Шан Са
Момичето, което играеше Го (76)

76

Вече цял час, откакто чакам китайката.

Когато бях още обикновен войник, обожавах да стоя на пост. Притиснал оръжието към гърдите си, по цяла нощ дебнех всеки шум. Когато валеше дъжд, шинелът ме откъсваше от външния свят и се превръщах в зародиш, приютен в собствената си мисъл. Когато валеше сняг, едри парцали падаха, въртейки се из въздуха като безброй срички, изписани с бяло мастило върху черна хартия. Стоях неподвижно с широко отворени очи и имах усещането, че се превръщам в птица или в дърво. Забравях тялото си, произхода си. Ставах част от вечната природа.

Най-сетне китайката се появява. Отправя към мен бегла усмивка вместо поздрав. Ставам и се покланям. Тя е леко прегърбена. Сякаш дълъг следобеден сън все още тежи върху клепките й и върху чертите на лицето й. До ъгълчетата на устните са очертани две бръчки. Зад ушите й висят кичури коса, изплъзнали се от плитката. Изглежда разсеяна и унесена, такова изражение имаше майка ми, когато сгъваше моите кимона.

Кани ме да започнем. След двеста хода черните и белите пулове са оформили преплетени клопки, в които обкръжаващите на свой ред са попаднали в обкръжение. Борим се за тесни проходи, за незначителни пространства. Минават само няколко минути преди китайката да отвърне на моя ход. Пулът й издава звън като карфица, паднала върху пода на тиха стая.

Удивлява ме малкото време, което тя си отрежда за размисъл. Проявената от мен нервност предишния път ми е оставила такъв лош спомен, че съм готов да окажа съпротива на всякакво външно влияние. Минава половин час преди да отвърна. Три минути по-късно белите вече са играли. Изумен от подобна бруталност, вдигам очи.

Тя моментално извръща поглед и се преструва, че наблюдава над рамото ми другите играчи. Сърцето ми се разтуптява. Свеждам глава и се опитвам да се съсредоточа. Невероятно, но върху дъската белите и черните са оформили чертите на нейното лице.

Едва премествам черния пул, когато белият незабавно заема съседното поле. Никога не е отвръщала толкова бързо. И все пак ходът е безупречен. Отново вдигам очи. Погледът ми среща нейния, който е вперен в мен. Потръпвам. За да прикрия смущението си, се преструвам, че мисля.

Тя продължава упорито да ме гледа. Чувствувам как челото ми изгаря от нейния поглед. Внезапно чувам гласа й:

— Искате ли да ми направите една услуга?

Сърцето ми лудо бие.

— …Да.

Тя помълчава и промълвя:

— Разчитам на вас.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Да се махнем оттук, ще ви обясня. Помагам й да отбележи позициите в играта и да прибере пуловете в гърненцата. След като ги прибира в чантата си, тя ме моли да я последвам.

Девойката тръгва пред мен. Аз я следвам. Няколко кичура коса се веят из въздуха. Върви със ситни крачки.

Сърцето ми е свито и усещам как ме обзема странно безпокойство. Къде ме води тя? Дърветата се отместват встрани пред дребничката й фигура и отново се събират след мен. Улиците чертаят гъст лабиринт. Загубвам представа къде се намирам.

От време на време тя се извръща и ми се усмихва. В погледа й вече няма студенина. Тя вдига ръка, спира една рикша и ме кара да седна до нея.

— Хълмът на Седемте руини, ако обичате.

Светлината, проникваща през спуснатата щора, покрива лицето й със златен воал. Дребни прашинки се спускат от покривалото, искрят из въздуха, въртят се и кацат върху клепките й. Отчаяно се притискам в другия край на седалката. Напразно. На един завой ръката ми докосва нейната. Усещам досега със студената й кожа като ухапване. Тя се преструва на безразлична. От шията й се носи ухание на девойка, мирис на зелен чай и сапун. Рикшата се люшва на един камък и кракът ми се притиска в бедрото й.

Задушавам се от възбуда и срам.

Умирам от желание да я притисна до себе си! След като не мога да я прегърна с ръка през рамото и да сложа главата й върху гърдите си, ми се ще просто да докосна пръстите й. Крадешком поглеждам лицето й, готов да се устремя като нощна пеперуда към пламъка. Ала изражението на китайката си остава затворено. Със сключени вежди тя гледа гърба на водача, който тича отпред.

Притискам ръце към коленете си.

Рикшата спира и ние слизаме. Вдигам глава и погледът ми се плъзва нагоре по гористия хълм. На върха зървам обляна в слънце пагода, която се извисява над буйната зеленина.

Пред нас покрита с плочи пътека се вие между цъфналите храсти, между високите треви и се губи нагоре в сенките на дърветата и тръстиките.