Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (59)

Тирион

Лечителят влезе в палатката и замърмори шеги, но едно подушване на мръсния въздух и един поглед към Йезан зо Кагаз сложиха край на това.

— Бялата кобила — каза на Сладкиши.

„То пък голямата изненада — помисли Тирион. — Кой можеше да се сети? Освен всеки човек с нос и мен с половин такъв.“ Йезан гореше от треска и се гърчеше в собствените си изпражнения. Бяха станали на кафява слуз, зацапана с кръв… а на Йоло и Пени се падаше да бършат пожълтелия му задник. Дори и с помощ господарят им не можеше да се вдигне на крака; отпадащата му сила едва стигаше да се обърне на една страна.

— Уменията ми няма да помогнат тук — заяви лечителят. — Животът на благородния Йезан е в ръцете на боговете. Охлаждайте го колкото можете. Според някои помага. Носете му вода. — Заразените от бялата кобила винаги бяха жадни, изпиваха цели ведра между разстройствата. — Чиста прясна вода, колкото може да изпие.

— Не речна — каза Сладкиши.

— В никакъв случай. — След което лечителят избяга.

„Ние също трябва да избягаме“, помисли Тирион. Беше роб със златен нашийник с малки звънчета, които весело подрънкваха при всяка стъпка. „Едно от специалните съкровища на Йезан. Чест, неотличима от смъртна присъда.“ Йезан зо Кагаз обичаше да държи любимците си близо до себе си, тъй че на Йоло, Пени, Сладкиши и другите му съкровища се падна да се грижат за него, щом се разболя.

„Горкият Йезан.“ Лордът на лойта не беше толкова лош като за господар, Сладкиши се оказа прав за това. Докато слугуваше на нощните му пирове, Тирион се увери, че Йезан е от най-изтъкнатите юнкайски лордове, които държаха да се уважи мирът с Мийрийн. Повечето други само изчакваха да дойдат войските на Волантис. Неколцина настояваха да щурмуват града веднага, та юнкайците да не им отнемат славата и най-добрата част от плячката. Йезан нямаше да участва в това. Нито щеше да се съгласи да върнат мийрийнските заложници с требушет, като беше предложил наемникът Кървавата брада.

Но много и много можеше да се промени за два дни. Преди два дни Дойка беше в цветущо здраве. Преди два дни Йезан още не беше чул призрачния тропот на копитата на бялата кобила. Преди два дни флотилиите на Стар Волантис бяха на два дни път. А сега…

— Йезан ще умре ли? — попита Пени с онова нейно гласче „моля те, кажи ми, че няма“.

— Всички ще умрем.

— От течението имам предвид.

Сладкиши ги погледна с отчаяние.

— Йезан не трябва да умре.

Хермафродитът погали челото на гигантския им господар и избута назад мократа му от пот коса. Юнкаецът простена и по краката му потече нов порой кафява вода. Постелята му беше оцапана и вмирисана, но нямаше как да го преместят.

— Някои господари освобождават робите си, когато умират — каза Пени.

Сладкиши се изсмя насила. Грозен звук.

— Само любимците. Освобождават ги от злочестините на света, за да придружат възлюбения си господар в гроба и да му служат в отвъдния живот.

„Сладкиши би трябвало да знае. Първо ще прережат неговото гърло.“

Момчето-козел се обади:

— Сребърната кралица…

— Сребърната кралица е мъртва — настоя Сладкиши. — Забрави я! Драконът я отнесе през реката. Удавила се е в Дотракското море.

— Не можеш да се удавиш в трева — отвърна момчето-козел.

— Ако бяхме свободни, можеше да намерим кралицата — каза Пени. — Или поне да идем да я потърсим.

„Ти на кучето и аз на свинята, гоним дракон из Дотракското море.“ Тирион се почеса по половината нос, за да не се изсмее.

— Точно този дракон вече е показал склонност към печено свинско. А печено джудже е два пъти по-вкусно.

— Само казах — тъжно отрони Пени. — А можем да отплаваме далече. Вече пак има кораби, след като войната свърши.

„Дали свърши?“ Тирион беше склонен да се съмнява в това. Подписани бяха пергаменти, но войните не се водеха на пергаменти.

— Бихме могли да отплаваме към Карт — продължи Пени. — Улиците там са настлани с нефрит, казваше брат ми. Градските стени са едно от чудесата на света. Когато играем в Карт, злато и сребро ще се сипят на дъжд върху нас, ще видиш.

— Някои от корабите в залива са картски — напомни й Тирион. — Ломас Дългата крачка е видял стените на Карт. Неговите книги ми стигат. По̀ на изток нямам намерение да ходя.

Сладкиши избърса с мокър парцал пламналото от треската лице на Йезан.

— Йезан трябва да живее. Иначе всички ще умрем с него. Бялата кобила не отнася всеки ездач. Господарят ще се съвземе.

Беше явна лъжа. Щеше да е чудо, ако Йезан преживееше още един ден. Лордът на лойта вече умираше от отвратителната болест, която беше прихванал в Соторос според Тирион. Това щеше само да ускори края му. „Милост всъщност.“

— Лечителят каза, че му трябва чиста вода. Ще се погрижим за това.

— Добре. — Сладкиши беше притеснен. Не беше само страхът, ще му прережат гърлото. От съкровищата на Йезан само той като че ли се беше привързал искрено към грамадния им господар.

— Пени, ела с мен. — Тирион дръпна платнището и я изведе в горещината на мийрийнското утро. Въздухът беше душен и потискащ, но все пак облекчение от зловонията на пот, изпражнения и болест, изпълнили пищния павилион на Йезан.

— Водата ще помогне на господаря — каза Пени. — Така каза лечителят. Сладка чиста вода.

— Сладката чиста вода не помогна на Дойка. — „Горкият Дойка.“ Войниците на Йезан го бяха хвърлили в колата за извозване на трупове предната вечер по здрач, поредната жертва на бялата кобила. При положение че умираха толкова много хора, никой не обръщаше много внимание на поредния мъртвец, особено на толкова презиран човек като Дойка. Другите роби на Йезан бяха отказали да се доближат до надзирателя, след като започнаха пристъпите, тъй че на Тирион се падна да се грижи за него. „Разредено вино и подсладена вода с лимонче, и малко хубава гореща супичка от кучешки опашки и резенчета гъба в бульона. Изгълтай ги, Дойчице, тази говняна вода, дето цвърчи от задника ти, трябва да се подмени.“ Последната дума на Дойката беше: „Не.“ Последните думи, които чу изобщо, бяха: „Един Ланистър винаги плаща дълговете си.“

Тирион беше скрил тази истина от Пени, но трябваше да разбере как стоят нещата с господаря им.

— Ще се изненадам, ако Йезан доживее до изгрев-слънце.

Тя го стисна за ръката.

— Какво ще стане с нас?

— Има наследници. Племенници. — Четирима такива бяха дошли с Йезан от Юнкай, за да командват робите му войници. Един беше мъртъв, убит от наемници на Таргариен по време на излаз. Другите трима щяха да си поделят множеството жълти роби, най-вероятно. Дали някой от племенниците споделяше привързаността на Йезан към сакати, сбърканяци и уроди, не беше толкова сигурно. — Един от тях вероятно ще ни наследи. И вероятно ще се окажем пак на тържищния подиум.

— Не. — Очите й се разшириха. — Не това! Само не това!

— И на мен не ми се нрави.

На няколко крачки от павилиона шестима роби войници на Йезан бяха наклякали на земята, хвърляха ашици и си подаваха мях вино. Единият беше сержантът, когото наричаха Белега, зло добиче с глава гладка като речен камък и рамене като на вол. „И умът му е като на вол.“

Тирион се заклатушка към тях.

— Белег — викна му отдалече, — благородният Йезан има нужда от прясна чиста вода. Вземи двама и донесете колкото ведра можете да вземете. И по-бързо.

Войниците прекъснаха играта. Белега се надигна, намръщил чело.

— Какво каза, джудже? За какъв се мислиш?

— За никакъв. Аз съм Йоло. От съкровищата на господаря ни. Направи каквото ти казах.

Войниците се разсмяха.

— Хайде, Белег — подигра се един. — И по-бързо. Маймуната на Йезан ти заповяда.

— Не можеш да заповядваш на войници — изръмжа Белега.

— Войници ли? — Тирион се направи на учуден. — Виждам само роби тук. Носиш нашийник на врата, същия като моя.

Свирепият удар на Белега с опакото на ръката го събори на земята и му сцепи устната.

— Нося нашийника на Йезан. Не твоя.

Тирион избърса кръвта от устната си. Пени му помогна да се изправи.

— Сладкиши каза, че на господаря му трябва вода — изхленчи Йоло.

— Сладкиши да се шиба. Направен е за това. Не изпълняваме заповеди на сбърканяци.

„Знам“, помисли Тирион. Дори сред робите имаше лордове и селяци, както вече беше научил. Хермафродитът отдавна бе станал специалният любимец на господаря им, глезен и облагодетелстван, и другите роби на Йезан го мразеха заради това.

Войниците бяха свикнали да получават заповеди от господарите си и от надзирателя си. Но Дойка беше мъртъв, а Йезан — твърде болен, за да посочи негов наследник. Колкото до тримата племенници, тези храбри свободни мъже при първия тропот на копитата на бялата кобила си спомниха, че имат много спешна работа другаде.

— В-водата — заговори плахо Тирион. — Не речна вода, така каза лечителят. Чиста, прясна кладенчова вода.

— Вие ще идете за нея — изсумтя Белега. — И по-бързо.

— Ние ли? — Тирион погледна отчаяно към Пени. — Ведрата са тежки. Не сме толкова силни като вас. Може ли… може ли да вземем колата с мулето?

— Вземете си краката.

— Ще трябва да ходим дванайсет пъти.

— Ходете сто пъти. Все ми е тая.

— Само ние двамата… няма да можем да донесем толкова вода, колкото трябва на господаря.

— Вземете си мечката — предложи му Белега. — За носене на вода го бива, ако не за друго.

Тирион отстъпи.

— Както кажеш, господарю.

Белега се ухили. „Господарю. О, как му хареса.“

— Морго, донеси ключовете. Пълните ведрата и се връщате веднага, джудже. Знаеш какво става с робите, които се опитат да избягат.

— Донеси ведрата — каза Тирион на Пени и тръгна с Морго да извадят сир Джора Мормон от клетката.

Рицарят не се беше приспособил добре към робството. Когато го повикаха да играе мечока и да отвлече хубавата девица, беше навъсен и неотзивчив, движеше се вяло, ако изобщо благоволеше да се включи в играта им. Макар да не се беше опитвал да бяга, нито беше прибягвал до насилие, най-често пренебрегваше заповедите или отвръщаше с тихи ругатни. Всичко това не развесели особено Дойка, който даде израз на разочарованието си, като затвори Мормон в желязна клетка и заповяда да го бият всяка вечер, щом слънцето потънеше в Робския залив. Рицарят понасяше боя мълчаливо: единствените звуци бяха тихите ругатни на робите, които го биеха, и глухото тупкане на тоягите им по насиненото му тяло.

„Този човек е празна коруба — помисли Тирион първия път, когато видя едрия рицар пребит. — Трябваше да си замълча и да оставя Зарина да го вземе. Може би щеше да е по-милостива съдба от това.“

Мормон излезе от тясната клетка изгърбен и примижал, с тъмни кръгове около очите и кора засъхнала кръв по гърба. Лицето му беше толкова подуто, че не приличаше на човек. Беше гол, ако не се броеше препаската около бедрата, мръсна жълта дрипа.

— Ще им помогнеш да донесат вода — каза му Морго.

В отговор сир Джора само го изгледа мрачно. „Някои по-скоро ще умрат свободни, отколкото да живеят като роби, така казват.“ За щастие самият Тирион не страдаше от този недъг, но ако Мормон убиеше Морго, другите роби нямаше да схванат разликата.

— Хайде — подкани го той, преди рицарят да е направил нещо храбро и глупаво, и се заклатушка напред, надявайки се Мормон да го последва.

Веднъж боговете да се окажат добри. Мормон го последва.

Две ведра за Пени, две за Тирион и четири за сир Джора, по две във всяка ръка. Най-близкият кладенец беше на югозапад от Старата вещица, тъй че тръгнаха натам. Звънчетата на нашийниците им дрънчаха весело при всяка крачка. Никой не им обръщаше внимание. Бяха просто роби, тръгнали да донесат вода за господаря си. Носенето на нашийник осигуряваше определени предимства, особено позлатен нашийник с името на Йезан зо Лорак на него. Звънът на звънчетата известяваше колко са важни за всеки, който имаше уши. Един роб беше важен само толкова, колкото беше важен господарят му. Йезан беше най-богатият човек в Жълтия град и беше довел шестстотин роби войници за войната, нищо че приличаше на чудовищен жълт плужек и миришеше на пикня. Нашийниците им даваха достъп навсякъде в лагера.

„Докато Йезан умре.“

Робите войници тренираха на близкото поле. Веригите, които ги свързваха, издаваха груба метална музика, докато маршируваха с дългите си копия. Другаде роби работници вдигаха рампи от камък и пясък под мангонелите и скорпионите и ги насочваха под ъгъл към небето, за да защитят по-добре лагера, ако черният дракон се върне. Джуджето се подсмихна, като видя как се потят и ругаят, докато тикат тежките машини по наклоните. Имаше и много арбалети — всеки втори мъж като че ли стискаше арбалет.

Ако на някого му хрумнеше да го попита, Тирион щеше да им каже да не си правят труда. Освен ако някоя от дългите железни стрели на скорпионите случайно не улучеше око, любимото чудовище на кралицата едва ли щеше да бъде свалено от такива играчки. „Дракони не се убиват току-така. Погъделичкай го със стрели на арбалет и само ще го ядосаш.“

Очите бяха най-уязвимото място на един дракон. Очите и мозъкът зад тях. Не коремът, както се разправяше в някои стари приказки. Люспите там бяха толкова здрави, колкото по гърба и хълбоците. И по гърлото също. Това тук беше лудост. Тия кандидат драконоубийци можеха със същия успех да се опитат да загасят огън с мушкане на копие.

„Смърт иде от устата на дракона — беше написал септон Барт в своята «Свръхестествена история», — но смърт натам не отива.“

По-натам два легиона от Нов Гхиз тренираха атака и защита, стена от щитове срещу стена от щитове, сержантите им с железни шлемове с гребени от конски косъм ревяха команди. За неопитното око гхискарците изглеждаха по-внушителни от юнкайските роби войници, но Тирион хранеше съмнения. Легионерите можеше да са въоръжени и организирани като Неопетнените… но евнусите не познаваха друг живот, докато гхискарците бяха свободни граждани и служеха тригодишен срок.

Опашката при кладенеца се точеше на четвърт миля.

Кладенците на ден път от Мийрийн се брояха на пръстите на едната ръка, тъй че чакането винаги беше дълго. Повечето юнкайска войска вадеше питейната си вода от Скаазадан, но Тирион беше разбрал, че това е лоша идея, и без предупреждението на лечителя. По-умните ходеха по-нагоре по течението от нужниците, но пак бяха под града.

Фактът, че имаше чисти кладенци на ден път от града, само доказваше, че Денерис Таргариен все пак е по детски невинна по отношение на обсадното дело. „Трябваше да отрови всички кладенци. И всички юнкайци щяха да пият от реката. Да видим колко щеше да продължи обсадата им тогава.“ Точно това щеше да е направил лорд баща му, Тирион не се съмняваше.

Всеки път щом се придвижеха още малко напред, звънчетата на нашийниците им звънваха весело. „Толкова щастлив звук, че ми иде да изгреба нечии очи с лъжица.“ Гриф, Дък и Халдон Полумайстера вече сигурно бяха във Вестерос с младия си принц. „С тях трябваше да съм… Ама не, исках курва. Не стигаше родоубийството, трябваше ми путка и вино, за да подпечатам падението си, и ето ме сега на грешната страна на света, с робски нашийник със златни звънчета да известяват, че идвам. Ако затанцувам правилно, сигурно ще мога да издрънкам «Дъждовете над Кастамир».“

Нямаше по-добро място, където човек да чуе последните новини и слухове, отколкото край кладенеца.

— Знам какво видях — говореше един стар роб с ръждясал железен нашийник, докато Тирион и Пени се тътреха напред на опашката, — и видях как драконът късаше ръце и крака, разкъсваше хора на две, изгаряше ги на пепел и кости. Хората почнаха да бягат, за да се измъкнат от ямата, но аз бях отишъл да видя зрелище и в името на всички богове на Гхиз, видях. Бях горе на пурпурната, тъй че не мислех, че драконът ще ми навреди.

— Кралицата яхна дракона и отлетя — заяви висока кафява жена.

— Опита се — поправи я старецът, — но не можа да се задържи. Арбалетите раниха дракона, а кралицата я ударили точно между сладките й розови цици, както чух. Тогава падна. Умряла в канавката, прегазена от колелата на фургон. Познавам едно момиче, дето познава един човек, който я видял, като умряла.

В такава компания най-благоразумно беше човек да си мълчи, но Тирион не се сдържа и каза:

— Не е намерен труп обаче.

Старецът се намръщи.

— Ти пък откъде може да знаеш?

— Те бяха там — каза кафявата жена. — Те са джуджетата, дето правеха рицарския двубой за кралицата.

Старият примижа все едно виждаше него и Пени за първи път.

— Вие сте, дето яздехте прасетата.

„Славата ни предшества.“ Тирион се поклони възпитано, но се въздържа да изтъкне, че едното прасе всъщност беше куче.

— Свинята, която яздя, всъщност е сестра ми. Имаме същия нос, не забелязахте ли? Един магьосник й направи заклинание, но ако й мляснеш една хубава целувка, ще се превърне в красива жена. Жалкото е, че щом я опознаеш, ще ти се ще да я целунеш пак, та пак да си стане свиня.

Избухна смях. Засмя се дори старецът.

— Видяхте я значи — каза едно червенокосо момче зад тях. — Видяхте кралицата. Толкова ли е красива, колкото разправят?

„Видях едно слабичко момиче, увито в токар. Лицето и беше забулено, а така и не се доближих достатъчно, за да видя по-добре. Яздех прасе.“ Денерис Таргариен седеше в ложата до своя гхискарски крал, но погледът на Тирион беше привлечен от рицаря в бронята от бяло и златно зад нея. Макар лицето му да беше скрито, джуджето щеше да познае Баристан Селми навсякъде и винаги. „Илирио беше прав поне за това — беше си помислил. — Но дали Селми ще ме познае? И какво ще направи, ако ме познае?“

Почти се беше разкрил тогава, но нещо го спря — предпазливост, страхливост, инстинкт — както искаш го наречи. Не можеше да си представи, че Баристан Храбрия ще го посрещне с нещо друго освен враждебност. Селми така и не беше одобрил включването на Джайм в скъпата му Кралска гвардия. Преди бунта старият рицар го смяташе за твърде млад и неопитен; след това го бяха чували да казва, че Кралеубиеца трябва да смени белия плащ с черен. А престъпленията на самия Тирион бяха още по-тежки. Джайм беше убил един луд. Тирион беше пронизал със стрела слабините на собствения си баща, мъж, когото сир Баристан бе познавал и комуто бе служил години наред. Въпреки това щеше да рискува, но точно тогава Пени беше нанесла удар по щита му и мигът бе отминал, за да не се върне повече.

— Кралицата ни гледа двубоя — разправяше Пени на другите роби на опашката, — но това беше единственият път, когато я видях.

— А драконът? — каза старецът. — Сигурно сте го видели.

„Де да бяхме.“ Боговете не ги бяха удостоили с това. Когато Денерис Таргариен отлетя, Дойка вече слагаше железата на глезените им, за да не се опитат да избягат на връщане при господаря си. Ако надзирателят си бе отишъл, след като ги заведе на заколението, или беше побягнал с другите, когато драконът се спусна от небето, двете джуджета можеше да си тръгнат свободни. „Или да избягаме по-скоро, и звънчетата ни да дрънкат весело.“

— Дали имаше дракон? — Тирион сви рамене. — Знам само, че не са намерени мъртви кралици.

Старецът не беше убеден.

— А, трупове намериха стотици. Довлякоха ги в ямата и ги изгориха, макар че половината вече бяха опечени. Може да не са я познали, изгоряла и прегазена. Може просто да са решили да кажат друго, за да ви държат вас робите кротки.

— Нас робите? — рече кафявата жена. — Ти също носиш нашийник.

— Нашийника на Газдор — похвали се старецът. — Познавам го, откакто съм се родил. Почти като брат съм му. Робите като вас, измет от Ащапор и Юнкай, вие само хленчите колко искате да сте свободни, но аз не бих дал нашийника си на драконовата кралица дори да ми предложи да ми осмуче кура. Човек като си има добър господар, е по-добре.

Тирион не го оспори. Най-коварното нещо в робството бе колко лесно свиква човек с него. Животът на повечето роби не беше много по-различен от живота на един слуга в Скалата на Кастърли. Вярно, някои робовладелци и надзирателите им бяха зли и жестоки, но същото беше вярно и за някои вестероски лордове и техните стюарди и управители. Повечето юнкайци се отнасяха към имуществото си съвсем прилично, стига робите им да си вършеха работата и да не създаваха неприятности… и този старец с ръждясалия си нашийник и с ревностната си вярност към лорд Треперещи бузи, собственика му, не беше толкова рядък случай.

— Газдор Великосърдечния ли? — каза мило Тирион. — Нашият господар Йезнак често говори за ума му. — Йезнак всъщност беше казал нещо от рода на „Аз имам повече ум в лявата буза на задника си, отколкото Газдор и братята му взети заедно.“ Сметна за благоразумно да не цитира точните думи.

Сутринта мина и замина, докато с Пени стигнат до кладенеца, където един мършав еднокрак роб вадеше вода. Като ги видя, присви очи подозрително.

— За водата на Йезнак винаги идва Дойката, с четирима мъже и кола с муле. — Пусна ведрото в кладенеца. Чу се тихо пляскане. Еднокракият остави ведрото да се напълни и започна да го тегли. Ръцете му бяха изгорели от слънцето и се лющеха — само жили и кокал.

— Мулето умря — каза Тирион. — Дойка също, горкият. А сега и Йезнак е яхнал бялата кобила, и шестима от войниците му хванаха дрисъка. Може ли да напълня две ведра?

— Както искаш. — С това безсмисленият им разговор приключи. „Тропот на копита ли ти се причува?“ Лъжата за войниците накара еднокракия да се задвижи по-бързо.

Тръгнаха обратно, понесли по две пълни до ръба ведра, а сир Джора с по две ведра във всяка ръка. Денят ставаше все по-горещ, въздухът душен и влажен като мокра вълна и ведрата сякаш ставаха по-тежки с всяка стъпка. „Дълго вървене на къси крака.“ Водата се плискаше от ведрата на всяка крачка, разливаше се около краката му, докато хлопките на нашийника му свиреха маршова песен. „Ако знаех, че ще се стигне до това, татко, може би щях да те оставя да живееш.“ На половин миля на изток от една запалена палатка се вдигаше тъмен стълб пушек. „Изгарят мъртвите от предната нощ.“

— Насам — каза Тирион и врътна глава надясно.

Пени го погледна объркано.

— Не дойдохме оттам.

— Няма защо да дишаме оня дим. Пълен е с вредни изпарения. — Не беше лъжа. „Не съвсем.“

Пени скоро се задъха от тежестта на ведрата.

— Трябва да отдъхна.

— Както искаш. — Тирион остави ведрата на земята, благодарен за спирането. Краката му бяха изтръпнали лошо, тъй че си намери удобно място на един камък и седна да разтрие бедрата си.

— Мога аз да ти ги разтрия — предложи Пени.

— Знам къде са възлите. — Колкото и да се беше привързал към момичето, все още му беше неловко от допира й. Обърна се към сир Джора. — Още малко пердах и ще станеш по-грозен от мен, Мормон. Я ми кажи, останала ли ти е воля за бой?

Големият рицар го изгледа все едно че гледа буболечка.

— Достатъчно, за да ти скърша врата, Дяволче.

— Добре. — Тирион вдигна ведрата си. — Насам тогава.

Пени се намръщи.

— Не. Наляво е. — Посочи. — Онова там е Старата вещица.

— А онова там е Злата сестра. — Тирион кимна в другата посока. — Повярвай ми. Моят път е по-кратък. — Тръгна и звънчетата му звъннаха. Знаеше, че Пени ще го последва.

Понякога завиждаше на момичето за хубавите й малки сънища. Напомняше му за Санса Старк, детето невяста, за което се беше оженил и което бе загубил. Въпреки ужасите, които беше преживяла, Пени си оставаше някак доверчива. „Би трябвало да й е дошъл умът. По-голяма е от Санса. И е джудже. Държи се сякаш е забравила това, сякаш е някоя благородна красавица, а не робиня в компания от уроди.“ Нощем Тирион понякога я чуваше да се моли. „Хабене на думи. Ако има богове да слушат, са богове чудовища, които ни мъчат за забавление. Кой иначе би създал свят като този, толкова пълен с робство, с кръв и болка? Кой иначе би ни направил такива, каквито са ни направили те?“ Понякога му се искаше да я зашлеви, да я разтърси, да й закрещи, каквото и да е, за да я събуди от сънищата й. „Никой няма да ни спаси — искаше му се да й изкрещи. — Най-лошото тепърва предстои.“ Но така и не можеше да й го каже. Вместо хубаво да я фрасне по грозното лице и да смъкне капаците от очите й, накрая все се оказваше, че я прегръща и я гушва. „Всяко докосване е лъжа. Толкова фалшиви монети й платих, че вече почти си мисли, че е богата.“

Беше затаил от нея дори истината за Ямата на Дазнак.

„Лъвове. Канеха се да пуснат лъвове срещу нас.“ Щеше да е изключителна ирония. Може би щеше да му остане време за един кратък, горчив смях, преди да го разкъсат.

Никой не му беше казал какъв край им бяха замислили, не и с толкова много думи, но не беше трудно да се отгатне долу под тухлите на Ямата на Дазнак, в скрития свят под седалките, в тъмното владение на борците в ямите и слугите, които се грижеха за тях — готвачите, които ги хранеха, железарите, които ги снаряжаваха, бръснарите лекари, които им пускаха кръв, бръснеха ги и превързваха раните им, курвите, които ги обслужваха преди и след боевете, извозвачите на трупове, които измъкваха губещите от пясъците с вериги и куки.

Лицето на Дойка беше дало на Тирион първата податка. След представлението двамата с Пени се бяха върнали в осветеното от факли подземие, където борците се събираха преди и след двубоите. Някои седяха и точеха оръжията си; други принасяха жертви на странни богове или притъпяваха нервите си с млякото на мака, преди да отидат да умрат. Тези, които бяха приключили боя, хвърляха зарове в ъгъла и се смееха, както могат да се смеят само хора, току-що видели смъртта в лицето и останали живи.

Дойка плащаше сребърници на един от мъжете в ямата за изгубен залог. Видя Пени, повела Хрус, и объркването в погледа му изчезна много бързо, но не и преди Тирион да схване смисъла му. „Дойка не очакваше да се върнем.“ Беше огледал другите лица. „Никой от тях не очакваше да се върнем. Трябваше да умрем там.“ Последното късче се намести, когато чу дресьора на животни да се оплаква на надзирателя.

— Лъвовете са гладни. От два дни не са яли. Казаха ми да не ги храня и не съм. Кралицата трябва да плати за месото.

— Постави въпроса следващия път, когато дава аудиенция — подхвърли му надзирателят.

Пени все още не подозираше. Когато заговореше за ямата, главното й притеснение беше, че повечето хора не се смяха. „Щяха да се напикаят от смях, ако бяха пуснали лъвовете“, за малко да й каже Тирион. Но вместо това я стисна за рамото.

Пени изведнъж спря.

— Вървим в грешната посока.

— Не. — Тирион остави ведрата на земята. — Точно това са палатките, които ни трябват. Ей там.

— Вторите синове? — Сир Джора се усмихна криво. — Ако мислиш, че ще намериш помощ там, не познаваш Кафявия Бен Плум.

— О, познавам го. С Плум играхме пет игри на киваси. Кафявия Бен е хитър, упорит, не е глупав… но е предпазлив. Обича да оставя противника си да поема рискове, докато той седи и държи опциите си отворени, реагира на битката, както се оформи.

— Битка ли? Каква битка? — възкликна Пени. — Трябва да се върнем. На господаря му трябва чиста вода. Ако се забавим, ще ни набият с камшици. А и Хубавка и Хрус са там.

— Сладкиши ще се погрижи за тях — излъга Тирион. По-вероятно Белега и приятелите му скоро щяха да пируват със свински бут и вкусна яхния с кучешко, но нямаше нужда Пени да чува това. — Дойка е мъртъв, а Йезан умира. Може да се стъмни, преди някой да се сети, че липсваме. Никога няма да имаме по-добър шанс.

— Не! Знаеш какво правят, когато роби се опитат да избягат. Знаеш го. Моля те. Никога няма да ни позволят да напуснем лагера.

— Не сме напуснали лагера. — Тирион вдигна ведрата и тръгна отривисто, без да поглежда назад. Мормон закрачи до него. След малко чу забързаните стъпки на Пени зад себе си, надолу по пясъчния склон към кръга опърпани палатки.

Първият пазач ги спря щом наближиха коневръзите — мършав копиеносец, чиято кестенява брада го издаваше като тирошец.

— Кои сте вие? И какво носите в тия ведра?

— Вода — каза Тирион. — Ако благоволиш.

— Бира щеше да ми хареса повече. — Връх на копие го бодна в гърба — втори пазач, излязъл зад тях. По гласа му Тирион позна, че е от Кралски чертог. „Боклук от квартала на Бълхите.“ — Загубил ли си се, джудже? — попита пазачът.

— Дойдохме да се включим в дружината ви.

Пени изтърва едното ведро и половината вода се изля.

— Достатъчно глупаци имаме в тая дружина. За какво ни са трима повече? — Тирошецът перна нашийника на Тирион с върха на копието и златното звънче дрънна. — Избягал роб виждам. Трима избягали роби. Чий е нашийникът?

— На Жълтия кит. — Трети мъж, привлечен от гласовете им — мършав обрасъл с четина тип с почервенели от ръждивец зъби. „Сержант“, разбра Тирион след като другите двама отстъпиха пред него. Имаше желязна кука на мястото на дясната ръка. „По-злата копелдашка сянка на Брон, или аз съм Белор Възлюбения.“ — Това са джуджетата, които Бен се опита да купи — каза сержантът на двамата копиеносци, присвил очи. — Но големият… я по-добре го вземете и него. И тримата.

Тирошецът махна с копието. Тирион тръгна напред. Другият наемник — младок, почти момче още, с мъх по бузите и коса с цвят на мръсна слама — опипа Пени и се изсмя:

— Оо, моето има цици! — Бръкна под туниката й да се увери.

— По-добре я вдигни — сопна му се сержантът.

Младокът вдигна Пени и я метна на рамо. Тирион закрачи бързо, колкото позволяваха късите му крака. Знаеше къде отиват: голямата палатка от другата страна на огнената яма, с боядисаните й платнени стени, напукани и избелели от годините слънце и дъжд. Няколко наемници се обърнаха да ги погледат, а една лагерна курва се изкикоти, но никой не ги спря.

В палатката завариха походни столчета и маса на дървено магаре, пирамида от копия и алебарди, под, застлан с опърпани пъстри килими, и трима офицери. Единият беше тънък и изящен, с остра брада, дълъг разбойнически меч и розов жакет. Другият беше пълен и плешив, с петна от мастило по пръстите и перо в ръката.

Третият бе този, когото търсеше. Тирион се поклони.

— Капитане.

— Хванахме ги да се промъкват в лагера. — Младокът пусна Пени на килима.

— Бегълци — заяви тирошецът. — С ведра.

— Ведра ли? — учуди се Кафявия Бен Плум. И след като никой не обясни, рече: — Връщайте се на постовете, момчета. И нито дума за това, на никого. — След като излязоха, се усмихна на Тирион. — За игра на киваси ли дойде, Йоло?

— Ако искаш. Обичам да те побеждавам. Чувам, че два пъти си обръщал плаща, Плум. Много си падам по такива.

Кафявия Бен се усмихна, но очите му останаха студени. Гледаше Тирион, както човек може да гледа говореща змия.

— Защо си тук?

— За да сбъдна мечтите ти. Опита се да ни купиш на търга. После се опита да ни спечелиш на киваси. Дори докато имах нос, не бях толкова чаровен, че да събуждам такава страст… освен у един, който случайно знаеше истинската ми цена. Е, тука съм, може да ме вземеш. Хайде, бъди приятел, повикай си ковача да ни махне тия нашийници. Омръзна ми да звънкам, като ходя.

— Не искам да си имам неприятности с благородния ви господар.

— Йезан си има по-неотложни грижи от трима липсващи роби. Язди бялата кобила. Защо ще ни търсят тук? Имаш достатъчно мечове да спреш всеки, който дойде да души насам. Малък риск за голяма печалба.

Франтът с розовия жакет изсъска:

— Донесли са ни болестта. Тук, в палатките ни. — Обърна се към Бен Плум. — Да му отрежа ли главата, капитане? Другото можем да хвърлим в клозетната яма. — Извади тънкия разбойнически меч с украсената със скъпоценни камъни дръжка.

— По-внимателно с главата ми — каза Тирион. — Няма да е добре да се цапате с кръвта ми. Кръвта разнася болестта. И ще е добре да ни изварите дрехите, или да ги изгорите.

— Мисля да ги изгоря, докато са на вас, Йоло.

— Това не е името ми. Но ти го знаеш. Знаеше го от първия път, когато ме видя.

— Може би.

— Аз също те познавам добре, милорд — рече Тирион. — По-малко червен и повече кафяв си от Плум у дома, но освен ако името ти не лъже, си западняк, по кръв, ако не по рождение. Домът Плум е васален на Скалата на Кастърли, а случайно знам малко история. Клонът ти е изникнал от един скалист нос отвъд Тясното море, несъмнено. Бас слагам, че си по-малък син на Визерис Плум. Драконите на кралицата те харесваха, нали?

Това сякаш развесели наемника.

— Кой ти го каза?

— Никой. Повечето приказки, които чува човек за дракони, са храна за глупци. Говорещи дракони, дракони, пазещи злато и скъпоценни камъни, дракони с четири крака и кореми колкото слон, дракони, които си играят на гатанки със сфинксове — глупости. Но в старите книги има и истини. Знам не само, че драконите на кралицата са те харесвали, но и защо.

— Майка ми казваше, че баща ми имал капка драконова кръв.

— Две капки. Или това, или кур, дълъг шест стъпки. Знаеш ли я тая приказка? Аз я знам. Значи, ти си умен Плум и знаеш, че тая моя глава струва лордска титла… във Вестерос, на половин свят оттук. Докато я занесеш там, ще останат само кокал и личинки. Милата ми сестра ще отрече, че главата е моя, и няма да ти даде обещаната награда. Знаеш как е с кралиците. Лъжливи путки, до една, а Церсей е най-лошата.

Кафявия Бен се почеса по брадата.

— Мога да те занеса жив и мърдащ. Или да ти топна главата в гърне и да я осоля.

— Или да играеш с мен. Това е най-мъдрият ход. — Тирион се ухили. — Родих се втори син. Тази дружина ми е съдбата.

— Вторите синове не са място за шутове — каза презрително розовото конте. — Бойци ни трябват.

— Доведох ви един. — Тирион врътна палец към Мормон.

— Това същество? — Контето се изсмя. — Грозна гад, но белезите не правят човек Втори син.

Тирион завъртя очи.

— Лорд Плум, кои са тия двама ваши приятели? Розовият е досаден.

Контето изкриви устни, а типът с перото се изсмя на нахалството му. Но Джора Мормон им каза имената:

— Мастилницата е ковчежникът на дружината. Паунът нарича себе си Каспорио Милостивия, но Каспорио Ебливия ще му приляга повече. Гадна твар.

Подутото лице на Мормон може да беше неузнаваемо, но гласът му не се беше променил. Каспорио го изгледа стъписан, а очите на Плум се присвиха насмешливо.

— Джора Мормон? Ти ли си това? Не си толкова горд, колкото когато офейка. Трябва ли все още да те наричаме сир?

Подутите устни на сир Джора се извиха в грозна усмивка.

— Дай ми меч и можеш да ме наричаш както щеш, Бен.

Каспорио отстъпи назад.

— Ти… тя те изгони…

— Върнах се. Наречи ме глупак.

„Влюбен глупак.“ Тирион се покашля.

— Може да си говорите за старото време след това… след като дообясня защо главата ми е по-ценна за вас на раменете ми. Ще разбереш, лорд Плум, че мога да бъда много щедър към приятелите си. Ако се съмняваш, питай Брон. Питай Шага, син на Долф. Питай Тимет, син на Тимет.

— И кои ще да са те? — попита Мастилницата.

— Добри мъже, които ми врекоха мечовете си и спечелиха много от тази служба. — Сви рамене. — О, добре, за „добрите“ излъгах. Кръвожадни копелета са, като вас тук.

— Може би — рече Кафявия Бен. — Или просто си измисли имената току-що. Шага ли каза? Женско име ли е това?

— Циците му са доста големи. Следващия път като се срещнем, ще надникна под бричовете му да се уверя. Киваси ли е онова там? Дайте я насам и да я изиграем тази игра. Но първо чаша вино, моля. Гърлото ми е сухо като стара кост, а виждам, че имаме да си кажем много неща.