Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (55)

Джон

Тормунд Ужаса на великаните не беше висок, но боговете му бяха дали широки рамене и огромен корем. Манс Райдър го беше нарекъл Тормунд Свирача на рог заради силните му дробове и казваше, че със смеха си Тормунд можел да издуха снега от планинските върхове. В гнева му ревовете му напомняха на Джон за тръбния зов на мамут.

Този ден Тормунд ревеше често и силно. Ревеше, викаше, блъскаше с юмрук по масата толкова силно, че една кана с вода се обърна и се разля. Не пускаше обаче рога с медовина, тъй че слюнката, която пръскаше, правеше заплахите му сладки от меда. Наричаше Джон Сняг страхливец, лъжец, обърни-плащ, ругаеше го като шибан коленичещ с черно сърце, крадец, лешоядна врана, обвиняваше го, че иска да наебе свободния народ в гъза. Два пъти хвърли рога по главата на Джон, но само след като го опразнеше. Тормунд не беше човек, който ще похаби добра медовина. Джон се остави всичко това да го залее. Не повишаваше глас, нито отвръщаше на заплаха със заплаха, но и не отстъпваше повече терен, отколкото се бе подготвил да отстъпи.

Накрая, когато следобедните сенки извън палатката се издължиха, Тормунд Ужаса на великаните, Високоречия, Свирача на рог и Трошача на лед, Тормунд Гръмовния юмрук, Мъжа на мечки, Краля на медовината от Ръждив замък, Глашатая на боговете и Бащата на войнствата протегна ръката си.

— Разбрахме се значи, и боговете дано ми простят.

Джон стисна ръката му. Думите на клетвата му прокънтяха в главата му. „Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.“ И само за него, един нов рефрен: „Аз съм стражът, който отвори портите и пусна врага през тях.“ Готов бе да даде много и много, за да узнае дали постъпва правилно.

— Разбрахме се и отгоре.

Хватката на Тормунд кършеше кости. Това поне не се беше променило. И брадата си беше същата, макар лицето под гъстите бели косми да бе видимо отслабнало и по червендалестите бузи да се виждаха дълбоки бръчки.

— Манс трябваше да те убие, когато имаше възможност — рече той, след като се постара да направи дланта на Джон на каша и строшени кости. — Злато за каша и момчета… жестока цена. Какво стана с милия момък, когото познавах?

„Направиха го лорд-командир.“

— Казват, че честните сделки оставят и двете страни нещастни. Три дни, нали?

— Ако съм жив дотогава. Някои от моите ще ме заплюят, когато чуят тия условия. — Тормунд пусна ръката на Джон. — Твоите врани също ще недоволстват, ако ги познавам добре. А би трябвало. Избил съм повече от черните ви шибаняци, отколкото мога да броя.

— Може би ще е добре да не го споменаваш, когато дойдеш на юг от Вала.

— Ха! — изсмя се Тормунд. Това също не се беше променило. Смееше се лесно и често. — Мъдри думи. Не искам вие враните да ме изкълвете до смърт. — Плесна Джон по гърба. — Когато целият ми народ е в безопасност зад Вала ви, ще ядем заедно месо и ще пием медовина. Дотогава… — Смъкна широката гривна от лявата си ръка и я хвърли на Джон. После направи същото с дясната. — Първото ти плащане. Тия ги имам от баща ми, а той от неговия. Вече са твои, копеле черно крадливо.

Гривните бяха от старо злато, тежки, с издълбани на тях древни руни на Първите хора. Тормунд Ужаса на великаните ги носеше, откакто Джон го познаваше: изглеждаха част от него като брадата му.

— Браавосите ще ги стопят за златото. Ще е срамота. Може би да си ги задържиш?

— Не. Няма да позволя да кажат, че Тормунд Гръмовния юмрук е накарал свободния народ да си дадат съкровищата, а той си е задържал своите. — Ухили се. — Но ще си запазя пръстена, дето си го нося на кура. Много по-голям е от тия дреболийки. На тебе ще е като нашийник.

Джон се засмя.

— Изобщо не си се променил.

— Аа. — Усмивката се стопи като сняг лете. — Не съм същият мъж като в Ръждив замък. Много смърт видях, че и по-лоши неща. Синовете ми… — Скръб изкриви лицето на Тормунд. — Дормунд го посякоха в битката за Вала, а беше още почти момче. Един от рицарите ви го оправи, някакво копеле в сива стомана, с мухи на щита. А Торвинд… него го взе студът. Винаги беше болнав тоя. Просто взе, че умря една нощ. А най-лошото беше, че докато разберем, че е умрял, се надигна бял, с ония сини очи. Сам трябваше да го оправя. Тежко беше, Джон. — В очите му блеснаха сълзи. — Не беше кой знае какъв мъж, честно казано, но ми беше малкото момченце и го обичах.

Джон сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам.

— Защо? Не си ти виновен. Има кръв на ръцете ти, да, също като на моите. Но не неговата. — Тормунд поклати глава. — Още имам двама силни сина.

— А дъщеря ти?

— Мунда? — Това върна усмивката на Тормунд. — Взе оня Рик Дългото копие за съпруг, ако щеш вярвай. Момчето има повече кур, отколкото ум, мен ако питаш, но се държи добре с нея. Казах му, че ако й напакости, ще му откъсна кура и ще го пребия с него до смърт. — Плесна сърдечно Джон по рамото. — Време е да се връщаш. Задържиш ли се още, ще помислят, че сме те изяли.

— На разсъмване значи. След три дни. Първо момчетата.

— Чух те първите десет пъти, врано. Човек да си помисли, че никога не сме си вярвали. — Изплю се ядосано. — Момчетата първо, да. Мамутите заобикалят. Ти ще се погрижиш Източният страж да ги чакат. Аз ще гледам да няма бой и да не се блъскат на проклетата ви порта. Кротки и подредени ще сме, като патенца. И аз майката патка. Ха!

Излязоха от палатката. Денят беше светъл и безоблачен. Слънцето се беше върнало на небето след две седмици отсъствие и на юг Валът се издигаше синкавобял и искрящ. Имаше една поговорка, която Джон беше чувал в Черен замък: „Валът има повече настроения от лудия крал Ерис“, казваха, а понякога: „Валът има повече настроения и от жена.“ В облачни дни приличаше на бяла скала. В безлунни нощи беше черен като въглен. В снежни бури сякаш бе изваян от сняг. В дни като този блещукаше ярко като кристал на септон, всяка пукнатина и цепнатина огряна от слънчева светлина, а замръзналите дъги танцуваха и заглъхваха зад прозрачни дипли. В дни като този Валът беше красив.

Най-големият син на Тормунд стоеше до конете и говореше с Кожите. Торег Високия го наричаха сред свободния народ. Макар да надвишаваше едва с два пръста Кожите, стърчеше с цяла стъпка над баща си. Харет, мускулестото момче от Къртичиното, наричан Коня, се беше свил до огъня с гръб към двамата. Той и Кожите бяха единствените мъже, които Джон беше взел със себе си на преговорите: повече щеше да се приеме като проява на страх, а двайсет мъже нямаше да са от повече полза от двама, ако Тормунд се канеше да пролее кръв. Дух беше единствената защита, на която разчиташе Джон: вълчището можеше да надуши врагове дори да криеха враждебността си зад усмивки.

Дух обаче го нямаше. Джон смъкна едната си черна ръкавица, пъхна два пръста в устата си и изсвири.

— Дух! При мен.

Отгоре се чу плясък на криле. Гарванът На Мормон прехвръкна от клона на стар дъб и кацна на седлото на Джон.

— Гжито! — изграчи. — Гжито, гжито, гжито.

— И ти ли ме проследи? — Джон посегна да го изкъшка, но се отказа и погали перата му. Гарванът кривна око към него.

— Сняг — измърмори птицата и кривна разбиращо глава.

Дух се появи от дърветата с Вал до него.

„Все едно са родени един за друг.“ Вал цялата беше облечена в бяло: бели вълнени бричове, затъкнати във високи ботуши от бяла щавена кожа, наметало от кожа на бяла мечка, закопчано на рамото с лице на язово дърво, бяла туника с костени копчета. Дъхът й също беше бял… но очите й бяха сини, дългата й плитка с цвета на тъмен мед, бузите й — пламнали червени от студа. От дълго време Джон Сняг не беше виждал толкова хубава гледка.

— Вълка ми ли се опитваш да откраднеш? — попита я.

— Защо не? Ако всяка жена си имаше вълк, мъжете щяха да са много по-мили. Дори враните.

— Ха! — изсмя се Тормунд Ужаса на великаните. — Не се наддумвай с тая, лорд Сняг, твърде умна е за такива като теб и мен. По-добре я открадни бързо, преди Торег да се събуди и да те изпревари.

Какво беше казал онзи тъпак Аксел Флорент за Вал? „Узряло момиче, и не лоша на външност. Яки бедра, хубави гърди, добре сложена да ражда деца.“ Беше си чистата истина, но тази дива жена бе нещо много повече. Беше го доказала, като бе намерила Тормунд, след като опитни съгледвачи на Стража не бяха успели. „Може да не е принцеса, но би могла да е достойна съпруга за всеки лорд.“

Но този мост отдавна бе изгорен и Джон лично го беше подпалил.

— Торег е добре дошъл за нея — каза той. — Аз дадох клетва.

— Тя няма да има нищо против. Нали, момиче?

Вал потупа дългия костен нож на бедрото си.

— Лорд Врана е добре дошъл да се прокрадне в леглото ми която нощ посмее. Като го скопя, спазването на тия клетви ще му е много по-лесно.

— Ха! — изсмя се Тормунд. — Чу ли това, Торег? Стой далече от тая. Имам си една дъщеря, не ми трябва друга. — Дивашкият главатар поклати глава и се шмугна в палатката си.

Докато Джон чешеше Дух зад ухото, Торег доведе коня на Вал. Все още яздеше гарона, който й беше дал Мъли, когато тръгна от Вала, рунтавото късокрако животно с едното сляпо око. Когато го обърна, попита:

— Как е малкото чудовище?

— Два пъти по-голямо, отколкото когато ни остави, и три пъти по-шумно. Когато поиска цица, сигурно го чуват как реве чак в Източен страж. — Джон се качи на коня си.

Вал подкара до него.

— Е… доведох ти Тормунд. Сега какво? Трябва ли да се върна в килията си?

— Старата ти килия е заета. Кралица Селайз взе Кралската кула за себе си. Помниш ли Кулата на Хардин?

— Оная, дето изглежда сякаш всеки момент ще рухне?

— Изглежда така от сто години. Наредих да приготвят горния й етаж за теб. Ще е по-широко, отколкото в Кралската кула, макар че може да не е толкова удобно. Никой не я е наричал Палатът на Хардин.

— Винаги бих избрала свободата пред удобството.

— Свобода в замъка ще имаш, но колкото и да съжалявам, трябва да останеш пленница. Мога обаче да обещая, че няма да ти досаждат нежелани гости. Мои хора пазят Кулата на Хардин, не на кралицата. А Вун Вун спи в преддверието.

— Великан за защитник? Дори Дала не може да се похвали с това.

Диваците на Тормунд ги гледаха, докато минаваха. Надничаха от палатки и навеси под голите дървета. На всеки мъж на възраст за бой Джон видя по три жени и толкова деца, мършави същества с хлътнали бузи и ококорени очи. Когато Манс Райдър ги беше повел към Вала, караха големи стада овце, кози и прасета, но единствените животни, които се виждаха сега, бяха мамути. Ако не беше свирепостта на гигантските зверове, те също щяха да са изклани, Джон не се съмняваше в това. Много месо имаше по кокалите на мамут.

Видя и признаци на болест. Това го притесни. Ако хората на Тормунд гладуваха и боледуваха, как ли щяха да са хилядите, тръгнали след Майка Къртица към Хардхоум? „Котър Пайк скоро трябва да стигне до тях. Ако ветровете са били милостиви, флотата му може вече да пътува обратно към Източен страж с толкова от свободния народ, колкото са могли да натъпчат.“

— Как се оправи с Тормунд? — попита Вал.

— Попитай ме след година. По-трудната част все още ме очаква. Тази, в която убеждавам моите да изядат яденето, което им сготвих. Боя се, че на никого няма да му хареса.

— Нека ти помогна.

— Вече ми помогна. Доведе Тормунд.

— Мога да направя повече.

„Защо не? — помисли Джон. — Всички са убедени, че тя е принцеса.“ Имаше благородна осанка и яздеше все едно се е родила на конски гръб. „Принцеса воин — каза си, — не някое изтънчено създание, което седи в кула, реши косата си и чака някой рицар да я спаси.“

— Трябва да уведомя кралицата за това споразумение. Бих те поканил да дойдеш да се срещнете, стига да намериш воля и да коленичиш пред нея. — Никак нямаше да е добре да обидят кралицата още преди да си е отворил устата.

— Може ли да се смея, когато коленича?

— Не може. Това не е игра. Река от кръв тече между народите ни, стара, дълбока и червена. Станис Баратеон е един от малкото, които благоволяват да пуснат диваци в кралството. Трябва ми подкрепата на кралицата за това, което направих.

Закачливата усмивка на Вал угасна.

— Имаш думата ми, лорд Сняг. Ще бъда подобаваща дивашка принцеса за кралицата ти.

„Не е моя кралица — можеше да й отвърне. — Честно казано, нямам търпение да си замине. А ако боговете са добри, ще вземе и Мелисандра със себе си.“

Останалата част от деня яздеха мълчаливо. Дух подтичваше по петите им. Гарванът на Мормон ги последва чак до портата, после изхвърча нагоре, докато слизаха от конете. Коня тръгна напред с горяща главня да освети пътя им през тунела.

При портата южно от Вала ги чакаше малка тълпа черни братя. Ълмър от Кралски лес беше сред тях. Излезе напред и заговори от името на всички:

— Ако благоволи милорд, момчетата се чудеха. Мир ли ще е, милорд? Или кръв и желязо?

— Мир — отвърна Джон Сняг. — След три дни Тормунд Ужаса на великаните ще преведе хората си през Вала. Като приятели, не като врагове. Някои може дори да попълнят редиците ни като братя. От нас зависи да ги посрещнем добре. Сега се връщайте по задачите си. — Връчи юздите на коня си на Сатена. — Трябва да се видя с кралица Селайз. — Нейно величество щеше да го приеме като пренебрежение, ако не отидеше веднага при нея. — След това трябва да напиша няколко писма. Донеси в стаите ми пергамент, пера и от черното на майстера. След това повикай Марш, Ярвик, септон Целадор и Клидас. — Целадор щеше да е пиян, а Клидас трудно можеше да замести истински майстер, но само с тях разполагаше. „Докато се върне Сам.“ — Северняците също. Флинт и Норей. Кожи, ти също ела.

— Хоб пече лучен пай — каза Сатена. — Да им кажа ли да се съберат с вас на вечеря?

Джон помисли.

— Не. Кажи им да дойдат при мен горе на Вала по залез-слънце. — Обърна се към Вал. — Милейди. С мен, ако благоволите.

— Враната заповядва, пленничката се подчинява. — Тонът й бе закачлив. — Тази ваша кралица трябва да е доста свирепа, щом краката на големи мъже омекват, когато се срещат с нея. Дали да не облека ризница вместо вълна и кожи? Тези дрехи ми ги даде Мала, не бих искала да ги оцапам с кръв.

— Ако думите пускаха кръв, щеше да имаш повод за страх. Мисля, че дрехите ти са съвсем подходящи.

Тръгнаха към Кралската кула по прясно изринатите пътеки между купчини мръсен сняг.

— Чух да разправят, че кралицата ви имала голяма черна брада.

Джон знаеше, че не бива да се усмихва, но не можа да се сдържи.

— Само мустак. Много тънък. Можеш да преброиш косъмчетата.

— Колко жалко.

Въпреки всичките й приказки колко искала да е господарка в дома си Селайз Баратеон, изглежда, не бързаше много да замени удобствата на Черен замък със сенките на Нощната крепост. Държеше охрана, разбира се — четирима мъже на пост пред вратата й, двама отвън на стълбището, двама вътре до горящия мангал. Командваше ги сир Патрек от Кралската планина, в рицарското си одеяние в бяло, синьо и сребристо, наметалото му — обсипано с петлъчи звезди. Когато го представиха на Вал, се смъкна на коляно и целуна ръкавицата й.

— Вие сте много по-великолепна, отколкото ми описаха, принцесо. Кралицата ми е разказвала много и много за красотата ви.

— Колко странно, след като изобщо не ме е виждала. — Вал потупа сир Патрек по главата. — Хайде ставай, сир коленичещ. Ставай, ставай. — Все едно говореше на куче.

Джон едва се сдържа да не се изсмее. Каза на рицаря, че молят за аудиенция при кралицата. Сир Патрек прати един от войниците си нагоре по стъпалата да попита дали нейно величество ще благоволи да ги приеме.

— Вълкът остава тук обаче — настоя сир Патрек.

Джон го беше очаквал. Вълчището притесняваше кралица Селайз почти колкото Вун Вег Вун Дар Вун.

— Дух, стой тук.

Нейно величество бродираше край огъня, а шутът й танцуваше из стаята под звуците на някаква музика, която само той можеше да чуе; звънчетата по рогата му дрънкаха.

— Враната, враната — извика Кръпчо, щом видя Джон. — Под морето враните са бели като сняг, знам, знам, ох, ох, ох. — Принцеса Шайрийн седеше свита на стол до прозореца, вдигнала качулката, за да скрие сивата люспа, обезобразила лицето й.

От лейди Мелисандра нямаше и помен. Джон беше благодарен поне за това. Рано или късно щеше да се наложи да се изправи пред червената жрица, но предпочиташе да не е в присъствието на кралицата.

— Ваше величество. — Смъкна се на коляно, Вал — също.

Кралица Селайз остави шиенето настрана.

— Можете да станете.

— Ваше величество, позволете да ви представя лейди Вал. Сестра й Дала беше…

— … майката на онова ревливо бебе, което ни държи будни цяла нощ. Знам коя е, лорд Сняг. Имате късмет, че се върна при нас преди краля, моя съпруг, иначе щеше да е лошо за вас. Много лошо.

— Вие ли сте дивашката принцеса? — попита Шайрийн.

— Някои ме наричат така — отвърна Вал. — Сестра ми беше жена на Манс Райдър, Краля отвъд Вала. Умря, докато му раждаше син.

— Аз също съм принцеса — заяви Шайрийн, — но нямам сестра. Имах братовчед, но той отплава. Беше само копеле, но го харесвах.

— Моля те, Шайрийн — прекъсна я майка й, — сигурна съм, че лорд-командирът не е дошъл тук, за да слуша за копелетата на Робърт. Кръпчо, бъди добър шут и заведи принцесата в стаята й.

Звънците на шапката на шута дръннаха.

— Далече, далече — запя той. — Ела под морето с мен, далеч, далеч, далеч. — Хвана принцесата за ръка и я изведе от стаята.

— Ваше величество — заговори Джон, — водачът на свободния народ се съгласи на условията ми.

Кралица Селайз кимна съвсем леко.

— Желанието на милорд съпруга ми винаги е било да даде убежище на тези диви хора. Стига да съблюдават кралския мир и кралските закони, добре са дошли във владенията ни. — Присви устни. — Казаха ми, че с тях имало още великани.

Вал отвърна:

— Близо двеста са, ваше величество. И над осемдесет мамута.

Кралицата потръпна.

— Ужасни същества. — Джон не разбра за мамутите ли говори, или за великаните. — Макар че тези зверове може да са от полза на милорд съпруга ми в битките му.

— Може би, ваше величество. Но мамутите са твърде големи, за да минат през портата ни.

— Не може ли портата да се разшири?

— Това… би било неразумно.

— Щом казваш — изсумтя Селайз. — Ти несъмнено разбираш от тези неща. Къде смяташ да заселиш тези диваци? Къртичино определено не е достатъчно голямо да побере… колко са?

— Четири хиляди, ваше величество. Ще помогнат да попълним гарнизоните на изоставените замъци и да подсилим защитата на Вала.

— Обясниха ми, че тези замъци са развалини. Мрачни места, неприветливи и студени, не повече от купища рухнали камъни. В Източен страж чухме приказки за плъхове и паяци.

„Студът трябва вече да е убил паяците — помисли Джон, — а плъховете може да са полезен източник на месо, щом дойде зимата.“

— Самата истина, ваше величество, но дори развалините могат да предложат подслон. А Валът ще стои между тях и Другите.

— Разбирам, че си премислил всичко това грижливо, лорд Сняг. Сигурна съм, че крал Станис ще е доволен, когато се върне от победната си битка.

„Стига изобщо да се върне.“

— Разбира се — продължи кралицата, — диваците първо трябва да признаят Станис за свой крал и Р’хлор за свой бог.

„И ето ни един срещу друг в тесния проход.“

— Ваше величество, простете ми. За тези условия не се споразумяхме.

Лицето на кралицата се изопна.

— Ужасен пропуск. — Малкото топлина в гласа й изчезна.

— Свободният народ не коленичи — каза Вал.

— Тогава трябва да бъдат принудени да коленичат — заяви кралицата.

— Направите ли го, ваше величество, ще се изправим отново при първия шанс — закани се Вал. — Ще се изправим с оръжие в ръка.

Устните на кралицата се стегнаха и брадичката й леко потрепери.

— Вие сте нагла. Е, това трябва да се очаква от една дивачка. Трябва да ви намерим съпруг, който да ви научи на вежливост. — Кралицата погледна ядосано Джон. — Не одобрявам, лорд-командир. И милорд съпругът ми няма да одобри. Не мога да ви попреча да отворите портата си, както и двамата знаем много добре, но ви гарантирам, че ще отговаряте за това, когато кралят се върне от битката. Може би ще пожелаете да премислите.

— Ваше величество. — Джон коленичи отново. Този път Вал не го последва. — Съжалявам, че сте недоволна от действията ми. Направих каквото сметнах за най-добре. Имам ли разрешението ви да напусна?

— Имате. Веднага.

Щом се отдалечиха от хората на кралицата, Вал отприщи гнева си.

— Излъга ме за брадата й. Тая има повече косми на брадичката, отколкото аз между краката. А дъщеря й… лицето й…

— Сива люспа.

— Сивата смърт я наричаме ние.

— Не винаги е смъртоносна при децата.

— На север от Вала е смъртоносна. Отвара от бучиниш е сигурен лек, но възглавница или нож също ще свършат работа. Ако аз бях родила това нещастно дете, отдавна щях да съм дала дара на милостта.

Тази Вал Джон никога досега не бе виждал.

— Принцеса Шайрийн е единственото дете на кралицата.

— Жалко за двете. Детето е нечисто.

— Ако Станис спечели войната, Шайрийн ще бъде наследничката на Железния трон.

— Жалко за Седемте кралства тогава.

— Майстерите казват, че сивата люспа не е…

— Майстерите могат да вярват каквото си искат. Питай някоя горска вещица, ако искаш да научиш истината. Сивата смърт спи, а после се пробужда. Това дете е нечисто!

— Изглежда мило момиче. Не можеш да знаеш…

— Мога. Нищо не знаеш, Джон Сняг. — Вал го стисна за ръката. — Искам чудовището да се махне оттук. Кърмачката също. Не можеш да ги оставиш в същата кула с мъртвото момиче.

Джон избута ръката й.

— Тя не е мъртва!

— Мъртва е. Майка й не може да го види. Нито ти, явно. Но смъртта е в нея. — Отдалечи се от него, спря и се обърна. — Аз ти доведох Тормунд Ужаса на великаните. Донеси ми чудовището ми.

— Ако мога, ще ти го дам.

— Направи го. Длъжник си ми, Джон Сняг.

Джон я гледаше, докато се отдалечаваше. „Не е права. Не може да е права. Сивата люспа не е толкова смъртоносна, колкото твърди, не и при деца.“

Дух пак го нямаше. Слънцето се беше снишило на запад. „Чаша горещо подправено вино ще ми дойде добре. Две чаши — още по-добре.“ Но това трябваше да изчака. Пред врагове му предстоеше да се изправи. Врагове от най-лошия вид: братя.

Кожите го чакаше при клетката на макарата. Качиха се заедно. Колкото по-високо се качваха, толкова по-силен ставаше вятърът. На петдесет стъпки тежката клетка започна да се люшка при всеки порив. От време на време се остъргваше във Вала и отпращаше надолу дъжд от ледени кристали, които блещукаха на слънчевата светлина. Издигнаха се над най-високите кули на замъка. На четиристотин стъпки вятърът беше зъбат, задърпа черното му наметало и то заплющя в железните решетки. На седемстотин стъпки го прониза до костите. „Валът е мой — напомни си Джон, докато мъжете на макарата издърпваха клетката. — За още два дни поне.“

Скочи на леда, благодари на мъжете на лостовете и кимна на копиеносците на стража. И двамата бяха вдигнали вълнените си качулки над главите, тъй че нищо не се виждаше от лицата им освен очите, но позна Тай по дългата сплетена и мазна коса, спускаща се на гърба му, и Оуен по наденицата, която бе пъхнал в ножницата на бедрото си. Щеше да ги познае и само по стойката. „Един добър лорд трябва да познава хората си“, казваше баща му на него и Роб някога в Зимен хребет.

Тръгна по ръба на Вала и се загледа долу в мъртвото поле, където бе избито воинството на Манс Райдър. Зачуди се къде ли е Манс сега. „Дали те е намерил, сестричке? Или това бе само хитрина, за да го пусна на свобода?“

Много време беше изтекло, откакто за последен път бе видял Аря. Как ли изглеждаше сега? Щеше ли изобщо да я познае? „Аря Препъвачката. Лицето й винаги беше мръсно.“ Щеше ли още да носи онзи малък меч, който бе поръчал на Микен да изкове за нея? „Бодеш ги с острия му край“, беше й казал. Мъдрост за брачната й нощ, ако половината от това, което беше чувал за Рамзи Сняг, беше вярно. „Доведи ми я, Манс. Аз спасих сина ти от Мелисандра и скоро ще спася четири хиляди от свободния народ. Дължиш ми това едничко малко момиче.“

Следобедните сенки пълзяха сред дърветата на гората на духовете на север. Небето на запад бе лумнало в червено, а на изток вече надничаха първите звезди. Джон Сняг свиваше и отпускаше пръстите на дясната си ръка, докато си спомняше всичко, което бе изгубил. „Сам, мил дебел глупако, изигра ми жестока игра, когато ме направи лорд-командир. Един лорд-командир няма приятели.“

— Лорд Сняг? — каза Кожите. — Клетката се изкачва.

— Чувам я.

Отдръпна се от ръба.

Първи излязоха главатарите на кланове Флинт и Норей, облечени в кожи и желязо. Норей приличаше на стара лисица — сбръчкан и слаб, но с лукави очи и жилав. Торген Флинт беше с половин глава по-нисък, но тежеше дваж повече — як и набит мъж с огромни ръце, подпираше се тежко на тояга от черен трън, докато куцукаше по леда. Боуен Марш се появи след тях, загърнат в меча кожа. След него Отел Ярвик. После септон Целадор, пийнал вече порядъчно.

— Повървете с мен — каза им Джон. Тръгнаха на запад по Вала, по насипаните с чакъл пътеки към залязващото слънце. След като се отдалечиха на петдесет разтега от навеса, заговори: — Знаете защо ви повиках. След три дни на разсъмване портата ще бъде отворена, за да пусне през Вала Тормунд и хората му. Много неща имаме да свършим, за да се подготвим.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. После Отел Ярвик каза:

— Лорд-командир, това са хиляди…

— … измършавели диваци, уморени до смърт, далече от дома си. — Джон посочи светлините на лагерните им огньове. — Ето ги там. Четири хиляди, твърди Тормунд.

— Три хиляди според мене, по огньовете им. — Боуен Марш беше роден да брои и пресмята. — Над два пъти повече са при Хардхоум с горската вещица, така ни казаха. А сир Денис пише за големи лагери в планините отвъд Сенчестата кула…

Джон не го отрече.

— Според Тормунд Ревливеца е решил отново да опита Моста на черепите.

Стария Нар се опипа по белега. Беше го получил, докато бранеше Моста на черепите последния път, когато Ревливеца се беше опитал да си пробие със сеч път през Ждрелото.

— Лорд-командирът, разбира се, не се кани да позволи и на онзи… онзи демон също да мине?

— Не с радост. — Джон не беше забравил главите, които Ревливеца му бе оставил, с кървавите дупки на мястото на очите. „Черния Джак Бълвър, Хол Косматия, Гарт Сивото перо. Не мога да отмъстя за тях, но няма да забравя имената им.“ — Но да, милорд, него също. Не можем да подбираме между свободния народ и да кажем: този може да мине, този не може. Мир значи мир за всички.

Норей се изхрачи и плю.

— Все едно да сключиш мир с вълци и лешояди.

— В тъмниците ми е мирно — изръмжа Стария Флинт. — Дайте Ревливеца на мен.

— Колко обходници е убил Ревливеца? — попита Отел Ярвик. — Колко жени е изнасилил, убил или отвлякъл?

— Три само от моите — рече Стария Флинт. — И ослепява момичетата, които не вземе.

— Когато един мъж облече черното, престъпленията му се опрощават — напомни им Джон. — Ако искаме свободният народ да се бие на наша страна, трябва да простим предишните им престъпления, както правим с нашите.

— Ревливеца няма да изрече думите — настоя Ярвик. — Няма да облече наметалото. Дори другите разбойници не му вярват.

— Не си длъжен да вярваш на някого, за да го използваш. — „Иначе как щях да мога да използвам всички ви?“ — Ревливеца ни трябва, както и другите като него. Кой познава дивото по-добре от един дивак? Кой познава враговете ни по-добре от човек, който се е бил с тях?

— Ревливеца знае само да изнасилва и убива — възрази Ярвик.

— Минат ли Вала, диваците ще са три пъти повече от нас — каза Боуен Марш. — И това е само шайката на Тормунд. С хората на Ревливеца и ония при Хардхоум ще имат силата да довършат Нощния страж за една нощ.

— Само броят не печели война. Не сте ги видели. Половината от тях са кретащи мъртъвци.

— Предпочитам ги мъртви в земята — отвърна Ярвик. — Ако благоволи милорд.

— Няма да благоволя. — Гласът на Джон бе студен като вятъра, дърпащ наметалата им. — В онзи лагер има деца, стотици. Жени също.

— Жени на копието.

— Някои. Редом с майки и баби, вдовици и девици… защо искате да ги обречете всички на смърт, милорд?

— Братя не бива да се карат — рече септон Целадор. — Да коленичим и да се помолим на Старицата да ни посочи пътя към мъдростта.

— Лорд Сняг — каза Норей, — къде смятате да оставите тези ваши диваци? Не в моите земи, надявам се.

— Да — заяви Стария Флинт. — Щом ги искате в Дара, това си е ваша глупост, но гледайте да не се пръснат, че ще ви пратя главите им. Зимата е близо, не ща да храня още гърла.

— Диваците ще останат на Вала — увери ги Джон. — Повечето ще бъдат приютени в изоставените ни замъци. — Стражът вече имаше гарнизони в Леден знак, Дългата могила, Самуров замък, Сив страж и Дълбоко езеро, всички с ужасно малоброен състав, но десет замъка все още стояха празни и запуснати. — Мъже с жени и деца, всички момичета и момчета сираци под десет години, стари жени, овдовели майки, всяка жена, която не иска да се бие. Жените на копието ще пратим в Дългата могила при сестрите им, самотните мъже на другите укрепления, щом ги отворим отново. Които облекат черното, ще останат тук, или в Източен страж, или Сенчестата кула. Тормунд ще се засели в Дъбов щит, за да ни е подръка.

Боуен Марш въздъхна.

— Ако не ни избият с мечовете си, ще го направят с устите си. Как, моля, предлага лорд-командирът да изхраним Тормунд и неговите хиляди?

Джон беше очаквал този въпрос.

— Чрез Източен страж. Ще докараме храна с кораби, колкото трябва. От Речните земи и Бурните земи, и Долината на Арин, от Дорн и Предела, през Тясното море от Свободните градове.

— И за тази храна ще се плати… как, ако може да попитам?

„Със злато от Желязната банка на Браавос.“ Вместо това Джон отвърна:

— Споразумяхме се, че свободният народ могат да задържат кожите си. Ще им трябват, като дойде зимата. Всичкото останало богатство трябва да предадат. Злато и сребро, янтар, скъпоценни камъни, изделия от дърво, всичко ценно. Ще ги превозим през Тясното море, за да се продадат в Свободните градове.

— Всичкото богатство на диваците — каза Норей. — Ще стигне за крина ечемичено зърно. Две крини може би.

— Защо, не настоявате диваците да предадат и оръжията си? — попита Клидас.

Кожите се изсмя.

— Искате свободният народ да се бие до вас срещу общия враг. Как ще стане тая без оръжие? Снежни топки ли ще хвърляме по таласъмите? Или ще ги бием с пръчки?

„Оръжията на повечето диваци не са много повече от пръчки“, помисли Джон. Криваци, каменни брадви, млатила, копия с вкоравени в огъня върхове, ножове от кост, камък и драконово стъкло, плетени щитове, костена броня, щавена кожа. Денн правеха бронз, а разбойници като Ревливеца носеха крадена стомана и железни мечове, плячкосани от някой труп… но и те често бяха стара изработка, очукани от години употреба и зацапани с ръжда.

— Тормунд Ужаса на великаните никога няма доброволно да разоръжи хората си — каза Джон. — Не е Ревливеца, но не е и страхливец. Ако му бях поискал това, щеше да се стигне до кръв.

Норей опипа брадата си.

— Може да поставите диваците си в тия рухнали укрепления, лорд Сняг, но как ще ги задържите там? Какво ще ги спре да не тръгнат на юг към по-хубави, по-топли земи?

— Нашите земи — каза Стария Флинт.

— Тормунд ми даде клетвата си. Ще служи с нас до пролетта. Ревливеца и другите им главатари ще се закълнат в същото или няма да ги пуснем.

Стария Флинт поклати глава.

— Ще ни предадат.

— Думата на Ревливеца не струва нищо — каза Отел Ярвик.

— Те са безбожни диваци — рече септон Целадор. — Дори и на юг вероломството на диваците е прочуто.

Кожите скръсти ръце.

— А онази битка долу? Аз бях на другата страна, помните ли? Сега нося черното и обучавам момчетата ви да убиват. Някой може да ме нарече обърни-плащ. Може и така да е… но не съм повече дивак от вас враните. И ние имаме богове. Същите богове, които пазят в Зимен хребет.

— Боговете на Севера, отпреди да се вдигне Валът — каза Джон. — В тези богове се закле Тормунд. Ще удържи на думата си. Познавам го, както познавах Манс Райдър. Бях с тях известно време, може би помните.

— Не съм го забравил — каза лорд-стюардът.

„Да. Сигурно не си.“

— Манс Райдър също положи клетва — продължи Марш. — Закле се да не носи корони, да не взима жена, да не става баща на синове. После обърна плаща си, направи всички тези неща и поведе страховито войнство срещу кралството. Останките от това войнство чакат сега отвъд Вала.

— Прекършени останки.

— Един прекършен меч може да бъде изкован отново. Прекършен меч може да убие.

— Свободният народ нямат нито закони, нито господари — каза Джон, — но обичат децата си. Няма ли да им признаете поне това?

— Не децата им ни притесняват. От бащите се боим, не от синовете.

— Както и аз. Затова настоях на заложници. — „Не съм доверчивият глупак, за когото ме взимате… нито съм дивак, каквото и да вярвате.“ — Сто момчета на възраст между осем и шестнайсет. По един син от всеки техен водач и главатар, останалите — избрани по жребий. Момчетата ще служат като пажове и скуайъри и ще освободят нашите хора за други задължения. Някои може да изберат да облекат черното един ден. И по-странни неща са ставали. Другите ще останат заложници за верността на бащите си.

Северняците се спогледаха.

— Заложници — разсъди Норей. — Тормунд съгласи ли се на това?

„Или това, или ще гледа как хората му умират.“

— Моята кръвна цена го нарече — отвърна Джон Сняг. — Но ще я плати.

— Да, и защо не? — Стария Флинт почука с тояжката си по леда. — Повереници, така ги наричахме винаги, когато Зимен хребет поискаше момчета от нас, но си бяха заложници, и нищо лошо нямаше в това.

— Нищо, докато бащите им не ядосаха краля на Зимата — рече Норей. — И им ги връщаха с една глава по-къси. Тъй че кажи ми, момче… ако тия твои приятели диваци се окажат лъжливи, ще ти стиска ли да направиш каквото трябва?

„Попитай Джанос Слинт.“

— Тормунд Ужаса на великаните е достатъчно разумен, за да не ме подлага на изпитание. Може да изглеждам зелено момче в очите ви, лорд Норей, но все пак съм син на Едард Старк.

Дори това не удовлетвори лорд-стюарда му.

— Казвате, че тези момчета ще служат като скуайъри. Лорд-командирът, разбира се, не смята да бъдат обучавани в оръжия?

Това вече ядоса Джон не на шега.

— Не, милорд, смятам да ги уча да шият дантелени гащи. Разбира се, че ще се тренират с оръжия. Също така ще бият масло, ще секат дърва, ще чистят тор от конюшните, ще празнят нощни гърнета и ще разнасят съобщения… и междувременно ще се упражняват с копие, меч и дълъг лък.

Марш почервеня още повече.

— Лорд-командирът ще ме извини за грубостта, но нямам по-мек начин да го кажа. Това, което предлагате, е ни повече, ни по-малко измяна. От осем хиляди години мъжете на Нощния страж са стояли на Вала и са се сражавали с тези диваци. Сега смятате да ги пуснете, да ги подслоните в нашите замъци, да ги храните, обличате и да ги учите да се бият. Лорд Сняг, трябва ли да ви напомня? Вие положихте клетва.

— Знам какво се заклех. — Джон повтори думите: — „Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.“ Същите думи ли изрекохте вие, когато дадохте клетвата си?

— Същите. Както знае лорд-командирът.

— Сигурен ли сте, че не съм забравил някои? Онези за краля и законите му, и как трябва да пазим всяка педя от земята му и да се вкопчим във всеки рухнал замък? Тази част как гласи? — Джон изчака за отговор. Не последва. — „Аз съм щитът, който пази човешките владения.“ Това бяха думите. Тъй че кажете ми, милорд — какво са тези диваци, ако не човеци?

Боуен Марш отвори уста. Не излязоха думи. Червенина пропълзя по врата му.

Джон Сняг обърна гръб. Последната светлина на слънцето бе започнала да гасне. Загледа се как пукнатините по Вала от червени станаха сиви, от жилки огън на реки от черен лед. Далече долу лейди Мелисандра щеше да разпалва нощния си огън и да припява: „Господарю на Светлината, защити ни, че нощта е тъмна и пълна с ужаси.“

— Зимата иде — каза най-сетне Джон, нарушавайки неловката тишина, — и с нея белите бродници. Валът е където ги спираме. Валът е направен, за да спре тях… но Валът трябва да се брани с хора. Обсъждането приключи. Имаме много да свършим, преди да се отвори портата. Тормунд и хората му ще трябва да бъдат нахранени, облечени и приютени. Някои са болни и имат нужда от лечение. Това ще се падне на теб, Клидас. Спаси толкова, колкото можеш.

Клидас примига с мътните си зачервени очи.

— Ще направя всичко, което ми е по силите, Джон. Милорд, искам да кажа.

— Ще ни трябва всяка кола и фургон, готови да превозим свободния народ до новите им домове. Отел, ти ще се погрижиш за това.

— Да, милорд — отвърна с гримаса Ярвик.

— Лорд Боуен, ти ще събереш данъка. Златото и среброто, кехлибара, торквите, гривните и герданите. Сортирай всичко, изброй го, погрижи се да стигне безопасно до Нощен страж.

— Да, лорд Сняг — отвърна Боуен Марш.

А Джон помисли: „Лед — каза тя, — и ками в тъмното. Замръзнала кръв, червена и твърда, и оголена стомана.“

Вятърът се усилваше.