Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (32)

Денерис

Всяка сутрин, от западните си бастиони, кралицата броеше платната в Робския залив.

Днес преброи двайсет и пет кораба, макар че някои бяха далече и се движеха, тъй че не можеше да е съвсем сигурна. Понякога пропускаше някой, друг път преброяваше друг два пъти. „Какво значение има? На един удушвач му трябват само десет пръста.“ Цялата търговия беше спряла, а рибарите й не смееха да излязат в залива. Най-смелите все още хвърляха по няколко въдици, въпреки че и това беше рисковано; повечето лодки оставаха привързани под стените на Мийрийн.

В залива имаше и кораби от Мийрийн, бойни кораби и търговски галери, отплавали в открито море, когато войската на Дани бе обсадила града, и върнали се сега, за да подсилят флотите от Карт, Толос и Нов Гхиз.

Съветът на адмирала й се оказа повече от безполезен.

— Нека видят драконите ви — каза Гролео. — Нека юнкайците опитат вкуса на огъня и търговията ще потече отново.

— Тези кораби ни душат, а моят адмирал може да приказва само за дракони — отвърна Дани. — Ти си моят адмирал, нали?

— Адмирал без кораби.

— Построй кораби.

— Бойни кораби не може да се строят от тухли. Търговците на роби изгориха всяка горичка за дървен материал на двайсет мили оттук.

— Тогава иди на двайсет и две мили. Ще ти дам фургони, работници, мулета, каквото ти е нужно.

— Аз съм моряк, не корабостроител. Изпратиха ме, за да върна ваше величество в Пентос. Вместо това вие ни доведохте тук и разбихте моя „Садулеон“ на парчета за няколко пирона и дърво. Никога няма да видя кораб като него. Може никога вече да не видя дома си, нито старата си жена. Не аз отказах корабите, които предложи Даксос. Не мога да надвия картците с рибарски лодки.

Горчивината в думите му я изуми дотолкова, че Дани неволно се зачуди дали този посивял пентоши не би могъл да е един от тримата й предатели. „Не, той е само един старец, далече от дома и с болно сърце.“

— Трябва да има нещо, което можем да направим.

— Да, и ви казах какво. Тези кораби са направени от въже, смола и платно, от кохорски бор и тик от Соторос, стар дъб от Голям Норвос, тис, ясен и смърч. Дърво, ваше величество. Дървото гори. Драконите…

— Да не съм чула повече за драконите. Остави ме. Върви да се молиш на пентошките си богове за буря, която да потопи враговете ни.

— Никой моряк не се моли за бури, ваше величество.

— Омръзна ми да слушам какво няма да направиш. Върви.

Сир Баристан остана.

— Складовете ни са пълни за момента — напомни й той — и ваше величество засади боб, лозя и жито. Вашите дотраки прогониха търговците на роби от хълмовете и разбиха оковите на робите им. Те също садят и ще носят добивите си в Мийрийн на пазара. И ще имате приятелството на Лхазар.

„Даарио ми спечели това, не че ползата е голяма.“

— Агнешките хора. Жалко, че агнетата нямат зъби.

— Това би направило вълците по-предпазливи, несъмнено.

Шегата я разсмя.

— Как се справят сираците ви, сир?

Старият рицар се усмихна.

— Добре, ваше величество. Радвам се, че попитахте. — Момчетата бяха гордостта му. — Четирима или петима имат качества за рицари. Може би дори дузина.

— И един стига, ако е верен като вас. — Скоро можеше да дойде денят, в който щеше да й трябва всеки рицар. — Ще разиграят ли двубой за мен? Сигурно ще ми хареса. — Визерис й беше разказвал за турнири, които беше гледал в Седемте кралства, но Дани никога не бе виждала рицарски двубой.

— Не са готови, ваше величество. Когато станат готови, ще се радват да покажат силата и уменията си.

— Дано този ден да дойде скоро. — Щеше да целуне добрия си рицар по бузата, но точно тогава Мисандей се появи под сводестия вход. — Мисандей?

— Ваше величество. Скааз чака благоволението ви.

— Да влезе.

Бръснатото теме дойде с двама от своите Бронзови зверове. Единият носеше маска на ястреб, другият — лице на чакал. Само очите им се виждаха зад бронза.

— Ваше сияние, Хиздар са го видели да влиза в пирамидата на Зак вчера вечерта. Напуснал е късно след стъмване.

— Колко пирамиди е посетил? — попита Дани.

— Единайсет.

— А колко време мина от последното убийство?

— Двайсет и шест дни. — Очите на Бръснатото теме преливаха от злоба. Негова беше идеята да накарат Бронзовите зверове да следят годеника й и да отбелязват всички негови действия.

— Дотук Хиздар се справя добре с обещанията си.

— Как? Синовете на Харпията са прибрали ножовете си, но защо? Защото благородният Хиздар ги помоли мило? Той е един от тях, казвам ви. Точно затова му се подчиняват. Като нищо може да е Харпията.

— Ако има Харпия. — Скааз беше убеден, че някъде в Мийрийн Синовете на Харпията имат знатен върховен господар, пълководец, командващ армия от сенки. Дани не споделяше убеждението му. Бронзовите зверове бяха заловили десетки Синове на Харпията и те бяха издали имена, след като ги бяха подложили на суров разпит… твърде много имена, струваше й се. Щеше да е хубаво да мисли, че всички убийства са дело на един-единствен враг, който може да бъде заловен и убит, но Дани подозираше, че истината е друга. „Враговете ми са легион.“ — Хиздар зо Лорак е убедителен мъж с много приятели. И е богат. Може би е купил този мир за нас със злато, или е убедил другите знатни, че бракът ни е изключително в техен интерес.

— Ако не е Харпията, поне го познава. Много лесно мога да разкрия истината за това. Разрешете ми да подложа Хиздар на разпит и ще ви донеса признание.

— Не — отвърна тя. — Не вярвам на тези признания. Донесе ми твърде много признания, всичките нищожни обаче.

— Ваше сияние…

— Не, казах.

Бръснатото теме се намръщи и грозното му лице стана още по-грозно.

— Грешка. Великият господар Хиздар разиграва ваше величество. Змия ли искате в леглото си?

„Даарио искам в леглото си, но го отпратих заради тебе и хората ти.“

— Може да продължиш да следиш Хиздар зо Лорак, но без да пострада. Ясно ли е?

— Не съм глух, ваше величество. Ще се подчиня. — Скааз извади от ръкава си свитък. — Ваше величество би трябвало да погледне това. Списък на всички мийрийнски кораби в блокадата, с техните капитани. Велики господари до един.

Дани прочете свитъка. Бяха изредени всички управляващи фамилии на Мийрийн: Хазкар, Мерек, Квазар, Зак, Раздар, Газийн, Пал, дори Резнак и Лорак.

— Какво да правя с този списък?

— Всеки в този списък има роднини в града. Синове и братя, жени и дъщери, майки и бащи. Разрешете моите Бронзови зверове да ги задържат. Животът им ще ви върне тези кораби.

— Ако пратя Бронзовите зверове в пирамидите, това ще означава открита война в града. Трябва да се доверя на Хиздар. Трябва да се надявам на мир. — Дани поднесе свитъка над една от свещите и огънят подхвана имената. Скааз я гледаше навъсено.

След това сир Баристан й каза, че брат й Регар щял да се гордее с нея. Дани си спомни думите, изречени от сир Джора в Ащапор: „Регар се бори храбро, Регар се бори благородно, Регар се бори достойно. И Регар умря.“

Когато слезе долу в пурпурната мраморна зала, я завари почти празна.

— Никакви молители ли няма днес? — попита Дани Резнак мо Резнак. — Никой, който да иска правосъдие или сребро за овца?

— Не, ваше величество. Градът е уплашен.

— Няма от какво да ги е страх.

Но имаше много и много за страх, както научи още същата вечер. Докато младите й заложници Миклаз и Кезмя поднасяха скромната й вечеря, супа от есенни зеленчуци и джинджифил, Ирри влезе, за да й съобщи, че Галаза Галаре е дошла с три Сини грации.

— Сив червей също е дошъл, халееси. Молят да поговорят с вас, много спешно.

— Доведи ги в залата ми. И повикай Резнак и Скааз. Зелената грация каза ли за какво е?

— За Ащапор — отвърна Ирри.

Сив червей започна разказа:

— Излезе от утринните мъгли, ездач на бяла кобила, издъхващ. Кобилата му залиташе, когато се приближи до градските порти, хълбоците й бяха розови от кръв и пяна, очите й се въртяха от ужас. Ездачът й извика: „Тя гори, тя гори!“, и падна от седлото. Този го пратиха и се разпореди ездачът да бъде отнесен при Сините грации. Когато слугите ви го пренесоха през портите, извика отново: „Тя гори.“ Под токара си беше скелет, само кости и гореща плът.

Една от Сините грации продължи разказа:

— Неопетнените донесоха този човек в храма и там го съблякохме и окъпахме в хладка вода. Дрехите му бяха оцапани, а сестрите ми намериха половин стрела в бедрото му. Макар да беше счупил пръчката, върхът бе останал в него и раната беше забрала, заразила го беше с отровите си. Умря след час, като все още викаше: „Тя гори.“

— Тя гори — повтори Денерис. — Коя е тя?

— Ащапор, ваше сияние — каза друга от Сините грации. — Столицата. Той самият го каза, веднъж. Каза: „Ащапор гори.“

— Може да е бълнувал в треската си.

— Ваше сияние говори мъдро — каза Галаза Галаре, — но Езара видя още нещо.

Синята грация, наречена Езара, скръсти ръце и промълви:

— Кралице. Треската му не беше причинена от стрелата. Беше се изпуснал, не веднъж, а многократно. Петната стигаха до коленете му и в изпражненията му имаше засъхнала кръв.

— Конят му е бил с разкървавени хълбоци, каза Сив червей.

— Вярно е, ваше величество — потвърди евнухът. — Бялата кобила беше в кръв от шпорите му.

— Може и да е така, ваше сияние — каза Езара, — но тази кръв беше смесена с изпражненията му. Беше оцапала долните му дрехи.

— Червата му кървяха — заяви Галаза Галаре.

— Не можем да сме сигурни — добави Езара, — но може би Мийрийн има по-голям повод за страх от копията на Юнкай.

— Трябва да се молим — каза Зелената грация. — Боговете ни пратиха този човек. Идва като предвестник. Идва като знак.

— Знак за какво? — попита Дани.

— Знак за божи гняв и за гибел.

Не искаше да повярва на това.

— Той е най-обикновен човек. Болен човек със стрела в крака. Кон го е донесъл тук, не бог. — „Бяла кобила.“ Дани рязко стана. — Благодаря ви за съвета и за всичко, което сте направили за горкия човек.

Зелената грация целуна пръстите й, преди да напусне.

— Ще се молим за Ащапор.

„И за мен. О, молете се за мен.“ Ако Ащапор беше паднал, не оставаше нищо, което да попречи на Юнкай да тръгне на север. Обърна се към сир Баристан.

— Пратете конници в хълмовете да намерят моите кръвни ездачи. Призовете Кафявия Бен и Вторите синове също да се върнат.

— И Бурните врани ли, ваше величество?

„Даарио.“

— Да. Да. — Само преди три нощи беше сънувала Даарио, че лежи мъртъв край пътя, зяпнал невиждащ в небето, докато враните се бият над трупа му. В други нощи се мяташе неспокойно в леглото, представяше си, че я е предал, както беше предал приятелите си капитани в Бурните врани. „Донесе ми главите им.“ Ами ако беше отвел дружината си в Юнкай, за да я продаде за гърне злато? „Не би направил това. Нали?“ — Бурните врани също. Прати ездачи след тях веднага.

Вторите синове се върнаха първи, осем дни след като кралицата изпрати призива си. Когато сир Баристан й каза, че капитанът й желае да говори с нея, за миг си помисли, че е Даарио, и сърцето й подскочи. Но капитанът, за когото говореше той, се оказа Бен Плум Кафявия.

Кафявия Бен имаше нашарено от белези обветрено лице, кожа с цвета на стар тик, бяла коса и бръчки в ъгълчетата на очите. Дани толкова се зарадва, като видя коравото му кафяво лице, че го прегърна. Той весело присви очи.

— Чух приказки, че ваше величество ще си взима съпруг, но никой не ми каза, че ще съм аз. — Двамата се засмяха на възмутеното ломотене на Резнак, но смехът секна, когато Кафявия Бен каза: — Заловихме трима ащапорци. Ще е добре ваше величество да ги изслуша.

— Доведи ги.

Дани ги прие сред великолепието на дворцовата си зала с високите свещи, запалени между мраморните колони. Като видя, че ащапорците са примрели от глад, веднага поръча да им донесат храна. Тримата бяха единствените оцелели от петнайсетината, напуснали заедно Червения град: тухлар, тъкачка и обущар.

— Какво е сполетяло останалите от групата ви? — попита кралицата.

— Избити — отвърна обущарят. — В хълмовете северно от Ащапор вилнеят наемници на Юнкай. Ловят и избиват избягалите от пламъците.

— Значи градът е паднал? Стените му бяха дебели.

— Така е — каза тухларят, изгърбен мъж с насълзени очи. — Но бяха стари и се ронеха.

Тъкачката вдигна ръка.

— Всеки ден си казвахме, че драконовата кралица се връща. — Имаше мътни посърнали очи и изпито и тясно лице. — Клеон ви е повикал, казваха, и вие идвате.

„Повика ме — помисли Дани. — Това поне е вярно.“

— Извън стените ни юнкайците жънеха посевите ни и колеха добитъка ни — продължи обущарят. — Вътре гладувахме. Ядяхме котки, плъхове и суха кожа. Конската кожа беше пиршество. Крал Главорез и Кралица Курва се обвиняваха взаимно, че пируват с плътта на убитите. Мъже и жени се събираха тайно да хвърлят жребий и да ядат плътта на този, който извади черното камъче. Пирамидата на Наклоз беше плячкосана и опожарена от тези, които твърдяха, че Кразнис мо Наклоз е виновен за всичките ни беди.

— Други обвиняваха вас — рече тъкачката, — но повечето все още ви обичахме. „На път е“, казвахме си един на друг. „Иде, повела голямо воинство, с храна за всички.“

„Едва мога да изхраня своите хора. Ако бях тръгнала към Ащапор, щях да загубя Мийрийн.“

Обущарят разказа как тялото на Краля касапин било изкопано от гроба и облечено в медна броня, след като Зелената грация на Ащапор я споходило видение, че той ще ги освободи от юнкайците. Брониран и вмирисан, Клеон Велики бил вързан на гърба на примрял от глад кон, за да поведе останките от новите Неопетнени на излаз, но влезли право в железните зъби на легион от Нов Гхиз и били избити до последния мъж.

— След това Зелената грация беше набучена на кол на Площада на наказанието и оставена там, докато издъхне. В пирамидата на Улхор оцелелите си направиха голям пир, който продължи половината нощ, и поляха последната си храна с отровно вино, за да не се събуди никой на заранта. Скоро след това дойде болестта, „кървавото течение“, дизентерия, която уби три четвърти от хората, докато накрая тълпа умиращи обезумя и изби стражите на главната порта.

Старият тухлар се намеси:

— Не. Онова беше работа на здрави хора, бягаха да се спасят от дизентерията.

— Има ли значение? — попита обущарят. — Стражите бяха разкъсани и портите отворени. Легионите на Нов Гхиз нахлуха в Ащапор, с юнкайците след тях и наемниците на конете им. Кралица Курва се би с тях и умря с проклятие на уста. Крал Главорез се предаде и го хвърлиха в бойна яма, за да го разкъса глутница прегладнели псета.

— Дори тогава някои казваха, че идвате — рече тъкачката. — Кълняха се, че са ви видели яхнала дракон и летите, високо над лагерите на юнкайците. Всеки ден ви очаквахме.

„Не можех да дойда — помисли кралицата. — Не смеех.“

— А когато градът падна? — запита настойчиво Скааз. — Тогава какво?

— Започна касапницата. Храмът на Грациите беше пълен с болни, дошли да молят боговете да ги изцерят. Легионите залостиха портите и подпалиха храма. До час пожарите горяха във всяко кътче на града. Пълзяха във всички посоки и се сливаха. Улиците бяха пълни с тълпи, бягащи да се спасят от пламъците, но нямаше изход. Юнкайците държаха портите.

— Но вие все пак сте се спасили — каза Бръснатото теме. — Как стана това?

Старият мъж отговори:

— По занаят съм тухлар, както баща ми и неговият баща преди мен. Дядо ми построил къщата ни до градските стени. Беше лесно да откъртвам по няколко тухли всяка нощ. Когато казах на приятелите си, те ми помогнаха да укрепим тунела, за да не рухне. Всички бяхме съгласни, че ще е добре да имаме някакъв свой изход.

„Оставих ви със съвет, който да ви управлява — помисли Дани. — Лечител, учен и жрец.“ Все още помнеше Червения град така, както го бе видяла за първи път, сух и прашен зад тухлените стени, сънуващ жестоки сънища, но изпълнен с живот. „В Червея имаше острови, където влюбени се целуваха, но на Площада на наказанието деряха живи хора и ги оставяха да ги ядат мухите.“

— Хубаво е, че сте дошли тук — каза на ащапорците. — В Мийрийн ще сте в безопасност.

Обущарят й благодари, а старият тухлар целуна стъпалото й, но тъкачката я погледна с очи твърди като камък. „Знае, че лъжа — помисли кралицата. — Знае, че не мога да ги спася. Ащапор гори, а Мийрийн е следващият.“

— Идват още — заяви Кафявия Бен, след като изведоха ащапорците. — Тези тримата имаха коне. Повечето вървят пеша.

— Колко са? — попита Резнак.

Кафявия Бен сви рамене.

— Стотици. Хиляди. Някои са болни, други с изгаряния, някои — ранени. Котките и Брулените от вятъра ги гонят из хълмовете с копие и бич, тласкат ги на север и избиват изоставащите.

— Гърла на крака. И болни, казваш? — Резнак закърши ръце. — Ваше величество не трябва да ги пуска в града.

— Не бих го направил — рече Бен Плум Кафявия. — Не съм майстер все пак, но знам, че трябва да държите лошите ябълки настрана от добрите.

— Това не са ябълки, Бен — каза Дани. — Това са мъже и жени, болни, гладни и уплашени. — „Мои деца.“ — Трябваше да отида в Ащапор.

— Ваше величество не можеше да ги спаси — напомни й сир Баристан. — Предупредихте крал Клеон против тази война с Юнкай. Той беше глупак и ръцете му бяха почервенели от кръв.

„Моите ръце по-чисти ли са?“ Спомни си какво й беше казал Даарио: че всички крале трябва да са или касапи, или месо.

— Клеон беше врагът на нашия враг. Ако се бях обединила с него при Роговете на Хазат, можеше да сме съкрушили юнкайците заедно.

Бръснатото теме възрази.

— Ако бяхте отвели Неопетнените на юг към Хазат, Синовете на Харпията…

— Знам. Знам. Пак като Ерое.

Бен Плум Кафявия се озадачи.

— Коя е Ерое?

— Едно момиче, което мислех, че съм спасила от изнасилване и мъчение. Единственото, което постигнах, бе, че накрая стана по-лошо за нея. И единственото, което постигнах в Ащапор, бе да направя десет хиляди Ерое.

— Ваше величество не е можела да знае…

— Аз съм кралицата. Работата ми е да знам.

— Станалото — станало — каза Резнак мо Резнак. — Ваше величество, умолявам ви, вземете благородния Хиздар за свой крал веднага. Той може да говори с Мъдрите господари, да ни осигури мир.

— При какви условия? — „Пази се от напарфюмирания сенешал“, беше казала Куайте. Жената с маска бе предсказала идването на бяла кобила. Беше ли права и за Резнак? — Може да съм младо глупаво момиче, което нищо не разбира от война, но не съм агне, което да влезе доброволно в бърлогата на Харпията. Все още имам своите Неопетнени. Имам Бурните врани и Вторите синове. Имам три дружини освободени.

— И драконите — ухили се Бен Плум Кафявия.

— В ямата, във вериги — проплака Резнак мо Резнак. — Каква полза от дракони, които не може да бъдат обуздани? Дори Неопетнените се плашат, когато трябва да отворят вратите, за да ги нахранят.

— Какво, от малките домашни любимци на кралицата? — Очите на Кафявия Бен се присвиха весело. Среброкосият капитан на Вторите синове беше рожба на свободните дружини, мелез с кръвта на десетина различни народа, течаща в жилите му, но беше привързан към драконите и те също го харесваха.

— Любимци ли? — кресна Резнак. — Чудовища по-скоро. Чудовища, които ядат деца. Не можем да…

— Тишина — прекъсна го Денерис. — Няма да говорим за това.

Резнак се присви, стреснат от гневния й тон.

— Простете, ваше величество, не исках да…

— Ваше величество, юнкайците имат три свободни дружини срещу нашите две, а се говори, че са повикали от Волантис и Златната дружина — каза Бен Плум. — Онези копелета изкарват десет хиляди на бойното поле. Юнкайците разполагат и с четири гхискарски легиона, може би повече, а чух да говорят и че са пратили ездачи през Дотракското море, може би за да доведат срещу нас някой голям халазар. Трябват ни тези дракони, както го виждам аз.

Дани въздъхна.

— Съжалявам, Бен. Не смея да пусна драконите на свобода. — Виждаше ясно, че той не иска да получи точно този отговор.

Плум почеса посребрелите си бакенбарди.

— Щом драконите няма да натежат на везните, добре… ще трябва да напуснем, преди юнкайските копелета да затворят капана… само че първо накарайте търговците на роби да платят за това, че ще видят гърбовете ни. Плащат на халовете, за да оставят градовете им на мира, защо не на нас? Продаваме им Мийрийн и тръгваме на запад с фургони, пълни със злато, скъпоценни камъни и прочие.

— Искаш да плячкосам Мийрийн и да избягам? Не, няма да го направя. Сив червей, освободените ми готови ли са за битка?

Евнухът скръсти ръце на гърдите си.

— Не са Неопетнени, но няма да ви посрамят. Този ще се закълне в това с копие и меч, ваше величество.

— Добре. Това е добре. — Денерис огледа лицата на мъжете около себе си. Бръснатото теме, навъсен. Сир Баристан, със сбръчканото лице и тъжните сини очи. Резнак мо Резнак, пребледнял и запотен. Кафявия Бен, с бялата коса, с кораво като стара кожа лице. Сив червей, с гладки страни, едър и безизразен. „Даарио трябваше да е тук, и моите кръвни ездачи — помисли тя. — Ако ще има битка, кръвта на моята кръв би трябвало да е с мен.“ Липсваше й и Джора Мормон. „Излъга ме, донасяше за мен, но също така ме обичаше и винаги ми даваше добър съвет.“ — Победих юнкайците преди. Ще ги победим отново. Къде обаче? Как?

— Смятате да излезете на бойното поле? — Гласът на Бръснатото теме бе изпълнен с неверие. — Това ще е глупост. Стените ни са по-високи и по-дебели от стените на Ащапор, а защитниците ни са по-храбри. Юнкайците няма да вземат лесно този град.

— Не мисля, че трябва да позволим да ни обкръжат — възрази сир Баристан. — Войската им е миш-маш, в най-добрия случай. Тези търговци на роби не са войници. Ако ги изненадаме…

— Малко вероятно е — каза Бръснатото теме. — Юнкайците имат много приятели в града. Ще знаят.

— Колко голяма армия можем да съберем? — попита Дани.

— Не достатъчно голяма, да ме прощава ваше кралско величество — отвърна Бен Плум Кафявия. — Какво ще каже Наарис? Ако ще водим тази битка, трябват ни неговите Бурни врани.

— Даарио все още е на полето. — „О, богове, какво направих? Нима го изпратих на смърт?“ — Бен, искам твоите Втори синове да разузнаят враговете ни. Къде са, колко бързо се придвижват, колко са и какво е разположението им.

— Ще ни трябват провизии. И свежи коне също.

— Разбира се. Сир Баристан ще се погрижи за това.

Кафявия Бен се почеса по брадичката.

— Сигурно бихме могли да накараме някои от тях да минат на наша страна. Ако ваше величество може да отпусне няколко торби злато и скъпоценни камъни… просто за да предложим на капитаните им хубава стръв… кой знае?

— Да ги купим, защо не? — Такова нещо ставаше непрекъснато сред свободните дружини в Спорните земи, знаеше Дани. — Да, много добре. Резнак, погрижи се за това. Щом Вторите синове излязат, затворете портите и удвоете стражата на стените.

— Ще бъде изпълнено, ваше величество — отвърна Резнак мо Резнак. — Какво ще правим с тези ащапорци?

„Децата ми.“

— Те идват тук за помощ. За утеха и закрила. Не можем да им обърнем гръб.

Сир Баристан се намръщи.

— Ваше величество, знам как кървавото течение е унищожавало цели армии, ако бъде оставено да се разпространи необуздано. Сенешалът е прав. Не можем да приемем ащапорците в Мийрийн.

Дани го погледна безпомощно. Добре, че драконите не плачеха.

— Както кажете тогава. Ще ги задържим извън стените, докато това… това проклятие не заглъхне. Устройте им лагер край реката, западно от града. Ще им пратим каквато храна можем. Вероятно бихме могли да отделим здравите от болните. — Всички я гледаха. — Да се повтарям ли ще ме карате? Вървете и направете каквото ви заповядах. — Дани стана, мина покрай Кафявия Бен и се изкачи по стъпалата към утешителната самота на терасата си.

Двеста левги разделяха Мийрийн от Ащапор, но й се стори, че небето е по-тъмно на югозапад, зацапано и мъгливо от дима на умиращия Червен град. „Тухла и кръв съградиха Ащапор, и тухла и кръв е народът му.“ Старият стих прокънтя в главата й. „Пепел и кост е Ащапор, и пепел и кост е народът му.“ Опита се да си спомни лицето на Ерое, но чертите на мъртвото момиче непрекъснато се разпадаха.

Когато най-сетне се обърна, сир Баристан стоеше до нея, загърнат в бялото си наметало срещу вечерния хлад.

— Можем ли да се бием все пак? — попита тя.

— Хората винаги могат да се бият, ваше величество. По-скоро попитайте дали можем да победим. Умирането е лесно, но победата идва трудно. Вашите освободени не са достатъчно обучени и не са пускали кръв. Наемниците ви преди служеха на враговете ви, а обърне ли веднъж човек плаща си, няма да се поколебае да го обърне отново. Имате два дракона, които не може да бъдат обуздани, и трети, който навярно сте загубили. Отвъд тези стени единствените ви приятели са лхазарите, които не си падат по войните.

— Стените ми са силни обаче.

— Не по-силни, отколкото когато бяхте извън тях. А Синовете на Харпията са отсам стените с нас. Също и Великите господари, както тези, които не убихте, така и синовете на тези, които убихте.

— Знам. — Кралицата въздъхна. — Какво ме съветвате, сир?

— Битка — отвърна сир Баристан. — Мийрийн е претъпкан и пълен с гладни гърла, а вие имате твърде много врагове вътре. Боя се, че не можем да издържим дълго на обсада. Позволете да срещна врага, докато идва на север, на терен по мой избор.

— Да срещна врага — повтори тя. — С освободените, които нарекохте недостатъчно обучени и непускали кръв.

— Всички сме били така в началото, ваше величество. Неопетнените ще им помогнат да се стегнат. Ако имах петстотин рицари…

— Или пет. А ако ви дам Неопетнените, ще ми останат само Бронзовите зверове да държат Мийрийн. — След като сир Баристан не го оспори, Дани затвори очи. „Богове — замоли се, — взехте хал Дрого, който беше моето слънце и звезди. Взехте храбрия ни син, преди да е вдишал. Получихте си кръвния дар от мен. Помогнете ми сега, моля ви. Дайте ми мъдростта да видя пътя напред и силата да направя каквото трябва, за да опазя децата си.“

Боговете не отвърнаха.

Когато отново отвори очи, Дани каза:

— Не мога да надвия двама врагове, един отвътре и един отвън. Ако искам да опазя Мийрийн, трябва да имам града зад себе си. Целия град. Трябва ми… трябва ми… — Не можеше да го изрече.

— Ваше величество? — попита тихо сир Баристан.

„Една кралица не принадлежи на себе си, а на своя народ.“

— Трябва ми Хиздар зо Лорак.