Шан Са
Момичето, което играеше Го (78)

78

По средата на поляната тя се покланя:

— Бдете над мен. Ако заспя, не ме събуждайте.

Тя ляга на тревата под едно дърво и подлага под тавата си ученическата чанта.

Смаян съм и не зная какво да правя. Разбирам всичко и не разбирам нищо. Тя иска да отида при нея под дървото. Тя, която познава опасностите, които крие обкръжението, тя, която изчислява с десет хода напред, за да ги избегне, сега навлиза сред плетеница от човешки чувства и става моя пленница.

Докосвам пистолета, скрит под туниката ми. Дали е разбрала кой съм? Дали не ми поставя клопка? Дърветата и храстите край мен образуват застрашителен кръг. Наострям уши. Нищо, с изключение на песента на една птица, на монотонното цвъркане на щурците, на ромона на един извор.

Приближавам се до китайката. С притворени очи и леко подвити крака тя се е свила на лявата си страна. Махвам с ветрилото, за да пропъдя една пчела, която е взела нежния мъх по лицето й за цветни тичинки. Тя не помръдва. Навеждам се. Гърдите й се повдигат и спускат с ритъма на дишането. Тя спи!

Сядам до дървото, което ни приютява под сянката си. Дълбокият сън на девойката ме трогва. Решавам да чакам, докато се събуди, и се отдавам на покоя на следобедната дрямка сред околната прохлада. Клепките ми натежават. Упоен от монотонното бръмчене на насекомите, затварям очи.

Как започна тази история? Аз живеех в Япония, тя в Манджурия. В едно снежно утро нашата дивизия потегли с кораби към континента. От палубата се виждаха вълните, които плискаха посред мъгливото море. Невидимата китайска земя си оставаше за мен една отвлечена идея. От тази сива неподвижност изплуваха железопътни линии, гори, реки, градове. Кривите пътеки на съдбата ме доведоха на Площада на Хилядите ветрове, където ме очакваше едно момиче.

Не си спомням кога за пръв път съм играл го. Изучавам тази игра повече от петнадесет години. Постепенно се осмелих да предизвиквам възрастните, които със снизхождение ми даваха преднина. Надсмиваха се над моите елементарни тактически ходове. Клопките ми бяха тромави като преял човек. През този период от живота ми не можех да си представя бъдещето, нито пък миналото. Трябваше да минат години, преди го да ме приучи свободно да пътувам между вчера, днес и утре. От ход на ход, милионите черни и бели пулове изградиха мост сред безкрая на Китай.

Отварям очи. В небето планина от облаци с дълбоки долини придава странна релефност на поляната. Тревите, клоните, цветята, останали невидими под жарката слънчева светлина, сега придобиват определени форми, сякаш са били току-що изваяни. Вятърът свири в дърветата. Китайката спи посред този концерт от кото, флейти и шамисени. Роклята й стига до глезените. Мъртвите листа, нападали върху нея, образуват синьовиолетова мантия, която следва извивките на тялото й, величествена със своите чупки, бразди и вълнисти гънки. Дали няма да стане ненадейно и да затанцува върху този подиум, отреден за богове и мечтатели?

Слънцето изплува иззад един облак. То покрива лицето на спящата със златна маска. Тя простенва и се обръща на дясната страна. Върху лявата й буза са се отпечатали тревички. Разгъвам тихо ветрилото си й го държа разтворено над главата й. Сключените й вежди се отпускат. Върху устните й пробягва усмивка.

Леко галя тялото й с тази изкуствена сянка. Изпълва ме неудържимо сладострастие. Рязко затварям ветрилото.

Как съм могъл да объркам безразличието със свенливостта, да остана глух за нейните послания? Тя ме е обичала, още докато аз съм я смятал за малко момиченце. Именно силата на тази дълго спотайвана страст я е превърнала в жена. Днес, с нечувана дързост, тя ми се предлага. В очите й приличам на страхливец, който допреди малко се боеше от клопка и се колебаеше дали да не се скрие в прегръдките й, за да запази живота си.

Войната ще избухне. Утре ще замина за фронта и ще я изоставя. Как бих могъл съвсем безскрупулно да злоупотребя с нейната непорочност?

Един военен заслужава смърт, не любов.

Искам да събера мислите си и притварям очи. На тази слънчева поляна аз противопоставям едно заснежено поле с окопи в замръзналата земя и разлагащи се трупове.

Нещо се блъсва в краката ми. Китайката се присвива на две. Изглежда страда. Дали не й е студено? За глезено дете като нея не е добре да спи дълго време на земята. Бутвам я леко. Вместо да се събуди, тя потреперва и продължава да сънува своя кошмар. Хващам я за ръцете и я вземам на коленете си. Тя сякаш се успокоява.

Струва ми се, че между притворените й клепки съзирам светлината на щастието.