Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (52)

Денерис

Залата кънтеше от юнкайски смях, юнкайски песни, юнкайски молитви. Танцьори танцуваха; музиканти свиреха чудати мелодии със звънци, пискуни и мехури; певци пееха древни песни на непонятната реч на Стар Гхиз. Лееше се вино — не тънкото бяло от Робския залив, а гъсти сладки сортове от Арбор и сънно вино от Карт, наситени със странни подправки. Юнкайците бяха дошли по покана на крал Хиздар, за да подпечатат мира и да засвидетелстват възраждането на прочутите нашир и длъж бойни ями на Мийрийн. Благородният й съпруг бе отворил Великата пирамида, за да ги угости.

„Ненавиждам това — мислеше Денерис Таргариен. — Как стана така, че пия и се усмихвам с хора, които по-скоро бих одрала?“

Дванайсет различни вида месо и риба бяха поднесени: камила, крокодил, пеещ калмар и бодливи червеи, козе, пушен бут и конско за гостите с не толкова екзотични вкусове. Плюс куче. Никоя гхискарска гощавка не беше пълна без блюдо от куче. Готвачите на Хиздар бяха приготвили куче по четири различни начина.

— Гхискарците ядат всичко, което плува, лети или пълзи, освен човек и дракон — беше й казал Даарио, — и се обзалагам, че биха яли и дракон, стига да им падне. — Само месо не прави трапеза обаче, тъй че имаше и плодове и зеленчуци. Въздухът беше наситен с миризми на шафран, канела, карамфил, пипер и други скъпи подправки.

Дани почти не беше хапнала. „Това е мирът — каза си. — Това исках, за това се трудех, за това се омъжих за Хиздар. Защо тогава вкусът толкова прилича на поражение?“

— Само за малко е, обич моя — беше я уверил Хиздар. — Юнкайците скоро ще си отидат, и съюзниците и наемниците им с тях. Ще имаме всичко, което желаем. Мир, храна, търговия. Пристанището ни е отворено отново, разрешават на корабите да идват и да заминават.

— Разрешават, да — беше му отвърнала, — но бойните им кораби остават. Могат отново да стегнат пръстите си на гърлото ни, когато си поискат. Отворили са робски пазар пред стените ми!

— Извън стените ни, мила кралице. Това е едно от условията на мира: юнкайците да търгуват с роби както преди, необезпокоявани.

— В техния си град. Не там, където трябва да го виждам. — Мъдрите господари бяха вдигнали робските кошари и тържищния подиум южно от Скаазадан, където широката кафява река се вливаше в Робския залив. — Подиграват ми се в лицето, правят зрелище колко съм безсилна да ги спра.

— Показност и перчене — отвърна благородният й съпруг. — Зрелище, както сама каза. Остави ги да си правят маскарада. Когато си отидат, ще направим пазар за плодове от това, което оставят.

— Когато си отидат — повтори Дани. — А кога ще си отидат? Отвъд Скаазадан са видени конници. Дотракски съгледвачи, казва Ракаро, с халазар зад тях. Ще имат пленници. Мъже, жени и деца, дар за търговците на роби. — Дотраките не продаваха, нито купуваха, но даваха и получаваха дарове. — Затова юнкайците са вдигнали този пазар. Ще си отидат оттук с хиляди нови роби.

Хиздар зо Лорак сви рамене.

— Но ще си отидат. Това е важното, обич моя. Юнкай ще търгува с роби, Мийрийн няма, това се споразумяхме. Изтърпи го още малко и ще мине.

Тъй че Денерис седеше мълчаливо на пиршеството, загърната в ален токар и черни мисли, говореше само когато я заговореха, умислена за мъжете и жените, които купуваха и продаваха извън стените й, докато тук в града други пируваха. Нека благородният й съпруг произнася речи и се смее на плоските юнкайски шеги. Това бе кралско право и кралско задължение.

Много от приказките около трапезата бяха за двубоите, които щяха да се водят на другия ден. Барсена Черната коса щеше да се изправи срещу глиган, неговите бивни срещу нейната кама. Краз щеше да се бие, както и Пъстрата котка. А в последния двубой за деня Гохор Великана щеше да излезе срещу Белакво Трошача на кости. Единият щеше да е мъртъв преди залез-слънце. „Няма кралица с чисти ръце“, каза си Дани. Помисли за Дорея, за Кваро, за Ерое… за малкото момиче, което така и не беше срещнала и чието име беше Хазея. „По-добре няколко да умрат в ямата, отколкото хиляди на портите. Това е цената на мира, платих я доброволно. Погледна ли назад, съм изгубена.“

Юнкайският върховен командващ Юрказ зо Юнзак можеше да е живял още по времето на Егон Завоевателя, ако се съдеше по вида му. Изгърбен, сбръчкан и без зъби. Донесоха го двама мускулести роби. Другите гхискарски лордове не бяха по-впечатляващи. Единият беше дребен и трътлест, макар че робите му войници бяха нелепо високи и тънки. Третият беше млад, здрав и наперен, но толкова пиян, че Дани едва можеше да разбере и една негова дума. „Как можах да се оставя да бъда докарана до това положение от такива същества?“

Наемниците бяха друга работа. Командирите на четирите свободни дружини, служещи на Юнкай, бяха дошли лично. Брулените от вятъра бяха представени от пентошкия благородник, известен като Дрипавия принц, Дългите пики от Джило Реган, който приличаше повече на обущар, отколкото на войник. Кървавата брада от Дружината на котката вдигаше шум за десетима. Беше грамаден, със сива чорлава брада и изумителен апетит за вино и жени; ревеше, оригваше се и пърдеше като гръмотевица, и пощипваше всяко слугинче, което минеше покрай него. От време на време дръпваше някое в скута си, за да го опипа.

Вторите синове също бяха представени от командира си. „Ако Даарио беше тук, тази гощавка щеше да свърши с кръв.“ Никакво споразумение нямаше да убеди капитана й да остави Кафявия Бен Плум жив. Дани се беше заклела, че седемте пратеници и командири няма да пострадат, но това се оказа недостатъчно за юнкайците и те бяха поискали и заложници. Срещу тримата благородници и наемнически капитани Мийрийн беше пратил в обсадния лагер свои седем: сестрата на Хиздар, двама негови братовчеди, кръвния ездач на Дани Джого, адмирала й Гролео, капитана от Неопетнените Хиро и Даарио Наарис.

— Ще оставя момичетата си при теб — каза капитанът й и й подаде оръжейния си колан с позлатените развратници. — Пази ми ги, любима. Няма да е добре да направят някоя проклета пакост при юнкайците.

Бръснатото теме също отсъстваше. Първото, което направи Хиздар, след като бе коронован, беше да го отстрани от командването на Бронзовите зверове — смени го с братовчед си, дебелия Маргаз зо Лорак. „За добро е. Зелената грация казва, че между Лорак и Кандак има кръвна вражда, а Бръснатото теме никога не е криел неприязънта си към милорд съпруга ми. А Даарио…“

Даарио беше станал още по-див след сватбата й. Мирът й не го радваше, бракът й — още по-малко и беше побеснял, че дорнците го бяха подвели. Когато принц Куентин им каза, че другите вестероси са минали на страната на Бурните врани по заповед на Дрипавия принц, само намесата на Сив червей и неговите Неопетнени попречи на Даарио да ги избие. Лъжедезертьорите бяха затворени безопасно в недрата на пирамидата… но гневът на Даарио продължаваше да забира.

„Като заложник ще е по-безопасен. Моят капитан не е създаден за мир.“ Дани не можеше да рискува да го остави да посече Кафявия Бен Плум, да се подиграе с Хиздар пред двора, да предизвика юнкайците или по някакъв друг начин да развали споразумението, заради чието спечелване беше отстъпила толкова много. Даарио означаваше война и беда. Затова трябваше да го държи вън от леглото си, вън от сърцето си, вън от себе си. Ако не я предадеше, щеше да я надвие. Не знаеше кое от двете я плаши повече.

Когато лакомията приключи и всичката неизядена храна бе разчистена — за да я дадат на събралите се долу бедняци по настояване на кралицата, — им наляха силна пикантна напитка от Карт, тъмна като кехлибар, и започнаха забавленията.

Трупа юнкайски кастрати, притежание на Юрказ зо Юнзак, им изпя песни на древния език на Старата империя с високи, сладки и невероятно чисти гласове.

— Чувала ли си някога такова пеене, обич моя? — попита я Хиздар. — Божествени гласове имат, нали?

— Да — отвърна тя. — Но се чудя дали нямаше да предпочетат да имат мъжките си части.

Всички изпълнители бяха роби. Според една от клаузите на мира на робовладелците се отстъпваше правото да водят имуществото си в Мийрийн без страх, че ще ги принудят да ги освободят. В замяна на това юнкайците бяха обещали да уважават правата и свободите на бившите роби, освободени от Дани. Честна сделка, каза й Хиздар, но вкусът й бе горчив в устата на кралицата. Изпи наведнъж цяла чаша вино, за да го отмие.

— Ако благоволиш, Юрказ с удоволствие ще ни подари тези певци, не се съмнявам — каза благородният й съпруг. — Дар, който да скрепи мира, украса за двора ни.

„Ще ни даде тези кастрати — помисли Дани, — а после ще се върне в дома си и ще скопи следващите. Светът е пълен с момчета.“

Акробатите, които последваха, също не можаха да я трогнат, дори когато направиха пирамида, висока девет етажа, с голо малко момиченце на върха. „Моята пирамида ли трябва да изобрази това? — зачуди се кралицата. — Момиченцето на върха аз ли трябва да съм?“

След това лорд съпругът й отведе гостите си от Жълтия град на по-долната тераса, за да могат да съзерцават Мийрийн нощем. С чаши вино в ръка юнкайците обикаляха градината на малки групи сред лимоновите дръвчета и разцъфналите нощни цветя, а Дани се озова лице в лице с Кафявия Бен Плум.

Поклони й се ниско.

— Ваше величество. Изглеждате прекрасно. Е, както винаги. Никой от тия юнкайци не може да се сравни с вас по хубост. Мислех да ви донеса сватбен дар, но наддаването стигна много високо.

— Никакви дарове не искам от теб.

— Този можеше да ви хареса. Главата на стар враг.

— Твоята ли? — попита тя мило. — Ти ме предаде.

— Е, много сте сурова в присъдата си, ако ми е позволено да кажа. — Кафявия Бен почеса сиво-белия си мустак. — Минахме на печелившата страна, нищо повече. Същото, което направихме и преди. А и не бях само аз. Обсъдих го с хората си, впрочем.

— Значи те ме предадоха, това ли ми казваш? Защо? Лошо ли се отнесох с Вторите синове? Излъгах ли ви в заплащането?

— Ни най-малко — отвърна Кафявия Бен. — Но не всичко опира до парите, ваше всемогъщество. Отдавна го научих това, още в първата си битка. На заранта след боя ровех между мъртвите. Търсех нещо за плячкосване, както си е редно. Натъкнах се на един труп, някой беше отсякъл с брадва едната му ръка от рамото. Беше покрит с мухи, целият в кора от съсирена кръв, може би затова никой не го беше пипнал, но под тях носеше жакет с метални шипове, кожата изглеждаше здрава. Реших, че ще ми стои добре, тъй че пропъдих мухите и го смъкнах. Проклетият жакет се оказа по-тежък, отколкото се полагаше. Защото под хастара беше зашил цяло съкровище монети. Злато, ваше величество, хубаво жълто злато. Толкова, че човек да живее като лорд до края на дните си. Но каква полза му беше донесло? Лежеше там с всичките си монети в кръвта и калта, с шибаната му ръка отсечена. И това беше урокът, разбирате ли? Среброто е сладко и златото е майчицата ни, но умреш ли, струват по-малко от последното ти изсиране, преди да издъхнеш. Казах ви веднъж: има стари наемници и има смели наемници, но няма стари смели наемници. Момчетата ми не държаха да умрат, нищо повече, а когато им казах, че не бихте могли да хвърлите драконите срещу юнкайците, ами…

„Сметнал си ме за победена — помисли Дани. — А коя съм аз да кажа, че си сгрешил?“

— Разбирам. — Можеше да приключи дотук, но изпита любопитство. — Толкова, че да живееш като лорд, каза. Какво направи с всичкото това богатство?

Кафявия Бен се засмя.

— Нали си бях глупаво момче, казах на един, когото смятах за приятел, а той каза на сержанта ни и братята ми по оръжие дойдоха и ме освободиха от това бреме. Сержантът каза, че съм твърде млад, че само ще го пропилея по курви и така нататък. Жакета ми го остави обаче. — Обърна се и плю настрани. — Никога не се доверявайте на наемник, милейди.

— Това го научих. Един ден ще се постарая да ти благодаря за урока.

Кафявия Бен присви очи.

— Няма нужда. Знам каква благодарност имате предвид. — Поклони се отново и се отдалечи.

Дани се загледа над града си. Отвъд стените юнкайските шатри се изпъваха в прави редици до морето, защитени от рововете, изкопани от робите. Два железни легиона от Нов Гхиз, обучени и въоръжени също като Неопетнените, бяха вдигнали лагер отвъд реката на север. Други два гхискарски легиона се бяха укрепили на изток, запушвайки пътя към прохода Кизаи. Коневръзите и лагерните огньове на свободните дружини бяха на юг. Денем тънките струи дим увисваха във въздуха като опърпани сиви ленти. Нощем можеше да се видят далечни огньове. Точно до залива беше вдигнат отвратителният робски пазар, току пред портата й. Сега, когато слънцето бе залязло, не можеше да го види, но знаеше, че е там. Това само я ядоса още повече.

— Сир Баристан? — промълви тя.

Белият рицар се появи мигновено.

— Ваше величество.

— Колко успя да чуеш?

— Достатъчно. Прав е. Никога не се доверявай на наемник.

„Или на кралица“, помисли Дани.

— Има ли някой във Вторите синове, който може да бъде склонен да… отстрани… Кафявия Бен?

— Както Даарио Наарис отстрани другите капитани на Бурните врани ли? — Старият рицар се почувства неловко. — Вероятно. Не бих могъл да знам, ваше величество.

„Не би могъл. Ти си твърде честен и доблестен.“

— Ако не, юнкайците са наели други три дружини.

— Мошеници и главорези, измет от сто бойни полета — предупреди я сир Баристан, — с капитани също толкова вероломни като Плум.

— Аз съм само едно младо момиче и малко знам за такива неща, но ми се струва, че искаме да са вероломни. Помниш, че веднъж склоних Вторите синове и Бурните врани да минат на наша страна.

— Ако ваше величество желае да поговори насаме с Джило Реган или с Дрипавия принц, мога да ги доведа в покоите ви.

— Не сега. Твърде много очи и уши има. Отсъствието им ще се забележи дори да успеете да ги отделите дискретно от юнкайците. Трябва да измислим по-деликатен начин да стигнем до тях… не тази нощ, но скоро.

— Както заповядате. Макар да се опасявам, че не е задача, за която съм подходящ. В Кралски чертог този вид работа бе оставена за лорд Кутрето или Паяка. Ние старите рицари сме прости хора, годни само за бой. — Потупа дръжката на меча си.

— Затворниците ни — предложи Дани. — Вестеросите, които дойдоха от Брулените от вятъра с тримата дорнци. Все още ги държим в килиите, нали? Използвайте тях.

— Да ги освободим имате предвид? Разумно ли е? Бяха изпратени тук, за да се домогнат до доверието ви, за да предадат ваше величество при първата възможност.

— И се провалиха. Не им вярвам. Никога няма да им повярвам. — Честно казано, Дани вече забравяше какво е да вярваш изобщо. — Все пак можем да ги използваме. С тях имаше жена. Мерис. Върни я като… жест от моя страна. Ако капитанът им е умен, ще разбере.

— Жената е най-лошата от всички.

— Толкова по-добре. — Денерис помисли за миг. — Би трябвало да опитаме и с Дългите пики. И Дружината на котката.

— Кървавата брада. — Сир Баристан се намръщи. — С него по-добре да си нямаме работа. Ваше величество е твърде млада, за да помни Кралете на деветте петака, но Кървавата брада е омесен от същото дивашко тесто. Никаква чест няма у него, само глад… за злато, за слава, за кръв.

— Знаете повече за такива хора от мен, сир. — Ако Кървавата брада наистина беше най-безчестният и алчен от наемниците, може би щеше да се окаже най-лесният за склоняване, но тя не обичаше да върви против съвета на сир Баристан в такива неща. — Направете каквото сметнете за най-добре. Но го направете скоро. Ако мирът на Хиздар бъде нарушен, искам да съм готова. Не вярвам на търговците на роби. — „Не вярвам на съпруга си.“ — Ще се обърнат против нас при първия признак на слабост.

— Юнкайците също отслабват. Кървавото течение е плъзнало и сред толосите, казват, разпространило се е и отвъд реката до третия гхискарски легион.

„Бялата кобила.“ Денерис въздъхна. „Куайте ме предупреди за идването на бялата кобила. Каза ми и за дорнския принц, сина на слънцето. Каза ми много и много, но всичко в гатанки.“

— Не мога да разчитам на епидемия да ме спаси от враговете ми. Освободи Хубавата Мерис. Веднага.

— Както заповядате. Макар че… Ваше величество, ако ми позволите дързостта, има друг път…

— Дорнският път ли? — Дани въздъхна. Тримата дорнци бяха на пиршеството, както се полагаше за ранга на принц Куентин, но Резнак се беше погрижил да ги настани колкото може по-далече от съпруга й. Хиздар не изглеждаше ревнив, но никой мъж нямаше да е доволен от присъствието на съперник ухажор близо до новата си съпруга. — Момчето изглежда приятно и сладкодумно, но…

— Домът Мартел е древен и благороден и е верен приятел на дома Таргариен повече от столетие, ваше величество. Имах честта да служа с брата на дядото на принц Куентин в седморката на баща ви. Принц Левин беше толкова доблестен брат по оръжие, колкото би могъл да пожелае всеки мъж. Куентин Мартел е от същата кръв, ако ме разбирате.

— Щях да те разбера, ако беше дошъл с тези петдесет хиляди меча, за които говори. Но той ми идва само с двама рицари и един пергамент. Ще защити ли един пергамент хората ми от юнкайците? Ако беше дошъл с флота…

— Слънчево копие никога не е бил морска сила, ваше величество.

— Да, знам. — Дани знаеше достатъчно от историята на Вестерос. Нимерия беше акостирала с десет хиляди кораба на пясъчните брегове на Дорн, но след като се беше омъжила за дорнския си принц, ги беше изгорила и бе обърнала гръб на морето завинаги. — Дорн е твърде далече. За да удовлетворя този принц, би трябвало да изоставя всички свои хора. Трябва да го отпратите.

— Дорнците са забележително упорити, ваше величество. Предците на принц Куентин са се сражавали за вашите близо двеста години. Няма да си отиде без вас.

„Тогава ще умре тук — помисли Денерис. — Освен ако у него няма нещо повече, отколкото успявам да видя.“

— Още ли е вътре?

— Пие с рицарите си.

— Доведи ми го. Време е да се срещна с децата си.

Сянка на съмнение пробяга по строгото лице на Баристан Селми.

— Както заповядате.

Кралят й се смееше с Юрказ зо Юнзак и другите юнкайски лордове. Дани не мислеше, че ще му липсва, но за всеки случай нареди на слугините си да му кажат, че е готова да се отзове на зова на природата, ако попита за нея.

Сир Баристан я чакаше при стълбището с дорнския принц. Лицето на Мартел бе силно зачервено. „Твърде много вино“, заключи кралицата, но се постара да го прикрие. Освен медните слънца, красящи колана му, дорнецът беше скромно облечен. „Наричат го Жабока“, припомни си Дани. Можеше да разбере защо. Не беше красив.

Усмихна му се.

— Принце. Слизането е дълго. Сигурен ли сте, че го желаете?

— Да, ваше величество.

— Елате тогава.

Двама от Неопетнените тръгнаха по стъпалата пред тях, понесли факли. Зад тях стъпваха двама от Бронзовите зверове, единият с маска на риба, другият — на ястреб. Дори в собствената й пирамида, в тази щастлива нощ на мир и празненства, сир Баристан бе настоял навсякъде да я придружава охрана. Малката група започна дългото слизане в мълчание. На три пъти спираха да отдъхнат.

— Драконът има три глави — каза Дани, щом стигнаха последната площадка. — Бракът ми не бива да бъде краят на всичките ти надежди. Знам защо си тук.

— За теб — каза Куентин, целият непохватна галантност.

— Не — отвърна Дани. — За огън и кръв.

Един от слоновете ги поздрави с тръбен зов от яслата си. Отдолу му отвърна рев и лицето й се зачерви от внезапно лъхналия зной. Принц Куентин я погледна с тревога.

— Драконите усещат, когато е наблизо — каза му сир Баристан.

„Всяко дете усеща майка си — помисли Дани. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи…“

— Те ме зоват. Ела. — Хвана принц Куентин за ръка и го поведе към ямата, където бяха затворени два от драконите й. — Останете отвън — каза на сир Баристан, докато Неопетнените отваряха огромните железни врати. — Принц Куентин ще ме защити.

И поведе дорнския принц към ямата.

Драконите извиха вратове и се взряха в тях с огнените си очи. Визерион беше скъсал една от веригите си и бе разтопил другите. Беше се лепнал високо над ямата като огромен бял прилеп, заровил нокти дълбоко в изгорените ронещи се тухли. Регал, все още окован, разкъсваше трупа на бик. Купчините кости на пода бяха по-високи от последния път, когато беше слизала тук, а стените бяха черни и сиви, повече пепел, отколкото тухла. Нямаше да издържат много дълго… но зад тях имаше само пръст и камък. „Могат ли драконите да прокопаят тунел през скала, като огнечръвите на стара Валирия?“ Надяваше се, че не.

Дорнският принц беше пребледнял като платно.

— Аз… казват, че били три.

— Дрогон е на лов. — Нямаше защо да чува останалото. — Белият е Визерион, зеленият е Регал. Нарекох ги на братята си. Гласът й отекна от почернелите каменни стени. Прозвуча тънък — момичешки глас, не гласът на кралица и завоевателка, нито радостният глас на младоженка.

Регал изрева и огън изригна в ямата — стълб от червени и оранжеви пламъци. Плесна с криле и въздухът се изпълни с облак от сива пепел. Скъсани вериги задрънчаха около краката му. Куентин Мартел отскочи назад.

Някоя по-жестока жена можеше да му се изсмее, но Дани стисна ръката му и рече:

— Аз също се плаша от тях. Нищо срамно няма в това. Децата ми са пораснали диви и гневни в тъмното.

— Ти… смяташ да ги яздиш?

— Един от тях. Знам за драконите само това, което ми разказваше брат ми, когато бях малка, и каквото съм чела в книги, но е казано, че дори Егон Завоевателя нито веднъж не е посмял да яхне Вхагар или Мераксес, а сестрите му Балерион Черната гибел. Драконите живеят по-дълго от хората, някои — стотици години, тъй че Балерион имал други ездачи, след като Егон умрял… но никой ездач никога не е летял на два дракона.

Визерион отново изсъска. Между зъбите му изригна дим и видяха как дълбоко в гърлото му закипя зелен огън.

— Те са… страховити същества.

— Те са дракони, Куентин. — Дани се повдигна на пръсти и го целуна леко по едната буза, после по другата. — Аз също.

Младият принц преглътна.

— Аз… също имам кръвта на дракона в себе си. Мога да проследя родословието си чак до първата Денерис, принцесата Таргариен, която била сестра на крал Дерон Добрия и жена на принца на Дорн. Той е построил за нея Водните градини.

— Водните градини ли? — Честно казано, почти нищо не знаеше за Дорн и историята му.

— Любимият палат на баща ми. Бих ви ги показал с удоволствие. Всичко е от розов мрамор, с езерца и фонтани, с изглед към морето.

— Звучи красиво. — Отдръпна го от ръба на ямата. „Мястото му не е тук. Не трябваше изобщо да го водя тук.“ — Трябва да се върнеш там. Боя се, че дворът ми не е безопасно място за теб. Имам повече врагове, отколкото предполагаш. Направи Даарио на глупак, а той не прощава такива обиди.

— Имам рицарите си. Заклетите си щитове.

— Двама рицари. Даарио има петстотин Бурни врани. А и няма да е зле да внимаваш със съпруга ми. Изглежда добродушен и приятен човек, знам, но са му предани едни от най-страховитите воини на света. Ако на някого от тях му хрумне, че ще спечели благоволението му, като изобличи съперник…

— Аз съм принц на Дорн. Няма да бягам от роби и наемници.

„Значи си истински глупак, принц Жабок.“ Дани погледна за последно дивите си деца. Чуваше крясъците им, докато водеше Жабока към вратата, виждаше отраженията на огньовете им в танцуващата по тухлите светлина. „Погледна ли назад, съм изгубена.“

Железните врати зад тях изкънтяха и се затвориха.

— Разкажи ми за другата Денерис — каза тя. — Знам по-малко за историята на кралството на баща ми, отколкото би трябвало. Така и нямах майстер до себе си като малка. — „Само брат.“

— С най-голямо удоволствие, ваше величество — отвърна Куентин.

Беше много след полунощ, когато и последните гости напуснаха и Дани се върна в покоите си при своя лорд и крал. Хиздар поне беше щастлив, макар и малко пиян.

— Спазвам обещанията си — каза й той, докато Ирри и Джикуи ги обличаха в нощните халати за ложето. — Пожела мир и го имаш.

„А ти пожела кръв и много скоро ще трябва да ти я дам“, помисли Дани, но отвърна само:

— Благодарна съм ти.

Възбудата на деня беше възпламенила страстта на съпруга й. Щом слугините й се оттеглиха, той смъкна халата й и я бутна на гръб в леглото. Дани го взе в прегръдката си и му се покори. Както беше пиян, знаеше, че няма да се задържи дълго в нея.

Така и стана. После той притисна устни до ухото й и прошепна:

— Дано боговете дадат да сме направили син тази нощ.

Думите на Мирри Маз Дуур отекнаха в главата й. „Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев. Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ти се загърчи пак и му родиш живо дете. Тогаз ще се върне той, но не и преди.“ Смисълът беше съвсем ясен: Да се върне хал Дрого от мъртвите беше толкова вероятно, колкото тя да роди живо дете. Но имаше някои тайни, които не можеше да се насили да сподели дори със съпруг, тъй че остави Хиздар зо Лорак да таи надеждите си.

Благородният й съпруг скоро заспа дълбоко. Денерис можеше само да се върти до него. Искаше й се да го разтърси, да го събуди, да го накара да я прегърне и целуне, да я люби отново. Но и да го направеше, пак щеше да заспи след това и да я остави сама в тъмното. Зачуди се какво ли прави Даарио. И той ли беше неспокоен като нея? Мислеше ли за нея? Обичаше ли я наистина? Мразеше ли я затова, че се бе омъжила за Хиздар? „Изобщо не трябваше да го взимам в леглото си.“ Беше само наемник, негоден да бъде консорт на кралица, но все пак…

„Знаех го през цялото време, но все пак го направих.“

— Моя кралице? — чу се тих глас в тъмното.

Дани трепна.

— Кой е там?

— Само Мисандей. — Наатийската писарка се доближи до леглото. — Тази чу, че плачете.

— Плача ли? Не съм плакала! Защо да плача? Имам си своя мир, имам си своя крал, имам всичко, което една кралица би могла да пожелае. Имала си лош сън, нищо повече.

— Както кажете, ваше величество. — Мисандей се поклони и понечи да си тръгне.

— Остани — каза Дани. — Не искам да съм сама.

— Негово величество е с вас.

— Негово величество спи и сънува, но аз не мога да заспя. Утре трябва да се окъпя в кръв. Цената на мира. — Усмихна се тъжно и потупа леглото. — Ела. Седни. Говори с мен.

— Както благоволите. — Мисандей седна до нея. — За какво ще си говорим?

— За дома — каза Дани. — За Наат. За пеперуди и братя. Говори ми за нещата, които те правят щастлива, нещата, които те карат да се смееш, за всичките ти най-сладки спомени. Напомни ми, че все още има добро на този свят.

Мисандей даде всичко от себе си. Още говореше, когато Дани най-после се унесе и засънува странни смътни сънища за огън и дим.

Утрото дойде твърде бързо.