Шан Са
Момичето, което играеше Го (86)

86

Нощта се спуска и ми припомня за съществуването на казармата и за уговорената среща с капитан Накамура. Китайката продължава да играе в тъмното. Вече закъснявам. Ала перспективата да остана насаме с нея под звездното небе ме изпълва с безгрижие. Съжалявам, капитане, ще се наложи да почакате.

Най-сетне чувството за дисциплина взема връх и решавам да си ходя. Тя ме възпира:

— Почакайте, ако обичате.

После бавно свежда поглед. Клепките й потрепват. Следвайки ритъма на дишането й, луничките й като нощни пеперуди сякаш потрепват с криле.

— Сега сме сами — казва ми тя. — Никой, освен вятъра не ни чува. Затварям очи и съм с вас в нощта. Осмелявам се да ви задам един въпрос, което никога не бих направила с отворени очи. Кажете ми кой сте вие?

От въпроса на китайката кръвта започва да пулсира в слепоочията ми. Струва ми се, че съм чакал безкрайно дълго това избавление. Дали е разкрила тайната ми? Може би просто иска да научи името ми и да ме опознае? Задушавам се от вълнение и не знам какво да отговоря.

— Никога не съм се питала кой е моят противник — продължава тя. — Мъжете, седели на вашето място, се сливаха и единствено фигурите на го се отличаваха една от друга. Вчера на онзи хълм ви видях за пръв път. През вашите очи съзрях родната ви страна: върху покрита с вечни снегове земя горят дървеса и вятърът раздухва пламъците. Силата на снега и на пламъка е направила от вас странстващ вълшебник. Вие лекувате хората, като притискате ръцете им във вашите. Карате ги да забравят студа, глада, болестите и войната.

Притварям очи. Намирам се в тялото на китайката и в същото време толкова далеч от нея.

Пронизва ме остра болка. Аз не заслужавам тази любов. Аз съм шпионин, убиец!

Тя замълчава. Сред тишината изгрява луна. Чувам скърцането на дърветата и собствения си леден глас:

— Лъжете се, госпожице, аз съм просто странник, примамен от вашия ум. Приличам на всички онези мъже, които са се явили пред вашата маса, за да изчезнат един ден. Простете ми, че вчера следобед се забравих. Обещавам ви, това е за първи и ще бъде за последен път. Аз ви уважавам, госпожице. Забравете онова, което току-що казахте. Прекалено сте млада, за да съдите за непознатите.

Подигравателният й смях ме изненадва.

— В началото на нашата партия начинът, по който играете го, ми се стори странен. Той така силно ме озадачи, че реших да проникна във вашата мисъл. С помощта на листа, върху който отбелязвах позициите, аз ви мамех. Докато рикшата ме откарваше към къщи, аз го четях и препрочитах. Правех го не за да ви победя, просто исках да ви открия. Вселих се в душата ви, достигнах неподозирани за самия вас кътчета, превърнах се в самия вас и осъзнах, че вие не сте съвсем себе си.

Въздъхвам. Още преди няколко дни бях отгатнал това, което тя ми признаваше. От този момент победата сама по себе си престана да бъде от значение. Играта се превърна в повод за нова среща с противника, измама, която оправдава моята слабост.

Тя е права. Аз не съм способен да бъда себе си. Не представлявам нищо друго, освен наслагващи се маски.

— Сега, когато ви е известна моята подлост, можете да прекратите играта. Можете да ме презирате, да не искате да ме видите повече. Можете също така да ме предизвикате на нова партия. Вие решавате.

— Аз ли?

— Ще постъпя така, както вие искате.

Смаян, отварям очи. Девойката ме гледа настоятелно и тревожните й очи ми напомнят Светлина, когато ме канеше да отнема нейната девственост.

Облива ме гореща вълна. Едва дишам.

— Скоро заминавам за Вътрешен Китай, не можете да разчитате на мен.

Гласът й трепери:

— Аз също, трябва да напусна този град. Искам да замина за Пекин. Помогнете ми!

Налага се да взема решение. Тя иска от мен да се опълча срещу неизбежното. И при това са достатъчни няколко прости жеста. Да се пресегна, да взема ръцете й в моите и да я привлека към себе си. След това ще заминем заедно.

Не зная колко време мина, откакто седя застинал на пейката. Нощта е толкова тъмна, че ослепявам. Този мрак заличава срама и приканва към безумие, но аз така и нямам смелостта да слея нашите съдби.

Чувам гласа си. Той е груб и дрезгав. Интонацията на думите разкъсва гърдите ми:

— Простете ми. Не мога.

Измина доста време преди да чуя шумоленето на роклята й: тя става и си тръгва.