Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (25)

Денерис

Галаза Галаре дойде на Великата пирамида придружена от дузина Бели грации, момичета от знатно потекло, все още твърде млади, за да са отслужили годината си в градините за удоволствия на храма. Щеше да се получи красив портрет: гордата старица, цялата в зелено, обкръжена от момиченцата в бели халати и забулени в бяло, бронирани в невинността си.

Кралицата ги посрещна топло, а след това повика Мисандей да се погрижи момичетата да бъдат нахранени и добре забавлявани, докато тя вечеря насаме със Зелената грация.

Готвачите й бяха приготвили великолепно блюдо от агнешко с мед, посипано със стрита мента и поднесено с малки зелени смокини — много ги обичаше. Двама от фаворитите заложници на Дани поднесоха храната и се грижеха чашите им да са пълни: момиченце с очи на кошута, казваше се Кеза, и слабичко момче, Гразар. Бяха брат и сестра, и братовчеди на Зелената грация, която ги поздрави с целувки, щом влязоха, и ги попита дали са добре.

— Много са сладки и двамата — увери я Дани. — Кеза ми пее понякога. Има чудесен глас. А сир Баристан учи Гразар и другите момчета на западно кавалерство.

— От моята кръв са — каза Зелената грация, докато Кеза пълнеше чашата й с тъмночервено вино. — Радвам се, че са задоволили ваше сияние. Надявам се и аз да успея. — Косата на старата жена беше бяла, а кожата й тънка като пергамент, но годините не бяха помътили очите й. Бяха зелени като халата й: тъжни очи, изпълнени с мъдрост. — Дано да ми простите, че го казвам, но ваше сияние изглежда… уморена. Спите ли?

Дани можеше само да се засмее.

— Не добре. Снощи три картски галери отплаваха към Скаазадан под прикритието на тъмнината. Мъжете на Майката пуснаха залпове огнени стрели по платната им и хвърлиха гърнета с горящ катран на палубите им, но галерите се шмугнаха бързо и не понесоха големи щети. Картците са решили да затворят реката за нас, както затвориха залива. И вече не са сами. Три галери на Нови Гхиз са се присъединили към тях и един карак от Толос. — Толосите бяха отвърнали на поканата й за съюз, като я обявиха за курва и настояха да върне Мийрийн на неговите Велики господари. Дори това бе за предпочитане пред отговора на Мантарис, който дойде по керван в кедров сандък. В него беше намерила главите на тримата си пратеници, осолени. — Навярно вашите богове могат да ни помогнат. Помолете ги да пратят буря да измете галерите от залива.

— Ще се помоля и ще направя жертвоприношение. Може боговете на Гхиз да ме чуят. — Галаза Галаре отпи от виното, но очите й не се откъснаха от Дани. — Бури бушуват между стените, както и отвън. Още освободени са умрели снощи, така поне чух.

— Три жертви. — В устата й загорча. — Страхливците са нападнали едни тъкачки, освободени жени, които не са направили лошо на никого. Искаха само да правят красиви неща. Имам един гоблен, който ми дадоха, виси над леглото ми. Синовете на Харпията счупили стана им и ги изнасилили, преди да им прережат гърлата.

— Това го чухме. И все пак ваше сияние е намерила кураж да отвърне на клането с милост. Не сте навредили на нито едно от благородните деца, които държите като заложници.

— Не, все още не. — Дани бе заобичала младите си повереници. Някои бяха свенливи, а други дръзки, някои мили, а други нацупени, но всички бяха невинни. — Ако убия своите виночерпци, кой ще ми налива вино и ще ми поднася вечерята? — каза тя в опит за омаловажаваща шега.

Жрицата не се усмихна.

— Бръснатото теме иска да ги даде за храна на драконите ви, казват. Живот за живот. За всеки Бронзов звяр иска да умре едно дете.

Дани разбута храната в блюдото си. Не смееше да погледне към Гразар и Кеза от страх, че може да се разплаче. „Бръснатото теме има по-кораво сърце от моето.“ Бяха се карали за заложниците вече няколко пъти.

„Синовете на Харпията се смеят в пирамидите си — бе казал Скааз тази сутрин. — Каква полза от заложниците, ако няма да им вземете главите?“ В неговите очи тя беше само една слаба жена. „Хазея стигаше. Каква полза от мира, ако трябва да бъде купен с кръвта на малки деца?“

— Тези убийства не са тяхно дело — каза Дани на Зелената грация. — Не съм касапска кралица.

— И затова Мийрийн ви е благодарен — отвърна Зелената грация. — Чули сте, че Кралят касапин на Ащапор е мъртъв.

— Убит от собствените му войници, когато им заповядал да тръгнат срещу юнкайците. — Думите загорчаха в устата й. — Още преди да изстине, друг зае мястото му и се нарече Клеон Втори. Преживя осем дни, преди да му разпорят гърлото. После убиецът му взе короната. Както и конкубинката на първия Клеон. Крал Главорез и Кралица Курва ги наричат ащапорците. Привържениците им се бият по улиците, докато юнкайците и наемниците им чакат извън стените.

— Скръбни времена, да. Ваше сияние, може ли да дръзна да ви предложа съвета си?

— Знаете колко много ценя мъдростта ви.

— Тогава ме послушайте и се омъжете.

— А. — Дани беше очаквала това.

— Често съм чувала да казвате, че сте само едно младо момиче. На вид все още изглеждате почти дете, твърде млада и крехка, за да се изправите сама пред такива изпитания. Крал трябва да седи до вас, да ви помогне да носите това бреме.

Дани бодна парче агнешко, отхапа и сдъвка бавно.

— Кажете ми, може ли този крал да надуе бузи и да издуха галерите на Ксаро обратно до Карт? Може ли да плесне с ръце и да разбие обсадата на Ащапор? Може ли да напълни с храна коремите на децата ми и да върне мира по улиците ми?

— Вие можете ли? — попита Зелената грация. — Един крал не е бог, но все пак един силен мъж може да направи много неща. Когато ви погледне, моят народ вижда завоевателка, дошла отвъд моретата, дошла да ни убие и да пороби децата ни. Един крал би могъл да промени това. Крал от знатен род с чиста гхискарска кръв би могъл да обедини града под властта ви. Иначе, боя се, вашето управление трябва да свърши, както започна, в кръв и огън.

Дани разбута храната в блюдото си.

— И кого биха искали боговете на Гхиз да взема за свой мъж и консорт?

— Хиздар зо Лорак — заяви твърдо Галаза Галаре.

Дани не си направи труда да се престори на изненадана.

— Защо Хиздар? Скааз също е от знатно потекло.

— Скааз е Кандак, Хиздар е Лорак. Ваше сияние ще ме прости, но която не е гхискари, не би могла да разбере разликата. Често съм чувала, че във вас тече кръвта на Егон Завоевателя, на Джеерис Мъдрия и Дерон Дракона. Благородният Хиздар е от кръвта на Маздан Великолепния, Хазрак Очарователния и Зарак Освободителя.

— Предците му са мъртви като моите. Сенките им ли ще вдигне Хиздар, за да защити Мийрийн от враговете му? Трябва ми мъж с кораби и мечове. Вие ми предлагате предци.

— Ние сме стар народ. Предците са важни за нас. Омъжете се за Хиздар зо Лорак и направете с него син, син, чийто баща е харпия и чиято майка е дракон. В него пророчествата ще се изпълнят и враговете ви ще се стопят като сняг.

„Той ще бъде жребецът, който яха света.“ Дани знаеше как е с пророчествата. Че са направени от думи, а думите са вятър. Нямаше да има син за Лорак, нито наследник да съюзи дракон и харпия. „Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев, когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи.“ Едва тогава утробата й щеше да се съживи отново…

… но Денерис Таргариен имаше други деца, десетки хиляди, които я бяха прогласили за своя майка, когато счупи веригите им. Помисли за Верния щит, брата на Мисандей, и за Рилона Рий, която беше свирила на арфа толкова хубаво. Никакъв брак нямаше да им върне живота, но ако един съпруг можеше да спре клането, тогава беше длъжна пред своите мъртви да се омъжи.

„Ако се омъжа за Хиздар, дали това ще обърне Скааз против мен?“ Вярваше на Скааз повече, отколкото на Хиздар, но Бръснатото теме щеше да е бедствие като крал. Твърде бързо се гневеше и твърде трудно прощаваше. Не виждаше никаква полза в брак с мъж, мразен колкото нея. Хиздар се радваше на голяма почит, доколкото можеше да види.

— Какво мисли предполагаемият ми съпруг за това? — попита тя Зелената грация. „Какво мисли за мен?“

— Ваше величество трябва само да го попита. Благородният Хиздар чака долу. Пратете да го повикат, ако благоволите.

„Твърде много си позволяваш, жрицо“, помисли кралицата, но преглътна гнева си и се усмихна насила.

— Защо не? — Повика сир Баристан и му каза да доведе Хиздар при нея. — Изкачването е дълго. Накарай Неопетнените да му помогнат.

Докато благородникът се изкачи, Зелената грация беше приключила с яденето.

— Ако ваше величество благоволи, ще си тръгвам. С благородния Хиздар ще имате да обсъдите много неща, несъмнено. — Старата жена изтри меда от пръстите си, целуна на сбогуване Кеза и Гразар по челата и спусна коприненото було над лицето си. — Ще се върна в Храма на Грациите и ще се моля на боговете да покажат на кралицата ми мъдрата посока.

След като тя излезе, Дани остави Кеза да напълни отново чашата й, освободи децата и заповяда да въведат Хиздар зо Лорак. „А ако дръзне да каже и дума за скъпите на сърцето му бойни ями, може да заповядам да го хвърлят от терасата.“

Хиздар беше облякъл скромен зелен халат под ватиран жакет. Поклони се ниско щом влезе, лицето му бе строго.

— Никаква усмивка ли нямате за мен? — попита Дани. — Толкова ли съм страшна, че сте така сериозен?

— Винаги ставам сериозен пред такава красота.

Добро начало.

— Пийте с мен. — Дани сама напълни чашата му. — Знаете защо сте тук. Зелената грация, изглежда, смята, че ако ви взема за свой съпруг, всичките ми грижи ще отпаднат.

— Никога не бих направил такова дръзко твърдение. Хората се раждат, за да се борят и страдат. Грижите ни ще отпаднат едва когато умрем. Мога да съм ви от помощ обаче. Имам злато, приятели и влияние, а кръвта на Стария Гхиз тече в жилите ми. Макар никога да не съм се женил, имам две извънбрачни деца, момче и момиче, така че мога да ви дам наследници. Мога да примиря града под управлението ви и да сложа край на това нощно клане по улиците.

— Можете ли? — Дани го погледна в очите. — Защо Синовете на Харпията биха прибрали ножовете си заради вас? Да не би да сте един от тях?

— Не.

— Щяхте ли да ми кажете, ако бяхте?

Той се засмя.

— Не.

— Бръснатото теме умее да разкрива истината.

— Не се съмнявам, че Скааз би искал да направя признание. Един ден с него и ще се окажа от Синовете на Харпията. Два дни и ще съм Харпията. Три дни и ще се окаже, че съм убил и баща ви, в Кралствата на залеза, още като невръстно момче. После ще ме набучи на кол и ще можете да гледате как издъхвам… но след това убийствата ще продължат. — Хиздар се наведе към нея. — Или можете да се омъжите за мен и да ми позволите да се опитам да ги спра.

— Защо бихте искали да ми помогнете? Заради короната ли?

— Корона би ми стояла добре, няма да го отричам. Но е повече от това. Толкова ли е странно, че искам да защитя своите хора, както вие защитавате освободените? Мийрийн не може да издържи още една война, ваше сияние.

Беше добър отговор, честен.

— Никога не съм искала война. Разгромих юнкайците и пощадих града им, макар да можех да го опустоша. Отказах да се съюзя с крал Клеон, когато той тръгна срещу тях. Дори сега, когато Ащапор е обсаден, се сдържам. А Карт… Никога не съм направила нищо лошо на картците…

— Не преднамерено, но Карт е град на търговци, а те обичат звъна на сребърни монети и блясъка на жълто злато. Когато разбихте търговията с роби, ударът бе почувстван от Вестерос до Асшаи. Карт зависи от своите роби. Също и Толос, Нови Гхиз, Лис, Тирош, Волантис… списъкът е дълъг, моя кралице.

— Нека дойдат. В мое лице ще намерят по-непреклонен враг от Клеон. По-скоро бих загинала в бой, отколкото да върна оковите на децата си.

— Би могло да има друг избор. Юнкайците може да бъдат склонени да позволят на всичките ви освободени да останат свободни, вярвам. Стига ваше величество да се съгласи, че Жълтият град може да търгува с роби и да ги обучава необезпокоявано от този ден насетне. Не е нужно да се пролива никаква кръв.

— Освен кръвта на робите, с които юнкайците ще търгуват и които ще обучават — отвърна Дани, но все пак осъзна истината в думите му. „Може би това е най-добрият край, на който бихме могли да се надяваме.“ — Не казахте, че сте влюбен в мен.

— Ще го направя, ако така благоволява ваше сияние.

— Това не е отговор на влюбен мъж.

— Какво е любовта? Желание? Никой здрав и прав мъж не би могъл да не те пожелае само като те погледне, Денерис. Не бих се оженил за теб заради това обаче. Преди да дойдеш, Мийрийн умираше. Управителите ни бяха старци с увиснали членове и старици, чиито сбръчкани вулви бяха сухи като прах. Седяха горе на пирамидите си, отпиваха кайсиево вино и си говореха за блясъка на Старата империя, докато столетията се нижеха и самите тухли на града се ронеха около тях. Традиция и предпазливост ни държаха в желязна хватка, докато ти не ни пробуди с огън и кръв. Ново време е дошло и нови неща са възможни. Омъжи се за мен.

„Не е неприятен за гледане — каза си Дани. — И има кралски език.“

— Целуни ме — заповяда му тя.

Той хвана ръката й и целуна пръстите й.

— Не така. Целуни ме все едно, че съм твоя жена.

Хиздар я хвана за раменете нежно, все едно беше малко птиче. Наведе се и опря устни до нейните. Целувката му бе лека, суха и бърза. Дани не изпита никакво вълнение.

— Дали да… те целуна отново? — попита той.

— Не. — На терасата й, в езерцето й за къпане, малките рибки щяха да щипят краката й, докато лежи отпусната във водата. Дори те целуваха с повече страст от Хиздар зо Лорак.

— Не те обичам.

Хиздар сви рамене.

— Това може да дойде с времето. Знае се, че така става.

„Не с нас — помисли тя. — Не и докато Даарио е толкова близо. Него искам, не теб.“

— Един ден ще поискам да се върна във Вестерос, за да си върна Седемте кралства, които бяха на баща ми.

— Един ден всички хора трябва да умрат, но няма полза да се разсъждава за смъртта. Предпочитам да приемам живота ден за ден, каквото дойде.

Дани скръсти ръце.

— Думите са вятър, дори думи като любов и мир. Повече вярвам в делата. В моите Седем кралства рицарите ходят на изпитания, за да се докажат достойни за девицата, която обичат. Търсят вълшебни мечове, сандъци със злато, корони, откраднати от орда дракони.

Хиздар повдигна вежда.

— Единствените дракони, които знам, са вашите, а вълшебните мечове са още по-голяма рядкост. С радост ще ви донеса пръстени, корони и сандъци със злато, ако това е желанието ви.

— Мирът е желанието ми. Казваш, че можеш да сложиш край на нощното клане по улиците ми. Аз казвам: направи го. Сложете край на тази тайна война, милорд. Това е вашето изпитание. Дайте ми деветдесет дни и деветдесет нощи без нито едно убийство и ще знам, че сте достоен за трон. Можете ли да направите това?

Хиздар се замисли.

— Деветдесет дни и деветдесет нощи без нито един труп, и на деветдесет и първия се венчаваме?

— Може би — отвърна Дани и го погледна с престорена свенливост. — Макар да се знае, че младите момичета са капризни. Бих могла все пак да поискам вълшебен меч.

Хиздар се засмя.

— В такъв случай ще се наложи да направя и това, ваше сияние. Желанието ви е повеля за мен. Най-добре ще е да кажете на своя сенешал да започне приготовленията за брачното ни празненство.

— Нищо не би могло да зарадва повече благородния Резнак.

Ако Мийрийн узнаеше, че предстои венчавка, това само по себе си можеше да й откупи няколко нощи отдих дори усилията на Хиздар да се окажеха напразни. „Бръснатото теме няма да се зарадва, но Резнак мо Резнак ще подскача от радост.“ Дани не знаеше кое от двете трябва да я притеснява повече. Нуждаеше се от Скааз и Бронзовите зверове, а бе започнала да се съмнява във всички съвети на Резнак. „Пази се от напарфюмирания сенешал. Дали Резнак се е съюзил с Хиздар и Зелената грация и подготвят някой капан?“

Щом Хиздар зо Лорак напусна, сир Баристан мигом се появи зад нея в дългото си бяло наметало. Годините служба в Кралската гвардия бяха научили белия рицар да остава ненатрапчив, докато тя се забавлява, но винаги беше наблизо. „Знае — разбра тя веднага. — И не одобрява.“ Бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки.

— Е — каза му тя, — изглежда, че бих могла да се омъжа отново. Радвате ли се за мен, сир?

— Ако така заповядате, ваше величество.

— Хиздар не е съпругът, когото вие бихте избрали за мен.

— Не е моя работа да избирам съпруга ви.

— Не е — съгласи се тя, — но за мен е важно да разберете. Народът ми кърви. Умира. Една кралица не принадлежи на себе си, а на владението. Сватба или брадва, това е изборът ми. Женитба или война.

— Ваше величество, може ли да говоря откровено?

— Винаги.

— Има трета възможност.

— Вестерос?

Той кимна.

— Заклел съм се да служа на ваше величество и да пазя живота ви където и да идете. Мястото ми е до вас, все едно дали тук, или в Кралски чертог… но вашето място е във Вестерос, на Железния трон, който беше на баща ви. Седемте кралства никога няма да приемат Хиздар зо Лорак за крал.

— Както Мийрийн няма да приеме Денерис Таргариен за кралица. Нуждая се от крал до себе си, крал със стара гхискарска кръв. Иначе винаги ще виждат в мен грубата варварка, която разби портите им, набучи близките им на колове и отне богатството им.

— Във Вестерос ще бъдете изгубеното дете, което се връща, за да възрадва бащино сърце. Народът ви ще ви приветства, когато минавате, и всички добри хора ще ви обичат.

— Вестерос е далече.

— Задържането тук изобщо няма да го доближи. Колкото по-скоро напуснете тази земя…

— Знам. Знам. — Дани не знаеше как да го накара да разбере. Искаше Вестерос точно колкото и той, но първо трябваше да изцери Мийрийн. — Деветдесет дни е дълъг срок. Хиздар може да се провали. Ако се провали, опитът ми печели време. Време да сключа съюзи, да подсиля отбраната си, да…

— А ако не се провали? Какво ще направите тогава?

— Ще изпълня дълга си. — Думата бе студена на езика й. — Вие видяхте как се ожени брат ми Регар. Кажете ми, заради любов ли се ожени, или заради дълг?

Старият рицар се поколеба.

— Принцеса Елия беше добра жена, ваше величество. Беше мила и умна, с нежно сърце и весел нрав. Знам, че принцът беше много привързан към нея.

„Привързан“, помисли Дани. Думата казваше много и много. „Бих могла да се привържа към Хиздар зо Лорак, с времето. Може би.“

Сир Баристан продължи:

— Видях и как се ожениха баща ви и майка ви. Простете ми, но там нямаше привързаност и кралството плати скъпо за това, моя кралице.

— Защо се ожениха, ако не са се обичали?

— Дядо ви го заповяда. Една горска вещица му каза, че обещаният принц ще се роди от тяхното родословие.

— Горска вещица? — Дани се изуми.

— Дойде с Джени от Стария камък. Дребно същество, уродливо. Джудже, казваха повечето, макар да беше скъпа за лейди Джени, която винаги твърдеше, че е от горските чеда.

— Какво стана с нея?

— Летен замък. — Име, изпълнено с обреченост.

Дани въздъхна.

— Сега ме остави. Много съм уморена.

— Както заповядате. — Сир Баристан се поклони и се обърна да си тръгне. Но на вратата спря. — Простете. Ваше величество има посетител. Да му кажа ли да дойде утре?

— Кой е?

— Наарис. Бурните врани са се върнали в града.

„Даарио.“ Сърцето й изпърха в гърдите.

— От колко време е… кога е… — Сякаш не можеше да изкара думите от устата си.

Сир Баристан, изглежда, разбра.

— Ваше величество беше с жрицата, когато пристигна. Знаех, че няма да искате да ви безпокоят. Новините на капитана може да изчакат до утре.

— Не. — „Как бих могла изобщо да се надявам да заспя, като знам, че моят капитан е толкова близо?“ — Пратете го при мен веднага. И… повече няма да сте ми нужен тази вечер. С Даарио ще съм в безопасност. О, и бъдете така добър да пратите и Ирри и Джикуи. И Мисандей. — „Трябва да се преоблека, да се направя красива.“

Същото каза на слугините си, когато дойдоха.

— Какво желае да облече ваше величество? — попита Мисандей.

„Звездна светлина и морска пяна — помисли Дани, — ивица тънка коприна, която оставя лявата ми гръд оголена, за наслада на Даарио. О, и цветя за косата ми.“ Когато се запознаха, капитанът й носеше цветя всеки ден, по целия път от Юнкай до Мийрийн.

— Донесете сивата ленена рокля с перлите по корсажа. О, и бялата ми лъвска кожа. — Винаги се чувстваше по-сигурно, загърната в лъвската кожа на Дрого.

Прие капитана на терасата, седнала на мраморна пейка под една круша. Лунният сърп плуваше в небето над града, със свита от хиляда звезди. Даарио Наарис влезе с наперена стъпка. „Стъпва наперено дори когато стои на място.“ Капитанът носеше раирани панталони, затъкнати във високи ботуши от пурпурна кожа, бяла копринена риза, елек на златни пръстени. Тризъбата му брада беше пурпурна, пищните мустаци златни, дългите къдрици — поравно от двете. На едното бедро носеше стилето, на другото — доткракски аракх.

— Светла кралице — каза той. — Станали сте още по-красива, докато ме нямаше. Как е възможно това?

Кралицата бе свикнала с такива похвали, но комплиментът прозвуча някак по-уместно от Даарио, отколкото от хора като Резнак, Ксаро или Хиздар.

— Капитане. Казват ни, че сте ни служили добре в Лхазар. — „Толкова ми липсваше.“

— Вашият капитан живее, за да служи на своята жестока кралица.

— Жестока?

Лунна светлина блесна в очите му.

— Препускаше пред всички свои мъже, за да види лицето й по-скоро, но го оставиха да вехне, изпълнен с копнеж, докато тя яде агнешко със смокини с някаква съсухрена старица.

„Изобщо не ми казаха, че си тук — помисли Дани. — Иначе щях да се направя на глупачка и да те повикам веднага.“

— Вечерях със Зелената грация. — Стори й се най-добре да не споменава за Хиздар. — Имах спешна нужда от мъдрия й съвет.

— Аз имам само една спешна нужда: Денерис.

— Да поръчам ли да донесат храна? Сигурно си гладен.

— Не съм ял от два дни, но след като вече съм тук, стига ми да пирувам с красотата ви.

— Красотата ми няма да напълни корема ти. — Откъсна една круша и му я подхвърли. — Изяж това.

— Щом моята кралица повелява. — Отхапа от крушата и златните му зъби блеснаха. Сок потече в пурпурната му брада.

Момичето в нея толкова много искаше да го целуне, че я заболя. „Целувките му ще са силни и жестоки — каза си тя, — и ще му е все едно, ако извикам или му заповядам да спре.“ Но кралицата в нея знаеше, че ще е глупост.

— Разкажи ми за пътуването си.

Той сви безгрижно рамене.

— Юнкайците пратиха някакви наемници да затворят Хизайския проход. Дългите пики се наричаха. Спуснахме се отгоре им през нощта и пратихме неколцина в ада. В Лхазар убих двама от сержантите си за опит да откраднат скъпоценните камъни и златните блюда, които моята кралица ми повери за дарове за Агнешките хора. Иначе всичко мина както обещах.

— Колко мъже загуби в боевете?

— Девет — отвърна Даарио, — но дузина от Дългите пики решиха, че предпочитат да са Бурни врани вместо трупове, тъй че се върнахме с трима повече. Казах им, че ще живеят по-дълго, ако се бият с вашите дракони вместо срещу тях, и те видяха благоразумие в думите ми.

Това я обезпокои.

— Може да шпионират за Юнкай.

— Твърде глупави са за шпиони. Не ги познавате.

— Нито ти. Вярваш ли им?

— Вярвам на всички свои мъже. Докъдето мога да плюя. — Изплю семка и се усмихна на подозрителността й. — Да ви донеса ли главите им? Ще го направя, ако заповядате. Един е плешив, двама имат плитки, а един боядисва брадата си в четири различни цвята. Кой шпионин би носил такава брада, питам ви? Прашкарят може да улучи с камък окото на комар от четирийсет крачки, а грозният се оправя добре с конете, но ако моята кралица казва, че трябва да умрат…

— Не казах това. Само… просто ги дръж под око, нищо повече. — Почувства се глупаво, че го каза. Винаги се чувстваше малко глупаво, когато беше с Даарио. „Недодялана, наивна като дете и глупава. Какво ли си мисли за мен?“ Дани смени темата. — Агнешките хора ще ни пратят ли храна?

— Зърно ще дойде от Скаазадан на баржа, моя кралице. А други стоки с керван през Хизай.

— Скаазадан не. Реката е затворена за нас. Моретата също. Видял си корабите в залива. Картците прогониха една трета от рибарския ни флот и плениха друга трета. Останалите са твърде наплашени, за да напуснат пристанището. Малкото търговия, която все още имахме, ни е отрязана.

Даарио хвърли огризката на крушата.

— Картците имат мляко в жилите. Щом видят драконите ви, ще се разбягат.

Дани не искаше да говори за драконите. В двора й все още идваха селяни с изгорени кости, оплакваха се за откраднати овце, въпреки че Дрогон не се беше върнал в града. Някои съобщаваха, че го видели на север от реката, над тревата на Дотракското море. Долу в ямата Визерион беше откъснал едната си верига. С Регал ставаха все по-диви с всеки ден. Неопетнените й бяха казали, че веднъж железните врати се нажежили до червено и никой не посмял да ги пипне цял ден.

— Ащапор също е под обсада.

— Това го научих. Един от Дългите пики живя достатъчно дълго да ни каже, че в Червения град хората се самоизяждали. Каза, че и на Мийрийн скоро щял да му дойде редът, тъй че му отрязах езика и го дадох на едно жълто псе. Никое куче няма да изяде езика на лъжец. Жълтото псе го изяде и разбрах, че е казал истината.

— Имам война и вътре в града. — Каза му за Синовете на Харпията и за Бронзовите зверове, за кръвта по тухлите. — Враговете ми са навсякъде около мен, вътре в града и извън него.

— Нападаш — отсече той. — Ако си обкръжен от врагове, не можеш да се защитиш сам. Опиташ ли, брадвата ще те удари в гърба, докато парираш меча. Не. Когато си изправен срещу много врагове, избираш най-слабия, убиваш го, препускаш през него и се спасяваш.

— Къде да се спася?

— В леглото ми. В обятията ми. В сърцето ми. — Дръжките на аракха и стилетото на Даарио бяха изковани във формата на златни жени, голи и разпуснати. Той ги забърса с палци някак особено неприлично и се усмихна лукаво.

Дани усети как кръвта нахлу в лицето й. Беше почти все едно, че галеше нея. „Дали и мен ще помисли за разпусната, ако го вкарам в леглото си?“ Караше я да й се иска да бъде разпусната. „Не бива никога да го виждам сама. Твърде опасен е, за да е край мен.“

— Зелената грация казва, че трябва да взема гхискарски крал — заговори тя изчервена. — Убеждава ме да се омъжа за благородния Хиздар зо Лорак.

— Онзи? — Даарио се изсмя. — Защо не Сив червей, ако искаш евнух в леглото си? Искаш ли крал?

„Искам теб.“

— Искам мир. Дадох на Хиздар деветдесет дни, за да сложи край на убийствата. Ако го направи, ще го взема за съпруг.

— Мен вземи за съпруг. Ще го направя за девет.

„Знаеш, че не мога да направя това.“ Почти го каза.

— Воюваш със сенки, когато трябва да се биеш с хората, които ги хвърлят — продължи Даарио. — Убий ги всичките и вземи богатствата им, казвам аз. Само кажи и твоят Даарио ще ти направи от главите им грамада по-висока от тази пирамида.

— Ако знаех кои са…

— Зак и Пал, и Мерек. Те и всички останали. Великите господари. Кои други да са?

„Колкото е храбър, толкова е и кръвожаден.“

— Нямаме никакво доказателство, че това е тяхна работа. Нима искаш да избия поданиците си?

— Поданиците ти с радост биха те убили.

Толкова дълго бе далече от нея, че Дани почти бе забравила какво е. Наемниците по природа бяха вероломни, напомни си тя. „Своенравни, неверни, жестоки. Никога няма да бъде нещо повече от това, което е. Никога няма да бъде подходящ за крал.“

— Пирамидите са силни — обясни му тя. — Можем да ги завземем само на висока цена. В мига, в който щурмуваме една, другите ще се вдигнат срещу нас.

— Тогава ги измъкни от пирамидите им по някакъв повод. Сватбено празненство би могло да свърши работа. Защо не? Обещай ръката си на Хиздар и всички Велики господари ще дойдат да те видят омъжена. Когато се съберат в Храма на Грациите, ще се развихрим.

Дани се стъписа. „Той е чудовище. Галантно чудовище, но все пак чудовище.“

— За Краля касапин ли ме взимаш?

— По-добре да си касапинът, отколкото месото. Всички крале са касапи. Кралиците толкова ли са различни?

— Тази кралица е.

Даарио сви рамене.

— Повечето кралици не служат за нищо друго освен да топлят леглото на някой крал и да му тръскат синове. Ако смяташ да си от този тип кралици, най-добре се омъжи за Хиздар.

Гневът й пламна.

— Забравил ли си коя съм?

— Не. А ти?

„Визерис щеше да заповяда да му отсекат главата за тази дързост.“

— Аз съм кръвта на дракона. Не си позволявай да ме поучаваш. — Дани стана, лъвската кожа се хлъзна от раменете й и тупна на пода. — Остави ме.

Даарио отвърна с изискан поклон.

— Живея, за да се подчинявам.

След като той си отиде, Денерис отново повика сир Баристан.

— Искам Бурните врани отново на полето.

— Ваше величество? Те едва-що се върнаха…

— Искам да ги няма. Да разузнават юнкайските земи и да пазят керваните, идващи през Хизайския проход. Оттук насетне Даарио ще докладва на теб. Отдавай му цялото дължимо уважение и се погрижи хората му да са добре заплатени, но по никакъв повод не го допускай при мен.

— Както кажете, ваше величество.

Тази нощ не можа да спи, въртеше се неспокойно в леглото. Стигна дори дотам, че да повика Ирри, с надеждата, че ласките й може да я отпуснат и да поспи, но след малко избута от себе си дотракското момиче. Беше мила, нежна и отзивчива, но не беше Даарио.

„Какво направих? — помисли си свита в празното легло. — Толкова дълго чаках да се върне, а го прогоних.“

— Иска да ме направи чудовище — прошепна. — Кралица касапин. — Но след това си помисли за Дрогон, някъде далече там, и за драконите в ямата. „Има кръв и на моите ръце, и на сърцето ми. Не сме толкова различни с Даарио. И двамата сме чудовища.“