Шан Са
Момичето, което играеше Го (69)

69

Цялото ми тяло е напоено с миризмата на кръв. Тя се е промъкнала под езика ми, излиза от носа ми. Преследва ме дори в моята стая.

Измивам се в един леген. Насапунисвам си лицето, шията, ръцете, пропити с вонята на смърт. Навън вали. Защо ли боговете ронят толкова сълзи над нашия свят? Дали оплакват злочестините ни? Защо тези небесни порои не отмият нашето страдание, нашата нечистота?

Просвам се на леглото. Неравните пориви на вятъра напомнят шепота на призраци, който ту се надига, ту затихва. Може би това не е Мин, който заедно с Тан се киска до забрава?

Дали е бил затворен в една килия с нея? Дали са се държали за ръка, докато са гледали как животът тече като река, която се влива в нищото? Дали вече са се целували преди Мин да срещне мен? Дали са се любили?

Докато е била на свобода, тя сигурно му е отказвала. Ала през последната нощ сигурно са правили любов пред погледа на тъмничаря, буза до буза, чело до чело, рана до рана?

Тя го е приела в корема си, в душата си. Той е влязъл в нея на колене, като на покаяние. Прегърнал я е с все сили. Семето му е изтекло, кръвта им се е смесила. Тя се е отдала, той й е дал свобода.

Скачам като ужилена.

Мин ме е предал. Трябва да умра.