Шан Са
Момичето, което играеше Го (9)

9

Играта започва призори, преди изгрев слънце в един ъгъл на салона. Лу не е мигнал цяла нощ. С кървясали очи и разчорлена коса той пие чаша след чаша чай, за да остане буден, като непрекъснато въздиша. След два дни, прекарани във визити и благопожелания из града, тази сутрин моите родители, облечени в традиционни костюми, приемат гости. Затваряме се в моята стая и напразно се стараем да се откъснем от глъчката на поздравленията. Непрекъснато идват да ни викат. Пред едни трябва да коленичим, за да честитим Новата година и да пожелаваме късмет. За други е достатъчен и бегъл поклон. Възрастните умират за комплименти. Поласкани, те ни подават червени пликове с пари с неизменната фраза: „Деца, вървете да си купите бонбони.“ Лу се връща при дъската и с презрение захвърля пликовете на една маса. За да го ядосам, аз разпечатвам моите, броя банкнотите и коментирам.

— Престани — казва ми той. — Вече не си малко момиченце.

Отвръщам му с гримаса.

— Скоро ще станеш на шестнадесет години — промърморва сърдито той. — На тази възраст жените се омъжват и стават майки.

— Е, и какво? Да не смяташ да се жениш за мен? — прихвам аз.

Той става мрачен.

По обед земята потреперва от барабани, фанфари и бомбички. Виждам през прозореца, отвъд оградата облечени в червено танцьори и танцьорки, качени на кокили, да се реят между дърветата на фона на небето.

Лу запушва уши. Вместо да ме разсее, тази народна музика изостря вниманието ми. По дъската играят отблясъците на зимния ден, изпълнен с веселбата от улицата. Празниците ме карат да търся усамотение. Самотата ми прилича на топ червена коприна, заключен в дървена ракла.

След обяда братовчед ми се отдава на унесено съзерцание. Изтрива няколко сълзи, избили по ъгълчетата на очите му. Не умея да се правя на глупачка и затова си замълчавам. Тишината се разстила над дъската, подобно на ястие от студена юфка.

Братовчед ми смутено подпира глава на шепата си и не престава да въздиша. Към деветнадесет часа допуска грешка. Не дочаквам края на играта и вечерта му заявявам, че вече е изгубил и трябва да изпълни нашия облог.

Той блъсва стола и става.

На другата сутрин научавам, че си е отишъл. Влакът му е в девет часа, така че имам време да го настигна. На гарата той очаква да дам израз на угризенията си. Има да се чака. Не възнамерявам да го моля за прошка. Това само ще насърчи глупостта му. Той ме оскърби и трябва да си понесе наказанието. По-късно ще му пиша, ще го повикам да се видим, когато нечистите му желания отстъпят пред смирението на победения.