Шан Са
Момичето, което играеше Го (47)

47

Група поклонници върви покрай безкрайна стена. През една пукнатина в нея те влизат в градината. Там безброй дървета растат около искрящите води на езеро. В порутен павилион едно дете си играе с хвърчило.

То им се усмихва лукаво и им пожелава добре дошли. Обяснява им, че неговото хвърчило предсказвало бъдещето. Най-възрастният от поклонниците го пита:

— Може ли да каже то накъде отиваме?

Хвърчилото се издига, насочва се към един ъгъл на тавана, променя посоката си и се устремява към отсрещния ъгъл. Като птица в клетка то блъска криле в стените, удря се в прозорците и внезапно пада право надолу.

— Към мрака!

Събуждам се.

Тази сутрин Мин настига с велосипеда си моята рикша и тиква в ръцете ми някаква книга. Разлиствам я и откривам сгънато на четири писмо. Кани ме привечер да намина през Дзин, за да отпразнуваме двадесетия рожден ден на неговия приятел. Решавам да запозная Хуан и Дзин. Тяхната среща ще бъде моят подарък.

В градината у Дзин студентите пушат, пият и спорят. С бяло шалче около врата момчетата се правят на прокълнати поети. С ниските си обувки и късо подстригани коси момичетата изглеждат по-мъжествени от тях. По средата на кръга студентка държи реч пред другарите си, а облегнат на едно дърво, Мин слуша внимателно. От време на време погледът му се плъзга по групата, без да ме забележи.

Дзин излиза от къщата с поднос, който поставя върху табуретка. Запознавам го с Хуан, която е заинтригувана от младите революционери. Двамата започват оживен разговор.

Тръшвам се на един стол. За да убия скуката, чопля слънчогледови семки и наблюдавам студентката, която говори. С изненада откривам, че е красива, въпреки свирепото си изражение. Тази двадесетгодишна ораторка умее да променя интонацията на гласа си и да привлича вниманието на своите слушатели. Всяка нейна дума ме изпълва с такова възхищение, че забравям коя съм.

— …В своята военна експанзия Япония няма да се задоволи с колонизацията на Манджурия, следващият етап ще бъде Пекин, сетне Шанхай, Гуандун. Под заплаха е суверенитетът на Китай! Скоро ще се превърнем в слуги, в роби, в бездомни кучета! Пълководците, временните правителства, военните власти разединиха нашия континент. Единствен патриотизмът съчетава силата и надеждата. Да се вдигнем на бунт, да прогоним нашествениците, да унищожим продажните военни, които смучат кръвта на народа. Да върнем земята на селяните, достойнството на робите. Да построим върху развалините на полуфеодалния, полуколониален режим един нов Китай, в който ще царува демокрация. Без корупция, без нищета, без насилие. Нашият девиз ще бъде равенство, свобода, братство. Всеки гражданин ще се труди според възможностите си. Народът ще бъде господар, правителството ще бъде негов слуга. В този ден мирът и щастието ще се върнат!

Слушателите ръкопляскат. Като поздравява своите почитатели, тя се обръща към Мин. Суровият му до преди малко поглед сега е изпълнен с нежност. Тя му отвръща с усмивка. Ставам и отивам при Дзин и Хуан.

Приятелката ми тъкмо изпробва върху Дзин дарбата си на изкусителка. Говори му за семейството си, за уговорения й брак, като гледа натрапчиво своя събеседник.

Като омаян той не снема очи от нея. Любопитството, което се чете върху лицето му, от време на време отстъпва място на състрадание. Присъствието ми го смущава. Той извръща крадешком очи към мен. Когато среща погледа ми, свежда глава, прокашля се и отново приема високомерното си изражение.

Бродя из градината, без да мога да се отърва от мъката, която ме потиска. Червени водни кончета кацат по стъбълцата на цветята, сетне отлитат с последните слънчеви лъчи. През прозореца на стаята зървам леглото, където лежах предната вечер, застлано със същата пурпурна покривка, бродирана с хризантеми. Тази гледка ме наранява.

Мин ми маха. Най-после. Пред своите другари той се отнася към мен като към по-малка сестра и със смях им разказва как ми е спасил живота. Оставям го да дърдори. Срам го е от мен.

Дзин започва да черпи със сладкиши за рождения си ден. Когато идва моят ред, вместо да ми подаде чинията, той спира и махва едно листо, паднало върху косата ми.

Някой го потупва по рамото:

— Запознай ме с приятелката си.

Виждам, че това е пророчицата от преди малко.

Без да дочака реакцията на Дзин, тя ме заговаря направо:

— Името ми е Тан. А вашето?

Задава ми безброй въпроси. Вниманието й към мен ме смущава. Иска да знае всичко: за училище, за дома, колко братя и сестри имам. После без стеснение споделя, че познава моя любовник още от раждането му. Нейната майка била прислужничка у семейството на Мин. Тя надрасква своя адрес върху парче хартия и ме кани на гости.

Под предлог, че ме чакат у дома, поверявам Хуан на грижите на Дзин и си тръгвам от празненството. Дзин ме спира на прага. Хванал рамката с две ръце, той ми прегражда пътя и ми благодари, че съм наминала.

Отвръщам му:

— Хуан е много добро момиче. Просто е малко объркана. Надявам се, че ще й помогнеш да намери отново правия път.

Лицето на Дзин внезапно поруменява. Разбирам, че Хуан му е харесала. Чувствувам се доста странно:

— Връщай се на празника. Чакат те.

Изваждам от джоба си носната кърпичка, с която той се избърса в деня, когато ме съпроводи на велосипед до дома. Бях я изпрала и избродирала върху нея името му.

— Ето един скромен подарък.

Дзин гледа кърпичката и смотолевя:

— Много съм щастлив, че те срещнах. Ти си много особено и интересно момиче. Мин не те заслужава…

Питам го защо.

Той ме гледа втренчено и хапе долната си устна.

Настоявам да ми отговори. Той се разсърдва, тропва с крак и ми обръща гръб.

Улицата е изпълнена с гореща влага. Дърветата лъщят и зеленината се стича от листата. Тук-там витрините на магазините хвърлят отблясъци от измореното слънце. Полуголи деца тичат по тротоарите и размахват вестници. Силейки се да привлекат някой купувач, те крещят в хор: „Жена убила своя любовник! Тялото открито от един бонза!“

Тъкмо преди да стигна до дома, отнякъде изскача Мин и ме спира, като ме хваща за лакътя.

— Дзин се е побъркал! Какво ти каза преди малко?

— Нищо.

— Какво ти каза за мен?

— Нищо.

Отговорът ми изобщо не успокоява Мин. Той се взира в лицето ми.

— Той те обича. Току-що ми го призна.

Тези думи пронизват сърцето ми.

— Остави ме.

— Трябва да избереш един от нас.

— Нека не правим циркове!

— Не можеш да ме предадеш. Твоето тяло ми принадлежи.

— Аз съм свободна и дарявам тялото си, на когото намеря за добре, дори да е самият дявол!

— Защо ми казваш това? Защо ме измъчваш? Ти не ме обичаш!

— Остави ме. Сестра ми ме чака у дома, ще говорим, когато се успокоиш. Утре ще играя партия го на Площада на Хилядите ветрове. Мини да ме вземеш към пет следобед.

Никога не съм виждала Мин в такова състояние. Цялото му тяло трепери.

Прибирам се тичешком.