Шан Са
Момичето, което играеше Го (91)

91

Лагерният огън пращи.

Дзин хърка.

Край мен стотици бежанци също са потънали в сън. По време на преселение хората приличат на стада елени, които бягат от сушата. И те като тях са измършавели, болни. Сънят им е толкова тежък, колкото и тревогата.

Изваждам от чантата ножици и подстригвам косите си толкова късо, колкото ми стигат силите. Поставям двете си плитки, привързани с панделка, до Дзин, прекрачвам десетина тела и се устремявам в нощта.

В гората свалям роклята и обличам откраднати дрехи на Дзин.

Оттатък дърветата зората огрява долината на Пекин. Вървя по посока, обратна на бежанците, потеглили още на разсъмване. Жените са натоварени с вързопи и влачат с една ръка децата, а с другата някоя коза. Чува се плач на пеленачета. Мъжете носят на гръб своите старци, други, с повече късмет, са ги настанили в рикши. Някаква почти стогодишна старица, стиска в ръце кокошка. Краката й са бинтовани и тя се олюлява на всяка крачка.

Откакто сме избягали от Пекин тези сцени, наблюдавани всеки ден, ми късат сърцето. Не съжалявам, че последвах Дзин в неговите странствания. Благодарение на него познах силата на един прогонен от земята си народ. Неудържимостта на този поход на юг е мълчалив протест срещу смъртта. Тези мъже и жени образуват вълна, в която се смесват омраза и надежда. Занапред тази ярост няма да ме напусне до края на моята самота.

Също като тях, аз се стремя към живота. Искам да се завърна в Манджурия, за да намеря отново там моя дом и масата за игра. На Площада на Хилядите ветрове ще чакам непознатия играч. Зная, че той ще дойде при мен някой следобед, както първия път.

По обяд сядам под едно дърво и се храня с трохите на един хляб от преди три дни. Бученето на самолетите, грохотът на далечните взривове контрастират с тишината, в която множеството следва своя път.

Сред тази човешка река се мяркат първите китайски войници. С кървавите си униформи и опушените лица те ми напомнят военните, които през 1931 година нахлуха в нашата къща, след като бяха избягали от японците: в очите им се чете изтощението и суровостта на хора, изоставили другарите си в касапницата.

— Пекин падна! Спасявайте се по-бързо.

— Японците идват! Дяволите идват!

Надигат се викове и плач. Внезапно съзирам Дзин, който тича накуцвайки в посока, обратна на човешкия поток. Скривам се зад едно дърво. Той преминава на пет крачки от мен, като разпитва някаква жена дали е видяла едно дребничко и бледо момиче с късо подстригани като на момче коси. Гласът му е отпаднал. С моите плитки в ръка той плюе на земята и ругаейки, вика името ми.

Крясъците му ме изпълват с мъка: Ти си чудовище, след като ме караш да страдам така, мен, който се завърнах от ада!

Най-сетне се отдалечава. Внезапно самолетът, който от известно време кръжи над нас, пуска бомба, след това втора. Взривовете ме събарят на земята. Изгубвам съзнание. Когато се свестявам, виждам, че тълпата се разпръсва във всички посоки като върволица мравки, изплашени от стъпките на минувач.

Изправям се. Ръката ми кърви. Бученето в небето става все по-силно. Приближават още самолети! Втурвам се сред някаква ливада.

Японците бомбардират пътя. Щурам се из полето, без да зная къде да се скрия. Главата ми се върти. Ръката ми натежава. Кога най-сетне ще се събудя от този кошмар?

На смрачаване зървам на хоризонта село. Ускорявам крачка.

Там цари странна тишина. В тъмнината вратите зеят разтворени, изпотрошени мебели препречват улиците. По-нататък откривам трупове: четирима селяни, пронизани с щикове. В къщите няма жива душа, няма нито зрънце ориз, нито сламка в пещите. След клането японската армия е ограбила всичко.

Вече нямам сили да продължавам нататък. Влизам в една празна колиба. Спомням си за една древна рецепта, описана от майка ми, посипвам раната си със студена пепел, а след това я превързвам с парче плат, отпрано от ризата. Сгушвам се до загасналото огнище и избухвам в ридания.

Призори се събуждам от страшен трясък. Чувам мъжки гласове, които крещят на непознат език.

Отварям очи.

Войници са насочили срещу мен оръжията си.