Шан Са
Момичето, което играеше Го (55)

55

На другия край на улицата на фона на небето се появява фигурата на Мин. Студентът приближава на велосипед кръстовището, където го очаквам от часове и ми кимва с глава. Аз го изпивам с очи. Лицето му е гладко, без никаква следа от страдание. По челото му е избила пот. Той ми се усмихва и се отдалечава.

Трябва да открия Дзин! Преминавам през кордона от японски войници и влизам у тях. Вътрешните стени са рухнали, къщата е надупчена от куршуми. Само пурпурните гергини в градината са останали с вирнати глави. Дзин се е излегнал на един шезлонг и играе със своята птица.

— Мислех, че си в затвора.

Той вдига глава. В очите му се чете омраза и желание.

— Ти си моят затвор.

Събуждам се.

Още от зазоряване кръстовището при храма е наводнено от търговци, хора, които се разхождат, даоистки монаси. Заставам пред един щанд и се насилвам да хапна от супата с фиде. През вдигащата се от врящата тенджера пара, дебна появата на Мин.

Минувачи се шляят, водачи на рикши превиват гръб. Накъде са се запътили? Дали някой техен син или брат не е попаднал в ръцете на японците? Завиждам на безгрижието на даоистите, на невежеството на децата в прегръдките на майките им, на безметежната нищета на просяците. Когато на хоризонта се задава велосипед, тревожно се надигам. За пръв път осъзнавам значението на израза „взирам се до болка“.

Скоро слънцето се издига на небосвода. Скривам се на сянка под една върба. По кръстовището преминават японски войници със знаменца на щиковете. Под каските виждам само млади и жестоки лица. Набити, с присвити очи и чип нос над мустачките, те са въплъщение на онзи островен народ, който според легендата произхожда от нашия. Отвращават ме.

В единадесет часа решавам да отида на училище. Хуан ми съобщава, че учителят по литература е открил моето отсъствие и си е отбелязал името ми. „Защо закъсня?“, пита ме тя. Осведомявам я за положението.

Тя се замисля:

— Би трябвало да изчезнеш за известно време. Ходила си с Мин и Дзин. Японците биха могли да се заинтересуват от теб.

Избухвам в смях:

— Ако дойдат за мен, с радост ще ги последвам. А и къде бих могла да се скрия? Ако избягам, родителите ми ще бъдат затворени на мое място. Щом искат, нека ме арестуват!

Хуан ме моли да не правя глупости.

— Нищо няма да направя. Аз съм толкова благоразумна, толкова страхлива. Никога и през ум няма да ми мине да опожаря японската казарма, за да спася приятелите си. Те са истинските герои. Умеят да стрелят с пистолет, да хвърлят гранати, да взривяват с динамит. Умеят да рискуват живота си за една велика кауза. Аз никога не съм докосвала оръжие. Нямам представа колко тежи, как действува. Оказах се неспособна да разпозная един човек от съпротивата. Аз съм едно обикновено момиче.