Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (12)

Джон

Изведоха напред Краля отвъд Вала. Ръцете му бяха вързани с конопено въже, около врата му имаше клуп.

Другият край на въжето беше увит около рога на седлото на бегача на сир Годри Фаринг. Великаноубиеца и конят му бяха бронирани с посребрена стомана, инкрустирана с ниело. Манс Райдър носеше само тънка туника и ръцете и краката му бяха голи на студа. „Можеха да му оставят наметалото — помисли Джон Сняг, — онова, което дивачката закърпи с ивици алена коприна.“

Нищо чудно, че Валът плачеше.

— Манс познава призрачния лес по-добре от всеки обходник — беше казал Джон на крал Станис в последно усилие да го убеди, че Кралят отвъд Вала ще е по-полезен за тях жив, отколкото мъртъв. — Познава Тормунд Ужаса на великаните. Бил се е с Другите. И притежаваше рога на Джорамун, а не го наду. Не срина Вала, когато можеше.

Думите му попаднаха на глухи уши. Станис остана равнодушен. Законът беше изричен: животът на един дезертьор бе обречен.

Под плачещия Вал лейди Мелисандра вдигна снежнобелите си ръце.

— Всички трябва да избираме — провъзгласи тя. — Мъж или жена, млад или стар, господар или селяк, изборът ни е един и същ. — Гласът й напомни на Джон Сняг за анасон, мускат и карамфил. Стоеше до краля на дървено скеле, издигнато над ямата. — Избираме светлината или мрака. Избираме доброто или злото. Избираме верния бог или лъжливия.

Гъстата сиво-кафява коса на Манс Райдър се развяваше около лицето му. Той я избута от очите си с вързаните си ръце и се усмихна. Но когато видя клетката, куражът му го изостави. Хората на кралицата я бяха направили от дърветата на призрачния лес, от млади фиданки и гъвкави корени, борови клони, лепкави от смола, и костенобели клони на язово дърво. Бяха ги огънали и усукали, за да оплетат дървена решетка, а след това я бяха вдигнали над дълбоката яма, пълна с цепеници, листа и подпалки.

Дивашкият крал се присви уплашен от гледката.

— Не! — извика. — Милост! Това е грешно, не съм кралят, те…

Сир Годри дръпна въжето. Кралят отвъд Вала нямаше друг избор освен да залитне след него и клупът задави думите му. Годри го задърпа. Манс беше плувнал в кръв, когато хората на кралицата го натикаха в клетката. Десетина войници задърпаха заедно и го вдигнаха високо във въздуха.

Лейди Мелисандра го изчака да се изправи.

— СВОБОДЕН НАРОДЕ! Ето го вашия крал на лъжите. И ето го рога, с който той се закани да срине Вала. — Двама от хората на кралицата изнесоха рога на Джорамун, черен и обкован със старо злато, осем стъпки дълъг. В златния обков бяха всечени руни, писмото на Първите хора. Джорамун беше умрял преди хиляди години, но Манс Райдър бе намерил гроба му под един ледник, високо в Замръзналите зъбери. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Игрит бе казала на Джон, че Манс така и не намерил рога. „Излъга ме, или Манс го е запазил в тайна дори от своите.“

Хиляда пленници гледаха през дървените решетки на затвора си, докато вдигаха рога високо. Всички бяха дрипави и примрели от глад. „Диваци“ ги наричаха в Седемте кралства. Те самите се наричаха „свободния народ“. Не изглеждаха нито диви, нито свободни — само гладни, уплашени и изтръпнали.

— Рогът на Джорамун ли? — каза Мелисандра. — Не. Наречете го Рога на Мрака. Ако Валът падне, пада и нощта, дългата нощ, която не свършва никога. Не трябва да стане това, няма да стане! Господарят на Светлината е видял, че децата му са застрашени, и им изпрати поборник, Азор Ахаи преродения. — Махна с ръка към Станис и големият рубин на гърлото й запулсира със светлина.

„Той е камък, а тя е пламък.“ Очите на краля бяха като синини, хлътнали дълбоко в мършавото лице. Носеше сива броня и обшито с козина златоткано наметало, спускащо се от широките рамене. Нагръдникът му имаше пламтящо сърце, инкрустирано над неговото. Червено-златна корона обрамчваше челото му, върховете й бяха като извиващи се пламъци. Вал стоеше до него, висока и светла. Бяха я короновали с проста коронка от тъмен бронз и все пак изглеждаше по-царствено в бронз, отколкото Станис в злато. Очите й бяха сиви и безстрашни, нетрепващи. Под хермелиновото наметало носеше бяло и златно. Меденорусата й коса беше стегната в дебела плитка, която висеше над дясното рамо до кръста й. Студът бе зачервил страните й.

Лейди Мелисандра не носеше корона, но всички знаеха, че тя е истинската кралица на Станис Баратеон, а не невзрачната жена, която бе оставил да трепери в Източен крайморски страж. Говореха, че кралят смятал да повика кралица Селайз и дъщерите им едва след като Нощната крепост стане годна за обитаване. Джон ги съжаляваше. Валът предлагаше малко от удобствата, с които бяха свикнали южняшките дами и знатни момиченца, а Нощната крепост не предлагаше никакви. Беше мрачно място дори в най-добри времена.

— СВОБОДЕН НАРОДЕ! — извика Мелисандра. — Вижте съдбата на тези, които избират мрака!

Рогът на Джорамун лумна в пламъци.

Изригна със свисък, щом вихрещите се езици зелен и жълт пламък подскочиха нагоре и запращяха по цялата му дължина. Конят на Джон се задърпа уплашено, по редиците други също се мъчеха да усмирят конете си. От заграждението отекна стон, когато пленниците от свободния народ видяха как изгаря надеждата им. За миг врязаните в златния обков руни сякаш заблестяха във въздуха. Хората на кралицата натиснаха и рогът се катурна в огнената яма.

В клетката Манс Райдър дращеше клупа около врата си с вързаните си ръце и крещеше несвързано за предателство и за вещерство, отричаше се от кралството си, отричаше се от народа си, от името си, отричаше се от всичко, което бе доскоро. Пищеше за милост, проклинаше червената жена, а накрая започна да се смее истерично.

Джон гледаше всичко това, без да мигне. Не смееше да изглежда гнуслив пред братята си. Беше строил навън двеста души, повече от половината гарнизон на Черен замък. На коне, в строги черни редици, с дългите копия в ръце; бяха смъкнали качулките си, за да засенчат лицата си… и да прикрият факта, че толкова много от тях са сивобради старци и голобради момчета. Свободният народ се боеше от Стража. Джон искаше да отнесат този страх със себе си в новите си домове на юг от Вала.

Рогът рухна с трясък сред цепениците и треските за разпалка. За три удара на сърцето цялата яма пламна. Стиснал решетките на клетката с вързаните си ръце, Манс хлипаше и се молеше. Когато огънят го достигна, заподскача. Писъците му се сляха в дълъг безсловесен крясък, изпълнен с болка и страх. Пърхаше в клетката си като горящо листо, като мушица, попаднала в пламъка на свещта.

Джон неволно си спомни една песен:

Братя, братя, свършиха дните ми,

че живота ми взе този дорнец,

но какво от това, всеки мре.

Аз пък вкусих жената на дорнеца!

Вал стоеше на платформата неподвижна, все едно бе изваяна от каменна сол. „Няма да заплаче, нито ще извърне очи.“ Джон се запита какво ли щеше да направи Игрит на нейно място. „Жените са силни.“ Неволно се замисли за Сам и майстер Емон, за Джили и бебето. „Тя ще ме прокълне с последния си дъх, но не видях друг начин.“ От Източен страж съобщаваха за свирепи бури по Тясното море. „Исках да ги опазя. Дали вместо това не нахраних раците с тях?“ Предната нощ бе сънувал как Сам се дави, как Игрит умира, поразена от неговата стрела (не беше негова стрелата, но в сънищата му винаги беше), как Джили плаче с кървави сълзи.

Джон Сняг беше видял достатъчно.

— Сега — каза.

Ълмър от Кралския лес заби копието си в земята, смъкна лъка си и дръпна черна стрела от колчана си. Донел Хил Сладура отметна назад качулката си, за да направи същото. Гарт Сивото перо и Брадатия Бен заредиха стрели, огънаха лъковете си и стреляха.

Една стрела порази Манс Райдър в гърдите, една в корема, една — в гърлото. Четвъртата удари една от дървените решетки и затрептя за миг, преди да пламне. Женски хлипове отекнаха от Вала, щом кралят на диваците се смъкна омекнал на пода на клетката си, обгърнат в пламъци.

— И вече свърши неговият Страж — тихо промълви Джон. Манс Райдър бе някога мъж на Нощния страж, преди да замени черното си наметало за друго, обшито със светлочервена коприна.

Станис гледаше намръщено от платформата. Джон отказа да срещне погледа му. Дъното на дървената клетка беше пропаднало, а решетките й се кършеха. Всеки път, щом пламъците заближеха нагоре, се откъсваха нови клони, тъмночервени и черни.

— Господарят на Светлината направи слънцето, луната и звездите, за да огряват пътя ни, и ни даде огъня, за да държи нощта надалече — говореше Мелисандра на диваците. — Никой не може да устои на пламъците му.

— Никой не може да устои на пламъците му — повториха хората на кралицата.

Пурпурният халат се вихреше около червената жена, бронзовата й коса очертаваше ореол около лицето й. Високи жълти пламъци заиграха от върховете на пръстите й, като нокти.

— СВОБОДЕН НАРОДЕ! Лъжовните ви богове не могат да ви помогнат. Лъжовният ви рог не ви спаси. Лъжливият ви крал ви донесе само смърт, отчаяние и разгром… но ето го истинския крал. ВИЖТЕ БЛЯСЪКА МУ!

Станис Баратеон извади Светлоносец.

Мечът засия червен, жълт и оранжев, оживял от светлина. Джон вече беше виждал това… но никога точно това, никога преди — като това. Светлоносец беше слънцето, превърнато в стомана. Когато Станис вдигна оръжието над главата си, хората трябваше да извърнат глави или да закрият очите си. Заскачаха уплашени коне, един хвърли ездача си. Блясъкът в огнената яма сякаш се сви пред тази буря от светлина, като малко кученце, разтреперано пред по-голям пес. Самият Вал засия в червено, розово и оранжево, щом вълните от цветове заиграха по леда. „Това ли е силата на кралската кръв?“

— Вестерос има само един крал — прокънтя гласът на Станис груб и суров, без музиката в тона на Мелисандра. — С този меч браня своите поданици и унищожавам тези, които ги застрашават. Прегънете коляно и ви обещавам храна, земя и правосъдие. Паднете на колене, и ще живеете. Или си идете — и умрете. Изборът е ваш. — Светлоносец се хлъзна в ножницата и светът отново помръкна, сякаш слънцето се скри зад облак. — Отворете портите.

— ОТВОРЕТЕ ПОРТИТЕ — ревна сир Клейтън Съгс с глас, дълбок като боен рог. — ОТВОРЕТЕ ПОРТИТЕ — повтори сир Корлис Пени, командващ охраната. — ОТВОРЕТЕ ПОРТИТЕ — завикаха сержантите. Разтичаха се мъже, за да изпълнят заповедта. Изтръгнаха от земята заострените колове, спуснаха дъски над дълбоките ровове и портите на заграждението се разтвориха широко. Джон Сняг вдигна ръка и я пусна и черните редици на братята му се отдръпнаха надясно и наляво, за да разчистят пътя към Вала, където Скръбния Ед Толет разтвори желязната порта.

— Хайде — подкани ги Мелисандра. — Елате към светлината… или побегнете обратно към мрака. — Огънят пращеше в ямата под нея. — Ако изберете живота, елате при мен.

И те отидоха. Бавно в началото, пленниците заизлизаха от грубо скованата си кошара, някои куцукащи, други — подкрепяни от приятелите си. „Ако искате да ядете, елате при мен — помисли Джон. — Ако не искате да умрете от студ и от глад, покорете се.“ Колебливо, уплашени да не би да ги чака капан, първите няколко пленници минаха по дъските и през кръга от колове, към Мелисандра и Вала. Последваха ги още и още, след като видяха, че нищо лошо не сполетя тръгналите пред тях. После още, докато не потекоха в непрекъснат поток. Хората на кралицата в стегнати кожени куртки и полушлемове подаваха на всеки минаващ мъж, жена или дете парче от бяло язово дърво: пръчка, откършена клонка, бяла като счупена кост, шепа кървавочервени листа. „Късче от старите богове, за да подхранят новия.“ Джон сви пръстите на дясната си ръка.

Зноят от огнената яма бе осезаем дори отдалече. За диваците сигурно бе изгарящ. Видя мъже да се присвиват от страх, чу детски плач. Неколцина свърнаха назад към леса. Видя как една млада жена залитна натам с по едно дете във всяка ръка. На всеки няколко стъпки поглеждаше назад, за да се увери, че никой не е тръгнал след нея, а щом наближи дърветата, побягна. Един старец с посивяла брада взе клона, който му връчиха, и го размаха като оръжие, докато хората на кралицата не се струпаха около него с копията си. Другите трябваше да заобикалят тялото му, докато сир Корлис не нареди да го хвърлят в огъня. Още от свободния народ избраха горите след това — някъде по един на всеки десет.

Но повечето продължиха напред. Зад тях имаше само студ и смърт. Напред беше надеждата. Прииждаха, стиснали късчетата си дърво, докато дойдеше мигът да ги хвърлят в пламъците. Р’хлор беше ревнив и ненаситен бог. Тъй че новият бог поглъщаше трупа на стария и мяташе огромните сенки на Станис и Мелисандра по Вала, черни на фона на ръждивочервените отражения по леда.

Сигорн бе първият, който коленичи пред краля. Новият магнар на Денн беше по-млад, по-ниско копие на баща си: слаб, оплешивяващ, облечен в части от броня, с дълга кожена ризница, обшита с бронзови плочки. След това дойде Дрънчащата ризница с подрънкващата си костена броня и щавена кожа, с шлема си от великански череп. Изпод кокалите надничаше съсипано окаяно същество с натрошени кафяви зъби и прежълтели очи. „Дребен, злобен и коварен човек, толкова глупав, колкото и жесток.“ Джон и за миг не повярва, че ще остане верен. Запита се какво ли изпитва Вал, докато го гледа как коленичи да получи опрощение.

Последваха ги по-дребни водачи. Двама главатари на кланове от хората на Роговата стъпка, чиито ходила бяха черни и твърди. Мъдра старица, почитана от хората на Млечна вода. Мършаво чернооко дванайсетгодишно момче, синът на Алфин Враноубиеца. Халек, братът на Харма Песоглавата, с нейните прасета. Всеки от тях коленичи пред краля.

„Твърде студено е за този парад на глумци“, помисли Джон.

— Свободният народ презира коленичещите — беше предупредил той Станис. — Оставете ги да съхранят гордостта си и ще ви заобичат повече.

Негово величество не се вслуша. Каза:

— Мечовете им искам, не целувките.

След като коленичеха, диваците повличаха крака покрай редиците на черните братя към портата. Джон бе назначил Коня, Сатена и още половин дузина да ги превеждат през Вала с факли. От другата страна ги чакаха купи с гореща лучена супа, комати хляб и наденица. Дрехи също: наметала, бричове, ботуши, ризи, топли кожени ръкавици. Щяха да спят върху бали чиста слама, с греещи огньове, които да гонят нощния студ. Кралят беше последователен, не можеше да му се отрече. Рано или късно обаче Тормунд Ужаса на великаните отново щеше да щурмува Вала и дойдеше ли този час, Джон се питаше чия страна ще изберат новите поданици на Станис. „Можеш да им дадеш земя и милост, но свободният народ сам избира кралете си, а бяха избрали Манс, не теб.“

Боуен Марш приближи коня си до коня на Джон.

— Не мислех, че някога ще видя този ден. — Лорд-стюардът беше отслабнал забележимо след раната в главата при Моста на черепите. Част от едното му ухо я нямаше. „Вече не прилича много на нар“, помисли Джон. Марш продължи: — Пуснахме кръв, за да спрем диваците при Ждрелото. Добри мъже загинаха там, приятели и братя. За какво?

— Кралството ще ни прокълне всички заради това — заяви със злъчен тон Алисър Торн. — Всеки честен човек във Вестерос ще обърне главата си и ще плюе при споменаването на Нощния страж.

„Какво знаеш ти за честните хора?“

— Тихо там, в строя.

Сир Алисър беше станал по-предпазлив, след като лорд Джанос загуби главата си, но злобата все още я имаше. Джон си беше поиграл с идеята да му възложи командването, което Слинт бе отказал, но предпочиташе да го държи близо до себе си. „Винаги е бил по-опасният от двамата.“ Вместо това прати един побелял стюард от Сенчеста кула да поеме командването на Сив страж.

Надяваше се двата нови гарнизона да променят сериозно нещата. „Стражът може накара свободния народ да пуснат кръв, но в крайна сметка не можем да се надяваме да ги спрем.“ Предаването на Манс Райдър на огъня не отменяше тази истина. „Все пак сме твърде малко, а те са твърде много, а без обходници все едно, че сме слепи. Трябва да пратя хора навън. Но ако го направя, дали ще се върнат?“

Тунелът през Вала беше тесен и извит, а много от диваците бяха стари, болни или ранени, тъй че преминаването течеше болезнено бавно. Докато последният от тях превие коляно, нощта бе паднала. Огънят в ямата загасваше, а сянката на краля се бе смалила до четвърт от предишния си ръст. Джон Сняг виждаше дъха му във въздуха. „Студено — помисли си. — И става все по-студено. Този маскарад продължи твърде дълго.“

В заграждението се задържаха четирийсетина души. Между тях имаше четирима великани, грамадни космати същества с изгърбени рамене, с крака големи колкото три дънера и с огромни плоски ходила. Колкото и големи да бяха, все пак можеха да минат през Вала, но единият не искаше да остави мамута си, а другите не искаха да оставят него. Всички останали бяха с човешки ръст. Имаше умрели и издъхващи; повечето бяха техни роднини или близки приятели и не искаха да ги изоставят дори и за купа лучена супа.

Някои треперещи, други — твърде изтръпнали, за да могат и да треперят, заслушаха се, когато гласът на краля прогърмя от Вала.

— Свободни сте да си идете — каза им Станис. — Кажете на своите хора какво видяхте. Кажете им, че видяхте истинския крал и че са добре дошли в кралството му, стига да спазват мира му. Иначе най-добре да бягат и да се крият. Няма да търпя повече щурмове на моя Вал.

— Едно кралство, един бог, един крал! — извика лейди Мелисандра.

Хората на кралицата подеха вика и заудряха с копията си по щитовете.

— Едно кралство, един бог, един крал! СТАНИС! СТАНИС! ЕДНО КРАЛСТВО, ЕДИН БОГ, ЕДИН КРАЛ!

Вал не се присъедини към възгласите, видя Джон. Нито братята на Нощния страж. По време на възгласите малкото останали диваци се стопиха между дърветата. Великаните тръгнаха последни, двама яхнали мамут, другите двама — пеш. Останаха само мъртвите. Станис слезе от платформата, Мелисандра вървеше до него. „Червената му сянка. Никога не го оставя задълго.“ Почетната стража на краля ги обкръжи: сир Годри, сир Клейтън и още дузина рицари, всички хора на кралицата. Лунната светлина блещукаше по бронята им, вятърът плющеше в наметалата.

— Лорд-стюард — каза Джон на Марш, — съборете оградата за дърва за огрев и хвърлете труповете в пламъците.

— Както заповяда милорд. — Марш зарева заповеди и стюардите му се откъснаха от редиците, за да нападнат дървените стени. Лорд-стюардът ги загледа намръщен. — Тези диваци… мислите ли, че ще останат верни, милорд?

— Някои — да. Не всички. Ние също имаме своите страхливци и негодници, своите слабаци и глупци, като тях.

— Клетвите ни… заклели сме се да браним кралството…

— Щом хората от свободния народ се заселят в Дара, ще станат част от кралството — изтъкна Джон. — Времената са ужасни и вероятно ще стават още по-отчайващи. Виждали сме лицето на своя истински враг, мъртвешки бяло лице с яркосини очи. Свободният народ също са виждали това лице. Станис е прав в това. Каузата ни трябва да стане обща с диваците.

— Обща кауза срещу общ враг. Бих могъл да се съглася с това — каза Боуен Марш. — Но това не значи, че трябва да позволим десетки хиляди примрели от глад диваци да минат през Вала. Да се върнат в селата си и да се бият с Другите там, а ние да запечатаме портите. Няма да е трудно, както ми казва Отел. Трябва само да запълним тунелите с камъни и да излеем вода през амбразурите. Валът прави останалото. Студът, тежестта… за един лунен кръг ще е все едно че никога не е имало порта. Всеки враг ще трябва да си изсече пътя, за да влезе.

— Или да го изкачи.

— Едва ли. Не са щурмоваци, нападнали да откраднат жена или плячка. Тормунд ще има със себе си стари жени, деца, стада овце и кози, дори мамути. Трябва му порта, а остават само три. А и да прати нагоре катерачи, защитата срещу тях е проста, все едно да нанижеш риба в казан.

„Рибата никога не се изкатерва от казана и не забива копие в корема ти.“ Джон сам беше изкатерил Вала.

Марш продължи:

— Стрелците на Манс Райдър трябва да са хвърлили десет хиляди стрели по нас, ако се съди по онези, които събрахме. По-малко от сто стигнаха до хората ни горе на Вала, повечето вдигнати от някой капризен порив на вятъра. Алин Червения от Розов лес беше единственият, който загина горе, и го уби падането му, не стрелата, забила се в крака му. Донал Ноя умря, докато удържаше портата. Доблестен акт, да… но ако порталът беше запечатан, нашият храбър оръжейник можеше все още да е сред нас. Дали сме изправени срещу сто противници, или срещу сто хиляди, докато ние сме горе на Вала, а те долу, не могат да ни навредят.

„Не греши.“ Воинството на Манс Райдър се беше разбило във Вала като вълна в скалист бряг, макар бранителите да не бяха повече от шепа старци, зелени момчета и сакати. И все пак това, което предлагаше Боуен, противоречеше на инстинктите на Джон.

— Ако запечатаме портите, не можем да пращаме обходниците си — изтъкна той. — Ще бъдем като слепи.

— Последният обход на лорд Мормон струва на Стража една четвърт от мъжете ни, милорд. Трябва да съхраним колкото сила ни е останала. Всяка смърт ни смалява, а сме останали прекалено малко… Заеми високия терен и печелиш битката, казваше чичо ми. Няма по-висока позиция от Вала, лорд-командире.

— Станис обещава земя и справедливост на всички диваци, които прегънат коляно. Никога няма да позволи да запечатаме портите.

Марш се поколеба.

— Лорд Сняг, не съм от тези, които вярват на слухове, но се говори, че ставате прекалено… дружелюбен с лорд Станис. Някои дори намекват, че сте…

„Бунтовник и обърни-плащ, да. И копеле, и варг също така.“ Джанос Слинт можеше да е свършил, но лъжите му си оставаха.

— Знам какво казват. — Джон беше чувал слуховете, виждал беше мъже да се извръщат, когато минаваше през двора. — Какво искат да направя, да ни вдигна срещу Станис и диваците едновременно ли? Негово величество има три пъти повече бойци от нас, а освен това е наш гост. Законите на гостоприемството го пазят. И освен това сме му задължени.

— Лорд Станис ни помогна, когато се нуждаехме от помощ — настоя Марш, — но все пак е бунтовник и каузата му е обречена. Обречена, както ще сме и ние, ако Железният трон ни дамгоса като предатели. Трябва да сме сигурни, че не избираме губещата страна.

— Нямам намерение да избирам ничия страна — отвърна Джон. — Но не съм толкова сигурен за изхода на тази война, колкото, изглежда, сте вие, милорд. Не и след като лорд Тивин е мъртъв. — Ако можеше да се вярва на приказките, идващи от кралския път, Ръката на краля беше убит от своя син джудже, докато седял в един нужник. Джон се беше срещнал за кратко с Тирион Ланистър. „Стисна ръката ми и ме нарече приятел.“ Трудно беше да се повярва, че малкият човек е имал куража да убие собствения си баща, но фактът, че лорд Тивин е мъртъв, изглеждаше извън съмнение. — Лъвът в Кралски чертог е кутре, а Железният трон е нарязвал на късчета възрастни мъже.

— Може и да е момче, милорд, но… крал Робърт беше много обичан и повечето мъже все още приемат, че Томен е негов син. Колкото повече виждат лорд Станис, толкова по-малко го обичат, а още по-малко им харесва лейди Мелисандра с нейните огньове и този неин мрачен червен бог. Оплакват се.

— Оплакваха се и от лорд-командир Мормон. Мъжете обичат да се оплакват от жените си и от лордовете си, каза ми веднъж той. А които нямат жени, се оплакват дваж повече от лордовете си. — Джон Сняг погледна към дървеното заграждение. Две стени бяха съборени, трета падаше бързо. — Ще ви оставя да довършите тук, Боуен. Погрижете се всички трупове да бъдат изгорени. Благодаря ви за съвета. Обещавам ви, ще обмисля всичко, което казахте.

Във въздуха покрай ямата все още се носеше дим и разпръсната от вятъра пепел. Джон смуши коня към портата. Там слезе и го поведе през леда към южната страна. Скръбния Ед тръгна пред него с факел. Пламъците му облизваха тавана, тъй че с всяка стъпка студени сълзи капеха отгоре им.

— Голямо облекчение беше като видях как изгоря оня рог, милорд — заговори Ед. — Тъкмо нощес сънувах, че пикая от Вала, когато някой реши да надуе рога. Не че се оплаквам. По-добър беше от стария ми сън, в който Харма Песоглавата ме дава за храна на прасетата си.

— Харма е мъртва — отвърна Джон.

— Но не и прасетата. Гледат ме както Колача имаше навик да гледа свински бут. Не казвам, че диваците ни мислят злото. Да де, насякохме боговете им и ги накарахме да изгорят парчетата, но им дадохме лучена супа. Какво е един бог в сравнение с хубава паница лучена супа? И аз не бих отказал една.

Миризмите на пушек и изгоряла плът се бяха просмукали в черните дрехи на Джон. Знаеше, че трябва да хапне, но жадуваше за компания, не за храна. „Чаша вино с майстер Емон, няколко кротки думи със Сам, малко смях с Пип, Грен и Жабока.“ Емон и Сам бяха заминали обаче, а другите му приятели…

— Ще вечерям с мъжете тази вечер.

— Варено телешко с цвекло. — Скръбния Ед Май винаги знаеше какво готвят. — Хоб казва, че му е свършил хрянът обаче. Какво му е хубавото на вареното телешко без хрян?

Откакто диваците бяха изгорили старата трапезария, мъжете на Нощния страж се хранеха в каменната изба под оръжейната, сводесто помещение, разделено от два реда четвъртити каменни колони, с извити тавани и големи бурета с вино и ейл покрай стените. Когато Джон влезе, на масата най-близо до стъпалата четирима строители играеха на плочки. По-близо до огнището бяха насядали обходници и няколко души от хората на краля и си говореха тихо.

По-младите се бяха събрали на друга маса, където Пип беше намушкал ряпа с ножа си.

— Нощта е тъмна и пълна с ряпа — заяви той тържествено. — Нека се помолим за сърнешко, чеда мои, с малко лук и вкусна масчица. — Приятелите му се разсмяха: Грен, Жабока, Сатена, цялата компания.

Джон Сняг се въздържа.

— Да се подиграваш с молитвата на друг човек е глупава работа, Пип. И опасна.

— Ако червеният бог се е обидил, нека ме порази.

Смеховете замряха.

— Смеехме се на жрицата — каза Сатена, гъвкав и хубав младок, някогашно момче курва в Староград. — Само си правехме майтап, милорд.

— Имате си своите богове, а тя — своя. Оставете я на мира.

— Тя не оставя нашите богове на мира — възрази Жабока. — Нарича Седемте „лъжовни богове“, милорд. Старите богове също. Накара диваците да изгорят клони от язово дърво. Видяхте.

— Лейди Мелисандра не ми е подчинена. Вие сте. Няма да търпя вражда между кралските хора и моите.

Пип сложи ръка на рамото на Жабока.

— Стига си квакал, храбри Жабок, нашият Велик лорд Сняг каза. — Стана и удостои Джон с насмешлив поклон. — Моля за извинение. Отсега насетне няма дори да си мърдам ушите без височайшето позволение на негово благородие.

„Мисли си, че всичко това е някаква игра.“ Трябваше да му набие малко здрав разум в главата.

— Мърдай си ушите колкото щеш. Не те, а плямпащият ти език създава неприятностите.

— Ще се погрижа да внимава повече — обеща Грен, — и ще го цапардосам, ако много дрънка. — Поколеба се. — Милорд, ще вечеряте ли с нас? Оуен, свий се малко и направи място за Джон.

Нищо повече не искаше Джон. „Не — наложи се да си каже. — Онова време свърши.“ Осъзнаването го прониза в корема като нож. Бяха го избрали да ги командва. Валът беше негов, и животът им — също. „Един лорд може да обича хората, които командва — чу сякаш гласа на лорд баща си, — но не може да им бъде приятел. Един ден може да се наложи да ги съди или да ги изпрати на смърт.“

— Друг път — излъга лорд-командирът. — Ед, ти сядай да вечеряш. Трябва да свърша една работа.

Въздухът отвън бе станал сякаш още по-студен. Срещу замъка се виждаха светлинките на свещи, блеснали от прозорците на Кралската кула. Вал стоеше на покрива на кулата, загледана нагоре към Вала. Станис я държеше затворена в стаите над своите, но й разрешаваше да се разхожда по бойниците, за да се раздвижи. „Изглежда самотна — помисли Джон. — Самотна и хубава.“ Иргит беше хубава по свой начин, с червената й коса, целуната от огъня, а усмивката й правеше лицето й толкова живо… Вал нямаше нужда да се усмихва. Щеше да завърти мъжките глави във всеки двор по широкия свят.

Въпреки това принцесата на диваците не беше обичана от тъмничарите си. Презираше ги всички като „коленичещи“ и на три пъти се бе опитала да избяга. Когато един войник прояви небрежност в нейно присъствие, беше измъкнала камата му от канията и го беше пронизала в шията. Два пръста по-наляво и можеше да е умрял. „Самотна, хубава и смъртно опасна — помисли Джон. — А можеше да я имам. Нея и Зимен хребет, и името на лорд баща ми.“ Вместо това бе избрал черно наметало и стена от лед. Вместо това бе избрал честта. „Чест като за копеле.“

Валът надвисна от дясната му страна, щом прекоси двора. Отвесният лед искреше смътно, но отдолу всичко беше сняг. При портата, между решетките, грееше мътно оранжево сияние — мъжете от охраната се бяха подслонили от вятъра. Джон чу скърцане на вериги, когато клетката на макарата се люшна и застърга в леда. На върха часовите сигурно се бяха свили в навеса за топлене около горящ мангал и си викаха, за да надмогнат воя на вятъра. Или пък бяха потънали в мълчание.

Докато вървеше под скелето на кулата на лорд-командира, покрай мястото, където Игрит бе издъхнала в прегръдката му, до него се появи Дух и топлият му дъх заизлиза на бяла пара в студа. На лунната светлина червените му очи грееха като езерца от огън. Вкус на гореща кръв изпълни устата на Джон и той разбра, че Дух е убил тази нощ. „Не. Аз съм човек, не вълк.“ Избърса устата си, без да сваля ръкавицата, и се изплю.

Клидас все още обитаваше стаите под гарванарника. Щом Джон почука, той се дотътри със свещ в ръка и открехна вратата.

— Натрапвам ли се?

— Ни най-малко. — Клидас отвори вратата по-широко. — Тъкмо греех вино. Ще пийне ли чаша милорд?

— С удоволствие. — Ръцете му се бяха вкочанили от студа. Смъкна ръкавиците и раздвижи пръстите си.

Клидас се върна при огнището, за да разбърка виното. „Поне на шейсет е. Старец. Изглеждаше по-млад единствено в сравнение с Емон.“ Нисък и закръглен, Клидас имаше мътнорозовите очи на някое нощно същество. Няколко бели косъма се бяха задържали по черепа му. Когато наля, Джон взе чашата с две ръце, подуши подправките и отпи. Топлината се разля в гърдите му. Отново отпи, дълго и дълбоко, за да отмие вкуса на кръв от устата си.

— Хората на кралицата казват, че Кралят отвъд Вала умрял като страхливец. Плакал за милост и се отрекъл, че е крал.

— Да. Светлоносец беше по-ярък, отколкото съм го виждал някога. Ярък като слънцето. — Джон вдигна чашата си. — За Станис Баратеон и неговия магически меч. — Виното му загорча.

— Негово величество не е лесен. Малцина, които носят корона, са лесни. От добри мъже са се получавали лоши крале, казва майстер Емон, а някои лоши мъже са се оказвали добри крале.

— Той би трябвало да знае. — През живота си Емон Таргариен беше видял деветима крале на Железния трон. Беше кралски син, кралски брат, кралски чичо. — Погледнах в онази книга, която майстер Емон ми остави. „Нефритеният компендиум“. Страниците, които разказват за Азор Ахаи. Светлоносец бил неговият меч. Закален с кръвта на жена му, ако може да се вярва на Вотар. Оттам насетне Светлоносец никога не бил студен на допир, а топъл като Ниса. В битка оръжието изгаряло нажежено като огън. Веднъж Азор Ахаи се сразил с чудовище. Когато забил меча в корема му, кръвта му закипяла. Дим и пара изригнали от устата му, очите му се разтопили и потекли по страните му, а тялото му лумнало в пламъци.

Клидас примига.

— Меч, който излъчва собствена топлина…

— … би бил нещо чудесно на Вала. — Джон остави чашата и надяна ръкавиците си от къртича кожа. — Жалко, че мечът, който Станис владее, е студен. Ще ми е интересно да видя как неговият Светлоносец се държи в битка. Благодаря ти за виното. Дух, с мен. — Джон вдигна качулката на наметалото си и тръгна към вратата. Белият вълк го последва в нощта.

Оръжейната беше тъмна и затихнала. Джон кимна на стражите, преди да продължи покрай пирамидите копия към покоите си. Окачи оръжейния си колан на кука до вратата, а наметалото си — на друга. Отне му доста време, докато запали свещите. Дух се сви на чергата си и заспа, но Джон все още не можеше да се отпусне. Надрасканата чамова маса бе покрита с карти на Вала и земите отвъд него, разписание на обходите и писмо от Сенчеста кула, написано с плавния почерк на сир Денис Малистър.

Прочете писмото отново, подостри перо и отпуши гърненце гъсто черно мастило. Написа две писма, първото до сир Денис, второто — до Котър Пайк. И двамата го тормозеха за още хора. Холдър и Жабока прати на запад до Сенчеста кула, Грен и Пип — в Източен крайморски страж. Мастилото съхнеше и всичките му думи изглеждаха резки, груби и недодялани, но продължи.

Когато най-сетне остави перото, в стаята беше сумрачно и студено, а стените й сякаш се свиваха. Кацнал над прозореца, гарванът на Стария мечок го гледаше отгоре с умните си черни очи. „Моят последен приятел — помисли унило Джон. — И най-добре ще е да те надживея, иначе ще изкълвеш и моето лице.“ Дух не се броеше. Дух беше по-близък от приятел. Дух беше част от него.

Джон стана и изкачи стъпалата до тясното си легло, което беше някога на Донал Ноя. „Това е моята участ — осъзна, докато се събличаше. — От днес и до края на дните ми.“