Шан Са
Момичето, което играеше Го (32)

32

В началото на есента получих писмо от жена, която ме кани на среща в един парк. Бях сигурен, че са я изпратили да научи моето решение по въпроса за младата гейша. В десет сутринта отидох на посоченото в писмото място да съобщя моя отказ.

Жената беше седнала на каменна пейка, изпъстрена с червеникави лишеи под яркочервен клен. Косите й бяха пристегнати в обикновен кок, бе облечена в индигово синьо кимоно, пристегнато в кръста с оранжев пояс.

Не можех да повярвам на очите си. Без грим и само с малко розово червило на устните, Светлина приличаше на десетгодишно дете. Тя се изправи и ме поздрави с поклон.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Седнахме на двата противоположни края на пейката. Тя се бе извърнала почти с гръб към мен и мълчеше.

Аз не знаех какво да кажа.

Мина доста време и накрая я поканих да се разходим из парка. Тя ситнеше след мен. Всички кленове сякаш бяха обхванати от пожар, а дървото гинко бе яркожълто. Есенният вятър ронеше върху нас пламтящи листа. Минахме по дървено мостче, заобиколихме изумруденозеленото езерце, чиито брегове бяха обрасли с хризантеми, и накрая спряхме в открит павилион, от който можехме да съзерцаваме безоблачното небе и покритите с бръшлян скали. Шумоленето на нейното кимоно се примесваше с цвърченето на птиците. Нямах сили да наруша мълчаливото съучастничество, което се бе установило между нас.

На излизане от парка тя направи дълбок поклон и се отдалечи.