Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (36)

Бран

Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Бледо слънце изгря, залезе и отново изгря. Червени листа зашепнаха във вятъра. Тъмни облаци изпълниха небесата и се превърнаха в буря. Мълния блесна и отекна гръм, и мъртъвци с черни ръце и светлосини очи се струпаха около една цепнатина в склона на хълма, ала не можеха да влязат. Под хълма сакатото момче седеше на трон от язово дърво, заслушано в шепота в тъмното, а по ръцете му щъкаха гарвани.

— Никога повече няма да ходиш отново — обеща триоката врана. — Но ще летиш.

Понякога някъде далече отдолу се понасяше песен. „Децата на леса“, щеше да нарече баба Нан певците, но самите те се наричаха „пеещите песента на земята“, на Вярната реч, която никой човек не можеше да говори. Гарваните я говореха обаче. Малките им черни очи бяха пълни с тайни и те му грачеха и кълвяха кожата му, като чуеха песните.

Луната бе тлъста й пълна. Звезди закръжиха през черно небе. Дъжд падна и замръзна, и клони запращяха под тежестта на леда. Бран и Мийра си измислиха имена за тези, които пееха песента на земята: Пепел и Листо, и Люспи, Черен нож и Снежни кичури, и Въглени. Истинските им имена били твърде дълги за човешки езици, каза Листо. Само тя говореше на Общата реч, тъй че Бран така и не научи какво мислят другите за новите си имена.

След кършещия костите студ на земите отвъд Вала пещерите бяха благословено топли, а когато студът пропълзеше през скалите, певците разпалваха огньовете си, за да го прогонят. Тук долу нямаше никакъв вятър, нито сняг, нито лед, нито мъртви същества, които да се пресягат да те сграбчат, само сънища и пламъче от лоена свещ, и целувките на гарваните. И шепнещия в тъмното.

„Последния зеленозрящ“ го нарекоха певците, но в сънищата на Бран той все още си беше триока врана. Когато Мийра Тръстиката го бе попитала за истинското му име, той издаде някакъв противен звук, който можеше да е бил смях.

— Носех много имена, докато бях бърз, но дори и аз имах майка някога, а името, което тя ми даде на гърдата си, беше Бриндън.

— Имам чичо Бриндън — каза Бран. — Чичо е на майка ми всъщност. Бриндън Черната риба го наричат.

— Чичо ти може да е бил наречен на мен. Някои са, все още. Не толкова много като преди. Хората забравят. Само дърветата помнят. — Гласът му беше толкова тих, че Бран трябваше да се напряга, за да го чуе.

— Повечето от него е отишло в дървото — обясни тази, която Мийра бе нарекла Листо. — Надживял е смъртния си срок, но още се задържа. Заради нас, заради вас, заради света на хората. Много малко сила е останала в плътта му. Има хиляда и едно око, но има много за гледане. Един ден ще научиш.

— Какво ще науча? — попита след това Бран Тръстиките, когато се върнаха с ярко разпалени факли в ръце, за да го пренесат отново в една малка камера встрани от голямата пещера, където певците им бяха постлали да спят. — Какво помнят дърветата?

— Тайните на старите богове — каза Джойен Тръстиката. Храна, огън и отдих му бяха помогнали да се съвземе след несгодите на пътуването им, но сега изглеждаше по-тъжен, унил, с уморен и измъчен поглед. — Истини, които са знаели Първите хора, вече забравени в Зимен хребет… но не и в мократа пустош. Ние живеем по-близо до зеленото в нашите блата и наколни жилища, и помним. Земя и вода, пръст и камък, дъбове, брястове и върби, те са били преди всички нас и пак ще останат, след като си отидем.

— Ти също — каза Мийра. Това натъжи Бран. „Ами ако не искам да остана, когато вие си отидете?“, щеше да попита за малко, но преглътна думите си неказани. Вече беше почти пораснал мъж и не искаше Мийра да си мисли за него, че е някакво ревливо бебе. — Може би и вие можете да станете зеленозрящи.

— Не, Бран. — Този път гласът й прозвуча тъжно.

— На малцина е дадено да пият от онзи зелен извор, докато все още са в смъртна плът, да чуват шепота на листата и да виждат както дърветата виждат, както боговете виждат — каза Джойен. — Повечето не сме толкова благословени. Боговете ми дадоха само зелени сънища. Задачата ми беше да те доведа тук. Моята част в това свърши.

Луната бе черна дупка в небето. Вълци виеха в леса, душеха из снежните преспи по мъртви същества. Ято гарвани изригна от склона на хълма, заграчиха с пронизителния си грак, черни криле забиха над бял свят. Червено слънце изгря, залезе и отново изгря, обагрило снеговете в червено и розово. Под хълма Джойен седеше умислен, Мийра се терзаеше, а Ходор се скиташе из тъмни тунели с меч в дясната ръка и факел в лявата. Или Бран се скиташе?

„Никой не трябва никога да узнае.“

Голямата пещера, която се отваряше над пропастта, беше черна като смола, черна като катран, по-черна от перата на врана. Светлина проникна като натрапник, неискана и неканена, и скоро си отиде отново; огньове, восъчни и лоени свещи погоряха още малко, изпърхаха и угаснаха пак, секна краткият им живот.

Певците направиха трон и за Бран, като този, на който седеше лорд Бриндън, бяло язово дърво, напръскано с червени сухи клони, втъкани през живи корени. Поставиха го в голямата пещера до пропастта, където черният въздух ехтеше от звука на течаща вода далече долу. От мек сив мъх направиха седалката му. Поставиха Бран да седне и го загърнаха с топли кожи.

И той седеше, заслушан в хрипливия шепот на своя учител.

— Никога не се бой от тъмното, Бран. — Думите на лорда бяха придружени от смътно шумолене на дърво и лист при лекото извиване на главата му. — Най-силните дървета са вкоренени в тъмни места на земята. Мракът ще е твоето наметало, твоят щит, твоето майчино мляко. Мракът ще те направи силен.

Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Снежинки се посипаха беззвучно, за да загърнат войниците борове и стражите смърчове в бяло. Преспите станаха толкова дълбоки, че покриха входа към пещерите с бяла стена, през която Лято трябваше да рови всеки път, щом отидеше навън, за да тръгне с глутницата си на лов. Бран не обхождаше с тях в онези дни, но някои нощи ги наблюдаваше отгоре.

Летенето беше дори по-хубаво от катеренето.

Пъхването в кожата на Лято бе станало толкова лесно за него, колкото пъхването в бричове някога, преди гърбът му да се прекърши. Смяната на кожата с черни като нощ гарванови пера се оказа по-трудна, но не толкова трудна, колкото се беше опасявал, не и с тези гарвани.

— Див жребец ще скача и рита, когато човек се опита да го яхне, и ще се опита да захапе ръката, която пъха юздечката между зъбите му — каза лорд Бриндън, — но кон, който е познавал един ездач, ще приеме друг. Млади или стари, всички тези птици са били яздени. Сега си избери една и лети.

Избра една птица, а после друга без успех, но третият гарван го погледна с умни черни очи, кривна глава и каза кворк, и за миг вече не беше момче, което гледа гарван, а гарван, който гледа момче. Песента на реката изведнъж стана по-силна, факлите загоряха малко по-ярко, а въздухът бе изпълнен със странни миризми. Когато се опита да заговори, гласът му излезе на крясък и първият му полет приключи, щом се блъсна в една стена и се озова отново в прекършеното си тяло. Гарванът беше невредим. Прелетя до него и кацна на ръката му, а Бран погали перата му и отново се пъхна в него. Скоро вече летеше из пещерата, завиваше между дългите каменни зъби, увиснали от тавана, дори изпърха над пропастта и се гмурна в студените й черни дълбини.

Тогава осъзна, че не е сам.

— Някой друг има в гарвана — каза на лорд Бриндън, след като се върна в кожата си. — Някакво момиче. Усетих я.

— Жена, от тези, които пеят песента на земята — каза учителят му. — Отдавна е умряла, но част от нея остава, също както част от теб би останала в Лято, ако плътта на момчето загине утре. Сянка на душата. Тя няма да ти навреди.

— Всички ли птици имат певци в себе си?

— Всички — отвърна лорд Бриндън. — Тъкмо певците са научили Първите хора да пращат съобщения по гарвани… но в онези дни птиците изговаряли думите. Дърветата помнят, но хората забравят, тъй че сега пишат посланията на пергамент и ги връзват около краката на птиците, които никога не споделят кожата си с тях.

Баба Нан му беше разказала същата история веднъж, спомни си Бран, но когато попита Роб дали е вярно, брат му се засмя и на свой ред го попита и в таласъми ли вярва? Жалко, че Роб не беше с него сега. „Щях да му кажа, че мога да летя, но той нямаше да повярва, тъй че щеше да се наложи да му покажа. Обзалагам се, че и той би могъл да се научи да лети, и Аря, и Санса, даже бебето Рикон и Джон Сняг. Можеше всички да сме гарвани и да живеем в гарванарника на майстер Лувин.“

Но това беше само поредният глупав сън. Бран понякога се чудеше дали всичко това не е просто сън. Може би беше паднал и заспал навън в снеговете, и се сънуваше на безопасно и топло място. „Трябва да се събудиш — казваше си, — трябва да се събудиш веднага, иначе ще сънуваш докато умреш.“ Два-три пъти дори си ощипа ръката, и то много силно, но постигна само това, че ръката го заболя. В началото се беше опитвал да отброява дните, като си отбелязва кога се буди и кога заспива, но тук долу заспиване и будене някак преливаха едно в друго. Сънища ставаха уроци, уроци ставаха сънища, неща се случваха наведнъж или изобщо не се случваха. Беше ли направил това, или само го сънуваше?

— Само един човек на хиляда е роден превъплъщенец — каза лорд Бриндън един ден, след като Бран се научи да лети, — и само един превъплъщенец на хиляда може да бъде зеленозрящ.

— Мислех, че зеленозрящите са чародеите на децата — каза Бран. — Певците, искам да кажа.

— В известен смисъл. Тези, които наричаш децата на леса, имат очи златни като слънцето, но веднъж на много години сред тях се ражда едно с очи, червени като кръв или зелени като мъха на дърво в лоното на леса. С тези знаци боговете бележат избраните от тях да получат дарбата. Избраните не са здрави и годините им на земята изтичат бързо, защото всяка песен трябва да има своя баланс. Но влязат ли в дървото, задържат се наистина дълго. Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса. Зеленозрящи.

Бран не разбра, затова попита Тръстиките.

— Обичаш ли да четеш книги, Бран? — попита го Джойен.

— Някои книги. Обичам бойните истории. Сестра ми Санса харесва истории за целувки, но те са глупави.

— Един четящ живее хиляда живота, преди да умре — каза Джойен. — Който не чете, живее само един. Певците на гората нямат книги. Нямат мастило, пергамент, нямат писмен език. Вместо тях имат дърветата и най-вече язовите дървета. Когато умрат, отиват в дървото, в лист, клон и корен, а дърветата помнят. Всички техни песни и заклинания, всички техни истории и молитви, всичко, което са знаели за този свят. Майстерите ще ти кажат, че язовите дървета са свещени на старите богове. Певците вярват, че те са старите богове. Когато певците умрат, стават част от божественото.

Очите на Бран се ококориха.

— Ще ме убият ли?

— Не — каза Мийра. — Джойен, плашиш го.

— Не той трябва да се страхува.

Луната бе тлъста и пълна. Лято газеше през смълчаните гори, дълга сива сянка, която ставаше по-мършава с всеки лов, защото дивеч не можеше да се намери. Преградата над входа на пещерата още се държеше: мъртвите не можеха да влязат. Снеговете бяха погребали отново повечето от тях, но те все още бяха там, скрити, замръзнали, чакащи. Други мъртви същества идваха при тях, същества, били някога мъже и жени, дори деца. Мъртви гарвани клечаха по голи кафяви клони, крилете им загърнати в ледена кора. Снежна мечка нагази през храстите, огромна и измършавяла като скелет, половината й глава бе съдрана и черепът се показваше отдолу. Лято и глутницата му й се нахвърлиха и я разкъсаха. След това се натъпкаха, макар че месото бе изгнило и полузамръзнало, и още мърдаше, докато го ядяха.

Под хълма имаха храна. Сто вида гъби растяха тук. Слепи бели риби плуваха в черната река, но вкусът им беше също толкова добър като на риба с очи, след като ги опечеш. Имаха сирене и мляко от козите, които деляха пещерите с певците, дори малко овес, ечемик и сухи плодове, събрани през дългото лято. И почти всеки ден ядяха яхния с ечемик, лук и парчета месо. Джойен мислеше, че може да е месо от катерица, а Мийра каза, че е плъх. На Бран му беше все едно. Беше месо и беше добро. Готвенето го правеше по-крехко.

Пещерите бяха просторни, безмълвни и неподвластни на времето. Бяха дом за над шейсет живи певци и за костите на хиляди мъртви, и се простираха надалече под кухия хълм.

— Хора не бива да се скитат в това място — предупреди ги Листо. — Реката, която чувате, е бърза и черна, и тече надолу и надолу до невиждащо слънце море. И има проходи, които продължават още по-надолу, бездънни ями и внезапни пропади, забравени пътища, които водят до самия център на земята. Дори моят народ не ги е проучвал всички, а ние сме живели тук хиляда пъти по хиляда ваши човешки години.

Макар хората на Седемте кралства да ги наричаха „горски чеда“ или „децата на леса“, Листо и нейният народ изобщо не приличаха на деца. „Малки мъдреци на гората“ щеше да е по-близо. Бяха малки в сравнение с хората, както вълк е по-малък от вълчище. Това не значи, че е кутре. Имаха ореховокафява кожа, изпъстрена като на сърна с по-светли петна, и големи уши, които можеха да чуват неща, каквито никой човек не би могъл да чуе. Очите им също бяха големи, огромни златни котешки очи, които можеха да виждат в проходи, където момчешки очи щяха да видят само чернилка. Дланите им имаха само три пръста и палец, с остри черни нокти като на птици.

И наистина пееха. Пееха на Вярната реч, тъй че Бран не можеше да разбере думите, но гласовете им бяха чисти като зимен въздух.

— Къде са останалите от вас? — попита веднъж Бран.

— Отидоха долу в земята — отвърна Листо. — В камъните, в дърветата. Преди да дойдат Първите хора, цялата тази земя, която наричате Вестерос, беше наш дом, но дори по онова време бяхме малко. Боговете ни дадоха дълъг живот, но малък брой, за да не пренаселим света, както сърните ще пренаселят една гора, ако не ги ловят вълците. Това беше в зората на дните, когато слънцето ни изгряваше. Сега залязва и това е дългото ни угасване. Великаните също почти са на свършване, те, които бяха нашето проклятие и нашите братя. Големите лъвове на западните хълмове бяха избити, еднорозите почти са измрели, мамутите са останали едва няколкостотин. Вълчищата ще надживеят всички ни, но и тяхното време ще дойде. В света, направен от хората, няма място за тях, нито за нас.

Сякаш беше тъжна, като го каза, а това натъжи и Бран. Едва по-късно си помисли: „Хората нямаше да са тъжни. Хората щяха да са гневни. Хората щяха да мразят и да се заклеват в кърваво отмъщение. Певците пеят тъжни песни, докато хората се бият и убиват.“

Един ден Мийра и Джойен решиха да идат да видят реката, въпреки предупрежденията на Листо.

— И аз искам да дойда — каза Бран.

Мийра го изгледа тъжно. Реката беше шестстотин стъпки надолу, по стръмни склонове и криволичещи проходи, обясни тя, а последната част изискваше спускане с въже.

— Ходор изобщо не би могъл да се спусне с теб на гърба. Съжалявам, Бран.

Бран помнеше време, когато никой не можеше да се катери толкова добре като него, дори Роб или Джон. Искаше му се отчасти да им извика, че го оставят сам, а в същото време му се доплака. Но беше почти пораснал мъж, тъй че си замълча. Но след като тръгнаха, се пъхна в кожата на Ходор и ги последва.

Голямото конярче вече не се бореше с него като първия път, в езерната кула по време на бурята. Като куче, от което са избили с камшика всякаква съпротива, Ходор се свиваше и криеше всеки път, щом Бран се пресегнеше към него. Скривалището му беше някъде дълбоко в него, дупка, където дори Бран не можеше да го докосне. „Никой не иска да те нарани, Ходор — каза той безмълвно на момчето-мъж, чиято плът беше взел. — Искам просто отново да съм силен за малко. Ще ти я върна, както правя винаги.“

Никой изобщо не разбираше, когато облечеше кожата на Ходор. Бран трябваше само да се усмихва, да прави каквото му кажат и да мърмори „Ходор“ от време на време, и можеше да следва Мийра и Джойен, да се хили щастливо, без никой да заподозре, че всъщност е той. Често се мъкнеше след тях, все едно дали го искаха, или не. Накрая Тръстиките бяха благодарни, че дойде. Джойен се спусна по въжето съвсем лесно, но след като Мийра улови сляпа бяла риба с жабарското си копие и стана време да се катерят обратно, ръцете му започнаха да треперят, тъй че се наложи да вържат въжето около него и да оставят Ходор да го издърпа.

— Ходор — пъшкаше той всеки път, щом дръпнеше. — Ходор, ходор, ходор.

Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Лято изрови отсечена ръка, черна и покрита със скреж, пръстите й се отваряха и затваряха, докато се издърпваше сама през замръзналия сняг. Все още имаше достатъчно месо да напълни празния му корем, а след това разпука костите на ръката за мозъка. Чак тогава ръката си спомни, че е мъртва.

Като вълк Бран ядеше с Лято и глутницата му. Като гарван летеше с ятото, кръжеше около хълма по залез и гледаше за врагове, усещаше ледения допир на въздуха. Като Ходор проучваше пещерите. Намери камери пълни с кости, шахти, спускащи се дълбоко в земята, място, където скелети на гигантски прилепи висяха с главите надолу от тавана. Дори мина по тънкия каменен мост, извит над пропастта, и откри още проходи и камери от другата страна. Една беше пълна с певци, седнали като Бриндън в гнезда от корени на язово дърво, преплетени под, през и около телата им. Повечето му приличаха на мъртви, но щом минеше пред тях, очите им се отваряха и проследяваха светлината на факлата му, а един от тях отвори и затвори сбръчканата си уста, сякаш се опитваше да проговори.

— Ходор — каза му Бран и усети как истинският Ходор се размърда в дупката си.

Седнал на трона си от корени в голямата пещера, полутруп и полудърво, лорд Бриндън приличаше не толкова на човек, колкото на ужасна статуя, направена от криво дърво, стара кост и гнила вълна. Единственото, което изглеждаше живо в бялата развалина на лицето му, бе едно червено око, тлеещо като последния въглен в угаснал огън, обкръжено от извити корени и ивици сбръчкана бяла кожа, провиснали от пожълтял скелет.

Гледката все още плашеше Бран: корените на язовото дърво, плъзнали като змии навън и навътре в изсъхналата му плът, гъбите, изникнали от страните му, белият дървен червей, израснал от дупката на едното му някогашно око. В тъмното можеше да се преструва, че му шепне триоката врана, а не някакъв зловещ говорещ труп.

„Един ден ще съм като него.“ Тази мисъл го ужаси. Не стига, че беше сакат, с безполезни крака. Нима беше обречен да загуби и останалото, да прекара останалите си години с язово дърво, израснало в него и през него? Лорд Бриндън извличаше живота си от дървото, каза им Листо. Не ядеше, не пиеше. Спеше, сънуваше, гледаше. „Щях да стана рицар — припомни си Бран. — Тичах, катерех се и се биех.“ Сякаш беше преди хиляда години.

Какво беше сега? Само Бран сакатото момче, Брандън от дома Старк, принц на изгубено кралство, лорд на изгорен замък, наследник на развалини. Беше си мислил, че триоката врана ще се окаже чародей, мъдър стар вълшебник, който може да му изцери краката, но онова беше някаква глупава детска мечта. „Твърде стар съм за такива фантазии — каза си. — Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса.“ Беше толкова добре, колкото да си рицар. „Почти толкова поне.“

Луната бе черна дупка в небето. Извън пещерата светът продължаваше. Извън пещерата слънцето изгряваше и залязваше, луната се обръщаше, студеният вятър виеше. Под хълма Джойен Тръстиката ставаше все по-мрачен и самотен, за жалост на сестра му. Тя често сядаше до малкия огън с Бран, говореше за всичко и за нищо, потупваше Лято, заспал между тях, докато брат й скиташе сам из пещерите. Джойен дори бе започнал да се катери до устието на пещерата, когато денят беше светъл. Стоеше там с часове, гледаше над горите, загърнат в кожи, и трепереше.

— Иска да се върне у дома — каза Мийра на Бран. — Няма дори да се опита да се бори със съдбата си. Казва, че зелените сънища не лъжат.

— Той е храбър — отвърна Бран. „Човек може да е храбър само когато го е страх“, беше му казал веднъж татко му, отдавна, в деня, когато намериха вълчищата кутрета в летните снегове. Още помнеше.

— Той е глупав — каза Мийра. — Надявах се, че щом намерим твоята триока врана… сега се чудя защо изобщо дойдохме.

„Заради мен“, помисли Бран.

— Зелените му сънища.

— Зелените му сънища. — В гласа й имаше горчивина.

— Ходор — каза Ходор.

Мийра започна да плаче.

Тогава Бран съжали, че е сакат.

— Не плачи — каза й.

Искаше да я прегърне, както майка му го прегръщаше в Зимен хребет, щом се удареше. Беше толкова близо, само на няколко стъпки от него, а толкова далече, че можеше да са сто левги. За да я докосне, трябваше да изпълзи на ръце по земята. Подът беше груб и неравен и щеше да е бавно пълзене, с много вдлъбнатини и грапавини. „Бих могъл да вляза в кожата на Ходор — каза си. — Ходор би могъл да я подържи и да я потупа по гърба.“ Тази мисъл го накара да се почувства странно, но още мислеше за това, когато Мийра скочи и хукна в тъмните тунели. Чу как заглъхнаха стъпките й. После останаха само гласовете на певците.

Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Дните се нижеха един след друг, всеки — по-къс от предишния. Нощите ставаха по-дълги. Слънчева светлина вече не стигаше до пещерите под хълма. Лунна светлина вече не докосваше каменните зали. Дори звездите бяха чужди тук. Тези неща бяха за света горе, където времето тичаше в железните си кръгове, от ден до нощ и до ден, и до нощ, и до ден.

— Време е — каза лорд Бриндън.

Ледени пръсти пробягаха по гърба на Бран, като чу гласа му.

— Време за какво?

— За следващата стъпка. Да минеш отвъд превъплъщението и да научиш какво означава да си зеленозрящ.

— Дърветата ще го научат — каза Листо. Махна с ръка и друга от певците пристъпи тихо напред, белокосата, която Мийра бе нарекла Снежни кичури. Държеше купа от язово дърво, изваяна с десетина лица като тези, които носеха дърветата на сърцето. Вътре имаше бяла паста, гъста и тежка, с тъмночервени жилки из нея. — Трябва да изядеш това — каза Листо. Подаде дървена лъжица на Бран.

Момчето погледна купата колебливо.

— Какво е това?

— Паста от семена на язово дърво.

Нещо във вида й го накара да се почувства зле. Червените жилки бяха само мъзга от язово дърво, предположи Бран, но на светлината на факлите приличаше забележително на кръв. Топна лъжицата в гъстата каша, но се поколеба.

— Това ще ме направи ли зеленозрящ?

— Кръвта ти те прави зеленозрящ — каза лорд Бриндън. — Това ще помогне да се съживят дарбите ти и ще те венчае за дърветата.

Бран не искаше да е женен за дърво… но кой друг щеше да се венчае за сакато момче като него? „Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса. Зеленозрящ.“

Започна да яде.

Пастата беше горчива, макар и не толкова горчива като паста от жълъди. Първата лъжица бе най-трудна за гълтане. За малко не я повърна. Втората беше по-добра на вкус. Третата беше почти сладка. Останалото изгреба нетърпеливо. Защо си бе помислил, че е горчива? Имаше вкус на мед, на току-що нападал сняг, на пипер и канела, и на последната целувка на майка му. Празната купа се изплъзна от пръстите му и изтропа на пода на пещерата.

— Не се чувствам по-различно. Какво става после?

Листо докосна ръката му.

— Дърветата ще те научат. Дърветата помнят.

Вдигна ръка, а другите певци тръгнаха из пещерата и започнаха да гасят факлите една по една. Тъмнината се сгъсти и пропълзя към тях.

— Затвори очи — каза триоката врана. — Излез от кожата си, както правиш, когато искаш да се слееш с Лято. Но този път влез в корените. Проследи ги през земята, към дърветата на хълма, и ми кажи какво виждаш.

Бран затвори очи и се измъкна от кожата си. „В корените. В язовото дърво. Стани дърво.“ За миг успя да зърне пещерата в черната й мантия и чу шума на реката, забързана долу.

А после изведнъж се озова отново у дома.

Лорд Едард Старк седеше на една скала до дълбокото черно езерце в гората на боговете, белите корени на дървото на сърцето се извиваха около него като чворести ръце на старец. Големият меч Лед лежеше на скута на лорд Едард и той почистваше лезвието с намаслено парче плат.

— Зимен хребет — прошепна Бран.

Баща му вдигна очи.

— Кой е там? — попита и се извърна…

… а Бран, уплашен, се дръпна назад. Баща му, черното езеро и гората на боговете се стопиха и изчезнаха и той отново беше в пещерата, белите гъсти корени на язовото дърво бяха обгърнали крайниците му, както майка прегръща дете. Факла лумна и оживя пред него.

— Разкажи ни какво видя. — Отдалече Листо приличаше почти на дете, не по-голяма от Бран или някоя от сестрите му, но отблизо изглеждаше много по-стара. Твърдеше, че е видяла двеста години.

Гърлото на Бран беше пресъхнало. Той преглътна.

— Зимен хребет. Върнах се в Зимен хребет. Видях татко си. Той не е мъртъв, не е, видях го, в Зимен хребет е, още е жив.

— Не — каза Листо. — Няма го, момче. Не се опитвай да го връщаш от смъртта.

— Видях го. — Бран усети грапаво дърво, притиснато до едната му буза. — Почистваше Лед.

— Видя каквото пожела да видиш. Сърцето ти копнее за баща ти и за дома, затова си го видял.

— Човек трябва да знае как да гледа, преди да може да се надява да види — каза лорд Бриндън. — Онова, което видя, бяха сенки от минали дни, Бран. Ти гледаше през очите на дървото на сърцето във вашата гора на боговете. Времето е различно за едно дърво от това на човек. Слънце, пръст и вода, това са нещата, от които разбира язовото дърво, не дни, години и столетия. За хората времето е река. Пленени сме от течението й и то ни подмята от минало към днешно, все в една и съща посока. Животът на дърветата е различен. Те пускат корени, растат и умират на едно място и онази река не ги движи. Дъбът е жълъдът, жълъдът е дъбът. А язовото дърво… хиляда човешки години са миг за едно язово дърво и през такива порти ти и аз можем да се взрем в миналото.

— Но той ме чу — каза Бран.

— Той чу шепот на вятъра, шумолене в листата. Не можеш да му проговориш, колкото и да се опитваш. Знам. И аз имам своите призраци, Бран. Брат, когото обичах, брат, когото мразех, жена, която желаех. През дърветата все още ги виждам, но никоя моя дума не може да ги достигне. Миналото остава минало. Можем да се учим от него, но не можем да го променим.

— Ще видя ли отново татко?

— Щом овладееш дарбите си, ще можеш да гледаш накъдето поискаш и да виждаш каквото дърветата са видели, било то вчерашния ден или предната година, или преди хиляда века. Хората живеят своя живот пленени във вечно настояще, между мъглите на спомена и морето от сянка, това е всичко, което знаем за бъдните дни. Някои мушици живеят целия си живот за един ден, но за тях този кратък промеждутък време трябва да изглежда дълъг като години и десетилетия за нас. Дъб може да живее триста години, секвоя три хиляди. Язово дърво ще живее вечно, ако бъде оставено. За тях сезоните отминават в едно изпърхване на крило на мушица и минало, настояще и бъдеще са едно. Нито взорът ти ще е ограничен до твоето дърво на боговете. Певците изваяха очи в своите дървета на сърцето, за да ги пробудят, и те са първите очи, които нов зеленозрящ се научава да използва… но след време ще виждаш отвъд самите дървета.

— Кога? — поиска да разбере Бран.

— След година или три, или десет. Не съм съзрял това. Ще дойде с времето, обещавам ти. Но вече съм уморен, а дърветата ме зоват. Ще продължим утре.

Ходор отнесе Бран в спалнята му, като мърмореше тихо: „Ходор“. Листо вървеше пред тях с факла. Беше се надявал, че Мийра и Джойен ще са там, за да може да им каже какво е видял, но малкото им кътче в скалата бе студено и празно. Ходор постави леко Бран на леглото му, зави го с кожи и запали огън. „Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса.“

Загледан в пламъците, Бран реши да остане буден, докато се върне Мийра. Джойен нямаше да е щастлив, но Мийра щеше да се радва за него. Не помнеше да е затварял очи.

… но след това някак отново се беше върнал в Зимен хребет, в гората на боговете, и гледаше татко си. Лорд Едард изглеждаше много по-млад този път. Косата му бе кафява, без бял косъм в нея, главата му наведена.

— … нека отраснат близки като братя, само с обич между тях — молеше се, — и нека милейди съпругата ми намери сили в сърцето си да прости…

— Татко. — Гласът на Бран бе шепот във вятъра, шумолене в листата. — Татко, аз съм. Бран. Брандън.

Едард Старк вдигна глава и дълго гледа язовото дърво, намръщен, но не проговори. „Не може да ме види“, осъзна Бран отчаян. Искаше да се пресегне и да го пипне, но можеше само да гледа и слуша. „Аз съм в дървото. Аз съм в дървото на сърцето, гледам през червените му очи, но язовото дърво не може да говори, тъй че и аз не мога.“

Едард Старк продължи молитвата си. Бран усети как очите му се напълниха със сълзи. Но негови ли бяха сълзите, или на язовото дърво? „Ако заплача, и дървото ли ще заплаче?“

Останалото от думите на баща му се заглуши от внезапно потрепване на дърво в дърво. Едард Старк се стопи като мъгла в утринно слънце. Сега две деца подскачаха из гората на боговете, викаха си едно на друго и се дуелираха с откършени клони. Момичето беше по-голямо и по-високо. „Аря!“, помисли с копнеж Бран, докато гледаше как скочи на една скала и посече към момчето. Но това не можеше да е вярно. Ако момичето беше Аря, момчето трябваше да е самият Бран, а той никога не беше носил косата си толкова дълга. „А Аря никога не ме биеше, когато си играехме на мечове, както онова момиче го бие.“ Перна момчето по бедрото толкова силно, че кракът му поддаде и то падна в езерцето, започна да пляска и да вика.

— Млъкни, глупчо — каза момичето и захвърли клона. — Това е само вода. Искаш ли баба Нан да чуе и да изтича да каже на татко? — Коленичи и задърпа брат си от водата, но преди да е излязъл, двамата вече ги нямаше.

След това образите започнаха да идват все по-бързо и по-бързо и Бран се почувства объркан и замаян. Повече не видя татко си, нито момичето, което приличаше на Аря, но от черното езеро излезе жена, натежала с дете, гола и мокра. Коленичи пред дървото и замоли старите богове за син, който да отмъсти за нея. След това се появи момиче с кафява коса, тънко като копие, което се повдигна на пръсти, за да целуне по устните млад рицар, висок като Ходор. Тъмноок младеж, блед и настръхнал, отряза три клонки от язовото дърво и ги одяла в стрели. Самото дърво се свиваше, ставаше все по-малко с всяко видение, а по-дребните дървета наоколо се смаляваха до фиданки и изчезваха, заменени от други дървета, които на свой ред се смаляваха и изчезваха. А лордовете, които вече виждаше Бран, бяха високи и сурови мъже, в кожи и ризници. Някои бяха с лица, които помнеше от статуите в криптите, но изчезваха преди да е успял да се сети за имената им.

След това пред очите му брадат мъж смъкна някакъв пленник на колене пред дървото на сърцето. Белокоса жена пристъпи към тях през пряспа тъмночервени листа, с бронзов сърп в ръка.

— Не — каза Бран, — не, недей. — Но не можеха да го чуят, както баща му не го беше чул. Жената сграбчи пленника за косата, опря сърпа до гърлото му и посече. А през мъглата на столетията сакатото момче можеше само да гледа как краката на мъжа затупаха по земята… но докато животът изтичаше от него на червена вълна, Брандън Старк усети вкуса на кръвта.