Шан Са
Момичето, което играеше Го (38)

38

Почистваме оръжията и оправяме униформите, преди да поемем нататък. Не след дълго на хоризонта се показва старинен град, опасан с крепостни стени. Край рова растат тополи. По пътя китайци развяват нашите знамена със слънце върху тях. Преминаваме през главната порта и градът на Хилядите ветрове разстила пред нас своя разкош: безброй керемидени покриви, широки улици, по които гъмжи от търговци, оглушителен шум от движението, примамлива миризма от ресторантите. Един полковник от местния гарнизон ни посреща заедно с група офицери и кмета на града — мустакат закръглен манджурец, който пък води свита от представители на местната буржоазия.

Зяпваме от удивление. Тридесетина млади проститутки в кимоно ни махат от тротоара. Те се блъскат, смеят се и се изчервяват. Най-плахите крият лица и обсъждат помежду си нашата походка и осанка. По-дръзките ни подхвърлят безразборно японски изрази: „Много си хубав!“, „Елате да ме видите в Златния лотос“, „Обичам ви“. Забравяме за умората от ходенето, вдигаме гордо глави и поемаме въздух, за да изпъчим гърди.

Казармата с бариери и картечни гнезда на портала и бодлива тел по високите стени се намира западно от града. Оставената в резерв част ни посреща на плаца построена в каре.

След официалните поздравления идва ред на топлия обяд. Веднага след като приключват речите в столовата, ние се нахвърляме на пикантната супа от говеждо с водорасли; надпреварваме се да грабим тлъсти шарани, плешки от елен, гърди от фазан. Гълтаме лакомо топки ориз, мариновани зеленчуци, доуфу, грижливо подредени в чинии резенчета сурова риба.

С издут стомах, предъвквайки все още мислено вкусната храна, аз се завличам до моята стая и се строполявам на леглото.