Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Песен за огън и лед (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dance with Dragons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Джордж Р. Р. Мартин. Танц с дракони

Песен за огън и лед, №5

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-265-5

История

  1. — Добавяне

Денерис

Зловонието в лагера беше толкова ужасно, че Дани едва се сдържаше да не повърне.

Сир Баристан сбърчи нос и каза:

— Ваше величество не бива да е тук и да диша тези черни миризми.

— Аз съм кръвта на дракона — напомни му Дани. — Виждал ли си някога дракон с течението? — Визерис често я беше уверявал, че Таргариените са недосегаеми за болестите, поразяващи обикновените хора. Беше истина, доколкото можеше да прецени. Чувствала се беше премръзнала, гладна и уплашена, но никога болна.

— Все пак — настоя старият рицар — бих се чувствал по-добре, ако ваше величество се върне в града. — Многоцветните тухлени стени на Мийрийн бяха на половин миля зад тях. — Кървавото течение е било напаст за всяка армия от Века на зората. Разрешете да раздадем храната, ваше величество.

— Утре. Сега съм тук. Искам да видя. — Заби пети в хълбоците на сребристата си кобила. Другите подкараха след нея. Джого яздеше отпред, с Аго и Ракаро зад него, с дългите дотракски бичове в ръце, за да държат настрана болните и умиращите. Сир Баристан беше вдясно от нея, яхнал пъстро сив кон. Отляво бяха Симон Шарения гръб от Свободните братя и Марселен от Мъжете на Майката. Шейсет войници яздеха зад капитаните си, за да пазят фургоните с храна. Всички на коне, дотраки, Бронзови щитове и освободени. Обединяваше ги само отвращението от този наряд.

Ащапорците се влачеха след тях в зловеща процесия, която ставаше все по-дълга с всяка крачка. Някои говореха на непонятни за Денерис езици. Други вече изобщо не можеха да говорят. Мнозина вдигаха ръце към Дани или падаха на колене, щом сребристият й кон ги подминеше.

— Майко — зовяха я на диалектите на Ащапор, Лис и Стар Волантис, на гърлен дотракски и с плавните срички на Карт, дори на Общата реч на Вестерос. — Майко, молим те… майко, помогни на сестра ми, болна е… дай ми храна за малките ми… моля те, старият ми баща… помогни му… помогни й… помогни ми…

„Нямам повече помощ за даване“, помисли Дани отчаяно. Ащапорците нямаше къде да отидат. Хиляди бяха останали извън дебелите стени на Мийрийн: мъже, жени и деца, старци и малки момиченца, и новородени бебета. Много от тях бяха болни, повечето премалели от глад и всички бяха обречени на смърт. Денерис не посмя да отвори вратите и да ги пусне вътре. Беше се опитала да направи каквото може за тях. Беше им пратила лечители, Сини грации, заклинатели и хирурзи, но някои от тях също се бяха разболели и нито едно от изкуствата им не беше забавило галопа на болестта, дошла на бялата кобила. Отделянето на здравите от болните също се бе оказало непрактично. Верните щитове се бяха опитали да издърпат мъже от жени и деца от майки, а ащапорците плачеха, ритаха и ги замерваха с камъни. Няколко дни по-късно болните бяха мъртви, а здравите бяха болни. Отделянето на едните от другите не бе постигнало нищо.

Дори изхранването им беше станало трудно. Всеки ден им пращаше каквото може, но всеки ден ставаха все повече, а храната за раздаване — по-малко. Все по-трудно ставаше и да се намерят колари, готови да докарат храната. Твърде много от пратените в лагера бяха поразени от болестта. Други бяха нападани на връщане към града. Предния ден бяха обърнали фургон и двама от войниците й бяха убити, тъй че днес кралицата бе решила да достави храната лично. Всеки от съветниците й пламенно бе възразил, от Резнак и Бръснатото теме до сир Баристан, но Денерис остана непреклонна.

— Няма да им обърна гръб — заяви упорито. — Една кралица трябва да знае страданията на своя народ.

Страданието бе единственото, което не им липсваше.

— Едва ли е останал кон или муле, макар че много дойдоха от Ащапор на коне и мулета — докладва й Марселен. — Изяли са всички, ваше величество, наред с всички плъхове и скитащи псета, които са могли да хванат. Някои са започнали да ядат мъртвите си.

— Човек не трябва да яде плътта на човек — каза Аго.

— Това се знае — съгласи се Ракаро. — Ще бъдат прокълнати.

— Вече са прокълнати — каза Симон Шарения гръб.

След тях се точеха деца с подути кореми, твърде изтощени или уплашени, за да просят. Мършави хора с хлътнали очи клечаха по пясък и камъни и животът им се изливаше на смрадливи локви кафяво и червено. Много от тях вече серяха там, където спяха, останали без сили да допълзят до рововете, които бе заповядала да изкопаят. Две жени се биеха за овъглен кокал. Десетгодишно момче наблизо стоеше и ръфаше плъх. Ядеше го с една ръка, а с другата стискаше наострена пръчка, да не би някой да се опита да му издърпа плячката. Непогребани мъртви лежаха навсякъде. Дани видя един, проснат в пръстта под черно наметало, но когато го подмина, наметалото му се разсипа на хиляда мухи. Жени като скелети седяха на земята, притиснали до себе си умиращи деца. Очите им я проследяваха. Които все още имаха сила, извикваха:

— Майко… моля те, майко… благословена да си, майко…

„Благословена да съм — помисли Дани с горчивина. — Градът ви стана на пепел и кост, хората ви умират, нямам подслон за вас, нито лек, нито надежда. Само клисав хляб и червиво месо, твърдо сирене, малко мляко. Благословена да съм.“

Каква майка беше, щом нямаше мляко да нахрани децата си?

— Твърде много мъртви — каза Аго. — Трябва да се изгорят.

— Кой ще ги изгори? — попита сир Баристан. — Кървавото течение е навсякъде. По сто умират всяка нощ.

— Не е добре да се пипат мъртвите — рече Джого.

— Това се знае — отвърнаха Аго и Ракаро едновременно.

— Може и така да е — каза Дани, — но това все едно трябва да се направи. — Помисли малко. — Неопетнените не се боят от трупове. Ще говоря със Сивия червей.

— Ваше величество — каза сир Баристан, — Неопетнените са най-добрите ви бойци. Не позволявайте тази напаст да плъзне между тях. Нека ащапорците погребат мъртвите си.

— Много са изнемощели — възрази Симон Шарения гръб.

— Повече храна може да ги подсили — каза Дани.

Симон поклати глава.

— Не бива да хабим храна за умиращи, ваше величество. Нямаме достатъчно храна за живите.

Знаеше, че е прав, но от това думите му не ставаха по-леки за слушане.

— Мисля, че стига — реши кралицата. — Ще ги нахраним тук.

Вдигна ръка. Фургоните зад нея спряха рязко, а конниците й се развърнаха около тях, за да задържат ащапорците да не нападнат храната. Веднага щом спряха, множеството около тях започна да се сгъстява. Все повече и повече поразени от болестта прииждаха с куцане и тътрене към фургоните. Конниците ги спираха.

— Чакай реда си — викаха им. — Не се бутай. Назад. Стой назад. Хляб има за всички. Чакай реда си.

Дани можеше само да седи и да гледа.

— Сир — обърна се тя към Баристан Селми, — нищо повече ли не можем да направим? Имате провизии.

— Провизии за войниците на ваше величество. Може да се наложи да издържим дълга обсада. Бурните врани и Вторите синове може да тормозят юнкайците, но не могат да се надяват, че ще ги върнат. Ако ваше величество ми разреши да събера армия…

— Ако битката се окаже неизбежна, предпочитам да я водя иззад стените на Мийрийн. Нека юнкайците се опитат да щурмуват бойниците ми. — Кралицата огледа тълпата. — Ако разделим храната ни поравно…

— … ащапорците ще изядат своя дял за дни, а ние ще имаме наполовина по-малко за обсадата.

Дани се загледа над лагера към многоцветните тухлени стени на Мийрийн. Въздухът гъмжеше от мухи и викове.

— Боговете са изпратили този мор, за да ни смирят. Толкова много мъртви… Няма да позволя да ядат трупове. — Махна на Аго да се приближи. — Иди до портите и ми доведи Сив червей с петдесет от неговите Неопетнени.

— Халееси. Кръвта на твоята кръв се подчинява. — Аго смуши коня си и препусна назад в галоп.

Сир Баристан я гледаше със зле прикрита тревога.

— Не бива да се задържате тук много, ваше величество. Ащапорците ги хранят, както заповядахте. Нищо повече не можем да направим за тези нещастници. Трябва да се връщаме в града.

— Вървете, ако искате, сир. Няма да ви задържам. Няма да задържам никого от вас. — Дани скочи от коня. — Не мога да ги изцеря, но мога да им покажа, че Майка им се грижи за тях.

Джого ахна стъписан.

— Халееси, не. — Звънчето в плитката му дрънна тихо, щом скочи от коня. — Не трябва да ги доближаваш. Не им позволявай да те докоснат! Не!

Дани го подмина. Имаше един старец на няколко крачки встрани, стенеше зяпнал нагоре в сивия корем на облаците. Тя коленичи до него, сбърчи нос от миризмата и избута назад с ръка мръсната му сива коса, за да опипа челото му.

— Плътта му гори. Трябва ми вода да го окъпя. Морска вода ще свърши работа. Марселен, ще ми донесеш ли? Ще ми трябва и масло, за кладата. Кой ще ми помогне да изгорим мъртвите?

Докато Аго се върне със Сив червей и тичащите зад коня му Неопетнени, Дани ги беше засрамила всички и се бяха запретнали да й помагат. Симон Шарения гръб и хората му отделяха живите от мъртвите и трупаха телата на купове, а Джого и Ракаро с дотраките си помагаха на тези, които все още можеха да ходят, да стигнат до брега, за да се окъпят и да си изперат дрехите. Аго ги зяпна все едно, че всички са полудели, но Сив червей коленичи до кралицата и рече:

— Този иска да помогне.

До обед вече горяха десетки огньове. Стълбове мазен черен дим се вдигаха и цапаха безмилостното синьо небе. Дрехите на Дани бяха зацапани и покрити със сажди.

— Ваше величество — каза Сив червей, — този и братята му молят за позволението ви да се окъпят в соленото море, щом свърши работата ни тук, та да можем да се пречистим според законите на великата ни богиня.

Кралицата не знаеше, че евнусите си имат богиня.

— Коя е тази богиня? От боговете на Гхиз ли е?

Сив червей се притесни.

— Богинята е наричана с много имена. Тя е Господарката на копията, Невястата на битката, Майката на воинствата, но истинското й име е само за онези окаяници, които са изгорили мъжеството си на олтара й. Не можем да го изричаме пред други. Този ви моли за прошка.

— Както желаеш. Да, можете да се окъпете, щом е такова желанието ви. Благодаря ви за помощта.

— Този живее, за да ви служи.

Когато Дани се върна на пирамидата си, капнала от умора и с натежало от болка сърце, завари Мисандей да чете стар ръкопис. Ирри и Джикуи спореха за Ракаро.

— Много си мършава за него — тъкмо казваше Джикуи. — Ти си почти момче. Ракаро не ляга с момчета. Това се знае.

Ирри настръхна.

— Знае се, че ти си почти крава. Ракаро не ляга с крави.

— Ракаро е кръв от моята кръв. Животът му принадлежи на мен, не на вас — каза Дани на двете. Ракаро беше пораснал с почти половин стъпка, откакто бе извън Мийрийн, и се върна с натежали от мускули ръце и крака, и с четири звънчета в косата. Вече се извисяваше над Аго и Джого, както и двете й слугини бяха забелязали. — Сега млъкнете. Трябва да се изкъпя. — Никога не се беше чувствала толкова мръсна. — Джикуи, помогни ми да сваля тези дрехи, а след това ги отнеси и ги изгори. Ирри, кажи на Кеза да ми намери нещо леко и прохладно. Денят беше много горещ.

На терасата духаше хладен вятър. Дани въздъхна с наслада, щом се потопи във водата на езерцето. По нейна заповед Мисандей съблече дрехите й и влезе при нея.

— Тази чу, че ащапорците са драскали по стените нощес — каза малката писарка, докато търкаше гърба на Дани.

Ирри и Джикуи се спогледаха.

— Никой не е драскал — каза Джикуи. — Драскали… как може да драскат?

— С ръце — отвърна Мисандей. — Тухлите са стари и се ронят. Опитват се да пропълзят в града.

— Би им отнело много години — каза Ирри. — Стените са много дебели. Това се знае.

— Знае се — съгласи се Джикуи.

— Аз също ги сънувам. — Дани хвана ръката на Мисандей. — Лагерът е на половин миля от града, миличко. Никой не е драскал по стените.

— Ваша милост знае най-добре — каза Мисандей. — Да ви измия ли косата? Почти е време. Резнак мо Резнак и Зелената грация идват да обсъдят…

— … приготовленията за брачната церемония. — Дани се вдигна рязко и плисна вода. — Почти бяха забравила. — „Може би исках да забравя.“ — А след тях трябва да вечерям с Хиздар. — Въздъхна. — Ирри, донеси ми зеления токар, копринения с мирска дантела.

— Него го поправят, халееси. Дантелата е разкъсана. Синият токар е почистен.

— Синият тогава. Ще са също толкова доволни.

Наполовина не грешеше. Жрицата и сенешалът се зарадваха, като я видяха веднъж поне облечена подобаващо за мийрийнска дама, но всъщност искаха да я съблекат гола. Денерис ги изслуша невярващо. Когато свършиха, заяви:

— Нямам желание да оскърбя никого, но няма да се представя гола на майката и сестрите на Хиздар.

— Но… — Резнак мо Резнак примига. — Но трябва, ваше величество. Преди женитба е традиционно жените от къщата на мъжа да прегледат утробата на невястата и, ъъ… женските й части. Да се уверят, че са добре оформени и, ъъ…

— … плодовити — довърши Галаза Галаре. — Древен ритуал, ваше сияние. Три грации ще присъстват да освидетелстват прегледа и да изрекат подходящите молитви.

— Да — каза Резнак. — А след това има специален кейк, пекат го само за годежи. Не се разрешава на мъже да го опитват. Чувал съм, че е много сладък. Вълшебен.

„А ако утробата ми е изсъхнала и женските ми части прокълнати, има ли специален кейк и за това?“

— Хиздар зо Лорак може да ми огледа женските части след като се оженим. — „Хал Дрого не им намери никакъв недостатък, защо той да не ги одобри?“ — Майка му и сестрите му да се прегледат една друга и да си разделят специалния кейк. Аз няма да го ям. Нито ще мия благородните крака на Хиздар.

— Ваше величество, не разбирате — възрази Резнак. — Умиването на краката е осветено от традицията. Означава, че ще бъдете слугинята на своя съпруг. Сватбеното облекло също е пълно със символика. Булката е облечена в тъмночервени була над токар от бяла коприна, поръбен с малки перли.

„Кралицата на зайците не трябва да се омъжи без своите клепнали уши.“

— От всички тези перли ще дрънча, докато вървя.

— Перлите символизират плодородие. Колкото повече перли носи ваше величество, толкова повече здрави деца ще родите.

— Защо трябва да искам сто деца? — Дани се обърна към Зелената грация. — Ако се оженим по вестероските ритуали…

— Боговете на Гхиз не биха го признали за истински съюз. — Лицето на Галаза Галаре беше скрито под було от зелена коприна. Само очите й се показваха, зелени и мъдри, и тъжни. — В очите на града ще сте конкубинка на благородния Хиздар, не законно венчаната му съпруга. Децата ви ще са копелета. Ваше величество трябва да се венчае за Хиздар в Храма на Грациите, в присъствието на всички благородници на Мийрийн, които да засвидетелстват съюза ви.

„Измъкни главите на благородните домове от пирамидите им по някакъв повод“, беше казал Даарио. „Думите на дракона са огън и кръв.“ Дани потисна тази мисъл. Не й подобаваше.

— Както желаете — въздъхна тя. — Ще се венчая за Хиздар в Храма на Грациите, увита в бял токар, обшит с перли. Нещо друго има ли?

— Още една дреболия, ваше величество — каза Резнак. — За да се отпразнува бракосъчетанието ви, би било изключително уместно да позволите да се открият отново бойните ями. Това би било вашият сватбен дар за Хиздар и любящия ви народ, знак, че сте прегърнала древните порядки и обичаи на Мийрийн.

— И крайно удовлетворително за боговете също тъй — добави Зелената грация с тихия си вежлив глас.

„Булчинска цена, заплатена в кръв.“ На Денерис й бе омръзнало да води тази битка. Дори сир Баристан не смяташе, че може да я спечели. „Никой владетел не може да направи един народ добър — беше й казал Селми. — Белор Блажения се е молил и е постил, и е построил на Седемте великолепен храм, но не е успял да сложи край на войната и алчността.“ „Една кралица трябва да се вслушва в народа си“, напомни си Дани.

— След сватбата Хиздар ще бъде крал. Нека той открие отново бойните ями, ако желае. Аз не участвам в това. — „Кръвта да е на неговите ръце, не на моите.“ Стана. — Ако съпругът ми желае да му умия краката, първо той трябва да умие моите. Ще му го кажа тази вечер. — Чудеше се как годеникът й ще приеме това.

Не се налагаше да се притеснява. Хиздар зо Лорак пристигна час след залез-слънце. Неговият токар беше виненочервен и обшит със златни мъниста. Дани му каза за срещата си с Резнак и Зелената грация, докато му наливаше вино.

— Тези ритуали са кухи — заяви Хиздар, — точно това, което трябва да премахнем. Мийрийн е затънал до гуша в тези глупави стари традиции от твърде дълго. — Целуна ръката й и рече: — Денерис, кралице моя, с радост ще те умия от глава до пети, ако трябва да сторя това, за да бъда твой крал и консорт.

— За да бъдеш мой крал и консорт, трябва само да ми донесеш мир. Скааз ми казва, че си имал писма напоследък.

— Имам. — Хиздар кръстоса дългите си крака. Изглеждаше доволен от себе си. — Юнкай ще ни даде мир, но срещу цена. Прекъсването на робската търговия е причинило големи щети по целия цивилизован свят. Юнкай и съюзниците им ще искат обезщетение, платено в злато и драгоценни камъни.

Златото и камъните бяха лесни.

— Друго какво?

— Юнкайците ще подновят търговията с роби, както преди. Ащапор ще бъде пресъграден, като робски град. Ти няма да се намесваш.

— Юнкайците подновиха робската търговия, преди да съм на две левги от града им. Върнах ли се? Крал Клеон ме помоли да се съюзя с него срещу тях, но аз останах глуха за молбите му. Аз не искам война с Юнкай. Колко пъти трябва да го казвам? Какви обещания искат?

— Ах, ето го тръна в градината, моя кралице — отвърна Хиздар зо Лорак. — Колкото и да ми е тъжно да го кажа, Юнкай не вярва на обещанията ти. Дърпат все същата струна на лирата, за някакъв посланик, който драконите ти били подпалили.

— Само токарът му изгоря — каза Дани пренебрежително.

— Все едно, не ти вярват. Хората на Нов Гхиз също. Думите са вятър, както ти самата казваш толкова често. Никакви думи няма да осигурят този мир за Мийрийн. Враговете ти искат дела. Искат да ни видят оженени и искат да видят мен коронован за крал, за да управлявам до теб.

Дани отново напълни чашата му, макар ужасно да й се искаше да излее каната на главата му, за да удави самодоволната му усмивка.

— Сватба или брадва. Женитба или война. Това ли са възможностите ми за избор?

— Виждам само един избор. Нека изречем клетвите си пред боговете на Гхиз и изградим заедно един нов Мийрийн.

Тя понечи да отговори, но чу зад себе си стъпки. „Храната“, помисли си. Готвачите й бяха обещали да поднесат любимото ястие на благородния Хиздар, куче в мед с плънка от сушени сливи и пипер. Но когато се обърна, видя сир Баристан, току-що изкъпан и облечен в бяло, с дългия меч на кръста.

— Ваше величество — каза той с поклон, — съжалявам, че ви безпокоя, но помислих, че ще искате да го научите веднага. Бурните врани са се върнали в града с вест за врага. Юнкайците идат насам, точно както се опасявахме.

По благородното лице на Хиздар зо Лорак пробяга раздразнение.

— Кралицата е на вечеря. Наемниците могат да изчакат.

Сир Баристан го пренебрегна.

— Помолих лорд Даарио да докладва на мен, както заповяда ваше величество. Той се засмя и каза, че е готов да го напише със собствената си кръв, стига ваше величество да благоволи да му прати малката си писарка да му покаже как да изпише буквите.

— Кръв? — възкликна Дани ужасена. — Шега ли е това? Не. Не, не ми казвайте, трябва да го видя лично. — Беше малко момиче и само̀, а малките момичета можеха да са непостоянни в намеренията си. — Съберете капитаните и командирите ми. Хиздар, знам, че ще ми простиш.

— Мийрийн преди всичко. — Хиздар се усмихна мило. — Ще имаме други вечери и нощи. Хиляда нощи.

— Сир Баристан ще ви изпрати. — Дани бързо излезе и повика слугините си. Нямаше да посрещне капитана си в токар. Опита десетина рокли, преди да намери тази, която да й хареса, но отказа короната, предложена й от Джикуи.

Когато Даарио Наарис сгъна коляно пред нея, сърцето й подскочи. Косата му бе зацапана със засъхнала кръв, на слепоочието му лъщеше дълбока рана, червена и раздрана. Десният му ръкав беше в кръв почти до лакътя.

— Ранен си! — ахна тя.

— Това? — Даарио пипна скулата си. — Един стрелец с арбалет се опита да прониже окото ми, но го надбягах. Бързах да се върна при моята кралица, за да се сгрея в топлината на усмивката й. — Тръсна ръкава си и опръска пода с червени капки. — Тази кръв не е моя. Един от сержантите ми каза, че трябвало да минем на страната на юнкайците, тъй че бръкнах в гърлото му и му изтръгнах сърцето. Мислех да го донеса като дар за сребърната ми кралица, но четири Котки ме отрязаха и ме подгониха ръмжащи и разпенени. Една за малко да ме хване, тъй че хвърлих сърцето в лицето й.

— Много галантно — рече сир Баристан с тон, намекващ че изобщо не е. — Но имате ли вести за нейно величество?

— Тежки, сир Дядо. Ащапор не съществува, а търговците на роби идат насам със сила.

— Стари вести са това, и баяти — изръмжа Бръснатото теме.

— Майка ви е казвала същото за целувките на баща ви — отвърна Даарио. — Сладка кралице, щях да се върна по-скоро, но хълмовете гъмжат от юнкайски наемници. Четири свободни дружини. Вашите Бурни врани трябваше със сеч да си пробият път през всички тях. Има и още, по-лошо. Юнкайците придвижват воинството си по крайбрежния път, слети с четири легиона от Нов Гхиз. Имат слонове, сто, бронирани и с кули. Прашкари от Толос също, и корпус от Карт на камили. Още два гхискарски легиона отплаваха от Ащапор. Ако пленниците ни казват истината, ще слязат отвъд Скаазадан, за да ни откъснат от Дотракското море.

Докато говореше, от време на време капка светлочервена кръв тупваше на мраморния под и Дани потръпваше.

— Колко бяха убити? — попита го тя, след като свърши.

— От нашите ли? Не спрях да преброя. Но спечелихме повече, отколкото загубихме.

— Повече обърни-плащове?

— Повече храбри мъже, привлечени към благородната ви кауза. Моята кралица ще ги хареса. Един е брадвар от Островите на Базилиска, звяр, по-голям и от Белвас. Трябва да го видите. Вестероси също, над двайсет. Дезертьори от Брулените от вятъра, недоволни от юнкайците. Ще станат добри Бурни врани.

— Щом казваш. — Дани нямаше да се заяжда за дреболии. Скоро Мийрийн може би щеше да се нуждае от всеки меч.

Сир Баристан изгледа Даарио намръщено.

— Капитане, споменахте за четири свободни дружини. Знаем само за три. Брулените от вятъра, Дългите пики и Дружината на котката.

— Сир Дядо брои правилно. Вторите синове са минали на страната на юнкайците. — Даарио извърна глава и плю. — Това е за Бен Плум Кафявия. Следващия път като видя грозното му лице, ще му разпоря гърлото до слабините и ще му изтръгна черното сърце.

Дани се опита да проговори и не намери думи. Помнеше лицето на Бен от последния път, когато го видя. „Беше топло лице, лице, на което вярвах.“ Тъмната кожа и бялата коса, счупеният нос, бръчките в ъгълчетата на очите му. Дори драконите бяха привързани към стария Кафяв Бен, който обичаше да се хвали, че също имал капка драконова кръв в себе си. „Три измени ще познаеш. Веднъж за кръв, веднъж за злато и веднъж за любов.“ Третата измяна ли беше Плум, или втората? А какво се оказваше тогава сир Джора, нейният груб стар мечок? Никога ли нямаше да има приятел, на когото да може да се довери? „Каква полза от пророчествата, ако не можеш да ги разгадаеш? Ако се омъжа за Хиздар преди да е изгряло слънцето, ще се стопят ли всички тези армии като утринна роса и да ме оставят да управлявам в мир?“

Изявлението на Даарио беше предизвикало смут. Резнак се вайкаше, Бръснатото теме мърмореше мрачно, кръвните й ездачи се кълняха за мъст. Белвас Силния се потупа с юмрук по нашарения си с белези корем и се закле да изяде сърцето на Кафявия Бен с плънка от сливи и лук.

— Моля — каза Дани, но като че ли само Мисандей я чу. Кралицата се изправи. — Млъкнете! Чух достатъчно.

— Ваше величество. — Сир Баристан се смъкна на коляно. — На вашите заповеди сме. Какво да направим?

— Продължете според плановете ни. Събирайте храна, колкото може повече. — „Погледна ли назад, съм изгубена.“ — Трябва да затворим портите и да качим всеки годен да се бие мъж на стените. Никой не влиза, никой не напуска.

Залата за миг се смълча. Мъжете се спогледаха. След това Резнак каза:

— А ащапорците?

Искаше й се да пищи, да скърца със зъби, да раздере дрехите си, да блъска по пода. Вместо това каза:

— Затворете портите. Три пъти ли да го кажа? — Бяха децата й, но не можеше да им помогне сега. — Оставете ме. Даарио, ти остани. Тази рана трябва да се измие, а имам още въпроси към теб.

Другите се поклониха и излязоха. Дани поведе Даарио Наарис нагоре по стъпалата към спалнята си, където Ирри изми раната му с оцет, а Джикуи я превърза с бял лен. Като свърши това, Денерис отпрати и слугините си.

— Дрехите ти са оцапани с кръв — каза на Даарио. — Свали ги.

— Само ако и ти го направиш. — Целуна я.

Косата му миришеше на кръв, на пушек и на кон, а устата му беше корава и гореща на нейната. Дани потръпна в ръцете му. Когато се разделиха, каза:

— Мислех, че ти ще си този, който ще ме предаде. Веднъж за кръв, веднъж за злато и веднъж за любов, казаха магьосниците. Мислех… Изобщо не мислех за Кафявия Бен. Дори драконите ми сякаш му вярваха. — Стисна капитана си за раменете. — Обещай ми, че никога няма да се обърнеш срещу мен. Не бих могла да понеса това. Обещай ми.

— Никога, моя любов.

Повярва му.

— Заклех се да се омъжа за Хиздар зо Лорак, ако ми даде деветдесет дни мир, но сега… Исках те от първия път, когато те видях, но ти беше наемник, непостоянен, измамен. Хвалеше се, че си имал сто жени.

— Сто? — Даарио се изсмя иззад пурпурната си брада. — Излъгах, сладка кралице. Хиляда бяха. Но нито веднъж дракон.

Тя вдигна устните си към неговите.

— Какво чакаш?