Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (23)

Джон

Свещта се беше стопила на локвичка восък. Утринната светлина грееше през капаците на прозореца. Джон отново бе заспал над работата си. Купчини книги бяха затрупали масата му. Беше ги донесъл сам, след като изкара половината нощ в ровене из прашните мазета на светлината на фенера. Сам беше прав, книгите ужасно се нуждаеха от сортиране, описване и подреждане, но това не беше задача за стюарди, които не могат нито да четат, нито да пишат. Трябваше да изчака, докато се върне Сам.

„Ако се върне.“ Джон се боеше за Сам и майстер Емон. Котър Пайк беше писал от Източен страж, че „Бурната врана“ е засякла отломки от разбита галера по брега на Скагос. Дали разбитият кораб беше „Черната птица“, от наемническия флот на Станис Баратеон, или някой минал оттам търговски съд, екипажът на „Бурната врана“ не бе успял да различи. „Исках да пратя Джили и бебето на безопасно място. Дали вместо това не ги изпратих в гроба?“

Снощната вечеря беше замръзнала до лакътя му почти недокосната. Ед Скръбния беше напълнил копанката му почти догоре, за да може омразната „тримесна“ яхния на Трипръстия Хоб да размекне коравия хляб. Братята се шегуваха, че трите меса са овнешко, овнешко и овнешко, но моркови, лук и ряпа щеше да е по-близо до истината. Отгоре лъщеше коричка студена лой.

Боуен Марш го беше увещавал да се премести в бившите покои на Стария мечок в Кралската кула, след като Станис ги освободи, но Джон бе отказал. Преместването в кралските покои можеше твърде лесно да се изтълкува като знак, че не очаква кралят да се върне.

Странно безмълвие бе надвиснало над Черен замък, откакто Станис бе заминал на юг, сякаш свободният народ и черните братя бяха затаили дъх, очаквайки да видят какво ще последва. Дворовете и трапезарията най-често биваха празни, кулата на лорд-командира бе като куха коруба, старата обща зала — купчина овъглени греди, а Кулата на Хардин сякаш бе готова да рухне при следващия порив на вятъра. Единственият звук, издаващ някакъв живот, беше смътното дрънчене на мечове, отекващо от двора пред оръжейната. Емет Железния викаше на Робин Скокливия да държи щита си вдигнат. „Няма да е зле всички да държим щитовете си вдигнати.“

Джон се изми, облече се и излезе от оръжейната. Спря в двора отвън, колкото да каже няколко окуражителни думи на Робин и другите повереници на Емет. Отклони предложението на Тай за охрана, както обикновено. Днес щеше да има достатъчно мъже около себе си. Стигнеше ли се до кръв, двама повече едва ли щяха да са от значение. Взе си Дълъг нокът обаче, а Дух тръгна по петите му.

Докато стигне до конюшнята, Ед Скръбния беше оседлал коня и го чакаше. Фургоните се подреждаха под зоркия поглед на Боуен Марш. Лорд-стюардът се суетеше по колоната, сочеше и подвикваше нервно, лицето му беше зачервено от студа. Като видя Джон, бузите му се зачервиха още повече.

— Лорд-командир. Още ли държите на тази…

— … глупост? — довърши Джон. — Моля, кажете ми, че не се канехте да кажете „глупост“, милорд. Държа, да. Обсъдихме го това. Източен страж иска още хора. Сенчестата кула иска още хора. Сив страж и Леден знак също, не се съмнявам, а имаме още четиринайсет замъка, които все още седят празни, дълги левги от Вала, които остават непазени и незащитени.

Марш присви устни.

— Лорд-командир Мормон…

— … е мъртъв. И умря не от ръката на някой дивак, а от ръцете на своите Заклети братя, както вярваше. Нито вие, нито аз можем да знаем какво щеше да направи или да не направи на мое място. — Джон обърна коня си. — Стига приказки. Отдръпнете се.

Ед Скръбния беше чул целия разговор. Щом Боуен Марш се отдалечи, кимна към него и рече:

— Наровете. Всичките тия семена. Човек може да се задави до смърт. Аз предпочитам ряпа. Не знам някога ряпа да е навредила на човек.

В такива моменти на Джон най-много му липсваше майстер Емон. Клидас се грижеше за гарваните съвсем добре, но нямаше и една десета от знанията или опита на Емон Таргариен, а още по-малко — от мъдростта му. Боуен беше добър човек посвоему, но раната, която бе понесъл при Моста на черепите, беше втвърдила позицията му и единствената песен, която пееше напоследък, беше познатият рефрен за запечатването на портите. Отел Ярвик беше толкова равнодушен и лишен от въображение, колкото и мълчалив, а Първите съгледвачи, изглежда, бяха загинали още с назначаването им. „Нощният страж загуби твърде много от най-добрите си мъже — помисли Джон, докато фургоните тръгваха. — Стария мечок, Корин Полуръката, Донал Ноя, Джармън Бъкуел, чичо ми…“

Лек сняг заваля, когато колоната пое на юг по кралския път с дузина конни копиеносци и стрелци за ескорт. При последните няколко пътувания се бяха натъкнали на неприятности в Къртичиното — малко бутане и блъскане, ругатни и много навъсени погледи. Боуен Марш смяташе, че ще е най-добре да не рискуват, и този път Джон се съгласи с него.

Лорд-стюардът водеше. Джон яздеше няколко разтега по-назад, с Ед Толет Скръбния до него. На половин миля южно от Черен замък Ед доближи коня си до коня на Джон и рече:

— Милорд? Погледнете там. Големия пияница на хълма.

Пияницата беше ясеново дърво, огънато на една страна от столетия вятър. И сега имаше лице. Строга уста, прекършен клон за нос, две очи, врязани дълбоко в ствола и зяпнали на север по пътя, към замъка и Вала.

„Диваците все пак донесоха боговете си.“ Джон не беше изненадан. Хората не изоставят боговете си току-така. Целият маскарад, който лейди Мелисандра бе устроила отвъд Вала, изглеждаше кух като шутовски фарс.

— Прилича малко на теб, Ед — подхвърли Джон, колкото да омаловажи проблема.

— Да, милорд. Не ми растат листа от носа, но иначе… Лейди Мелисандра няма да се зарадва.

— Едва ли ще го види. Погрижи се да не й го каже някой.

— Тя обаче вижда разни неща в ония огньове.

— Пушек и въглени.

— И горящи хора. Мен най-вероятно. С листа, изникнали от носа. Винаги ме е било страх, че ще изгоря, но се надявах първо да умра.

Джон пак погледна към лицето, зачуден кой го е издълбал. Беше поставил стража около Къртичиното, както за да пази враните си настрана от жените дивачки, така и да задържи свободния народ да не тръгнат за плячка на юг. Който и да беше изваял ясеновото дърво, явно беше убягнал на стражите му. А щом един можеше да се промъкне през кордона, други също щяха да могат. „Бих могъл да удвоя охраната — помисли с горчивина. — Да похабя два пъти повече мъже, които иначе могат да обикалят по Вала.“

Фургоните продължиха мудния си ход през замръзнала кал и навяващ сняг. След още една миля се натъкнаха на второ лице, издълбано в кестен, израснал до леден поток. Очите му гледаха към дъсчения мост над потока.

— Дваж по-неприятно — заяви Ед Скръбния.

Кестенът беше сух и безжизнен, но голите му кафяви клони не бяха празни. На един нисък клон, надвиснал над потока, клечеше изгърбен гарван с настръхнали от студа пера. Като видя Джон, разпери криле и изграчи. Той вдигна юмрук и изсвири с уста, а черната птица изпърха към него и заграчи:

— Гжито, гжито, гжито.

— Житото е за свободния народ — каза му Джон. — За теб няма. — Зачуди се дали всички ще паднат дотам, че да ядат гарвани, преди идещата зима да навлезе в разгара си.

Братята на фургоните също бяха видели това лице, не се съмняваше Джон. Никой не заговори за това, но посланието беше съвсем ясно за всеки, който имаше очи. Джон беше чул Манс Райдър да казва, че всички коленичещи са овце.

— Значи едно псе може да кара стадо овце — беше казал Кралят отвъд Вала, — но виж, свободния народ, някои са скални котки, а някои са камъни. Едните скитат където им падне и ще разкъсат псетата ви на дреб. Другите няма да мръднат, ако не ги изриташ. — Нито скалните котки, нито камъните щяха да изоставят боговете, които бяха почитали през целия си живот, и да се преклонят пред някой, който едва познаваха.

Малко на север от Къртичиното се натъкнаха на трети наблюдател, издълбан в огромния дъб, бележещ края на селската земя; дълбоките му очи бяха впити в кралския път. „Това лице не е приятелско“, помисли Джон. Лицата, които Първите хора и горските чеда бяха издълбали преди хилядолетия в язовите дървета, имаха строги и дивашки черти най-често, но големият дъб изглеждаше особено гневен, сякаш се канеше всеки момент да изтръгне корените си от земята и да връхлети върху тях с рев. „Раните му са пресни като раните на хората, които са го издълбали.“

Къртичиното беше по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Повечето беше заровено под земята, заслонено от студа и снега. Сега това бе по-вярно от всякога. Магнарят на Денн беше подпалил селото, когато мина през него, за да щурмува Черен замък, и над земята бяха останали само купища изгорели греди и стари, покрити със сажди камъни… но под замръзналата пръст подземията, тунелите и дълбоките мазета все още стояха и точно там свободният народ бе намерил убежище, свити в тъмното като къртиците, на които бе наречено селото.

Фургоните спряха в полукръг пред някогашната селска ковачница. Рояк деца със зачервени лица строяха снежна крепост, но се разпръснаха, като видяха братята в черните наметала, и се изпокриха в дупките. Скоро след това възрастните започнаха да излизат изпод земята. С тях лъхна воня, миризмата на неумити тела, мокри дрехи, изпражнения и урина. Джон видя как един от хората му сбърчи нос и каза нещо на мъжа до себе си. „Някоя шега за миризмата на свободата“, предположи. Твърде много от братята му си правеха шеги с вонята на диваците в Къртичиното.

„Свинско невежество“, помисли Джон. Свободният народ не бяха по-различни от мъжете на Нощния страж: някои бяха чисти, други мръсни, но повечето бяха чисти понякога, а понякога — мръсни. Тази воня бе просто миризмата от хиляда души, натикани в мазета и тунели, изкопани да приютят не повече от сто.

Диваците бяха играли този танц преди. Строиха се смълчани в редици зад фургоните. Жените бяха тройно повече от мъжете, много от тях с деца, бледи мършави същества, вкопчени в полите им. Джон видя малко пеленачета. „Пеленачетата измряха по време на похода. А които преживяха битката, измряха в кошарите на краля.“

Бойците го бяха понесли по-добре. Триста мъже на бойна възраст, бе заявил в съвета Джъстин Маси. Лорд Харууд Фел ги беше преброил. „Ще има и жени на копието. Петдесет, шейсет, може да стигат до сто.“ Броенето на Фел бе включило и мъжете, понесли рани, знаеше Джон. Видя двайсетина такива: мъже на груби патерици, мъже с празни ръкави, мъже с едно око или половин лице, мъж без крака, носен от двама приятели. И всички — сивобради и мършави. „Прекършени хора — помисли си. — Привиденията отвъд Вала не са единствените живи мъртъвци.“

Не всички бойци бяха прекършени обаче. Неколцина мъже от Денн с бронзови люспести брони стояха струпани около стъпалата на едно мазе, гледаха намръщено и не си направиха труда да идат при другите. В развалините на старата селска ковачница Джон зърна едрото плешиво туловище на мъж, в когото позна Халек, брата на Харма Песоглавата. Прасетата на Харма ги нямаше обаче. „Изядени, несъмнено.“ Онези двамата в кожите бяха от Роговата стъпка, колкото мършави, толкова и свирепи, боси дори в снега. „Все още има вълци сред тези овце.“

Вал му беше напомнила това при последното му гостуване при нея.

— Свободният народ и коленичещите общо взето си приличат, Джон Сняг. Мъжете са мъже и жените са жени, все едно от коя страна на Вала са родени. Добри мъже и лоши, герои и злодеи, мъже на честта, лъжци, страхливци, грубияни… имаме много, както и вие.

„Права беше.“ Номерът беше да различиш едните от другите, да разделиш овцете от козите.

Черните братя започнаха да раздават храна. Бяха донесли резени твърдо солено телешко, сушена треска, сушен боб, ряпа, моркови, чували с ечемик и пшеничено брашно, мариновани яйца, бурета с лук и ябълки.

— Може да вземеш лук или ябълка — каза на една жена Хол Косматия, — но не и от двете. Избираш.

Жената, изглежда, не разбра.

— Трябват ми по две. Едните за мен, другите за момчето ми. Болно е.

Хол поклати глава.

— Трябва сам да дойде за ябълка. Или за лук. Двете не. Като теб. Е, ябълка ли да е, или лук? Хайде побързай, има още зад тебе.

— Ябълка — каза тя и той й даде една, стара, малка и спаружена.

— Хайде по-живо, жено — извика един, трима души зад нея. — Студено е.

Жената не му обърна внимание.

— Още една ябълка — каза на Хол Косматия. — За сина ми. Моля. Той е малък.

Хол се обърна към Джон. Джон поклати глава. Много скоро щяха да им свършат ябълките. Почнеха ли да дават по две на всеки, който поиска две, последните нямаше да вземат нищо.

— Хайде мърдай — викна едно момиче зад жената. После я бутна в гърба. Жената залитна, изтърва ябълката и падна. Другите неща в ръцете й се разхвърчаха. Пръсна се боб, ряпа се изтъркаля в калната локва, торба брашно се скъса и безценното съдържание се пръсна в снега.

Надигнаха се ядосани гласове, на Старата реч и на Общата. При друг от фургоните започнаха да се бутат с лакти.

— Доникъде не стига — изръмжа някакъв старец. — Проклети врани, ще ни уморите от глад. — Жената, която бяха съборили, лазеше на колене да събере храната си. Джон видя блеснала гола стомана на няколко крачки встрани. Стрелците му изпъваха лъковете.

Обърна се в седлото.

— Рори. Усмири ги.

Рори вдигна големия рог и го наду.

Врявата и блъскането замряха. Заплака дете. Гарванът на Мормон пристъпяше от лявото рамо на Джон до дясното, кимаше и мърмореше:

— Сняг, сняг, сняг.

Джон изчака ехото на рога да заглъхне, после пришпори коня си напред, където всички можеха да го видят.

— Храним ви по най-добрия начин, колкото можем да заделим. Ябълки, лук, ряпа, моркови… дълга зима ни чака всички, а складовете ни не са неизчерпаеми.

— Вие враните си се храните добре. — Халек излезе напред.

„Засега.“

— Ние държим Вала. Валът брани владението… и вас, вече. Познавате лицето на врага. Знаете какво ни застрашава. Някои от вас са се изправяли срещу тях преди. Таласъми и бели бродници, мъртви същества със сини очи и черни ръце. Аз също съм ги виждал, бил съм се с тях, изпратих няколко в ада. Убиват, а след това пращат мъртвите ви срещу вас. Великаните не можеха да устоят срещу тях, нито вие, Денн, клановете на ледената река, Роговата стъпка, свободният народ… а докато дните стават все по-къси и нощите по-студени, те стават по-силни. Оставихте домовете си и дойдохте на юг стотици и хиляди… защо, ако не за да избягате от тях? Да бъдете в безопасност. Е, Валът ви пази. Ние сме тези, които ви пазят, черните врани, които презирате.

— Спасени и гладни — каза една набита жена с обрулено от вятъра лице, жена на копието, ако се съдеше по вида й.

— Искате повече храна ли? — попита Джон. — Храната е за бойци. Помогнете ни да държим Вала и ще ядете толкова, колкото ядат враните. — „Докато има храна.“

Възцари се тишина. Диваците се споглеждаха.

— Яж — изграчи тихо гарванът. — Зъррно, зъррно.

— Да се бием за вас? — Сигорн, младият магнар на Денн, говореше Общата реч завалено. — Няма бием за вас. Убием по-добре. Убием всички вас.

Гарванът плесна с криле.

— Убием, убием.

Бащата на Сигорн, старият магнар, беше премазан под падащото стълбище по време на щурма на Черен замък. „Щях да изпитвам същото, ако някой поискаше да се съюзя с Ланистърите“, каза си Джон.

— Баща ти се опита да ни убие всички — напомни той на Сигорн. — Магнарят беше храбър мъж, но се провали. А ако беше успял… кой щеше да държи Вала? — Обърна гръб на мъжете от Денн. — Стените на Зимен хребет също бяха здрави, но днес Зимен хребет е в развалини, изгорен и срутен. Една стена е добра само колкото са добри мъжете, които я бранят.

Старец, притиснал ряпа до гърдите си, извика:

— Убивате ни, морите ни от глад, сега искате и роби да ви станем.

Набит червендалест мъж се провикна да го подкрепи:

— По-скоро ще тръгна гол, отколкото да облека някоя от черните ви дрипи.

Една от жените на копието се изсмя:

— Дори жена ти няма да иска да види тебе гол, Бътс.

Десетина души заговориха наведнъж. Момче заплака. Джон Сняг изчака всичко да затихне, след което се обърна към Хол Косматия и рече:

— Хол, какво каза на онази жена?

Хол го погледна объркан.

— За храната ли? Ябълка или лук? Само това казах. Трябва да избират.

— Трябва да изберете — повтори Джон. — Всички. Никой не иска от вас да полагате клетвите ни и не ме интересува кои богове почитате. Моите собствени богове са старите, боговете на Севера, но можете да си задържите червения бог или Седемте, или всеки друг бог, който чува молитвите ви. Копия ми трябват. Лъкове. Очи по Вала.

— Ще взема всяко момче над дванайсет години, което знае как да държи копие или да опъва лък — продължи високо. — Ще взема старците ви, ранените и сакатите ви, дори онези, които вече не могат да се бият. Има други задачи, които могат да изпълняват. Да правят стрели, да доят козите, да събират дърва за огрев, да чистят конюшните… работата е безкрайна. И да, ще взема и жените ви. Не ми трябват свенливи девици, които чакат да ги пазят, но ще взема толкова жени на копието, колкото дойдат.

— А момичета? — попита едно момиче. — Изглеждаше младо като Аря, когато Джон я бе видял за последен път.

— От шестнайсет нагоре.

— Взимаш момчета на дванайсет.

В Седемте кралства момчета на дванайсет често служеха като пажове или скуайъри. Много от тях се обучаваха в оръжие от малки. Момичетата на дванайсет бяха деца. „Тези са диваци обаче.“

— Щом искате. Момчета и момичета от дванайсет. Но само тези, които се подчиняват на заповед. Това важи за всички ви. Никога няма да поискам да коленичите пред мен, но ще ви назнача капитани и сержанти, които ще ви казват кога да ставате и кога да лягате, къде да ядете, кога да пиете, какво да обличате, кога да вадите мечовете си и да пускате стрелите си. Мъжете на Нощния страж служат до живот. Няма да искам това от вас, но докато сте на Вала, ще бъдете под моята команда. Не се ли подчини някой на заповед, ще заповядам да му отсекат главата. Питайте братята ми дали няма да го направя. Виждали са ме как го правя.

— Глава — изграчи гарванът на Стария мечок. — Глава, глава, глава.

— Изборът е ваш — каза Джон Сняг. — Тези, които искат да ни помогнат да държим Вала, се връщат в Черен замък с мен и ще се погрижа да бъдете въоръжени и нахранени. Останалите, вземете си ряпата и лука и се скрийте в дупките си.

Момичето първо излезе напред.

— Мога да се бия. Майка ми беше жена на копието. — „Може и дванайсет да няма“, помисли той, докато детето се провираше между двама старци. Но нямаше да върне първия си новонает.

Последваха я двама младоци, момчета на не повече от четиринайсет. След тях — нашарен с белези мъж с едно око.

— И аз съм ги виждал ония, мъртвите. Дори враните са по-добри от онова. — Висока жена на копието, старец на патерици, момче с лице, кръгло като месечина и с изсъхнала ръка, млад мъж, чиято червена коса напомни на Джон за Игрит.

А след това Халек.

— Не ми харесваш, врано — изръмжа той, — но и Манс никога не ми е харесвал, не повече, отколкото го харесваше сестра ми. Все пак се бихме за него. Защо да не се бием за теб?

И тогава бентът се отприщи. Халек беше прославен мъж. „Манс не грешеше.“

— Свободният народ не следва имена или малки платнени животни, пришити на туника — беше му казал Кралят отвъд Вала. — Те няма да танцуват за монети, няма да ги интересува как се наричаш или какво значи тази служебна верига, или кой е бил дядо ти. Вървят след силния. Следват мъжа.

Братовчедите на Халек го последваха, след това един от знаменосците на Харма, след това мъжете, които се бяха сражавали с нея, после други, които бяха чули разкази за бойната им доблест. Сиви бради и зелени момчета, бойци в разцвета на силите си, ранени и сакати, двайсет жени на копието, дори трима мъже от Роговата стъпка.

„Но не и Денн.“ Магнарят се обърна и се скри в един от тунелите, а приятелите му с бронзовите брони го последваха.

Когато бе раздадена и последната спаружена ябълка, фургоните бяха пълни с диваци, и бяха с шейсет и трима повече, отколкото на тръгване от Черен замък заранта.

— Какво ще правим с тях? — попита го Боуен Марш, щом подкараха обратно по кралския път.

— Обучаваме ги, въоръжаваме ги и ги разпределяме. Пращаме ги там, където са нужни. Източен страж, Сенчестата кула, Леден знак, Сив страж. Смятам да отворя още три укрепления.

Лорд-стюардът погледна назад.

— И жени ли? Братята ни не са свикнали да има жени сред тях, милорд. Клетвите им… Ще има битки, изнасилвания…

— Тези жени имат ножове и знаят как да ги използват.

— А когато някоя от тези жени на копието пререже гърлото на някой брат, тогава какво?

— Ще сме изгубили един мъж — отвърна Джон. — Но току-що спечелихме шейсет и трима бойци. Добър сте в броенето, милорд. Поправете ме, ако греша, но по моя сметка все пак оставаме с шейсет и двама повече.

Марш не беше убеден.

— Добавихте още шейсет и три гърла, милорд… но колко от тях наистина са бойци и на чия страна ще се бият? Ако на портите са Другите, най-вероятно ще стоят на наша страна, признавам… но ако Тормунд Ужаса на великаните или Ревльото дойдат с десет хиляди виещи убийци долу, тогава какво?

— Тогава ще разберем. Тъй че да се надяваме изобщо да не се стигне до това.