ми се въртеше. Другите се бяха заели да напият един офицер, който губеше на хазарт. Смеех се с цяло гърло. Канех се да изляза навън, за да повърна, когато зърнах една млада гейша в синьо кимоно с широки ръкави, изпъстрени с перуники. Тя ни поздрави с дълбок поклон. Движенията й бяха бавни, изпълнени с благородство. Въпреки белия грим, който покриваше лицето й, една луничка се открояваше върху брадичката, като й придаваше печално изражение.

Тя извади един шамисен от калъфа, взе перце от слонова кост и настрои инструмента. Сетне с дръзко движение удари по струните. Те прозвучаха като гръмотевица в летен ден. Вятърът засвири, разлюля дърветата, разкъса облаците. Глухото потракване на перцето раждаше мълнии, които се спускаха към планините. Поточетата се превръщаха в порои, реките набъбваха, брулено от вихрите, морето се устремяваше към брега, по който се плъзгаше пяна. Разнесе се гърлен глас. Тя запя за безнадеждната любов, за самотата, за мрака. Бях обзет от онова отчаяние, което понякога връхлита веселите пияници, покъртен до сълзи от злочестината на страстта, която тя ми разкриваше. Внезапно, като ваза, която се разбива на късове, музиката секна и гласът замлъкна.

Около мен офицерите се споглеждаха стъписано. След като ни поздрави, младата гейша прибра своя шамисен, поклони се и се оттегли, шумолейки с кимоното си.