Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (72)

Ръката на кралицата

Дорнският принц умираше три дни.

Сетния си треперлив дъх пое в безрадостното черно утро, докато навън свистеше студен дъжд от тъмно небе и превръщаше тухлените улици на стария град в реки. Бе удавил най-буйните огньове, но струи дим все още се вдигаха от тлеещите руини на доскорошната пирамида на Хазкар и голямата черна пирамида на Йеризан, където Регал бе направил леговището си, като тромава дебела жена, натруфена с блестящи оранжеви накити.

„Може би боговете все пак не са глухи — помисли сир Баристан Селми, загледан в далечните догарящи въглени. — Ако не беше дъждът, пожарите вече щяха да са погълнали цял Мийрийн.“

От драконите нямаше и помен, но и не беше очаквал да ги види. Драконите не обичаха дъжда. Тънка червена резка очертаваше хоризонта на изток. Напомняше на Селми за първата кръв, бликнала от рана. Често, дори при дълбок удар, кръвта идваше преди болката.

Стоеше на парапета на най-високото стъпало на Великата пирамида и търсеше с очи в небето, както правеше всяка сутрин: знаеше, че зората скоро трябва да дойде, и се надяваше, че и кралицата му ще дойде с нея. „Няма да ни изостави, никога не би изоставила своя народ“, казваше си, когато чу последния хрип на принца, дошъл от покоите на кралицата.

Влезе вътре. Дъждовна вода се стичаше от белия му плащ и ботушите му оставяха мокри стъпки по подове и килими. По негова заповед Куентин Мартел бе положен в леглото на самата кралица. Беше рицар — и принц на Дорн освен това. Беше проява на елементарна доброта да го оставят да издъхне в леглото, заради което бе прекосил половин свят. Постелята беше съсипана — чаршафи, завивки, възглавници, дюшеци, всичко вонеше на кръв и пушек, но сир Баристан смяташе, че Денерис щеше да му прости.

Мисандей седеше до леглото. Беше седяла до принца ден и нощ, грижеше се да утоли всяка негова нужда, даваше му вода и от млякото на мака, когато бе достатъчно силен да пие, слушаше малкото измъчени думи, които можеше да промълви от време на време, четеше му, щом утихнеше, спеше на стола до него. Сир Баристан бе помолил някои от виночерпците на кралицата да й помогнат, но гледката на изгорения мъж бе твърде непосилна дори и за най-храбрите от тях. А Сините грации така и не дойдоха, макар да беше пращал да ги викат четири пъти. Навярно бялата кобила бе отнесла вече и последните от тях.

Мъничката наатийска писарка вдигна очи към него.

— Почитаеми сир. Принцът вече не страда. Дорнските му богове го прибраха у дома. Виждате ли? Усмихва се.

„Как можеш да знаеш? Той няма устни.“ Щеше да е по-милостиво, ако драконите го бяха погълнали. Поне щеше да е бързо. Това… „Огънят е ужасен начин да умреш. Нищо чудно, че половината адове са от огън.“

— Покрий го.

Мисандей дръпна завивката над лицето на принца.

— Какво ще направят с него, сир? Толкова далече е от дома си.

— Ще се погрижа да бъде върнат в Дорн. — „Но как? На пепел?“ Щеше да е нужен още огън, а сир Баристан не можеше повече да го понесе. „Ще трябва да смъкнем плътта от костите му. Пчели, не изваряване.“ Мълчаливите сестри щяха да се погрижат за това у дома, но това тук бе Робският залив. Най-близката мълчалива сестра бе на десет хиляди левги оттук. — Трябва вече да поспиш, дете. В своето си легло.

— Ако е позволено на тази да бъде дръзка, сир, вие също. Не сте спали цяла нощ.

„Не съм спал от много години, дете. От Тризъбеца.“ Великият майстер Пицел му беше казал веднъж, че на старите не им трябва толкова сън, колкото на младите, но не беше само това. Стигнал бе до онази възраст, когато мразиш да затваряш очи от страх, че може никога повече да не ги отвориш. Други хора можеше да желаят да умрат заспали в леглото си, ала това не беше смърт, подобаваща за рицар от Кралската гвардия.

— Тези нощи са твърде дълги — каза на Мисандей, — а има да се свърши много и много, винаги. Тук, както и в Седемте кралства. Но ти свърши достатъчно засега, дете. Иди си и отдъхни. — „А ако боговете са добри, няма да сънуваш дракони.“

След като момичето си отиде, старият рицар отметна завивката, за да погледне за последен път лицето на Куентин Мартел, или каквото бе останало от него. Толкова много от плътта на принца се беше обелила, че се виждаше черепът под нея. Очите му бяха станали на локвички гной. „Трябваше да си остане в Дорн. Трябваше да си остане жабок. Не всички са създадени да танцуват с дракони.“ Докато покриваше отново момчето, неволно се зачуди дали някой е покрил кралицата му, или лежи неоплакана сред високите треви на Дотракското море, взряна невиждаща към небето, докато плътта й окапва от костите.

— Не — каза високо. — Денерис не е мъртва. Тя яхна онзи дракон. Видях го със собствените си очи. — Казвал го беше сто пъти… но с всеки ден ставаше все по-трудно да го вярва. „Косата й беше пламнала. И това видях. Тя гореше… и макар да не я видях да пада, стотици се кълнат, че са я видели.“

Денят пропълзя над града. Макар дъждът да продължаваше да вали, смътна светлина обля небето на изток. А със слънцето дойде и Бръснатото теме. Бе с обичайната черна ризница, наколенници и издута гръдна броня. Бронзовата маска под мишницата му беше нова — вълча глава с изплезен език.

— Тъй — каза за поздрав, — глупакът е мъртъв, а?

— Принц Куентин издъхна преди разсъмване. — Селми не се изненада, че Скааз знае. Вестите бързо се разнасяха из пирамидата. — Съветът събран ли е?

— Чакат долу благоволението на Ръката.

„Не съм никаква Ръка — искаше му се да извика. — Аз съм само един прост рицар, защитникът на кралицата. Изобщо не исках това.“ Но след като кралицата я нямаше, а кралят бе окован, някой трябваше да управлява, а сир Баристан не се доверяваше на Бръснатото теме.

— Има ли някаква вест от Зелената грация?

— Все още не се е върнала в града.

Скааз се беше противопоставил на изпращането на жрицата. Самата Галаза Галаре не беше приела задачата с охота. Щяла да отиде, щом трябва, беше отстъпила, но Хиздар зо Лорак бил по-подходящ за преговаряне с Мъдрите господари. Но сир Баристан не се предаде лесно и накрая Зелената грация наведе глава и се закле, че ще направи всичко по силите си.

— Как се държи градът? — попита Селми.

— Всички порти са затворени и залостени, както заповяда. Излавяме всички наемници и юнкайци, които намерим в града, и ги изгонваме или ги задържаме. Повечето, изглежда, са се изпокрили. В пирамидите, несъмнено. Неопетнените пазят стените и кулите, готови за всеки щурм. Двеста благородници са се събрали на площада, стоят под дъжда и реват за аудиенция. Искат Хиздар да бъде освободен, искат моята смърт и искат да убиеш драконите. Някой им е казал, че рицарите ги бива в това. Още вадят трупове от пирамидата на Хазкар. Великите господари от Йеризан и Ухлез са оставили своите пирамиди на драконите.

Сир Баристан знаеше всичко това.

— А сметката на касапина? — попита със страх.

— Двайсет и девет.

— Двайсет и девет?! — Беше по-лошо, отколкото си беше представял. Синовете на Харпията бяха подновили скритата си война преди два дни. Три убийства първата нощ, девет — втората. Но да стигнат от девет до двайсет и девет за една нощ…

— Броят ще надхвърли трийсет до обед. Защо така пребледня, старче? Какво очакваше? Харпията иска Хиздар да бъде освободен, тъй че отново почва да коли. Всички мъртви са освободени роби и Бръснати темета, както преди. Един беше мой, Бронзов звяр. Знакът на Харпията е оставен до телата, с креда по настилката или надраскан на стената. Има и послания. „Драконите да мрат“, пише, и „Харгаз героят“. И „Смърт за Денерис“ също.

— Кръвният данък…

— Двайсет и девет по сто жълтици от всяка пирамида, да — измърмори Скааз. — Ще бъде събран… но загубата на няколко монети изобщо няма да спре ръката на Харпията. Само кръв може да го направи.

— Така казваш. — „Пак заложниците. Готов е да убие всички, ако позволя.“ — Чух те първите сто пъти. Не.

— Ръка на кралица — измърмори Скааз отвратен. — Ръка на старица според мен, сбръчкана и слаба. Моля се Денерис да се върне скоро. — Нахлузи бронзовата си вълча маска. — Съветът долу ще се изнерви.

— Те са съветът на кралицата, не мой.

Селми смени мокрия си плащ със сух, затегна оръжейния си колан и придружи Бръснатото теме надолу по стъпалата.

Тази сутрин в залата с колоните нямаше молители. Макар да бе приел титлата Ръка, сир Баристан нямаше да си позволи да води дворцов съд в отсъствието на кралицата, нито щеше да го разреши на Скааз мо Кандак. Нелепите драконови тронове на Хиздар бяха махнати по заповед на сир Баристан, но не беше върнал скромната скамейка с възглавнички, предпочитана от кралицата. Вместо тях бе наредил да поставят голяма кръгла маса в центъра на залата, с високи столове около нея, където мъжете можеха да седят и да говорят като равни.

Станаха, когато сир Баристан заслиза по мраморните стъпала със Скааз Бръснатото теме. Марселен от Мъжете на Майката присъстваше, със Симон Шарения гръб, командир на Свободните братя. Здравите щитове бяха избрали нов командир, чернокож мъж от Летните острови на име Тал Торак, след като старият им капитан, Молоно Йос Доб, бе отнесен от бялата кобила. Сив червей беше тук за Неопетнените, придружен от трима евнуси сержанти с бронзови полушлемове с остри шипове. Бурните врани бяха представени от двама ветерани наемници: стрелеца Джокин и киселия, нашарен с белези боец с брадва, известен просто като Вдовеца. Двамата бяха поели командването на дружината в отсъствието на Даарио Наарис. Повечето от халазара на кралицата бяха заминали с Аго и Ракаро да я търсят из Дотракското море, но кривокракият джака ран Ромо бе тук, за да говори от името на останалите ездачи.

А на масата срещу сир Баристан седяха четирима от бившите телохранители на крал Хиздар, борците от ямите Гогор Великана, Белакво Трошача на кокали, Камарон и Пъстрата котка. Въпреки възраженията на Скааз Бръснатото теме Селми бе настоял да присъстват. Бяха помогнали веднъж на Денерис Таргариен да вземе града и това не биваше да се забравя. Можеше да са прогизнали от кръв зверове и убийци, но по свой начин бяха верни… на крал Хиздар, да, но и на кралицата също.

Последен в залата с тежки стъпки влезе Белвас Силния.

Евнухът беше видял смъртта в лицето, толкова отблизо, че все едно я бе целунал по устните. Беше го белязала. Беше изгубил поне десетина кила от теглото си и тъмнокафявата кожа, която преди се изпъваше стегната по внушителните му гърди и корем, набраздена от сто стари белега, сега висеше на гънки, хлабава и отпусната като халат, скроен три пъти по-голям от тялото му. Стъпката му също се беше забавила и станала някак несигурна.

Все пак появата му зарадва сърцето на стария рицар. Някога бе прекосил света с Белвас Силния и знаеше, че може да разчита на него, ако се стигне до мечове.

— Белвас. Радваме се, че можеш да се присъединиш към нас.

— Бяла брада. — Белвас се усмихна. — Къде е черният дроб с лука? Белвас Силния не е толкова силен като преди, трябва да яде, да стане отново голям. Разболяха го Белвас Силния. Някой трябва да умре.

„Някой ще умре. Много, най-вероятно.“

— Сядай, приятелю. — След като Белвас се настани и скръсти ръце, сир Баристан продължи: — Куентин Мартел умря тази сутрин, точно преди разсъмване.

Вдовеца се изсмя.

— Ездачът на дракони.

— Глупака го наричам аз — каза Симон Шарения гръб.

„Не, просто момче.“ Сир Баристан не беше забравил глупостите на собствената си младост.

— Не говорете лошо за мъртвия. Принцът плати ужасна цена за това, което направи.

— А другите дорнци? — попита Тал Торак.

— Затворници, засега. — Никой от дорнците не бе оказал съпротива. Арчибалд Ирънууд беше сгушил до гърдите си овъгленото димящо тяло на своя принц, когато Бронзовите зверове го бяха намерили, както свидетелстваха обгорените му ръце. С тях бе угасил пламъците, погълнали Куентин Мартел. Герис Пийвода стоеше над тях с меч в ръка, но беше пуснал оръжието в мига, в който се появиха скакалците. — В обща килия са.

— На обща бесилка да идат — каза Симон Шарения гръб. — Пуснаха два дракона над града.

— Отворете ямите и им дайте мечове — подкани го Пъстрата котка. — Ще ги убия и двамата, а цял Мийрийн ще реве името ми.

— Бойните ями ще останат затворени — заяви Селми. — Кръв и шум само ще привлекат драконите.

— И трите може би — подхвърли Марселен. — Черния се върна веднъж, защо не пак? Този път с кралицата ни.

„Или без нея.“ Върнеше ли се Дрогон в Мийрийн без Денерис на гърба, градът щеше да избухне в кръв и огън, в това сир Баристан изобщо не се съмняваше. Самите мъже, които седяха на тази маса, скоро щяха да извадят камите си един срещу друг. Денерис Таргариен можеше да е младо момиче, но беше единственото, което ги държеше заедно.

— Нейно величество ще се върне, когато се върне — каза сир Баристан. — Вкарали сме хиляда овце в Ямата на Дазнак, напълнихме Ямата на Граз с говеда, а Златната яма със зверове, които Хиздар зо Лорак беше събрал за игрите си. — Засега двата дракона показваха вкус към говеждото — връщаха се в ямата на Дазнак, щом огладнееха. Сир Баристан все още не беше чул някой да е нападал човек, в града или извън него. Единствените мийрийнци, убити от драконите след Харгаз Героя, бяха търговците на роби, оказали се толкова глупави, че да се противопоставят, когато Регал реши да си направи бърлога на върха на пирамидата на Хазкар. — Имаме да обсъдим по-спешни проблеми. Изпратих Зелената грация при юнкайците, за да уговори освобождаването на заложниците ни. Очаквам да се върне днес до обед с отговора им.

— С думи — каза Вдовеца. — Бурните врани познават юнкайците. Езиците им са червеи, които се гърчат накъдето си щат. Зелената грация ще се върне с думи на червеи, не с капитана.

— Ако Ръката на кралицата благоволи да напомня, Мъдрите господари държат и нашия Хиро — каза Сив червей. — Също и конния господар Джого, кръвния ездач на самата кралица.

— Кръв от кръвта й — потвърди дотракът Ромо. — Трябва да бъде освободен. Честта на халазара го изисква.

— Ще бъде освободен — заяви сир Баристан. — Но първо се налага да изчакаме и да видим дали Зелената грация може да постигне…

Скааз Бръснатото теме удари с юмрук по масата.

— Зелената грация няма да постигне нищо. Може дори да заговорничи с юнкайците, докато ние седим тук. Да уговори, казваш? Да уговори? Какво да уговори?

— Откуп — отвърна сир Баристан. — Теглото на всеки заложник в злато.

— На Мъдрите господари не им трябва златото ни, сир — взе думата Марселен. — Те са по-богати от вашите вестероски лордове, всеки от тях.

— Но наемниците им ще искат златото. Какво са заложниците за тях? Ако юнкайците откажат, това ще извади нож между тях и наемните им мечове. — „Така се надявам поне.“ Мисандей му бе предложила тази тактика. Самият той изобщо нямаше да се сети. В Кралски чертог подкупите бяха в сферата на Кутрето, докато лорд Варис имаше задачата да подклажда разногласие между враговете на короната. Задълженията на Селми бяха по-праволинейни. „Единайсетгодишна, а е умна колкото половината мъже на тази маса и по-мъдра от всички тях.“ — Наредил съм на Зелената грация да представи предложението само когато всички юнкайски командири са събрани да го чуят.

— Все пак ще откажат — настоя Симон Шарения гръб. — Ще кажат, че искат драконите да бъдат убити и кралят възстановен.

— Моля се да грешиш. — „Боя се, че си прав.“

— Боговете ви са далече, сир Дядо — каза Вдовеца. — Не мисля, че ще чуят молитвите ти. А когато юнкайците върнат старата жена, за да плюят в лицето ти, тогава какво?

— Огън и кръв — отвърна Баристан Селми тихо, много тихо.

Дълго време никой не проговори. След това Белвас Силния се плесна по корема и рече:

— По-добро от черен дроб с лук.

А Скааз Бръснатото теме го изгледа през очите на маската с вълчата глава и попита:

— Ще нарушиш ли мира на крал Хиздар, старче?

— Ще го пръсна на парчета. — Някога, преди много време, един принц го бе нарекъл Баристан Храбрия. Част от онова момче все още беше в него. — Подготвили сме сигнален огън на пирамидата, където преди се издигаше харпията. Сухи дърва, накиснати с масло, покрити, за да не ги мокри дъждът. Дойде ли часът, а се моля да не дойде, ще запалим този огън. Пламъците ще бъдат сигналът ни да се изсипем от портите и да нападнем. Всеки от вас ще има роля, така че всеки трябва да е готов по всяко време, ден и нощ. Ще унищожим враговете си или ще бъдем унищожени. — Даде знак с ръка на чакащите скуайъри. — Поръчах да направят карти с разположението на враговете ни, техните лагери, обсадни линии и требушети. Ако успеем да разбием търговците на роби, наемните им мечове ще ги изоставят. Знам, че имате притеснения и въпроси. Изкажете ги тук. Когато напусна тази маса, всички трябва да сме единодушни, с една цел.

— Пратете за храна и пиене тогава — предложи Симон Шарения гръб. — Ще отнеме доста време.

Отне целия предобед и повечето от следобеда. Капитаните и командирите спореха над картите като рибарски жени над ведро с раци. Слаби места и силни места, как най-добре да използват малкия си отряд стрелци, дали да пробият линиите на юнкайците със слоновете, или да ги държат в резерв, кой ще има честта да поведе първия щурм, дали конницата им ще е най-добре да е на фланговете, или в авангарда.

Сир Баристан остави всеки да изкаже каквото мисли. Тал Торак смяташе, че трябва да настъпят към Юнкай, след като пробият през отбранителните им линии. Жълтият град щял да е почти без защита, тъй че юнкайците нямало да имат друг избор, освен да вдигнат обсадата и да ги последват. Пъстрата котка предложи да предизвикат врага да изпрати поборник и да го срещне в единичен двубой. Белвас Силния хареса идеята, но настоя той да се бие, а не Котката. Камарон предложи план да пленят корабите, пристанали по реката, и по Скаазадан да превозят триста борци от ямите в юнкайския тил. Всеки около масата бе съгласен, че Неопетнените са най-добрите бойци, но нямаше двама съгласни как да бъдат развърнати. Вдовеца искаше да използват евнусите като железен юмрук, който да размаже ядрото на юнкайската отбрана. Марселен смяташе, че ще е по-добре да ги поставят в двата края на главната бойна линия, където ще могат да отбиват всеки опит на врага да обърне фланговете им. Симон Шарения гръб държеше да ги разцепят на три части и да ги разделят между трите отряда освободени. Твърдеше, че неговите Свободни братя са храбри и жадни за бой, но се боеше, че неизпитаните му в сражение войници може да нямат дисциплината сами да се изправят срещу калени в битки наемници. Сив червей каза само, че Неопетнените ще се подчинят, каквото и да се поиска от тях.

А когато всичко това бе обсъдено, разисквано и решено, Симон Шарения гръб постави един последен въпрос.

— Като роб в Юнкай помогнах на господаря си да се спазари със свободните дружини и изплатих заплатите им. Познавам наемниците и знам, че юнкайците не могат да им платят достатъчно, за да се изправят срещу драконов огън. Тъй че ви питам… ако мирът се провали и тази битка се поведе, ще дойдат ли драконите? Ще се включат ли в боя?

„Ще дойдат — можеше да отвърне сир Баристан. — Шумът ще ги привлече, виковете и крясъците, миризмата на кръв. Ще ги привлече към бойното поле също както ревът от Ямата на Дазнак привлече Дрогон към червените пясъци. Но когато дойдат, ще различат ли едната страна от другата.“ Някак не си го представяше. Затова каза само:

— Драконите ще направят каквото ще направят. Ако дойдат, може само сянката на крилете им да обезсърчи достатъчно търговците на роби и да ги накара да побегнат. — След това им благодари и ги освободи.

Сив червей се задържа, след като другите напуснаха.

— Тези ще са готови, когато сигналният огън бъде запален. Но Ръката, разбира се, трябва да знае, че щом нападнем, юнкайците ще убият заложниците.

— Правя всичко, каквото мога, за да го предотвратя, приятелю. Имам… идея. Но моля да ме извиниш. Крайно време е дорнците да чуят, че принцът им е мъртъв.

Сив червей сведе глава.

— Този се подчинява.

Сир Баристан взе със себе си двама от новопосветените си рицари и слязоха в тъмниците. Знаеше, че скръбта и чувството за вина могат да докарат добри мъже до лудост, а Арчибалд Ирънууд и Герис Пийвода бяха изиграли роля в трагичната смърт на приятеля си. Когато стигнаха до килията, каза на Тум и Червеното агне да изчакат отвън и влезе да съобщи на дорнците, че агонията на принца им е свършила.

Сир Арчибалд, големият и плешивият, нямаше какво да отвърне. Седна на ръба на нара си и заби поглед в превързаните си с лен ръце. Сир Герис удари с юмрук по стената.

— Казах му, че е глупост. Молех го да се приберем у дома. Вашата кучка кралица нямаше нужда от него, всеки можеше да го разбере. Прекоси света, за да й предложи любовта и верността си, а тя му се изсмя в лицето.

— Изобщо не се изсмя — каза Селми. — Ако я познавахте, щяхте да го знаете.

— Отхвърли го. Той й поднесе сърцето си, а тя му го хвърли обратно и отиде да се чука с наемника си.

— Дръжте си езика, сир. — Сир Баристан не харесваше този Герис Пийвода, нито щеше да му позволи да злослови по адрес на Денерис. — Смъртта на принц Куентин беше негово дело и ваше.

— Наше? С какво сме виновни ние, сир? Куентин беше наш приятел, да. Малко глупак, бих казал, но всички мечтатели са глупаци. Но преди всичко беше нашият принц. Дължахме му подчинението си.

Баристан Селми не можеше да оспори истината в това. Повечето му живот беше минал в подчинение на заповедите на пияници и луди.

— Той закъсня.

— Поднесе й сърцето си — повтори сир Герис.

— Трябваха й мечове, не сърца.

— Щеше да й даде и копията на Дорн.

— Де да ги беше дал. — Никой не искаше Денерис да гледа с благоволение на дорнския принц повече от Баристан Селми. — Но много закъсня, а тази глупост… купуване на наемници, пускане на два дракона над града… беше безумие и по-лошо от безумие. Беше предателство.

— Направи го от любов към кралица Денерис — настоя Герис Пийвода. — За да се докаже достоен за ръката й.

Старият рицар беше чул достатъчно.

— Това, което направи принц Куентин, беше за Дорн. За изкуфял дядо ли ме взимате? Прекарах живота си до крале, кралици и принцове. Слънчево копие се кани да вдигне оръжие срещу Железния трон. Не, не си правете труда да го отричате. Доран Мартел не е човек, който ще вдигне копията си без надежда за победа. Дългът доведе тук принц Куентин. Дълг, чест, жажда за слава… никаква любов. Куентин беше тук за дракони, не за Денерис.

— Не го познавахте, сир. Той беше…

— Той е мъртъв, Пий. — Ирънууд стана. — Думи няма да го върнат. Клетъс и Уил също са мъртви. Тъй че затваряй си проклетата уста, преди да съм тикнал юмрука си в нея. — Големият рицар се обърна към Селми. — Какво смятате да правите с нас?

— Скааз Бръснатото теме иска да ви обесим. Убихте четирима от хората му. Четирима мъже на кралицата. Бяха освободени роби, тръгнали след нейно величество от Ащапор.

Ирънууд не изглеждаше изненадан.

— Мъжете зверове, да. Аз убих само единия, с главата на базилиск. Наемниците убиха другите. Но е все едно, знам.

— Пазехме Куентин — намеси се Пийвода. — Ние…

— Млъкни, Пий. Той знае. — Големият рицар отново се обърна към сир Баристан. — Нямаше смисъл да идвате и да говорите с нас, ако смятахте да ни обесите. Тъй че не е това, нали?

— Не е. — „Този май не е толкова тъп, колкото изглежда.“ — По-полезни ще сте ми живи, отколкото мъртви. Служете ми и след това ще ви уредя кораб, който да ви върне в Дорн, и ще ви дам костите на принц Куентин, за да ги върнете на лорд баща му.

Сир Арчибалд направи гримаса.

— Защо винаги кораби? Някой трябва да върне Куентин у дома обаче. М-да. Какво искате от нас, сир?

— Мечовете ви.

— Имате хиляди мечове.

— Освободените на кралицата все още не са пускали кръв. На наемниците не вярвам. Неопетнените са храбри войници… но не са воини. Не са рицари. — Помълча. — Какво стана, когато се опитахте да вземете драконите? Кажете ми.

Дорнците се спогледаха. След това Пийвода заговори:

— Куентин каза на Дрипавия принц, че може да ги овладее. Било в кръвта му, така каза. Имаше таргариенска кръв.

— Кръвта на дракона.

— Да. Наемниците трябваше уж да ни помогнат да измъкнем драконите оковани, за да можем да ги откараме на пристанището.

— Дрипите беше уредил кораб — рече Ирънууд. — Голям, в случай, че вземехме и двата дракона. А Куент щеше да яхне единия. — Погледна превързаните си ръце. — Но щом влязохме, се видя, че нищо няма да излезе. Драконите бяха много диви. Веригите… имаше парчета скъсана верига навсякъде, големи вериги, брънки колкото главата ви, смесени с безброй натрошени кости. А Куент, Седемте да го спасят дано, изглеждаше все едно, че ще се насере в гащите. Каго и Мерис не бяха слепи, и те го видяха. После един от стрелците с арбалет стреля. Може да са се канели да убият драконите през цялото време и само да са ни използвали, за да стигнат до тях. С Парцалите човек никога не знае. Както и да я редиш, все ще те изиграят. Но стрелата само ядоса драконите, а и те поначало не бяха в много добро настроение. След това… нещата тръгнаха зле.

— А Брулените от вятъра се отвяха — каза сир Герис. — Куентин пищеше, целият в пламъци, а тях ги нямаше. Каго, Хубавата Мерис, всички освен мъртвите.

— Ха, а ти какво очакваше, Пий? Котка ще убие мишка, прасе ще се въргаля в лайна, а наемник ще избяга когато най-много ти трябва. Не може да ги виниш. Природата на звяра, това е.

— Прав е — каза сир Баристан. — Какво обеща принц Куентин на Дрипавия принц в замяна на цялата му помощ?

Не получи отговор. Сир Герис погледна към сир Арчибалд. Сир Арчибалд погледна ръцете си, пода, вратата.

— Пентос — каза сир Баристан. — Обещал му е Пентос. Кажете го. Никакви думи няма вече да навредят на принц Куентин.

— Да — измърмори сир Арчибалд. — Пентос беше. — Написаха го на хартия двамата.

„Тук има шанс.“

— Още държим Брулените от вятъра в тъмниците. Ония, лъжедезертьорите.

— Помня — отвърна Ирънууд. — Хънгърфорд, Сламката. Някои не бяха толкова зле като за наемници. Други, е, могат да понесат малко смърт. Какво за тях?

— Смятам да ги върна на Дрипавия принц. И вас с тях. Ще бъдете двама между хиляди. Присъствието ви в юнкайските лагери би трябвало да мине незабелязано. Искам да занесете послание на Дрипавия принц. Кажете му, че аз ви пращам, че говоря с гласа на кралицата. Кажете му, че ще платим цената му, ако ни предаде заложниците, цели и непокътнати.

Сир Арчибалд направи гримаса.

— Дрипи и Парцали по-скоро ще ни даде на Хубавата Мерис. Няма да направи това.

— Защо не? Задачата е съвсем проста. — „В сравнение с краденето на дракони.“ — Аз веднъж изведох бащата на кралицата от Дъскъндейл.

— Ама във Вестерос — каза Герис Пийвода.

— Мийрийн, Вестерос — каква разлика?

— Арч дори не може меч да държи с тия ръце.

— Вероятно няма да му потрябва. Нали ще сте с наемниците.

Герис Пийвода избута назад кичур от слънчево русата си коса.

— Може ли да ни дадете малко време да го обсъдим насаме?

— Не — каза Селми.

— Аз ще го направя — предложи сир Арчибалд. — Стига да е без проклети лодки. Пий също ще го направи. — Големия мъж се ухили. — Още не го знае, но ще го направи.

И с това се свърши.

„Простата част“, помисли Баристан Селми по време на дългото изкачване до върха на пирамидата. Трудната част бе оставил в дорнски ръце. Дядо му щеше да се ужаси. Дорнците бяха рицари, поне на име, макар че само у Ирънууд имаше истинска стомана. Пийвода имаше хубаво лице, бъбрив език и красива коса.

Докато старият рицар се върне в покоите на кралицата, бяха изнесли тялото на принц Куентин. Шест от младите виночерпци играеха някаква детска игра, когато влезе — седяха в кръг на пода и въртяха поред кама в средата. Щом спреше да се върти, отрязваха кичур коса от този, към когото сочеше върхът. Сир Баристан беше играл подобна игра с братовчедите си като момче в Житен замък… макар че във Вестерос, доколкото помнеше, се включваше и целуване.

— Баказ — подвикна той. — Чаша вино, бъди така добър. Гразар, Азак, вратата е ваша. Очаквам Зелената грация. Поканете я веднага щом пристигне. Иначе не желая да ме обезпокояват.

Азак стана припряно.

— Както заповядате, лорд Ръка.

Сир Баристан излезе на терасата. Дъждът беше спрял, макар че стена от сиви облаци скриваше слънцето, спускащо се на запад в Робския залив. Няколко струи дим още се вдигаха от почернелите камъни на Хаздар, огънати като ленти от вятъра. Далече на изток, отвъд градските стени, видя бели криле над линията на хълмовете. „Визерион.“ Тръгнал на лов навярно, или летеше заради самото летене. Зачуди се къде ли е Регал. Досега зеленият дракон се бе показал по-опасен от белия.

Баказ му донесе вино, старият рицар отпи дълга глътка и го прати за вода. Няколко чаши вино може би щяха да са точно това, което му трябваше за хубав сън, но трябваше да е с ума си, когато Галаза Галаре се върнеше от преговорите с врага. Тъй че изпи виното добре разредено, докато светът наоколо помръкваше. Беше много уморен и изпълнен със съмнения. Дорнците, Хиздар, Резнак, атаката… Правеше ли каквото трябва? Правеше ли това, което Денерис щеше да поиска? „Не съм създаден за това.“ И други от Кралската гвардия бяха служили като Ръка преди него. Не много, но няколко. Чел беше за тях в Бялата книга. А сега се питаше дали и те се бяха чувствали така объркани като него.

— Лорд Ръка. — Гразар стоеше на вратата със свещ в ръка. — Зелената грация дойде.

— Покани я. И запали свещи.

Галаза Галаре беше с четири Розови грации. Обкръжаваше я такава аура на мъдрост и достолепие, че сир Баристан неволно й се възхити. „Силна жена. И беше вярна приятелка на Денерис.“

— Лорд Ръка — каза тя. Лицето й бе скрито зад потръпващи зелени була. — Може ли да седна? Костите ми са стари и изтощени.

— Гразар, стол за Зелената грация. — Розовите грации се наредиха зад нея, навели очи и стиснали ръце пред себе си. — Може ли да предложа нещо освежително? — попита сир Баристан.

— Би било изключително любезно от ваша страна, сир Баристан. Гърлото ми пресъхна от говорене. Сок може би?

— Както желаете. — Махна на Кезмя и й поръча да донесе на жрицата бокал с лимонов сок, подсладен с мед. За да пие, жрицата трябваше да отмести булото, и това напомни на Селми колко е стара. „Двайсет години по-стара от мен, или повече.“ — Ако кралицата беше тук, зная, че щеше да ви благодари за всичко, което направихте за нас.

— Нейно величество винаги е била изключително мила. — Галаза Галаре довърши питието си и стегна отново булото. — Има ли някакви вести за нашата възлюбена кралица?

— Все още не.

— Ще се моля за нея. Както и за крал Хиздар, ако ми е позволена тази дързост. Ще ми бъде ли разрешено да видя негово сияние?

— Скоро, надявам се. Непокътнат е, уверявам ви.

— Радвам се да го чуя. Мъдрите господари на Юнкай попитаха за него. Няма да се изненадате, ако чуете, че желаят благородният Хиздар незабавно да бъде възстановен на законното му място.

— Ще бъде, ако се докаже, че не се е опитал да убие кралицата ни. Дотогава Мийрийн ще се управлява от съвет на верните и справедливите. Има място за вас в този съвет. Зная, че има много неща, на които да ни научите. Нуждаем се от вашата мъдрост.

— Боя се, че ме ласкаете с празни вежливости, лорд Ръка — каза Зелената грация. — Ако наистина ме смятате за мъдра, чуйте ме сега. Освободете благородния Хиздар и го възстановете на трона му.

— Само кралицата може да направи това.

Зелената грация въздъхна зад булата си.

— Мирът, който той с толкова усилия осигури, пърха като лист на есенен вятър. Живеем в ужасни времена. Смърт дебне на улиците, яхнала бялата кобила от трижди проклетия Ащапор. Дракони кръжат в небесата и пируват с плът на деца. Стотици са качват на кораби и отплават за Юнкай, за Толос, за Карт, за всяко убежище, което би ги приело. Пирамидата на Хазкар е рухнала на димяща руина и мнозина от този древен род лежат мъртви под почернелите й камъни. Пирамидите на Ухлез и Йеризан са се превърнали в бърлоги на чудовища, а господарите им в бездомни просяци. Народът ми е изгубил всякаква надежда и се е обърнал против самите богове, отдават се нощем на пиянство и разврат.

— И убийства. Синовете на Харпията убиха трийсет през нощта.

— Чувам го с преголяма скръб. Толкова по-основателно е да освободите благородния Хиздар зо Лорак, който спря убийствата преди.

„А как постигна това, освен ако самият той не е Харпията?“

— Нейно величество даде ръката си на Хиздар зо Лорак, направи го свой крал и консорт, възстанови смъртното изкуство по негова молба. В отплата той й даде отровени скакалци.

— В отплата й даде мирът й. Не го отхвърляйте, сир, моля ви. Мирът е най-безценният бисер. Хиздар е от Лорак. Никога не би оцапал ръцете си с отрова. Той е невинен.

— Как може да сте сигурна? — „Освен ако не знаеш кой е отровителят.“

— Боговете на Гхиз ми го казаха.

— Моите богове са Седемте, а Седемте мълчат по този въпрос. Ваша мъдрост, представихте ли предложението ми?

— Пред всички господари и пълководци на Юнкай, както ми заповядахте… но се боя, че няма да харесате отговора им.

— Отказаха ли?

— Да. Никакво злато няма да откупи обратно хората ви, казаха ми. Само кръвта на драконите би могла да ги освободи отново.

Беше отговорът, който сир Баристан очакваше, ако не и този, на който се беше надявал. Устата му се стегна.

— Знам, че не тези думи желаехте да чуете — продължи Галаза Галаре. — Но колкото до мен, ги разбирам. Тези дракони са безмилостни същества. Юнкай се бои от тях… и с основание, не можете да го отречете. Историите ни говорят за господарите на дракони на ужасната Валирия и опустошението, което са нанасяли на народите на Стар Гхиз. Дори вашата млада кралица, хубавата Денерис, която се наричаше Майката на дракони… видяхме я, че гори, онзи ден в ямата… дори тя не бе пощадена от драконовия гняв.

— Нейно величество не е… тя е…

— Тя е мъртва. Боговете дано я дарят със сладък сън. — Сълзи блеснаха зад булата. — Нека и драконите умрат.

Докато Селми търсеше отговор, се чуха тежки стъпки. Вратата се отвори и Скааз мо Кандак нахлу с четирима Бронзови зверове зад него. Гразар се опита да прегради пътя му, но той го блъсна настрани.

Сир Баристан се изправи рязко.

— Какво има?

— Требушетите — изръмжа Бръснатото теме. — И шестте.

Галаза Галаре стана.

— Така Юнкай отговаря на предложенията ви, сир. Предупредих ви, че няма да харесате отговора им.

„Войната избраха значи. Така да бъде.“ Сир Баристан се почувства странно облекчен. От война разбираше.

— Ако си мислят, че ще прекършат Мийрийн, като хвърлят камъни…

— Не камъни. — Гласът на старата жена бе изпълнен със скръб и страх. — Трупове.