Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (40)

Наблюдателят

— Хайде да видим тази глава — заповяда принцът му.

Арео Хота прокара ръка по гладката дръжка на бойната си брадва, вярната му жена от ясен и желязо, като през цялото време наблюдаваше. Наблюдаваше белия рицар, сир Бейлон Суан, и другите, които бяха дошли с него. Наблюдаваше Пясъчните змии, всяка на отделна маса. Наблюдаваше лордовете и дамите, слугите, стария сляп сенешал и младия майстер Майлс с копринената брада и раболепната усмивка. Застанал наполовина в светлина и наполовина в сянка, ги виждаше всичките. „Служи. Защитавай. Изпълнявай.“ Това беше задачата му.

Очите на всички останали не се откъсваха от ковчежето. Беше изваяно от абанос, със сребърни закопчалки и панти. Красива кутия, несъмнено, но много от събраните тук, в Стария дворец на Слънчево копие, можеше скоро да са мъртви в зависимост от това какво имаше в нея.

Майстер Калеот тръгна през залата към сир Бейлон Суан. Пантофите му шепнеха по пода. Дребният закръглен мъж изглеждаше великолепно в новия си халат на широки ивици сиво-кафяво и маслено орехово и тесни червени райета. Поклони се, пое ковчежето от ръцете на белия рицар и го понесе към подиума, където Доран Мартел седеше на подвижния си стол между дъщеря си Ариан и скъпата любовница на мъртвия си брат, Елария. Сто благоуханни свещи ароматизираха въздуха. Драгоценни камъни проблясваха на пръстите на лордовете и коланите и мрежичките за коса на дамите. Арео Хота беше излъскал ризницата си от медни люспи до огледален блясък, тъй че също щеше да блести на светлината на свещите.

В залата се бе възцарила тишина. „Дорн затаява дъх.“ Майстер Калеот постави кутията на пода до стола на принц Доран. Пръстите му, обикновено толкова уверени и ловки, опипаха ключалката малко колебливо. Тя щракна и той отвори капака, за да открие черепа вътре. Хота чу как някой се покашля. Единия от близнаците Цветя прошепна нещо на другия. Елария Пясък беше затворила очи и мълвеше молитва.

Сир Бейлон Суан беше стегнат като изпънат лък, забеляза капитанът на гвардията. Този нов бял рицар не беше толкова висок, нито хубав като стария, но беше с по-издути гърди, по-едър и по-мускулест. Снежнобялото му наметало бе закопчано на гърлото с два лебеда на сребърна тока. Единият беше костенобял, другият от оникс и на Арео Хота му се струваше, че се бият. Мъжът, който ги носеше, също беше боец. „Този няма да умре толкова лесно като другия. Няма да налети на брадвата ми като сир Арис. Ще застане зад щита си и ще ме принуди да го нападна.“ Стигнеше ли се до това, Хота щеше да е готов. Дългата му брадва бе достатъчно остра, за да се бръсне с нея.

Позволи си да хвърли мигновен поглед към ковчежето. Черепът лежеше върху черно кадифе, ухилен. Всички черепи се хилеха, но този изглеждаше по-щастлив от повечето. „И по-голям.“ Капитанът на гвардията никога не беше виждал по-голям череп. Челото му беше дебело и тежко, челюстта — масивна. Костта блестеше на светлината на свещите, бяла като наметалото на сир Бейлон.

— Поставете го на пиедестала — заповяда принцът. В очите му блестяха сълзи.

Пиедесталът бе мраморна колона, с три стъпки по-висока от майстер Калеот. Дебелият дребен майстер се надигна на пръсти, но пак не можа да стигне. Арео Хота понечи да му помогне, но Обара Пясък се задвижи първа. Дори без камшика и щита си излъчваше нещо гневно и неженствено. Вместо рокля носеше мъжки бричове и дълга до прасците ленена туника, стегната на кръста с колан от медни слънца. Кафявата й коса беше стегната отзад на възел. Дръпна черепа от розовите длани на майстера и го постави на мраморната колона.

— Планината не язди вече — отрони мрачно принцът.

— Дълго и трудно ли беше това умиране, сир Бейлон? — попита Тиен Пясък с тон на девица, подпитваща хубава ли е роклята й.

— Няколко дни врещя, милейди — отвърна белият рицар, макар да беше ясно, че думите не го радват много. — Чувахме го из цялата Червена цитадела.

— Това притеснява ли ви, сир? — попита лейди Ним. Носеше рокля от жълта коприна, толкова тънка и ефирна, че свещите грееха през нея и се виждаше преденото злато и накитите. Толкова нескромно бе облеклото й, че на белия рицар сякаш му беше неловко да гледа към нея, но Хота го одобряваше. Нимерия беше най-малко опасна, когато беше почти гола. Иначе винаги носеше десетина ножа, скрити по тялото й. — Сир Грегър беше проклет звяр, всички са съгласни за това. Ако някой изобщо е заслужил да страда, това беше той.

— Може и така да е, милейди — каза Бейлон Суан, — но сир Грегър беше рицар, а един рицар би трябвало да умре с меч в ръка. Отровата е гаден и мръсен начин да се убие.

Лейди Тиен се усмихна на думите му. Роклята й беше в кремаво и зелено, с дантелени дълги ръкави, толкова скромна и невинна, че всеки, който я погледнеше, можеше да я помисли за най-благочестивата девица. Арео Хота не се заблуждаваше. Меките й бели длани бяха също толкова убийствени като мазолестите на Обара, ако не и повече. Наблюдаваше я внимателно, нащрек при всяко изпърхване на пръстите й.

Принц Доран се намръщи.

— Така е, сир Бейлон, но лейди Ним е права. Ако някой е заслужил да умре с писъци, това беше Грегър Клегейн. Той закла добрата ми сестра, разби главата на бебето й в стената. Моля се само сега да гори в някой ад, а Елия и децата й да почиват в мир. Това е справедливостта, за която жадуваше Дорн. Радвам се, че доживях да я видя. Най-сетне Ланистърите доказаха верността на хвалбите си и платиха този стар кръвен данък.

Принцът остави на Рикасо, слепия си сенешал, да стане и да предложи тост:

— Лордове и дами, нека всички да пием сега за Томен, Първия с това име, крал на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, и Владетел на Седемте кралства.

Слугите вече бяха тръгнали между гостите, докато сенешалът говореше, и пълнеха чашите им. Виното беше дорнско, тъмно като кръв и сладко като мъст. Капитанът не пи. Никога не пиеше на пиршества. Принцът също не го опита. Имаше си свое вино, приготвено от майстер Майлс и добре смесено с маков сок, за да облекчи мъчителната болка в подутите му стави.

Белият рицар пи — беше въпрос на вежливост. Приятелите му — също. Също и принцеса Ариан, лейди Джордейн, лордът на Божия милост, рицарят на Лимонов лес, владетелката на Призрачен хълм… дори Елария Пясък, скъпата любовница на принц Оберин, която беше с него в Кралски чертог в деня на смъртта му. Хота обърна повече внимание на тези, които не пиха; сир Демън Пясък, лорд Тремънд Гаргалън, близнаците Фоулър, Дагос Мануди, братята Ълър от Хелхолт, Уайл от Костения път. „Има ли неприятност, би могла да започне с някого от тях.“ Дорн беше метежна и разделена земя, а властта на принц Доран над нея не беше толкова крепка, колкото можеше да е. Много от лордовете му го смятаха за слаб и щяха да подкрепят с охота една открита война с Ланистърите и момчето крал на Железния трон.

Главните сред тях бяха Пясъчните змии, незаконните дъщери на покойния брат на принца Оберин, Червената пепелянка. Три от тях бяха на пира. Доран Мартел бе най-мъдрият от принцовете и не беше работа на капитана на гвардията му да оспорва решенията му, но Арео Хота все пак се чудеше защо бе решил да освободи Обара, Нимерия и Тиен от самотните им килии в Кулата на копието.

Тиен отклони тоста на Рикасо с тихо мърморене, а лейди Ним — с махване с ръка. Обара ги остави да напълнят чашата й до ръба, след което я обърна и изля червеното вино на пода. Когато едно слугинче коленичи, за да го избърше, Обара напусна залата. След малко принцеса Ариан се извини и тръгна след нея. „Обара никога не би изляла гнева си върху малката принцеса — помисли Хота. — Братовчедки са и я обича много.“

Пирът продължи до късно през нощта, воглаве с ухиления череп на пиедестала от черен мрамор. Бяха сервирани седем блюда в чест на седмината богове и седмината братя на Кралската гвардия. Супата бе приготвена с яйца и лимон, дългите зелени пиперки — с плънка от сирене и лук. Имаше пай с минога, скопени петлета с медена глазура, сом от дъното на Зелената кръв, толкова голям, че четирима слуги трябваше да го донесат на трапезата. След това дойде пикантна змийска яхния: парчета от седем различни вида змии, къкрили на тих огън с драконов пипер, червени портокали и капка отрова за вкус. Яхнията беше огнено люта, знаеше Хота, макар изобщо да не я опита. Последва шербет, да охлади езика. За сладкиш на всеки гост поднесоха череп от предена захар. Когато счупиха коричката, намериха вътре яйчен крем и парченца сливи и череши.

Принцеса Ариан се върна навреме за пълнените пиперки. „Моята малка принцеса“, помисли Хота, но Ариан вече беше жена. Алените коприни, които носеше, не оставяха съмнение за това. Напоследък се бе променила и в други отношения. Заговорът й да коронова Мирцела беше предаден и осуетен, белият й рицар бе загинал кърваво от ръката на Хота, а самата тя бе затворена в Кулата на копието, осъдена на самота и мълчание. Всичко това я беше смирило. Но имаше и още нещо, някаква тайна, която баща й й бе доверил, преди да я освободи от затвора. Каква беше тя, капитанът не знаеше.

Принцът бе настанил дъщеря си между себе си и белия рицар, място на висока почит. Ариана се усмихна, след като седна отново на мястото си, и прошепна нещо в ухото на сир Бейлон. Рицарят предпочете да не реагира. Ядеше малко, забеляза Хота: лъжица от супата, хапка от пиперката, крак от петлето, малко риба. Въздържа се от пая с минога и опита само лъжичка от яхнията. Дори от толкова на челото му изби пот. Хота му съчувстваше. Когато бе дошъл за първи път в Дорн, лютото ястие бе стегнало червата му на възли и беше изгорило езика му. Но това беше преди години. Сега косата му бе побеляла и можеше да яде всичко, което можеше да яде дорнец.

Когато поднесоха захарните черепи, устата на сир Бейлон се стегна и той изгледа продължително принца, за да види дали не му се подиграват. Доран Мартел не забеляза, за разлика от дъщеря му.

— Малка шега на готвача ни, сир Бейлон — каза Ариан. — Дори смъртта не е свята за един дорнец. Нали няма да ни се обидите? — Погали с пръсти ръката на белия рицар. — Надявам се, че прекарахте приятно времето си в Дорн.

— Всички бяха крайно гостоприемни, милейди.

Ариан докосна иглата, стегнала наметалото му, с биещите се лебеди.

— Винаги съм харесвала лебеди. Никоя друга птица отсам Летните острови не е толкова красива.

— Вашите пауни биха могли да го оспорят — отвърна сир Бейлон.

— Биха могли — каза Ариан. — Но пауните са суетни, горделиви същества, само се перчат с пищните си цветове. Дайте ми лебед с чистата му белота или черна красота.

Сир Бейлон кимна мълчаливо и отпи от виното си. „Този няма да се съблазни така лесно като Заклетия му брат — помисли Хота. — Сир Арис беше момче, въпреки годините си. Този е мъж, и е предпазлив.“ Капитанът трябваше само да го погледне, за да разбере, че белият рицар е неспокоен. „Това място е странно за него и не му допада.“ Хота можеше да го разбере. Дорн и на него му се беше сторил чудновато място, когато бе дошъл за първи път тук със своята принцеса, преди много години. Брадатите жреци го бяха учили на Общата реч на Вестерос, преди да го пратят, но всички дорнци говореха прекалено бързо, за да може да ги разбира. Дорнските жени бяха разгулни, дорнското вино бе горчиво, дорнската храна беше пълна с чудати люти подправки. А дорнското слънце, много по-горещо от бледото унило слънце на Норвос, грееше жарко от синьото небе ден след ден.

Пътуването на сир Бейлон беше кратко, но по свой начин изпълнено с премеждия, знаеше капитанът. Трима рицари, осем скуайъри, двайсет войници и всевъзможни ратаи и слуги го бяха придружили от Кралски чертог, но след като прехвърлиха планините и навлязоха в Дорн, напредъкът им бе забавен от многото пирове, лов и празненства във всеки замък, край който трябваше да минат. А сега, след като най-сетне бяха стигнали до Слънчево копие, нито принцеса Мирцела, нито сир Арис Оукхарт бяха тук, за да ги поздравят. „Белият рицар знае, че нещо не е наред — усещаше Хота, — но има и още нещо.“ Може би присъствието на Пясъчните змии го изнервяше. Ако беше така, то връщането на Обара в залата трябваше да е оцет в раната. Плъзна се отново на мястото си, без да каже и дума, и остана да седи там мрачна и навъсена, без да се усмихва или да говори с някого.

Към полунощ принц Доран се обърна към белия рицар:

— Сир Бейлон, прочетох писмото, което ми донесохте от нашата милостива кралица. Мога ли да допусна, че сте запознат със съдържанието му, сир?

Хота видя как рицарят се напрегна.

— Да, милорд. Нейно величество ме уведоми, че е възможно да бъда помолен да придружа дъщеря й обратно до Кралски чертог. Крал Томен тъгува за сестра си и би искал принцеса Мирцела да се върне в двора за кратко гостуване.

Принцеса Ариан направи тъжна физиономия.

— О, но ние всички толкова се привързахме към Мирцела, сир. Тя и брат ми Тристейн са станали неразделни.

— Принц Тристейн също ще е добре дошъл в Кралски чертог — каза Бейлон Суан. — Крал Томен би се радвал да се запознае с него, сигурен съм. Негово величество има толкова малко приятели на сходна възраст.

— Връзките, създадени в детството, могат да продължат за цял живот — отбеляза принц Доран. — Когато Тристейн и Мирцела се оженят, двамата с Томен ще са като братя. Кралица Церсей е права. Момчетата би трябвало да се запознаят, да се сприятелят. Тристейн ще липсва на Дорн, несъмнено, но е крайно време да види нещо от света извън стените на Слънчево копие.

— Зная, че Кралски чертог ще го посрещне изключително топло.

„Защо се поти сега? — зачуди се капитанът, без да откъсва очи от разговарящите. — В залата е достатъчно прохладно, а той почти не докосна яхнията.“

— Колкото до другия въпрос, който повдига кралица Церсей — говореше принц Доран, — вярно е, че мястото на Дорн на малкия съвет остана празно след смъртта на брат ми, и е крайно време да се запълни отново. Поласкан съм, че според нейно величество съветът ми би могъл да й е от полза, но се питам дали имам сили за такова пътуване. Може би ако тръгнехме по море?

— С кораб? — Сир Бейлон изглеждаше стъписан. — Това… дали ще е безопасно, принце? Есента е бурен сезон, поне така съм чувал, а… пиратите на Каменни стъпала…

— Пиратите. Разбира се. Може би сте прав, сир. По-безопасно е да се върнете по пътя, по който дойдохте. — Принц Доран се усмихна вежливо. — Нека отново обсъдим това утре. Като стигнем Водните градини, можем да кажем на Мирцела. Знам колко ще се зарадва. Брат й също й липсва, не се съмнявам.

— Нямам търпение да я видя отново — каза сир Бейлон. — И да посетя вашите Водни градини. Чувал съм, че са много красиви.

— Красиви и мирни — отвърна принцът. — Прохладен ветрец, искряща вода и детски смях. Водните градини са любимото ми място на този свят, сир. Един от предците ми ги е построил, за да зарадва невястата си Таргариен и да я облекчи от прахта и зноя на Слънчево копие. Денерис било името й. Била сестра на крал Дерон Добрия и нейният брак е направил Дорн част от Седемте кралства. Цялото владение знаело, че момичето обичало незаконния брат на Дерон Демън Блекфир и че той също я обичал, но кралят бил достатъчно мъдър да разбере, че добруването на хилядите трябва да предхожда страстите на двама, макар тези двама да са му скъпи. Денерис е тази, която напълнила градините със смеещи се деца. Собствените й деца отначало, но после синове и дъщери на лордове и оземлени рицари били доведени, за да правят компания на момчетата и момичетата с принцова кръв. А един летен ден, когато станало убийствено горещо, тя съжалила децата на своите ратаи, готвачи и слуги и поканила и тях на езерцата и фонтаните, традиция, съхранена до ден-днешен. — Принцът хвана колелата на стола си и се избута назад от масата. — Но сега трябва да ме извините, сир. Целият този разговор ме измори, а трябва да тръгнем утре рано. Обара, ще бъдеш ли така добра да ми помогнеш до леглото? Нимерия, Тиен, елате и вие, да пожелаете лека нощ на стария си чичо.

Така се падна на Обара да изтъркаля стола на принца от залата за пирове на Слънчево копие и по дългата галерия до дневната му. Арео Хота я последва със сестрите й, редом с принцеса Ариан и Елария Пясък. Майстер Калеот заситни след тях с пантофите си, сгушил до гърдите си черепа на Планината като дете.

— Не може сериозно да възнамеряваш да пратиш Тристейн и Мирцела в Кралски чертог — заговори Обара, докато буташе. Крачките й бяха дълги и гневни, твърде бързи, и големите дървени колела на стола тропаха шумно по грубо одяланите камъни на пода. — Направиш ли го, никога повече няма да видим момичето, а синът ти ще изкара живота си като заложник на Железния трон.

— За глупак ли ме взимаш, Обара? — Принцът въздъхна. — Твърде много неща не знаеш. Най-добре да не го обсъждаме тук, където всеки може да чуе. Ако си държиш езика зад зъбите, бих могъл да те просветля. — Изохка. — По-бавно, в името на всичката любов, която храниш към мен. Това последно друсане ме сряза като нож в коляното.

Обара продължи по-бавно.

— Какво ще направиш тогава?

Отговори сестра й, Тиен.

— Каквото прави винаги — измърмори тя. — Ще бави, ще усуква и ще извърта. О, никой не го прави това и наполовина толкова добре, колкото храбрия ни чичо.

— Несправедлива си към него — каза принцеса Ариан.

— Млъкнете, всички — заповяда принцът.

Едва след като вратите на дневната му се затвориха безопасно зад тях, той завъртя стола си към жените. Дори това усилие го остави без дъх, а мирското одеяло, което покриваше краката му, се закачи между две спици, докато се въртяха, тъй че трябваше да го стисне, за да не се скъса. Под завивката краката му бяха бледи, меки и обезобразени. Двете му колена бяха зачервени и подути, а пръстите на ходилата бяха станали почти морави, два пъти по-големи, отколкото трябваше да са. Арео Хота ги беше виждал хиляда пъти и все пак му беше трудно да ги погледне.

Принцеса Ариан пристъпи напред.

— Нека ти помогна, татко.

Принцът издърпа одеялото.

— Още мога да се справя с одеялото си. Поне това. — Не беше много. Краката му бяха станали безполезни вече от три години, но още имаше малко сила в ръцете и раменете.

— Да донеса ли на моя принц напръстник от млякото на мака? — попита майстер Калеот.

— Ведро ще ми трябва, с тази болка. Благодаря ти, но не. Искам да съм с ума си. Няма да ми трябваш за тази нощ.

— Да, принце. — Майстер Калеот се поклони, все още с черепа на сир Грегър в ръце.

— Аз ще взема това. — Обара дръпна черепа и го огледа. — Как изглеждаше Планината? Откъде знаем, че това е той? Можели са да натопят главата му в катран. Защо са я оголили до кокал?

— Катранът е щял да съсипе ковчежето — предположи лейди Ним, след като майстер Калеот изситни навън. — Никой не е видял Планината да умира и никой не е видял как са му отрязали главата. Това ме притеснява, признавам, но какво би могла да се надява да постигне кучката кралица, като ни измами? Ако Грегър Клегейн е жив, рано или късно истината ще излезе наяве. Той беше осем стъпки висок, няма друг като него в цял Вестерос. Ако се появи отново такъв, Церсей Ланистър ще се изложи като лъжкиня пред всичките Седем кралства. Би трябвало да е пълна глупачка, за да рискува това. Какво би могла да се надява да спечели?

— Черепът е достатъчно голям, несъмнено — каза принцът. — И знаем, че Оберин рани Грегър тежко. Всички сведения, които получихме оттогава, уверяват, че Клегейн е умрял бавно и в големи мъки.

— Точно както искаше баща ни — каза Тиен. — Наистина, сестри. Знам отровата, която използва татко. Дори копието му само да е одраскало Планината, Клегейн е мъртъв и ми е все едно колко голям е бил. Съмнявайте се колкото си искате в малката си сестра, но в баща ни недейте.

Обара настръхна.

— Никога не съм се съмнявала в баща ни и никога не ще го сторя. — Погледна черепа и го целуна на смях. — Това е начало, признавам.

— Начало? — възкликна невярващо Елария Пясък. — Боговете да не дават дано. Бих предпочела да е край. Тивин Ланистър е мъртъв. Също и Робърт Баратеон, Амори Лорч, а вече и Грегър Клегейн, всички, които бяха замесени в убийството на Елия и децата й. Дори Джофри, който още не беше роден, когато умря Елия. Видях със собствените си очи как издъхна момчето, как дращеше с нокти по гърлото си, докато се мъчеше да вдиша. Кой още има за убиване? Трябва ли и Мирцела и Томен да умрат, за да могат сенките на Ренис и Егон да почиват в мир? Къде свършва?

— Свършва в кръв, както започна — каза лейди Ним. — Свършва, когато Скалата на Кастърли се пропука, за да може слънцето да грейне над личинките и червеите вътре. Свършва с пълния провал на Тивин Ланистър и делата му.

— Той умря от ръката на собствения си син — сопна се Елария. — Какво повече можеш да желаеш?

— Мога да съжалявам, че не умря от моята ръка. — Лейди Ним се настани на един стол, дългата й черна плитка се смъкна през рамото й до скута. Косата й образуваше остър шпиц над челото, като на баща й. Очите под нея бяха големи и светнали. Виненочервените й устни бяха извити в копринена усмивка. — Ако беше, смъртта му нямаше да е толкова лека.

— Сир Грегър наистина изглежда самотен — каза Тиен със сладкия си глас на септа. — Сигурна съм, че би му харесала малко компания.

Страните на Елария бяха мокри от сълзи, тъмните й очи блестяха. „Дори когато плаче, има сила в себе си“, помисли капитанът.

— Оберин искаше възмездие за Елия. Сега вие трите искате възмездие за него. Имам четири дъщери, напомням ви. Ваши сестри. Моята Елия е на четиринайсет, почти жена. Обела е на дванайсет, на ръба на девичеството. Те ви обожават, както Дорея и Лореца обожават тях. Ако вие умрете, трябва ли Ел и Обела да търсят възмездие за вас, а после Дорея и Лорий за тях? Така ли ще продължава, отново и отново до безкрай? Пак ви питам, къде свършва? — Елария Пясък отпусна ръка на главата на Планината. — Видях как умря баща ви. Тук е неговият убиец. Мога ли да взема един череп да легне с мен, да ми даде утеха в нощта? Ще ме разсмива ли, ще пише ли песни за мен, ще се грижи ли за мен, когато стана стара и болна?

— Какво искате да правим, милейди? — попита лейди Ним. — Трябва ли да оставим копията си и да се усмихнем, и да забравим всички злини, които ни бяха причинени?

— Войната ще дойде, все едно дали я желаем, или не — каза Обара. — На Железния трон седи момче. Лорд Станис държи Вала и събира северняци за каузата си. Двете кралици се дърлят над Томен като кучки над сочен кокал. Железните са взели Щитовете и нападат нагоре по Мандър, дълбоко в недрата на Предела, което значи, че Планински рай също ще се ангажира. Враговете ни са в хаос. Времето е назряло.

— Назряло за какво? Да се правят още черепи? — Елария Пясък се обърна към принца. — Те няма да разберат. Не мога да слушам повече това.

— Върни се при момичетата си, Елария — каза й принцът. — Заклевам ти се, нищо лошо няма да ги сполети.

— Мой принце. — Елария го целуна по челото и напусна. Арео Хота се натъжи, като видя, че си отива. „Тя е добра жена.“

След като излезе, лейди Ним заговори:

— Знам, че обичаше много баща ни, но е ясно, че изобщо не го разбираше.

Принцът я изгледа с любопитство.

— Разбираше го повече, отколкото ти изобщо ще го разбираш, Нимерия. И направи баща ви щастлив. В крайна сметка едно нежно сърце може да е по-ценно от гордостта или смелостта. Все едно. Има неща, които Елария не знае и не бива да знае. Тази война вече е започнала.

Обара се засмя.

— Да, милата ни Ариан се погрижи за това.

Принцесата се изчерви и Хота видя гнева, пробягал по лицето на баща й.

— Каквото направи, направи колкото за себе си, толкова и заради вас. Не бих бързал толкова с подигравките.

— Беше похвала — настоя Обара Пясък. — Увъртайте, прикривайте, усуквайте, преструвайте се и протакайте колкото искате, чичо, но сир Бейлон все пак трябва да се изправи лице в лице с Мирцела във Водните градини, а щом го направи, най-вероятно ще види, че е с едно ухо по-малко. А когато момичето му разкаже как вашият капитан посече Арис Оукхарт от врата до слабините с онази негова стоманена жена, ами…

— Не. — Принцеса Ариан се надигна от възглавничките, на които седеше, и отпусна длан на ръката на Хота. — Не стана така, братовчедке. Сир Арис беше убит от Джеролд Дейн.

Пясъчните змии се спогледаха.

— Тъмната звезда?

— Тъмната звезда го направи — каза малката му принцеса. — И се опита да убие и Мирцела. Както ще каже момичето на сир Бейлон.

Ним се усмихна.

— Тази част поне е вярна.

— Всичко е вярно — рече принцът и потръпна от болка. „От подаграта ли го боли, или от лъжата?“ — А сир Джеролд избяга във Висока обител и вече е недостижим за нас.

— Тъмната звезда. — Тиен се изкикоти. — Защо не? Всичко е негово дело. Но ще повярва ли сир Бейлон на това?

— Ще, ако го чуе от Мирцела — настоя Ариан.

Обара изсумтя невярващо.

— Тя може да излъже днес и да излъже утре, но рано или късно ще каже истината. Ако на сир Бейлон се позволи да отнесе приказки в Кралски чертог, барабани ще бият и кръв ще тече. Не трябва да му се позволява да напусне.

— Бихме могли да го убием — рече Тиен, — но после ще се наложи да убием и останалите от свитата му, дори онези сладки млади скуайъри. Би било… ох, колко кърваво.

Принц Доран затвори очи и ги отвори отново. Хота видя, че кракът му трепери под одеялото.

— Ако не бяхте дъщери на брат ми, щях да ви пратя трите обратно в килиите и да ви държа там, докато костите ви изгният. Вместо това смятам да ви взема с нас до Водните градини. Там има уроци, стига да имате ум да ги видите.

— Уроци ли? — каза Обара. — Виждала съм само голи деца.

— Да. Разказах историята на сир Бейлон, но не цялата. Докато децата пляскали в езерата, Денерис ги наблюдавала иззад портокаловите дървета и нещо я осенило. Не можела да различи знатните от низшите. Голи, всички били само деца. Всички невинни, всички нараними, всички заслужаващи дълъг живот, обич, закрила. „Това е твоето кралство — казала на своя син и наследник, — помни ги във всичко, което правиш.“ Собствената ми майка ми каза същите думи, когато бях достатъчно голям, за да напусна езерата. Лесно е за един принц да вдигне копията, но накрая децата плащат цената. Заради тях мъдрият принц няма да води война без сериозна причина, нито война, която не може да се надява, че ще спечели.

— Не съм сляп, нито съм глух — продължи той. — Знам, всички вярвате, че съм слаб, уплашен, крехък. Баща ви ме познаваше по-добре. Оберин винаги беше пепелянката. Смъртоносен, опасен, непредсказуем. Никой не смееше да го настъпи. Аз бях тревата. Приятна, отстъпчива, уханна, полюшваща се на всеки полъх. Кой се бои да ходи по тревата? Но тъкмо тревата крие пепелянката от враговете й и я приютява, докато удари. Двамата с баща ви действахме по-сплотено, отколкото знаете… но него вече го няма. Въпросът е мога ли да се доверя на дъщерите му, че ще ми служат вместо него?

Хота ги огледа една по една. Обара, груба и сурова, с гневните очи и кафява плъша коса. Нимерия, отпусната и изящна, с маслинена кожа, дългата й черна плитка вързана с жичка от тъмно злато. Тиен, синеока и руса, дете-жена с меките й длани и тихия кикот.

Тиен отговори заради трите.

— Неправенето на нищо е трудно, чичо. Възложи ни задача, каквато и да е задача, и ще видиш, че сме толкова верни и покорни, колкото би могъл да се надява всеки принц.

— Добре е, че го чувам — рече принцът. — Но думите са вятър. Вие сте дъщерите на брат ми и аз ви обичам, но съм разбрал, че не мога да ви се доверя. Искам клетвата ви. Ще ми се закълнете ли, че ще ми служите, че ще направите каквото ви заповядам?

— Ако трябва — каза лейди Ним.

— Тогава се закълнете сега, в гроба на баща ви.

Лицето на Обара помръкна.

— Ако не ми беше чичо…

— Аз съм вашият чичо. И вашият принц. Закълнете се или си вървете.

— Заклевам се — каза Тиен. — В гроба на баща ми.

— Заклевам се — каза лейди Ним. — В Оберин Мартел, Червената пепелянка на Дорн и по-добър мъж от теб.

— Да — каза Обара. — Аз също. В баща ми. Заклевам се.

Част от бремето се смъкна от раменете на принца. Хота видя как се отпусна в стола си. Протегна ръка, а принцеса Ариан се приближи до него и я хвана.

— Кажи им, татко.

Принц Доран вдиша хрипливо.

— Дорн все още има приятели в двора. Приятели, които ни казват неща, каквито не трябва да стигат до ушите ни. Тази покана, която ни прати Церсей, е уловка. Замисълът е Тристейн изобщо да не стигне до Кралски чертог. По пътя обратно, някъде по кралския път, групата на сир Бейлон ще бъде нападната от разбойници и моят син ще умре. Поканен съм в двора само за да стана свидетел на нападението със собствените си очи и така да оневиня кралицата. О, а тези разбойници? Те ще викат „Получовека, Получовека“, докато нападат. Сир Бейлон може би дори ще зърне Дяволчето, макар че никой друг няма да го види.

Арео Хота не би повярвал, че е възможно Пясъчните змии да бъдат потресени. Но го видя със собствените си очи.

— Седемте да са ни на помощ — прошепна Тиен. — Тристейн? Защо?

— Тази жена е луда — каза Обара. — Той е още момче.

— Това е чудовищно — заяви лейди Ним. — Не бих го повярвала, не и за рицар на Кралската гвардия.

— Те са се заклели да се подчиняват, също като капитана ми — каза принцът. — И аз имах своите съмнения, но всички видяхме как сир Бейлон се затрудни, когато предложих да отидем по море. Един кораб би осуетил всички приготовления на кралицата.

Лицето на Обара се зачерви.

— Върни ми копието, чичо. Церсей ни изпрати глава. Трябва да й върнем цял чувал.

Принц Доран вдигна ръка. Кокалчетата на пръстите му бяха тъмни като сливи, и почти толкова големи.

— Сир Бейлон е гост под покрива ми. Яде от моя хляб и от моята сол. Няма да му навредя. Не. Ще отидем до Водните градини, където ще чуе разказа на Мирцела и ще прати гарван до кралицата си. Момичето ще го помоли да залови мъжа, който я нарани. Ако е мъжът, за какъвто го смятам, Суан няма да може да откаже. Обара, ти ще го отведеш до Висока обител, за да хване Тъмната звезда в бърлогата му. Още не е дошло времето Дорн открито да се опълчи на Железния трон, тъй че на всяка цена трябва да върнем Мирцела на майка й, но аз няма да я придружа. Това ще е твоята задача, Нимерия. На Ланистърите няма да им хареса, както не им хареса, когато им пратих Оберин, но няма да посмеят да откажат. Нужен ни е глас в съвета и ухо в двора. Бъди предпазлива обаче. Кралски чертог е гнездо на змии.

Лейди Ним се усмихна.

— Е, чичо, знаеш, че обичам змии.

— А аз? — попита Тиен.

— Твоята майка беше септа. Оберин веднъж ми каза, че ти е чела от „Седемлъчата звезда“. Искам те и теб в Кралски чертог, но на другия хълм. Мечовете и Звездите са се реформирали и този нов Висш септон не е куклата, каквито бяха другите. Опитай се да се сближиш с него.

— Защо не? Бялото отива на тена ми. Изглеждам толкова… чиста.

— Добре — каза принцът. — Добре. Ако… ако се случат определени неща, ще известя всяка от вас. Някои неща в играта на тронове могат да се променят бързо.

— Знам, че няма да ни провалите, братовчедки. — Ариан отиде при всяка поред, хвана ръцете им, целуна ги леко по устните. — Обара, толкова пламенна. Нимерия, моя сестра. Тиен, миличко. Обичам ви всички. Слънцето на Дорн си отива с вас.

— Непокорими, неподвластни, несъкрушими — изрекоха в един глас Пясъчните змии.

Принцеса Ариан се задържа, след като братовчедките й напуснаха. Арео Хота също остана, както се полагаше.

— Дъщери са на баща си — каза принцът.

Малката принцеса се усмихна.

— Обериновци с цици.

Принц Доран се засмя. Хота толкова отдавна не го беше чувал да се смее, че почти бе забравил звука.

— Все пак според мен аз трябва да отида в Кралски чертог, а не лейди Ним — каза Ариан.

— Прекалено опасно е. Ти си наследничката ми, бъдещето на Дорн. Мястото ти е до мен. Много скоро ще имаш друга задача.

— Онова последното, за съобщението. Получил ли си новини?

Принц Доран й се усмихна потайно.

— От Лис. Голяма флота е събрана там, готова да отплава. Волантински кораби главно, карат армия. Никаква вест кои са или накъде може да тръгват. Говореше се за слонове.

— Не дракони?

— Слонове. Но е съвсем лесно да се скрие един млад дракон в трюма на голям ког. Денерис е най-уязвима по море. На нейно място бих крил себе си и намеренията си колкото може по-дълго, за да мога да взема Кралски чертог с изненада.

— Мислиш ли, че Куентин ще е с тях?

— Би могло. Или не. Ще разберем според това къде ще слязат, ако наистина Вестерос е целта им. Куентин ще я отведе нагоре по Зелената кръв, ако може. Но няма смисъл да го обсъждаме. Целуни ме. Тръгваме за Водните градини призори.

„Може да тръгнем по обед значи“, помисли Хота.

По-късно, когато Ариан си отиде, той остави дългата си брадва и вдигна принц Доран на леглото му.

— Докато Планината не разби черепа на брат ми, никой дорнец не беше загинал в тази Война на петимата крале — промълви тихо принцът, докато Хота го завиваше. — Кажи ми, капитане, мой позор ли е това, или слава?

— Не е моя работа да съдя за това, мой принце.

„Служи. Защитавай. Изпълнявай. Прости клетви за прости мъже.“ Само това знаеше.