Шан Са
Момичето, което играеше Го (57)

57

Цяла седмица чаках Мин на кръстовището.

Прекарвах следобедите в разходки по Академичния булевард, на който се намира входът към университета с надеждата да зърна едно познато лице.

Откривам адреса, който ми бе дала Тан. Пред порутената къща в работническия квартал деца се гонят с викове. Стара жена уморено изтупва чаршафи.

Появява се някаква съседка.

— Трябва да върна една книга на Тан.

— Нея я арестуваха.

В моя град броди страхът. Японците са решили да затворят всички, които не одобряват тяхното владичество. Чудя се, че все още съм на свобода. Нощем чакам да чуя ритмичните стъпки на войниците, лая на кучетата, глухите удари с юмрук по нашата врата. Тишината е по-застрашителна от глъчката. Взирам се в тавана, в тоалетката с огледалото в рамка от синя коприна, в писалището, върху което в тъмнината се откроява букет рози. Всички тези предмети може би ще бъдат изпочупени, натрошени, изгорени. Също както къщата на Дзин, и нашата ще се превърне в обгорен скелет.

Виждам отново Мин на улицата. След бързото каране косите му бяха разбъркани, той и не подозираше, че го очаква затвор. Каза ми: „Дзин те обича. Току-що ми го призна… Трябва да избереш един от нас.“ Бях сърдита. Подобна заповед нараняваше моята гордост. Единственият ми отговор бе: „Нека не правим циркове“, а това бяха и последните ми думи към него.

Дзин ми липсва толкова, колкото и Мин. Сега лошият му характер, превзетото му държание ми се струват наистина привлекателни. Как да ги спася? Как да вляза във връзка със съпротивата? Как да ги посетя в затвора? За тяхно нещастие са се родили богати. Разликата между тяхната спалня и влажната килия ще им се стори непоносима. Без съмнение ще се разболеят. Казват, че с пари тъмничарите можело да бъдат умилостивени. Готова съм да дам всичко.

На улицата отекват изстрели. Раздава се кучешки вой. Сетне градът отново потъва в тишината, подобно на камък, хвърлен в бездънен кладенец.

Едновременно ми е горещо и студено.

Страхувам се. Ала омразата ми вдъхва сила. Отварям чекмеджето на скрина. От бродирания калъф, подарък за един от рождените ми дни, измъквам ножици със златни дръжки и остри върхове.

Драгоценното оръжие, което допира в лицето ми, е по-студено от ледена шушулка.

Продължавам да чакам.