Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (2)

Пролог

Човешка смрад изпълваше нощта.

Варгът, с изпъстрена от сянката сиво-кафява козина, спря под едно дърво и подуши. Въздишка на вятъра сред боровете донесе към него човешката воня, натрапваща се над по-смътните мириси на лисица и заек, на тюлен и елен, та и на вълк дори. И те бяха човешки миризми, знаеше варгът. Вмирисани стари кожи, зловоние на смърт и вкиснало, почти удавено под по-силната миризма на пушек, на кръв и гнило. Само човек смъкваше кожите от други зверове и носеше по себе си козината и космите им.

За разлика от вълците, варгите не се бояха от човеците. Омраза и глад се стегнаха на кълбо в корема му и той тихо изръмжа, в зов към едноокия си брат и малката си лукава сестра. Бягаше през дърветата, а спътниците му в глутницата го следваха неотлъчно по петите. Те също бяха уловили миризмата. Докато тичаше, виждаше и през техните очи и зърваше сам себе си напред. Дъхът на глутницата лъхаше топъл и бял от дългите сиви челюсти. Лед бе замръзнал между лапите им, корав като камък, но ловът вече почнал, плячката бе пред тях. „Плът — помисли варгът. — Месо.“

Човекът бе уязвимо същество. Голямо и силно, с добри и остри очи, ала с притъпено ухо и с глух за мирисите нос. Сърните, лосовете, че дори и зайците бяха по-бързи, а мечките и глиганите — по-свирепи в бой. Обаче в глутници хората бяха опасни. Щом се доближиха до плячката, варгът чу плач на кутре, пращене на заледилия се сняг под тромави човешки лапи, скърцане на твърди кожи и дрънчене на дълги сиви зъби, каквито носеха човеците.

„Мечове — изшепна глас в него. — Копия.“

Дърветата бяха пуснали ледени зъби, изпънати надолу от голите кафяви клони. Едноокият се вряза през шубраците и пръсна сняг. Глутницата го последва. Нагоре по хълма, надолу по другия склон, а после лесът се разтвори пред тях и разкри човеците. Едното същество бе женско. Увитото в козина вързопче, което притискаше до себе си, беше кутрето й. „Остави я за накрая — изшепна гласът, — мъжкарите са опасността.“ Ревяха си един на друг, както правеха човеците, но варгът надушваше страха им. Един имаше дървен зъб, висок колкото него. Хвърли го, ала ръката му трепереше и зъбът излетя нависоко.

Глутницата връхлетя.

Едноокият му брат събори зъбохвъргача на гръб в снега и му разкъса гърлото. Сестра му се шмугна зад другия мъжкар и го нападна отзад. Така женската и кутрето й останаха за него.

Тя също имаше зъб, малък и направен от кост, но го пусна, щом челюстите на варга се стегнаха около крака й. Щом падна, обгърна с ръце вресливото си кутре. Под животинските кожи женската бе само кожа и кости, но бозките й бяха пълни с мляко. Най-сладко беше месото на кутрето. Вълкът запази най-добрите късове за брат си. Около труповете замръзналият сняг ставаше розов и червен, докато глутницата пируваше.

На левги оттам, в малка колиба със сламен покрив с дупка за дима и под от здраво утъпкана пръст, Варамир потрепери, закашля се и облиза устни. Очите му бяха зачервени, устните му напукани, гърлото му — пресъхнало и раздрано, ала вкусът на кръв и тлъстина изпълваше устата му, макар подутият му корем да ревеше за храна. „Детска плът — помисли, спомнил си за Бъмп. — Човешко месо.“ Толкова ниско ли бе паднал, че да копнее за човешко месо? Можеше почти да чуе ръмженето на Хагон:

— Хора може да ядат плътта на зверове и зверове — плътта на хора, но човек, който яде плът на човек, е гнусна мерзост.

Мерзост. Открай време това бе любимата дума на Хагон. Мерзост, мерзост, мерзост. Да ядеш човешка плът беше мерзост, да се сношаваш като вълк с вълк беше мерзост, а да заграбиш тялото на друг човек бе най-голямата мерзост от всички. „Хагон беше слаб, плашеше го собствената му сила. Умря разплакан и сам, когато изтръгнах от него втория му живот.“ Варамир лично бе изгълтал сърцето му. „На много и много ме научи, а последното, което научих от него, бе вкусът на човешка плът.“

Онова беше като вълк обаче. Никога не беше ял месото на хора с човешки зъби. Но нямаше да му се зловиди за пира на глутницата му. Вълците бяха също толкова прегладнели като него, мършави и изтръпнали от студ, и гладни, а плячката… „двама мъже и жена, жена с бебе, побягнали от поражение към смърт. Тъй или инак, скоро щяха да загинат от студ или от глад. Така бе по-добре, по-бързо. Милост.“

— Милост — промълви той на глас.

Гърлото му бе раздрано, но беше хубаво да чуе човешки глас, та дори и собствения си. Въздухът миришеше на плесен и влага, подът бе студен и твърд, а огънят даваше повече дим, отколкото топлина. Доближи се до пламъците, колкото посмя. Кашляше и трепереше, хълбокът му пулсираше от отворилата се рана. Кръв се бе просмукала до коленете в кожените му панталони и бе засъхнала на твърда кафява кора.

Трън го беше предупредила, че може да стане така.

— Заших я колкото можах — беше рекла, — ама трябва да почиваш и да я оставиш да зарасте, че плътта ще се разкъса и пак ще зейне.

Трън бе последната от спътниците му, жена на копието, корава като стар корен, цялата с брадавици, обрулена от вятъра и сбръчкана. Другите ги бяха оставили по пътя. Един по един изоставаха или драпаха напред, запътени към старите си селца или към Млечна вода, или Твърдината, или към самотната смърт в леса. Варамир не знаеше, а и му беше все едно. „Трябваше да взема някого от тях, докато имах възможност. Един от близнаците или едрия мъж с нашареното с белези лице, или червенокосия младок.“ Беше го страх обаче. Някой от другите можеше да разбере какво става. После щяха да му се нахвърлят и да го убият. А и думите на Хагон го глождеха, тъй че бе пропуснал възможността.

След битката хиляди от тях се бяха тътрили през леса гладни, наплашени и бягащи от касапницата, развихрила се над тях при Вала. Някои бяха говорили за връщане в изоставените си домове, други — за втори щурм на портата, но повечето бяха объркани, без никаква представа накъде да тръгнат и какво да правят. Бяха избягали от враните в черните наметала и рицарите в сивата им стомана, но вече ги дебнеше още по-безмилостен враг. Ден след ден оставяха все повече трупове по пътя си. Някои умираха от глад, някои от студ или от болест. Други бяха избити от прежните си братя по оръжие, когато тръгнаха на юг с Манс Райдър, Краля отвъд Вала.

„Манс е паднал — казваха си един другиму оцелелите с отчаяни гласове, — Манс е пленен, Манс е мъртъв.“

— Харма е мъртва, а Манс е пленен, другите се разбягаха и ни оставиха — бе заявила Трън, докато шиеше раната му. — Тормунд, Ревливеца, Шестте кожи, всичките храбри щурмоваци. Къде са сега?

„Тя не ме познава — осъзна тогава Варамир. — А и защо?“ Без зверовете си не приличаше на велик мъж. „Бях Варамир Шестте кожи, който кършеше хляб с Манс Райдър.“ Беше се нарекъл Варамир още на десет. „Име като за господар, име за песни, могъщо име и страховито.“ А бе побягнал от враните като подплашен заек. Страшният лорд Варамир се бе оказал страхливец, но не можеше да понесе тя да узнае това, тъй че каза на жената на копието, че името му е Хагон. После се питаше защо точно това име бе дошло на езика му от всички, които можеше да си избере. „Изядох сърцето му и изпих кръвта му, а той все още ме терзае.“

Един ден, както бягаха, ги догони ездач, препуснал в галоп на мършав бял кон, и им ревна, че всички трябвало да тръгнат за Млечна вода, че Ревливеца събирал воини да прехвърлят Моста на черепите и да завземат Сенчестата кула. Мнозина го последваха, повечето — не. После някакъв мрачен воин в кожи и янтар минаваше от огнище на огнище и подканяше всички оцелели да се запътят на север и да намерят убежище в долината на Денн. Защо смяташе, че там ще са в безопасност, след като самите Денн бяха напуснали мястото, Варамир така и не разбра, но го последваха стотици. Други стотици тръгнаха подир горската вещица, получила видение за кораби, идещи да откарат свободния народ на юг.

— Морето трябва да потърсим! — викна Майка Къртица и следовниците й свърнаха на изток.

Варамир можеше да е сред тях, само да беше по-силен. Обаче морето беше сиво, студено и далечно и той знаеше, че така и няма да доживее да го види. Девет пъти беше умрял и издъхвал, но това сега щеше да е истинската му смърт. „Наметало от катерича кожа — спомни си. — Наръга ме с нож заради едно наметало от катерича кожа.“

Собственичката му бе мъртва, тилът й — размазан на червена каша, наръсена с парчета кост, но наметалото й изглеждаше топло и дебело. Валеше сняг, а Варамир бе изгубил наметалата си при Вала. Кожите му за спане и вълнените му долни дрехи, ботушите от овча кожа и обшитите с козина ръкавици, запасите му от медовина и скътана храна, кичурите коса, които взимаше от жените, с които спеше, даже златните гривни, които Манс му беше дал — всичко бе изгубено и захвърлено. „Изгарях и умирах, а после бягах, побъркан от болка и ужас.“ Споменът все още го караше да се срамува, ала не беше сам. Други също бяха побягнали, стотици, хиляди. Битката бе изгубена. Рицарите бяха дошли, несъкрушими в стоманата си, и избиваха всеки, който останеше да се бие. Изборът бе да побегнеш или да умреш.

Не беше лесно да надпревариш смъртта обаче. Тъй че щом се натъкна на мъртвата в леса, Варамир коленичи да смъкне наметалото от нея и така и не видя момчето, когато изскочи от скривалището си да забие дългия нож в хълбока му и да изтръгне наметалото от стисналите го пръсти.

— Майка му — каза му Трън по-късно, след като момчето избяга. — Беше наметалото на майка му и като те видя да я крадеш…

— Тя беше мъртва — отвърна Варамир и изохка, щом костената й игла прониза плътта му. — Някой й беше разбил главата. Някоя врана.

— Не врана. Ония от Рогова стъпка, дето табаните им са като копита. Видях го. — Иглата й дръпна плътта и затвори раната на хълбока му. — Диваци, а кой е останал да ги усмири? — „Никой. Щом Манс е мъртъв, свободният народ е обречен.“ Денн, великаните и Рогова стъпка, обитателите на пещери с наострените им зъби и хората от западния бряг с колесниците им от кост… всички те също бяха обречени. Дори враните. Те можеше и да не го знаят още, но и кучите синове с черните наметала щяха да погинат с останалите. Врагът идеше.

Грубият глас на Хагон отекна в главата му:

— Дванайсет смърти ще умреш, момче, и всяка една ще боли… ала щом дойде истинската смърт, пак ще живееш. Вторият живот е по-прост и по-сладък, викат.

Варамир Шестте кожи много скоро щеше да научи истината за това. Усещаше вкуса на истинската си смърт в лютивия дим, надвиснал във въздуха, усещаше я в жежкото под пръстите си, щом пъхнеше ръка под дрехите си да напипа раната. Мразът обаче също бе вътре в него, дълбоко в костите му. Този път студът щеше да го убие.

Последната му смърт беше от огън. „Изгорях.“ Отпървом, в объркването си, бе помислил, че някой стрелец на Вала го е пронизал с огнена стрела… но огънят бе вътре в него, поглъщаше го. А болката…

Бе умрял девет пъти преди това. Веднъж бе умрял промушен от копие, веднъж от мечи зъби в гърлото му, а веднъж — окъпан в кръв, докато изтръгваше мъртвородено кутре. Първата си смърт умря едва на шест, когато брадвата на баща му разцепи черепа му. Дори онова не беше толкова мъчително като огъня във вътрешностите му, запращял по крилете му да го погълне. Когато се опита да излети от него, ужасът раздуха пламъците и ги разгоря още по-знойни. В един момент кръжеше над Вала и орловите му очи зърваха движенията на мъжете долу. После пламъците направиха сърцето му на черен въглен и отпратиха духа му с писък обратно в кожата му, и за малко той полудя. Дори само споменът стигаше да го накара да потръпне.

Забеляза, че огънят е загаснал.

Само сива и черна купчина овъглено дърво бе останала, с няколко въглена мъждукащи в пепелта. „Още има дим, трябва само дърво.“ Стиснал зъби да надмогне студа, Варамир се добра до накършените клони, сбрани от Трън, преди да излезе на лов, и хвърли няколко съчки върху пепелта.

— Хвани се — изграчи. — Разпали се!

Задуха в жарта и зареди безмълвна молитва към безименните богове на дърво, на хълм и поле.

Боговете не отвърнаха. След малко димът също спря да се вдига. Малката колиба започна да изстива. Варамир нямаше кремък, нито прахан, нито огниво. Така и нямаше да успее да накара огъня да се разпали отново, не и сам.

— Трън — извика с хриплив, изтънял от болка глас. — Трън!

Брадичката й беше остра, а носът — сплескан и имаше бенка на едната буза, с четири тъмни косъма, израснали от нея. Грозно лице и сурово, и все пак бе готов толкова много да даде, само да я зърне на прага на колибата. „Трябваше да я взема, преди да тръгне.“ От колко време я нямаше? Два дни? Три? Варамир не беше сигурен. В колибата бе тъмно, а той се беше унасял в сън и пробуждал, без да знае дали навън е ден, или е нощ.

— Почакай — беше му казала. — Ще се върна с храна.

И той като глупак чакаше и сънуваше Хагон, Бъмп и всички грехове, които бе извършил в дългия си живот, но дни и нощи бяха отминали, а Трън не се беше завърнала. „Няма да се върне.“ Варамир се зачуди дали сам не се е издал. Можеше ли да е разбрала какво си мисли само като го е погледнала, или беше бълнувал в трескавия си сън?

„Мерзост“, чу да говори Хагон. Сякаш беше ей тук, в същата тая колиба.

— Тя е просто жена на копието — отвърна му Варамир. — Аз съм велик мъж. Аз съм Варамир, варгът, превъплъщенецът, и не е редно тя да живее, а аз да умра.

Никой не му отвърна. Нямаше кой. Трън си бе отишла. Изоставила го беше и тя, като всички други.

Собствената му майка също го бе изоставила. „Плака за Бъмп, но за мене така и не плака.“ Заранта, когато баща му го измъкна от постелята да го заведе при Хагон, тя дори не го и погледна. Беше врещял и ритал, когато го повлякоха в леса, докато баща му не го зашлеви и не му каза да млъкне.

— Мястото ти е при твоя вид — само това рече, когато го хвърли в нозете на Хагон.

„Не грешеше — помисли Варамир и потръпна. — На много ме научи Хагон, че и отгоре. Научи ме как да ловя дивеч и риба, как да изкормя труп и да обезкостя риба, как да си намирам пътя из леса. И ме научи как да живея като варг, и на тайните на превъплъщенеца, макар дарбата ми да бе по-силна от неговата.“

Години по-късно се бе опитал да намери родителите си, да им каже, че техният Лъмп е станал великият Варамир Шестте кожи, ала и двамата бяха мъртви и изгорени. „Отиде си в дърветата и потоците, в камъните и земята си отиде. На пръст и пепел стана.“ Това каза горската вещица на майка му в деня, в който Бъмп умря. Лъмп^[1] не искаше да е бучка спечена пръст. Момчето мечтаеше за ден, когато бардове ще пеят за подвизите му и красиви момичета ще го целуват. „Когато порасна, ще стана Кралят отвъд Вала“, беше си обещал Лъмп. Така и не стана, но се бе доближил. Варамир Шестте кожи бе име, вдъхващо страх у хората. В бой яздеше снежнобяла мечка, висока тринайсет стъпки, държеше обвързани към себе си три вълка и една скална котка и седеше от дясната страна на Манс Райдър. „Тъкмо Манс ме доведе тук. Не трябваше да го слушам. Трябваше да се шмугна в мечката си и да го разкъсам на парчета.“

Преди Манс Варамир Шестте кожи бе нещо като господар. Живееше сам в голяма къща от мъх, глина и окастрени дънери, която преди това беше на Хагон, а зверовете му прислужваха. Дузина села му плащаха дан в хляб, сол и сайдер, носеха му плодове и зеленчуци от градините си. Пожелаеше ли жена, пращаше скалната си котка да я издебне и на което и момиче да хвърлеше око, идваше покорно в постелята му. Варамир им даваше семето си, взимаше кичур от косата им, за да ги помни по него, и ги връщаше. От време на време по някой селски герой идваше с копие в ръка да убие човека звяр и да спаси сестра, любима или дъщеря. Тях той убиваше, но жените не нараняваше никога. Някои дори го благословиха с деца. „Дребосъци. Малки, слаби същества като Лъмп и нито едно с дарбата.“

Страхът го вдигна на крака. Зави му се свят. Стиснал хълбока си да запуши капещата от раната кръв, Варамир залитна към прага и дръпна опърпаната кожа. Озова се пред бяла стена. Сняг. Нищо чудно, че беше станало толкова тъмно и запушено вътре. Падналият сняг бе затрупал колибата.

Варамир натисна и снегът поддаде и се разсипа, още мек и мокър.

Нощта беше бяла като смърт. Тънки бледи облаци кръжаха в кротък танц покрай сребристата луна под хладния поглед на хиляди звезди. Видя гърбиците на други колиби под преспите сняг, а зад тях — бледата сянка на язово дърво, бронирано в лед. На юг и на изток хълмовете бяха необятна бяла пустош, по която не се движеше нищо, ако не се броеше навяваният от вятъра сняг.

— Трън — извика немощно Варамир, зачуден колко може да се е отдалечила. — Трън. Къде си?

Някъде отдалече му отвърна вълчи вой.

Варамир потръпна. Познаваше този вой толкова добре, колкото майката на Лъмп познаваше някога гласа му. Едноокия. Най-старият от тримата му, най-големият, най-свирепият. Крадливеца беше по-стегнат, по-бърз, по-млад, Хитрата — по-лукава, но и двамата имаха страх от Едноокия. Старият вълк беше неустрашим, неумолим и жесток.

Варамир бе изгубил власт над другите си зверове в агонията на орловата смърт. Скалната му котка побягна в леса, а снежната му мечка обърна ноктите си срещу хората наоколо — разкъса четирима мъже, преди да падне пронизана от копие. Щеше да убие и Варамир, ако я беше доближил. Мечката го мразеше, гневеше се всеки път, когато влезеше в кожата й или се качваше на гърба й.

Вълците му обаче…

„Моите братя. Глутницата ми.“ Не една студена нощ беше спал с вълците си, косматите им тела около него да му пазят топло. „Когато умра, ще пируват с плътта ми и ще оставят само кокали да срещнат пролетното топене.“ Мисълта бе странно утешителна. Вълците често му бяха носили храна, докато скитаха. Изглеждаше съвсем уместно и той да ги нахрани накрая. Като нищо можеше да започне втория си живот, разкъсвайки топлата мъртва плът на собствения си труп.

Псетата бяха най-лесните същества, с които да се обвържеш. Живееха толкова близо до хората, че бяха почти очовечени. Да се пъхнеш в кожата на псе бе като да обуеш стар ботуш, омекнал от носене. Както един ботуш е оформен да побере крак, така едно псе е оформено да приеме нашийник, макар и нашийник невидим за човешко око. Вълците бяха по-трудни. Човек можеше да се сприятели с вълк, дори да прекърши волята на вълк, но никой човек не можеше истински да опитоми вълк.

— Вълците и жените се свързват до живот — казваше Хагон. — Вземеш един и това е венчаване. Вълкът е част от теб от този ден насетне и ти си част от него. И двамата ще се промените.

Други зверове е най-добре да не закачаш, казваше му ловецът. Котките са суетни и жестоки, винаги готови да се обърнат срещу теб. Лосовете и сърните са плячка. Носи ли твърде дълго кожите им, и най-храбрият мъж става страхливец. Мечки, глигани, язовци, невестулки… Такива Хагон не понасяше.

— Някои кожи е най-добре никога да не носиш, момче. Няма да ти хареса това, в което ще се превърнеш. — Птиците бяха най-зле, ако го слушаше човек. — Хората не са създадени да напускат земята. Поживееш ли много дълго в облаците, никога вече няма да ти се доще да се върнеш долу. Дори в собствените си кожи седят отвеяни, зазяпани в проклетото синьо.

Не всички превъплъщенци изпитваха същото обаче. Веднъж, докато бе още на десет, Хагон го беше завел на едно тяхно сборище. Варгите бяха най-многобройните в тази компания, вълчите братя, но за момчето други се оказаха по-странни и по-обаятелни. Борок толкова много приличаше на глигана си, че само бивните му липсваха, Орелл си имаше своя орел, Бриар — нейната скална котка (още като ги видя, на Лъмп му се дощя да си има скална котка), жената коза Гризела…

Обаче никой от тях не бе толкова силен като Варамир Шестте кожи, нито дори като Хагон, висок, мрачен и с корави като камък длани. Ловецът умря разплакан, след като Варамир му взе Сива кожа, пропъди го, за да си присвои звяра. „Няма втори живот за тебе, старче.“ Варамир Три кожи се наричаше тогава. Със Сива кожа станаха четири, макар че старият вълк беше немощен и почти беззъб и скоро последва Хагон в смъртта.

Варамир можеше да вземе всеки звяр, който поиска, да го подчини на волята си и да направи плътта му своя. Псе или вълк, мечка или язовец…

„Трън“, сети се той.

Хагон щеше да го нарече мерзост, най-черния грях от всички, но Хагон беше мъртъв, изяден и изгорен. Манс също щеше да го прокълне, но Манс беше убит или пленен. „Никой изобщо няма да разбере. Ще бъда Трън, жената на копието, а Варамир Шестте кожи ще е мъртъв.“ Дарбата му вероятно щеше да загине с тялото му. Щеше да загуби вълците си и да преживее останалите си дни като мършава покрита с брадавици жена… но щеше да живее. „Ако се върне. Ако още съм достатъчно силен да я взема.“

Причерня му и падна на колене, ръцете му затънаха в снега. Почна да го тъпче в устата си, затърка го по брадата и напуканите си устни, загълта жадно. Водата беше толкова студена, че чак пареше, и той отново осъзна, че изгаря.

Стопеният сняг само усили глада му. За храна копнееше коремът му, не за вода. Снегът бе спрял, но вятърът се усили, изпълни въздуха с кристалчета и запердаши в лицето му. Варамир залиташе из преспите, а раната на хълбока му се отваряше и затваряше. Дъхът му излизаше на раздран бял облак.

Стигна до язовото дърво и намери паднал клон, достатъчно дълъг за патерица. Стисна го и закрета към най-близката колиба. Селяните все трябва да бяха забравили нещо… спаружени ябълки, гранясало сушено месо, каквото и да е, само да го опази жив, докато Трън се върне.

Почти беше стигнал, когато патерицата се прекърши под тежестта му и краката му поддадоха.

Колко дълго лежа, докато кръвта му багреше снега в червено, нямаше как да разбере. „Снегът ще ме погребе.“ Щеше да е кротка смърт. „Казват, че ти става топло към края, топло и ти се спи.“ Щеше да е добре да почувства отново топлина, макар да го натъжаваше мисълта, че никога вече няма да види зелените земи, топлите земи отвъд Вала, за които пееше Манс.

— Светът отвъд Вала не е за нашия вид — казваше Хагон. — Свободният народ се бои от превъплъщенците, но също тъй ни и зачита. На юг от Вала коленичещите ни гонят и колят като прасета.

„Ти ме предупреди — помисли Варамир, — но също така ми показа Източен страж.“ Не можеше да е бил на повече от десет. Хагон размени десет наниза янтар и една шейна животински кожи за шест меха вино, буца сол и едно медно котле. Източен страж беше по-добро място за размяна от Черен замък. Там идваха корабите, натоварени със стоки от приказните отвъдморски земи. Враните знаеха Хагон като ловец и приятел на Нощния страж и ги радваше вестта, която носеше за живот отвъд техния Вал. Някои го знаеха и като превъплъщенец, но никой не говореше за това. Тъкмо там, на Източен крайморски страж, някогашното момче замечта за първи път за топлия юг.

Варамир усещаше как снежинките се стапят на челото му. „Не е толкова лошо като изгарянето. Нека заспя и да не се събудя изобщо повече, нека почне вторият ми живот.“ Вълците му вече бяха близо. Усещаше ги. Щеше да остави зад себе си тази немощна плът и да се слее с тях, да ловува в нощта и да вие към луната. Варгът щеше да се превърне в истински вълк. „Кой обаче?“

Не и Хитрата. Хагон щеше да го нарече мерзост, но Варамир често се беше пъхал в кожата й, докато Едноокия я качваше. Обаче не искаше да прекара новия си живот като кучка, освен ако нямаше друг избор. Крадливеца може би щеше да го устрои по-добре, по-младият мъжкар… макар че Едноокия беше по-едър, по-неустрашим и тъкмо Едноокия качваше Хитрата всеки път, щом тя се разгонеше.

— Казват, че забравяш — каза му Хагон няколко седмици преди смъртта си. — Когато плътта на човек умре, духът му заживява в звяра, но всеки ден паметта му гасне и звярът става малко по-малко варг, малко повече вълк, докато от човека не остане нищо и само звярът остава.

Варамир знаеше, че това е самата истина. Когато завладя някогашната птица на Орелл, усети гнева на другия превъплъщенец от присъствието му. Орелл беше убит от враната ренегат Джон Сняг и омразата към убиеца му бе толкова силна, че самият Варамир се усети, че мрази момчето звяр. Беше разбрал какво представлява Сняг в мига, в който видя онова грамадно бяло вълчище да се прокрадва тихо край него. Един превъплъщенец винаги може да усети друг. „Манс трябваше да ми позволи да взема вълчището. Щеше да е втори живот, достоен за крал.“ Можеше да го направи, не се съмняваше. Дарбата у Сняг беше силна, но младокът бе необучен, все още се бореше с естеството си, след като трябваше да ликува от него.

Ясно виждаше червените очи на язовото дърво, зяпнали към него от белия ствол. „Боговете ме преценяват.“ Полазиха го тръпки. Беше вършил лоши неща, ужасни неща. Беше крал, убивал, изнасилвал. Беше ял човешка плът и бе лочил кръвта на издъхващи хора, бликнала червена и топла от разкъсаните им гърла. Дебнал беше врагове из леса, убивал ги беше, докато спят, с нокти беше изтръгвал червата им и ги беше пръскал по калната пръст. „Колко вкусно беше месото им.“

— Онова беше звярът, не аз — промълви с дрезгав шепот. — Беше дарбата, която ми дадохте.

Боговете не отвърнаха. Дъхът му увисна бял и мъглив във въздуха. Усещаше леда, стягащ се по брадата му. Варамир Шестте кожи затвори очи.

Засънува стар сън, за колиба край морето, три скимтящи псета и сълзи на жена.

„Бъмп. Тя плаче за Бъмп, но така и не плака за мен.“

Лъмп се беше родил месец преждевременно и боледуваше толкова често, че никой не очакваше да оживее. Майка му изчака да стане почти на четири, преди да му даде подходящо име, но дотогава бе станало много късно. Цялото село бе почнало да го нарича Лъмп, както го бе нарекла сестра му Меха, докато още беше в корема на мама. Меха бе дала името и на Бъмп, но малкото братче на Лъмп се беше родило в точното време, червено и здраво, и сучеше жадно от мамината гръд. Тя щеше да го нарече на тате. „Но той умря. Умря, когато беше на две, а аз бях на шест, три дни преди да ги навърши.“

— Малкият ти вече е с боговете — каза горската вещица на майка му, когато тя заплака. — Никога вече няма да го боли, никога няма да гладува, нито да плаче. Боговете го взеха в земята, в дърветата. Боговете са навсякъде около нас, в скали и потоци, в птици и зверове. Твоят Бъмп отиде да се слее с тях. Ще е светът и всичко, което е в него.

Думите на старицата се бяха врязали в Лъмп като нож. „Бъмп вижда. Гледа ме. Знае.“ Лъмп не можеше да се скрие от него, не можеше да се пъхне зад полите на мама или да побегне с псетата и да се спаси от гнева на татко. Псетата. Рязана опашка, Душещия, Ръмжилото. „Добри псета бяха. Бяха ми приятели.“

Когато баща му завари псетата да душат около тялото на Бъмп, нямаше как да разбере кое от тях го е направило, тъй че вдигна брадвата си и срещу трите. Ръцете му трепереха толкова, че трябваха два удара, за да усмири Душещия, и четири, за да свали Ръмжилото. Миризмата на кръв надвисна тежко във въздуха и квиченето на умиращите псета беше ужасно, но Рязана опашка все пак дойде, когато баща му го повика. Беше най-старото куче и тренировката надмогна ужаса му. Докато Лъмп се пъхне в кожата му, беше много късно.

„Не, тате, моля те“, опита се да каже, но псетата не говореха човешка реч, тъй че излезе само жалко скимтене. Брадвата се вряза в черепа на старото псе, а момчето в колибата нададе писък. „Така разбраха.“ Два дни по-късно баща му го завлече в горите. Носеше брадвата си, тъй че Лъмп си помисли, че е решил да го убие също като псетата. Но го даде на Хагон.

Варамир се събуди внезапно. Целият трепереше.

— Ставай — крещеше някакъв глас, — ставай, трябва да тръгваме. Те са стотици.

Снегът го беше загърнал с корава бяла завивка. „Толкова е студено.“ Понечи да се раздвижи и откри, че ръката му е залепнала за земята. Остави парче кожа, щом я дръпна.

— Стани! — изкрещя тя отново. — Те идат!

Беше се върнала. Държеше го за раменете, разтърсваше го и крещеше в лицето му. Варамир надуши дъха й и усети топлината му по изтръпналите си от студа страни. „Сега — помисли. — Направи го сега или умри.“

Събра всичката сила, която все още бе в него, изскочи от кожата си и се натика в нея.

Трън изви гръб и запищя.

Мерзост. Тя ли беше това, или той, или Хагон? Така и не разбра. Старата му плът се свлече в снежната пряспа, щом пръстите й се отпуснаха. Жената на копието се загърчи бясно и запищя. Скалната му котка често се бореше диво с него, а бялата мечка почти се побъркваше в началото, блъскаше в дървета, скали и в пустия въздух, но това бе още по-лошо.

— Махай се, махай се! — чу как извика устата й.

Тялото й залитна, падна и се надигна отново, ръцете й махаха, краката й се мятаха в нелеп танц, докато духът му и нейният дух се бореха за плътта. Тя засмука глътка леден въздух и Варамир за миг се опияни от вкуса и заликува от силата на това младо тяло, преди зъбите й да щракнат и да напълнят устата му с кръв. Тя вдигна ръце към лицето му. Той се опита да ги избута надолу, но ръцете не искаха да му се подчинят, а тя забиваше нокти в очите му. „Мерзост“, спомни си той, докато се давеше в кръв, болка и лудост. Когато понечи да изкрещи, тя изплю езика си.

Белият свят се завъртя и пропадна. За миг сякаш беше в язовото дърво, зяпнал през издълбани червени очи как един издъхващ мъж вяло се гърчи на земята, а една полудяла жена се лута сляпа и цялата в кръв под луната, как плаче с червени сълзи и раздира дрехите си. После двамата изчезнаха и той вече се извисяваше, стапяше се и духът му се понесе в студения вятър. Беше в снега и в облаците, беше лястовица, катерица, дъб. Рогат бухал прелетя тихо между дърветата, подгонил заек. Варамир беше в бухала, в заека, в дърветата. Дълбоко в замръзналата земя червеи ровеха слепешком в тъмното, а той беше и в тях. „Аз съм дървото и всичко, което е в него“, помисли ликуващо. Сто гарвана се понесоха във въздуха и заграчиха, щом го усетиха как премина през тях. Грамаден лос нададе тръбен рев и вся смут в присвилите се на гърба му деца. Заспало вълчище вдигна глава и изръмжа на пустия въздух. Преди сърцата им да забият отново, той вече ги беше подминал, за да подири своите, Едноокия, Хитрата и Крадливеца, да подири глутницата си. Вълците му щяха да го спасят.

Това бе последната му мисъл като човек.

Истинската смърт дойде внезапно. Усети как го удари студът все едно, че се бе гмурнал в ледените води на замръзнало езеро. След това се усети, че тича по огрените от лунна светлина снегове с глутницата по петите му. Половината свят бе помръкнал. „Едноокия“, разбра той. Излая, а Хитрата и Крадливеца му отвърнаха.

Щом стигнаха билото, спряха. „Трън“, спомни си той и част от него изпита скръб заради изгубеното, а друга част — разкаяние за стореното. Долу светът бе станал на лед. Пръсти скреж бавно лазеха нагоре по язовото дърво и се пресягаха един към друг. Запустялото село вече не беше пусто. Синеоки сенки крачеха сред купчините сняг. Някои носеха кафяво, някои — черно, а някои бяха голи и плътта им бе станала бяла като сняг. Вятър завъздиша сред хълмовете, натежал от миризмите им: мъртва плът, засъхнала кръв, кожи, които воняха на плесен, гнило и пикня. Хитрата изръмжа и оголи зъби, козината й настръхна. „Не човеци. Не плячка. Тези не.“

Съществата долу се движеха, но не живееха. Едно по едно заповдигаха глави към трите вълка на хълма. Последното, което погледна нагоре, бе доскорошната Трън. Беше облечена във вълна и кожи, а над това бе загърната в бял скреж, който пращеше, щом помръднеше, и лъщеше на лунната светлина. Розови ледунки висяха от пръстите й, десет дълги ножа замръзнала кръв. А в дупките на мястото на очите й мъждукаше бледа синкава светлина и придаваше на грубите й черти зловеща красота, каквато никога не бяха познавали приживе.

„Тя ме вижда.“