Шан Са
Момичето, което играеше Го (88)

88

Завръщам се на Площада на Хилядите ветрове.

Вече почти не се храня. Подлагам тялото си на изключително тежко изпитание, но въпреки това то устоява на изтощението. От много дни не е капнала нито капка дъжд и бронзовото слънце замъглява ума ми. Любовта ми се е превърнала в животинско желание. Понякога през дългите безсънни нощи ми се струва, че докосвам кожата й, като някой умиращ от жажда, който си въобразява, че пие вода… Пред очите ми непрекъснато се явяват очертанията на лицето й, на шията, раменете, ръцете, представям си гърдите й, хълбоците, задника, разтворените й бедра. Рисувам във въображението си безброй пози, една от друга по-диви. Галя се, ала членът ми нехае за желанията ми. Той отказва да ми дари наслада, да уталожи моето страдание.

Скоро натрапчивите нощни видения започват да ме спохождат и през деня. По време на кросовете непрекъснато съм възбуден. Когато крещя команди на войниците, гласът ми пресеква. Раната, която чувствам в гърлото си, ме отпраща към насладите, които китайката би могла да ми даде. Тя е толкова тясна, че ще строши моя член, и тази болка ще бъде най-върховният екстаз, който някога съм познал.

Една сутрин така и не успявам да намеря покой и отивам на Площада на Хилядите ветрове както съм с униформата. Силният вятър брули дърветата и те стенат. Сякаш безброй въздушни течения са си дали среща тук в очакване на изгрева.

Появява се първият играч, който носи в ръка клетка с птици. Още докато бърше масата и поставя гърненцата с пулове, към него се приближава друг и сяда срещу него.

Сърцето ми се свива.

Вечерта, след като се напивам заедно с капитана, потропвам на вратата на Орхидея. Тя вече е забравила упреците си и след секунда е свалила роклята си. От много време не съм докосвал жена. В нейната голота съзирам голотата на китайката и се изпразвам в нея, както се изстрелва патрон.

Бродя по улиците с надеждата да я срещна случайно. Сега този малък град ми се струва огромен. Обезсърчен, прекрачвам прага на друг бардак. Нито едно от преминаващите пред мен момичета не ми харесва. Качвам се в стаята на Божур, чиято усмивка разкрива златен зъб. Тялото й е тлъсто и бяло. Надава обилие от крясъци.

Към четири часа сутринта една бяла рускиня се съгласява да я яздя и да я шибам с колан. Токата оставя върху кожата й лилави следи.

Развиделява се. Започва нов ден, подобен на всички останали. Разтърсвам един водач на рикша, който дреме. Той ме откарва в подножието на Хълма на Седемте руини. Горе, обвито в пурпурни лъчи, дървото, под което тя бе легнала, си остава вярно на моята памет. Останалата част от пейзажа е изгубила своята поетичност. По средата на поляната високите треви са започнали да съхнат.

В казармата вече не мога да насърчавам моите войници, не ме свърта нито прав, нито седнал. Мисълта ми е другаде, никъде.

Тази нощ ме събуждат пронизителни свирки. Отварям очи. Настъпва часът на моето избавление.

На перона локомотивът бълва облаци пара. Блъскам моите войници и им крещя да побързат. Качвам се и дръпвам след себе си вратата на вагона. Изведнъж се сещам, че съм забравил да кажа сбогом на капитан Накамура.