Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (71)

Джон

— Нека умрат — каза кралица Селайз.

Отговорът, който Джон Сняг бе очаквал. „Тази кралица винаги успява да ме разочарова.“ Това някак си не смекчи удара.

— Ваше величество — настоя той упорито, — те умират от глад с хиляди. Много от тях са жени…

— … и деца, да. Много тъжно. — Кралицата придърпа дъщеря си и я целуна по бузата. „Незасегнатата от сивата люспа буза“, не пропусна да забележи Джон. — Съжаляваме за децата, разбира се, но трябва да сме разумни. Нямаме никаква храна за тях, а са твърде малки, за да помогнат на моя съпруг краля във войните му. По-добре да се преродят в светлината.

По-мекият начин да се каже нека умрат.

Залата беше препълнена с хора. Принцеса Шайрийн стоеше до стола на майка си, Кръпчо бе седнал кръстато в нозете й. Зад кралицата се извисяваше сир Аксел Флорент. Мелисандра Ашайска стоеше по-близо до огъня и рубинът на гърлото й пулсираше с всеки поет дъх. Червената жена също имаше своите придружители — скуайъра Деван Държеливия и двама от охраната, която й бе оставил кралят.

Телохранителите на кралица Селайз стояха покрай стените, бляскави рицари до един: сир Мейлгорн, сир Бенетон, сир Нарбърт, сир Патрек, сир Дордън, сир Брус. При толкова много кръвожадни диваци, плъзнали из Черен замък, Селайз държеше заклетите си щитове около себе си денонощно. Тормунд Ужаса на великаните беше изревал гръмко да го чуят всички:

— Страх я е да не я отвлекат, а? Дано не си й казал колко ми е голям, Джон Сняг, това би уплашило всяка жена. Винаги съм искал да си взема жена с мустаци. — А после се смя и се смя.

„Сега не би се смял.“

Джон беше похабил достатъчно време тук.

— Съжалявам, че притесних ваше величество. Нощният страж ще се заеме с този проблем.

Кралицата се намръщи.

— Все пак смятате да тръгнете за Хардхоум. Виждам го на лицето ви. Нека умрат, казах, но вие все пак настоявате за тази безумна глупост. Не го отричайте.

— Трябва да направя каквото смятам за най-добре. С цялото ми уважение, ваше величество, Валът е мой, както и това решение.

— Така е — отвърна Селайз. — И ще отговаряте за него, когато кралят се върне. И за други решения, които взехте, опасявам се. Но виждам, че сте глух за разума. Правете каквото смятате за добре.

Сир Мейлгорн проговори:

— Лорд Сняг, кой ще води този обход?

— Себе си ли предлагате, сир?

— Толкова глупав ли изглеждам?

Кръпчо скочи на крака.

— Аз ще го водя! — Звънчетата му дръннаха весело. — Ще влезем в морето и пак ще излезем. Ще яздим морски коне под вълните и русалки ще надуват раковини да възвестят идването ни, ох, ох, ох.

Всички се засмяха. Дори кралица Селайз си позволи да се усмихне. На Джон не му беше до смях.

— Няма да искам от хората си това, което не бих направил сам. Смятам да водя обхода лично.

— Колко храбро от ваша страна — каза кралицата. — Одобряваме. След това някой бард ще съчини вълнуваща песен за вас, несъмнено, а ние ще имаме по-благоразумен лорд-командир. — Отпи глътка вино. — Да поговорим за други неща. Аксел, бъдете така добър да доведете дивашкия крал.

— Веднага, ваше величество. — Сир Аксел излезе през една врата и след миг се върна с Герик Кралската кръв. — Герик от дома Червена брада — обяви той. — Кралят на диваците.

Герик Кралската кръв беше висок, дългокрак и широк в раменете. Кралицата, изглежда, го бе облякла в някои от старите дрехи на краля. Изчеткан и лъснат, облечен в зелено кадифе и къса пелерина от хермелин, с дълга измита рижа коса и подкастрена огнена брада, дивакът приличаше на южняшки лорд от глава до пети. „Би могъл да влезе в тронната зала на Кралски чертог и никой няма да мигне“, помисли Джон.

— Герик е истинският и законен крал на диваците — заяви кралицата, — потомък в непрекъсната родословна мъжка линия на техния велик крал Реймън Червената брада, докато узурпаторът Манс Райдър е роден от простосмъртна жена и баща му е един от черните ви братя.

„Не — можеше да отвърне Джон. — Герик е потомък на по-малък брат на Реймън Червената брада.“ За свободния народ това имаше значение горе-долу толкова, колкото ако беше потомък на коня на Реймън Червената брада. „Нищо не знаят, Игрит. Още по-лошото е, че няма да се научат.“

— Герик милостиво се съгласи да даде ръката на най-голямата си дъщеря на моя възлюбен Аксел, за да бъдат съчетани от Господаря на Светлината в свят брак — продължи кралицата. — Другите му момичета ще се омъжат по същото време — втората дъщеря за сир Брус Бъклър, а най-малката за сир Мейлгорн от Червен вир.

— Господа. — Джон кимна почтително на споменатите рицари. — Дано намерите щастие със своите годеници.

— В морето мъжете се женят за риби. — Кръпчо направи лека танцова стъпка и звънчетата дръннаха. — О, да, о, да, о, да.

— Четири женитби може да се направят толкова лесно, колкото и три — продължи кралица Селайз. — Крайно време е тази жена Вал да бъде опитомена, лорд Сняг. Решила съм да бъде венчана за моя добър и верен рицар сир Патрек от Кралска планина.

— Казано ли е на Вал, ваше величество? — попита Джон. — При свободния народ, когато мъж пожелае жена, той я открадва и така доказва силата си, ловкостта и куража си. Ухажорът рискува да бъде набит жестоко, ако го хванат родствениците на жената, и още по-лошо, ако самата тя го сметне за недостоен.

— Дивашки обичай — каза Аксел Флорент.

Сир Патрек само се изсмя.

— Никой не е имал повод досега да оспори куража ми. Никоя жена няма да дръзне.

Кралица Селайз нацупи устни.

— Лорд Сняг, тъй като лейди Вал не е запозната с нашите обичаи, моля, пратете я при мен, за да мога да й обясня какви са задълженията на една благородна лейди към лорд съпруга й.

„Ще мине великолепно, знам.“ Джон се зачуди дали кралицата щеше да бърза толкова да омъжи Вал за някой от рицарите си, ако знаеше какво изпитва Вал към принцеса Шайрийн.

— Както желаете. Макар че ако мога да говоря свободно…

— Не, не мисля. Можете да напуснете.

Джон Сняг сгъна коляно, наведе вежливо глава и се оттегли.

Взимаше по две стъпала наведнъж и кимаше на стражите на кралицата, докато слизаше. Нейно величество бе поставила мъже на всяка площадка, за да я пазят от диваците. На средата на стълбището някой извика отгоре:

— Джон Сняг.

Джон се обърна.

— Лейди Мелисандра.

— Трябва да поговорим.

— Трябва ли? — „Не мисля.“ — Милейди, имам задължения.

— Точно за тях бих искала да поговорим. — Заслиза към него, червените й поли зашумоляха по стъпалата. Сякаш не стъпваше, а се рееше във въздуха. — Къде е вълчището ви?

— Спи в покоите ми. Нейно величество не позволява Дух да се появява пред нея. Твърди, че плаши принцесата. А докато Борок и глиганът му са тук, не смея да го пускам на свобода. — Превъплъщенецът щеше да придружи Сорен Трошача на щитове до Каменна порта, след като фургоните, откарали клана на Тюленовите кожи до Зелен страж, се върнеха. Дотогава Борок се бе настанил в една от древните гробници до гробището на замъка. Компанията на отдавна мъртви мъже, изглежда, го устройваше по-добре от тази на живите, а глиганът му риеше доволно между гробовете, далече от други животни. — Онова чудо е голямо колкото бик, с бивни като мечове. Дух може да го нападне, ако е на свобода, и един от двамата няма да оцелее в схватката.

— Борок е най-малката ти грижа. Този обход…

— Една дума от вас можеше да склони кралицата.

— Селайз е права, лорд Сняг. Нека умрат. Не можеш да ги спасиш. Корабите ви са изгубени…

— Шест остават. Повече от половината флот.

— Корабите ви са изгубени. Всички. Нито един мъж няма да се върне. Видях го в огньовете си.

— Знае се, че огньовете ви лъжат.

— Правила съм грешки, признавам, но…

— Сиво момиче на умиращ кон. Ками в тъмното. Предречен принц, роден в пушек и сол. Струва ми се, че нищо друго не правите, освен грешки, милейди. Къде е Станис? А Дрънчащата ризница и неговите жени на копието? Къде е сестра ми?

— На всичките ти въпроси ще се отговори. Погледни небето, лорд Сняг. И когато получиш отговорите си, повикай ме. Зимата е почти над нас. Аз съм единствената ти надежда.

— Глупашка надежда. — Джон се обърна и я остави.

Кожите чакаше вън на двора.

— Торег се е върнал — съобщи той, щом Джон се появи. — Баща му е настанил хората си в Дъбов щит и ще се върне днес следобед с осемдесет бойци. Какво каза брадатата кралица?

— Нейно величество не може да осигури помощ.

— Твърде заета е да си скубе космите по брадичката, а? — Кожите се изплю. — Все едно. Мъжете на Тормунд и нашите ще стигнат.

„Ще стигнат да отидем дотам, може би.“ Пътуването обратно притесняваше Джон Сняг. На връщане щяха да ги бавят хилядите от свободния народ, много от които болни и прегладнели. „Река от хора, която се движи по-бавно от ледена река.“ Това щеше да ги направи уязвими. „Мъртви твари в горите. Мъртви твари във водите.“

— Колко мъже са достатъчно? — попита той Кожите. — Сто? Двеста? Петстотин? Хиляда? — „Повече ли трябва да взема, или по-малко?“ По-малък обходен отряд щеше да стигне по-бързо до Хардхоум… но каква полза от мечовете, ако не носеха храна? Майка Къртица и хората й вече бяха на ръба да ядат мъртвите си. За да ги нахрани, трябваше да вземе коли и фургони, и товарни животни, които да ги теглят — коне, волове, кучета. Вместо да летят през горите, щяха да са осъдени да пълзят. — Много неща все още трябва да се решат. Разнеси вестта. Искам всички челни мъже да се съберат в Залата на щитовете, когато започне вечерният страж. Тормунд трябва да се е върнал дотогава. Къде мога да намеря Торег?

— При малкото чудовище най-вероятно. Хвърлил е око на една от дойките, чувам.

„Хвърлил е око на Вал. Сестра й беше кралица, защо не и тя?“ Тормунд някога си бе наумил да стане крал отвъд Вала, преди Манс да го надвие. Торег Високия като нищо можеше да мечтае за същото. „По-добре той, отколкото Герик Кралската кръв.“

— Остави го — каза Джон. — Ще говоря с него по-късно. — Погледна над Кралската кула. Валът беше мътнобял, небето отгоре — още по-бяло. „Снежно небе.“ — Само се моли да не ни връхлети друга буря.

Мъли и Бълхата трепереха на пост пред оръжейната.

— Не трябваше ли да сте вътре при този вятър? — попита Джон.

— Щеше да е добре, милорд — отвърна Фулк Бълхата, — но вълкът ви днес не е в настроение за компания.

Мъли се съгласи.

— Опита се да ме ухапе.

— Дух?! — Джон се стъписа.

— Освен ако ваше благородие няма и друг вълк, да. Никога не го бях виждал такъв, милорд. Съвсем подивял, искам да кажа.

Прав беше, както се увери самият Джон, щом се пъхна през открехнатата врата. Голямото бяло вълчище не искаше да лежи спокойно. Крачеше от единия край на оръжейната до другия, покрай студената ковачница и обратно.

— Спокойно, Дух — извика Джон. — Долу. Седни, Дух. Долу! — Но когато посегна да го докосне, вълкът настръхна и се озъби. „Заради онзи проклет глиган е. Дори тук Дух надушва миризмата му.“

Гарванът на Мормон също май се беше възбудил.

— Сняг — изграчи птицата. — Сняг, сняг, сняг. — Джон го пропъди с ръка, накара Сатена да разпали огъня, а след това го прати за Боуен Марш и Отел Ярвик. — Донеси и греяно вино.

— Три чаши ли, милорд?

— Шест. Мъли и Бълхата също имат нужда от нещо топло. И за теб донеси.

След като Сатена излезе, Джон седна и отново огледа картите на земите северно от Вала. Най-бързият път до Хардхоум беше покрай брега… от Източен страж. Горите близо до морето бяха по-рехави, теренът — повече низини, хълмчета и солени блата. А когато завиеха есенните бури, по брега падаше повече лапавица, град и смразяващ дъжд, отколкото сняг. „Великаните са при Източен страж, а Кожите казва, че някои ще помогнат.“ От Черен замък пътят бе по-труден, през недрата на омагьосаната гора. „Щом снегът при Вала е толкова дълбок, колко ли по-лошо ще е там?“

Марш влезе намръщен, сумтеше недоволно. Ярвик беше още по-кисел.

— Пак буря — заяви Първият строител. — Как да работим в това? Трябват ми повече строители.

— Използвай хора от свободния народ — предложи Джон.

Ярвик поклати глава.

— Повече неприятности, отколкото полза от тях. Тромави, невнимателни, мързеливи… намират се добри дърводелци, не отричам, но зидари трудно, а ковач — нито един. Здрави гърбове, но не правят каквото им кажеш. И ние, с всичките тия развалини, да ги направим пак укрепления. Не може да стане, милорд. Истина ви казвам. Не може да стане.

— Ще стане. Или ще живеят в развалини.

Един лорд имаше нужда от мъже около себе си, мъже, на които да разчита за честен съвет. Марш и Ярвик не бяха подлизурковци и това беше добре… но и не помагаха кой знае колко. Все повече и повече усещаше, че знае какво ще кажат, преди да ги е попитал.

Особено по отношение на свободния народ, където неодобрението им стигаше чак до костите. Когато Джон реши да настани Сорен Трошача на щитове в Каменна порта, Ярвик възрази, че било твърде изолирано. Как щели да разберат дали Сорен не им крои някоя неприятност в ония хълмове? Когато даде Дъбов щит на Тормунд Ужаса на великаните и Краличина порта на Морна Бялата маска, Марш изтъкна, че Черен замък вече ще има врагове от двете си страни и че лесно могат да го откъснат от останалите крепости по Вала. Колкото до Борок, Отел Ярвик твърдеше, че горите на север от Каменна порта били пълни с глигани. Как да знаят дали превъплъщенецът няма да си направи своя армия от диви свине?

Леден хълм и Ледена порта все още бяха без гарнизони, тъй че Джон ги беше попитал за мнения кои от останалите главатари и бойни водачи на диваците може да са най-подходящи да ги държат.

— Имаме Брог, Гавин Търговеца, Големия Морж… Хоуд Скитника върви сам, според Тормунд, но остават още Харл Ловеца, Харл Хубавеца, Слепия Дос… Югон Дядото води хора, но повечето са негови синове и внуци. Има осемнайсет жени, половината отвлечени при набези. Кои от тези…

— Никой — беше отвърнал Боуен Марш. — Знам ги всички по делата им. Тия трябва с въжени клупове да ги уредим, не да им даваме замъците си.

— Да — беше се съгласил Отел Ярвик. — Лошо, по-лошо и най-лошо е просешки избор. Все едно милорд да ни покаже глутница вълци и да ни пита кой искаме да ни разкъса гърлата.

Същото беше и с Хардхоум. Сатена наливаше, докато Джон им разказа за срещата си с кралицата. Марш слушаше внимателно, без да поглежда греяното вино, а Ярвик изгълта две чаши една след друга. Но веднага щом Джон приключи, лорд-стюардът каза:

— Нейно величество е разумна. Нека да умрат.

Джон се отпусна на стола си.

— Това ли е единственият съвет, който можете да предложите, милорд? Тормунд води осемдесет мъже. Колко трябва да пратим? Да потърсим ли помощ от великаните? Жените на копието от Дълга могила? Ако имаме жени с нас, това би могло да успокои хората на Майка Къртица.

— Пратете жените тогава. Великаните пратете. Бебета пратете. Това ли желае да чуе милорд? — Боуен Марш потърка белега, който си бе спечелил при Моста на черепите. — Пратете ги всичките. Колкото повече загубим, толкова по-малко гърла ще трябва да храним.

Ярвик не беше по-услужлив.

— Щом диваците при Хардхоум трябва да се спасяват, да ги спасяват диваците тук. Тормунд знае пътя до Хардхоум. Ако го слуша човек, може да ги спаси всички с огромния си член.

„Това беше безсмислено — реши Джон. — Безсмислено, безплодно, безнадеждно.“

— Благодаря ви за съвета, господа.

Сатена им помогна да облекат наметалата си. На излизане от оръжейната Дух ги подуши, изпънал опашка и настръхнал. „Моите братя.“ Нощният страж се нуждаеше от водачи с мъдростта на майстер Емон, ученолюбието на Самуел Тарли, куража на Корин Полуръката, упоритата сила на Стария мечок, състраданието на Донал Ноя. А той имаше тях.

Снегът навън валеше тежко.

— Вятърът е от юг — отбеляза Ярвик. — Навява снега право към Вала. Виждате ли?

Беше прав. Стълбището беше затрупано почти до първата площадка, а дървените врати към ледените килии и складовете бяха изчезнали под бяла стена.

— Колко хора имаме в ледените клетки? — попита Джон.

— Четирима живи — отвърна Боуен Марш. — Двама мъртви.

„Труповете.“ Джон почти бе забравил за тях. Беше се надявал да научи нещо от телата, които бяха донесли от горичката с язови дървета, но мъртвите упорито си бяха останали мъртви.

— Трябва да разчистим килиите.

— Десет стюарди и десет лопати ще стигнат — каза Марш.

— Използвай и Вун Вун.

— Както заповядате.

Десет стюарди и един великан набързо се справиха с преспите, но дори когато вратите на килиите бяха разчистени, Джон не остана доволен.

— До заранта отново ще ги затрупа. По-добре да преместим затворниците, преди да са се задушили.

— И Карстарк ли, милорд? — попита Фулк Бълхата. — Не можем ли просто да го оставим да трепери до пролетта?

— Де да можехме. — Напоследък Креган Карстарк бе започнал да вие по нощите и да хвърля замръзнали лайна по всеки, който дойдеше да му донесе храна. Пазачите не го обичаха. — Заведете го в кулата на лорд-командира. Долното мазе би трябвало да го устрои. — Макар и наполовина срутено, бившето седалище на Стария мечок беше по-топло от ледените килии. Подземията му общо взето бяха непокътнати.

Креган зарита пазачите, когато влязоха, блъскаше ги, дори се опитваше да хапе. Но беше изнемощял от студа, а мъжете на Джон бяха по-едри, по-млади и по-силни. Измъкнаха го навън и го повлякоха през снега към новия му затвор.

— Какво ще нареди лорд-командирът да направим с труповете? — попита Марш, след като преместиха живите.

— Оставете ги.

Ако бурята ги погребеше, толкова по-добре. Щеше да се наложи да ги изгори рано или късно, несъмнено, но засега бяха оковани с железни вериги в килиите си. Това, както и че бяха мъртви, трябваше да е достатъчно, за да не създават проблеми.

Тормунд Ужаса на великаните пристигна малко след това. Само петдесет души като че ли бяха дошли с него, вместо осемдесетте, обещани на Кожите, но Тормунд не случайно го наричаха и Тормунд Гръмката дума. Беше зачервен и изрева за рог вино и нещо горещо за ядене. Имаше лед в брадата, а и мустаците му бяха започнали да хващат кора.

Някой вече беше казал на Гръмовния юмрук за Герик Кралската кръв и новата му титла.

— Крал на диваците ли? — ревна Тормунд. — Ха! Крал на косматия ми гъз по-скоро.

— Имаше доста царствен вид — каза Джон.

— Има малка червена пишка освен оная червена брада, това има. Реймън Червената брада умря със синовете си при Дълго езеро, убит от твоите проклети Старки и Пияния великан. Не и малкият брат обаче. Питал ли си се някога защо го наричат Червения гарван? — Устата на Тормунд се разцепи в зъбата усмивка. — Пръв избяга от битката тоя. Имаше песен след това. Певецът трябваше да намери рима за „от страх насран“, ама не успя… — Обърса си носа. — Щом рицарите на кралицата ти искат ония негови щерки, да ги взимат, тяхна си работа.

— Щ-щерки — изкъркори гарванът на Мормон. — Щ-щерки, щ-щерки.

Това отново разсмя Тормунд.

— Виж, това му се вика умна птица. Колко искаш за него, Сняг? Син ти дадох, най-малкото, което можеш да направиш, е да ми го дадеш тоя проклет гарван.

— Бих ти го дал — отвърна Джон. — Но най-вероятно ще го изядеш.

Тормунд отново зарева.

— Ядеш — каза гарванът мрачно и плесна с черните си криле. — Г-жито? Г-жито? Г-жито?

— Трябва да поговорим за обхода — каза Джон. — Искам да сме на един ум в Залата на щитовете, трябва да… — Спря, защото Мъли надникна през открехнатата врата и съобщи, че Клидас е донесъл писмо.

— Да ти го остави. Ще го прочета по-късно.

— Както кажете, милорд, само че… Клидас не изглеждаше много на себе си… беше повече бял, отколкото розов, ако ме разбирате… и трепереше.

— Черни криле, черни слова — измърмори Тормунд. — Така казвате вие коленичещите, нали?

— Казваме също: „Студ ли те е, пускай кръв, гориш ли — пирувай“ — отвърна му Джон. — Казваме: „Никога не пий с дорнци, когато луната е пълна.“ Много неща казваме.

Мъли също добави лептата си:

— Баба ми пък казваше: „Летните приятели ще се стопят като летен сняг, но зимните приятели са вечни.“

— Предлагам да приключим с мъдростите засега — каза Джон Сняг. — Доведи Клидас, ако обичаш.

Мъли не грешеше. Старият стюард трепереше и лицето му беше бяло като снега навън.

— Знам, че е глупаво, милорд, но… това писмо ме плаши. Вижте. „Копеле“ беше единствената дума, изписана отвън на свитъка. „Не лорд Сняг или Джон Сняг, или лорд-командир.“ Просто „Копеле“. А писмото бе запечатано с твърд розов восък.

— Прав беше, че дойде веднага — каза Джон. „Прав си, че си се уплашил.“ Счупи печата, разви пергамента и прочете:

„Фалшивият ви крал е мъртъв, копеле. Той и цялата му войска бяха размазани в седемдневна битка. Магическият му меч е у мен. Кажи го на червената му курва.

Приятелите на фалшивия ви крал са мъртви. Главите им са набучени на стените на Зимен хребет. Ела ги виж, копеле. Фалшивият ви крал излъга, както и ти. Каза на света, че си изгорил Краля отвъд Вала. Вместо това го прати в Зимен хребет да открадне невястата ми.

Ще си върна невястата. Ако искаш да си върнеш Манс Райдър, ела си го вземи. Държа го в клетка да го види целият Север, доказателство за лъжите ти. Клетката е студена, но съм му направил топло наметало от кожите на шестте курви, които дойдоха с него в Зимен хребет.

Искам си невястата. Искам кралицата на фалшивия крал. Искам дъщеря му и червената му вещица. Искам дивашката му принцеса. Искам малкия му принц, дивашкото бебе. И искам моя Смрад. Прати ми ги, копеле, и няма да притеснявам нито теб, нито черните ти врани. Не ми ли ги предадеш, ще ти изтръгна сърцето, копеле, и ще го изям.“

Беше подписано:

Рамзи Болтън,

Законен лорд на Зимен хребет.

— Сняг? — каза Тормунд Ужаса на великаните. — Изглеждаш все едно, че проклетата глава на баща ти току-що се изтъркаля от тая хартия.

Джон Сняг не отговори веднага.

— Мъли, помогни на Клидас да се прибере в стаята си. Нощта е тъмна, а и пътеките са хлъзгави от снега. Сатен, отиди с тях. — Подаде писмото на Тормунд. — Ето, виж сам.

Дивакът изгледа писмото подозрително и му го върна.

— Гадно изглежда… Но Тормунд Гръмовен юмрук имаше да прави по-добри неща, вместо да се учи да си говори с хартии. Никога нямат да кажат нещо добро, нали така?

— Рядко — съгласи се Джон Сняг. „Черни криле, черни слова.“ Може би все пак в старите поговорки имаше повече истина, отколкото си мислеше. — Пратено е от Рамзи Сняг. Ще ти прочета какво е написал.

Когато свърши, Тормунд подсвирна.

— Ха. Шибана работа, вярно. Какво беше онова за Манс? В клетка го държал, тъй ли? Как, когато стотици видяха, че червената ви вещица го изгори?

„Онова беше Дрънчащата ризница — за малко да каже Джон. — Беше магия. Илюзия, както го нарече тя.“

— Мелисандра… — „Погледни небето“, бе казала. Остави писмото на масата. — Гарван и буря. Тя видя, че идва. — „Когато получиш отговорите си, повикай ме.“

— Може пък да са лъжи. — Тормунд се почеса по брадата. — Ако имах едно хубаво гъше перо и шише мастило, можех да напиша, че членът ми е дълъг и дебел колкото ръката ми, обаче това няма да го направи толкав, нали?

— Той държи Светлоносец. Говори за глави на стените на Зимен хребет. Знае за жените на копието и броя им. — „Знае за Манс Райдър.“ — Не. Тук има истина.

— Няма да кажа, че грешиш. Какво смяташ да правиш, врано?

Джон сгъна пръстите на дясната си ръка. „Нощният страж не взима страна.“ Стисна юмрук и го отпусна. „Това, което предлагате, е ни повече, ни по-малко измяна.“ Помисли за Роб, за снежинките, стапящи се в косата му. „Убий момчето и нека се роди мъжът.“ Помисли за Бран, как се катери, пъргав като маймунка. За Рикон, останал без дъх от смях. За Санса, как гали козината на Лейди и си пее тихо. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“ Помисли за Аря, за косата й, оплетена като птиче гнездо. „Направил съм му топло наметало от кожите на шестте курви, които дойдоха с него в Зимен хребет. Искам си невястата. Искам си невястата. Искам си невястата…“

— Мисля, че ще трябва да променим плана — каза Джон Сняг.

Обсъждаха го близо два часа.

Коня и Рори бяха сменили Бълхата и Мъли при вратата на оръжейната.

— С мен — каза им Джон, когато дойде време. Дух също поиска да тръгне с тях, но когато застъпва тихо по петите им, Джон го сграбчи за врата и го натика обратно вътре. Борок можеше да е сред събралите се в Залата на щитовете. Последното, което му трябваше точно сега, беше вълкът му да налети на глигана на превъплъщенеца.

Залата на щитовете бе една от най-старите части на Черен замък, дълга и проветрива зала за пирове от тъмен камък, дървените тавански греди бяха почернели от столетия дим. Когато Нощният страж бил много по-голям, по стените й били накачени редици ярко оцветени дървени щитове. Тогава, както и сега, щом някой рицар обличал черното, се отказвал от предишния си герб, за да вземе простия черен щит на братството. И изоставените щитове се окачвали в Залата на щитовете.

Стотици и стотици рицари означаваше стотици и стотици щитове. Ястреби и орли, дракони и грифони, слънца и елени, вълци, мантикори, бикове, дървета и цветя, арфи, копия, раци и кракени, червени лъвове и златни лъвове, и пъстри лъвове, бухали, агнета, девици и тритони, жребци, звезди, токи и торкви, одрани мъже и обесени мъже, и изгорени мъже, брадви, дълги мечове, костенурки, мечки, пачи пера, паяци и змии, и скорпиони, и стотици още хералдически символи бяха красили стените на Залата на щитовете, грейнали в повече цветове, отколкото всяка дъга можеше да мечтае.

Но когато умреше рицар, сваляха щита му, за да отиде с него на погребалната клада или в гробницата му, а през годините и столетията все по-малко и по-малко рицари бяха обличали черното. Дошло беше време, когато вече нямаше смисъл рицарите да се хранят отделно. Залата на щитовете бе изоставена. Като за трапезна зала, имаше много да се желае — беше тъмна, мръсна, ветровита и трудно се стопляше зиме, мазетата й гъмжаха от плъхове, таванските греди бяха проядени от червеи и обрасли с паяжина.

Но беше достатъчно голяма, за да насядат двеста души, а и триста, ако се сместеха. Когато Джон и Тормунд влязоха, из залата премина бръмчене като на раздразнени оси. Диваците надвишаваха по брой враните пет към едно, ако се съдеше по малкото черно, което видя Джон. Само десетина щита бяха останали, тъжни сиви петна с избеляла боя и дълги цепнатини в дървото. Но в скобите по стените горяха факли, а Джон бе заповядал да внесат пейки и маси. Седналите удобно мъже са по-склонни да слушат, беше му казал веднъж майстер Емон; стоящите прави са по-склонни да викат.

Джон се качи на хлътналата платформа с Тормунд Ужаса на великаните и вдигна ръце за тишина. Осите само забръмчаха още по-силно. Тогава Тормунд вдигна бойния рог и изсвири веднъж. Ревът на рога отекна от тавана. Всичко затихна.

— Повиках ви, за да съставим планове за спасителната акция на Хардхоум — започна Джон Сняг. — Там са събрани хиляди от свободния народ и гладуват, а имаме сведения за мъртви същества в леса. — Видя вляво Марш и Ярвик. Отел бе обкръжен от строителите си, а с Боуен бяха Уик Дяланата пръчка, Лю Лявата ръка и Алф от Рънимъд до него. Отдясно Сорен Трошача на щитове седеше скръстил ръце на гърдите си. По-назад видя Гавин Търговеца и Харл Хубавеца — шепнеха си. Югон Дядото седеше между жените си, Хоуд Скитника — сам. Борок се беше подпрял на стената в един тъмен ъгъл. За щастие глиганът не се мяркаше никакъв. — Корабите, които пратих да приберат Майка Къртица и хората й, са разбити от бури. Трябва да пратим каквато помощ можем, или да ги оставим да умрат. — Двама от рицарите на кралица Селайз също бяха дошли, забеляза Джон, сир Нарбърт и сир Бенетон, стояха близо до вратата в дъното на залата. Но отсъствието на останалите от хората на кралицата се набиваше на очи. — Надявах се лично да поведа обхода и да върна толкова от свободния народ, колкото оцелеят в пътуването. — Червен блясък в дъното на залата привлече окото му. Лейди Мелисандра беше дошла. — Но сега разбирам, че не мога да тръгна за Хардхоум. Обходът ще се води от Тормунд Ужаса на великаните, познат на всички ви. Обещал съм му толкова мъже, колкото поиска.

— А ти къде ще си, врано? — прогърмя гласът на Борок. — Тук ли в Черен замък ще се криеш с бялото си псе?

— Не. Тръгвам на юг. — И Джон им прочете писмото на Рамзи Сняг.

Залата на щитовете побесня.

Всички наскачаха и размахаха юмруци. Извадиха мечове, брадви заблъскаха в щитове. Джон Сняг погледна към Тормунд. Ужаса на великаните надигна рога и изсвири отново, дваж по-дълго и дваж по-силно от първия път.

— Нощният страж не взима страна във войните на Седемте кралства — напомни им Джон, след като се възцари някакво подобие на тишина. — Не е наша работа да се противопоставяме на Копелето на Болтън, да отмъщаваме за Станис Баратеон, да защитаваме вдовицата и дъщерята му. Това същество, което прави наметала от кожите на жени, се е заклело да ми изтръгне сърцето и смятам да му потърся сметка за тези думи… но няма да поискам от братята си да се отметнат от своите клетви.

— Нощният страж тръгва за Хардхоум. Аз тръгвам за Зимен хребет сам, освен ако… — Джон замълча. — Има ли някой, който ще дойде и застане с мен?

Ревът, който последва, бе невероятен, врявата — толкова оглушителна, че два стари щита тупнаха от стените. Сорен Трошача на щитове бе скочил на крака, както и Скитника. Торег Високия, Брог, Харл Ловеца и Харл Хубавеца, Югон Дядото, Слепия Дос, дори Великия морж. „Имам своите мечове — помисли Джон Сняг. — И идваме за теб, Копеле.“

Ярвик и Марш се измъкваха навън, видя той, и всичките им хора след тях. Беше все едно. Вече не му трябваха. Не ги искаше. „Никой никога няма да може да каже, че съм накарал братята си да изменят на клетвите си. Ако това е клетвопрестъпничество, престъплението е мое и само мое.“ Тормунд го тупаше по гърба, ухилен до уши.

— Добре казано, врано. Дай сега медовината! Направи ги свои и ги напий, така се прави. Тепърва ще те направим дивак, момче. Ха!

— Ще пратя за ейл — отвърна разсеяно Джон. Мелисандра беше излязла, а също и рицарите на кралицата. „Трябваше първо да ида при Селайз. Тя има правото да знае, че лорд съпругът й е мъртъв.“ — Трябва да ме извиниш. Ще те оставя да ги напиеш.

— Ха! Бива ме за тая задача, врано. Хайде върви!

Коня и Рори тръгнаха след Джон. „Трябва да говоря с Мелисандра, след като видя кралицата. Щом може да види гарван в буря, може да ми намери и Рамзи Сняг.“ И тогава чу викове… и рев, толкова силен, че сякаш разтърси Вала.

— Идва от Кулата на Хардин, милорд — каза Коня. Сигурно щеше да каже повече, но го прекъсна писък.

„Вал“, помисли в първия миг Джон. Но не беше женски писък. „Мъж, в предсмъртна агония.“ Затича, Коня и Рори хукнаха след него.

— Духове ли са? — попита Рори. Джон се зачуди. Възможно ли беше труповете да са се изтръгнали от веригите си?

Когато стигнаха до Кулата на Хардин, крясъкът беше секнал, но Вун Вун Дар Вун продължаваше да реве. Влачеше кървав труп за единия крак, досущ както Аря влачеше куклата си като малка и я въртеше като боздуган, застрашена от зеленчуците. „Само че Аря никога не разкъсваше куклата си на парчета.“ Дясната ръка на мъртвия беше запокитена на няколко крачки встрани и снегът под нея почервеняваше.

— Пусни го — извика Джон. — Вун Вун, пусни го!

Вун Вун или не чу, или не разбра. Беше в кръв от рани от меч по корема и едната ръка. Развъртя отново мъртвия рицар и го блъсна в сивия камък на кулата, още веднъж, и още, и още, докато главата му не стана на червена каша като пръсната диня. Наметалото на рицаря плющеше в студения въздух. От бяла вълна беше ушито, със сребърен кенар обшито и със сини звезди извезано. Кръв и кост хвърчаха навсякъде.

От околните кули и цитадели се изливаха мъже. Северняци, свободен народ, хора на кралицата…

— Оформете редица — заповяда им Джон Сняг. — Задръжте ги назад. Всички, особено хората на кралицата.

Мъртвият беше сир Патрик от Кралска планина; главата му почти я нямаше, но хералдиката му се открояваше като лицето му. Джон не искаше да рискува сир Мейлгорн или сир Брус, или който и да е друг от рицарите на кралицата да се опита да отмъсти за него.

Вун Вег Вун Дар Вун нададе вой, дръпна другата ръка на сир Патрик и тя се откъсна от рамото с плисък на светлочервена кръв. „Като дете, късащо листенца на маргаритка“, помисли Джон.

— Кожи, говори му, успокой го. Старата реч, той разбира Старата реч. Стойте назад, останалите. Приберете си стоманата, плашим го. — Не можеха ли да видят, че великанът е ранен? Джон трябваше да сложи край на това, иначе още мъже щяха да загинат. Представа нямаха за силата на Вун Вун. „Рог, трябва ми рог.“ Видя блеснала стомана и се обърна натам. — Никакви оръжия! — изкрещя. — Уик, прибери…

„Прибери ножа“, искаше да каже, но Уик Дяланата пръчка замахна към гърлото му и той само изпъшка. И отскочи. Ножът все пак го закачи. „Поряза ме.“

— Защо?

— За Стража. — Уик замахна отново. Този път Джон го улови за китката, изви му ръката и той изтърва камата. Длъгнестият стюард отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш искаше да му каже: „Не аз, не бях аз.“ Крещяха мъже. Джон посегна за Дълъг нокът, но пръстите му бяха изтръпнали и вцепенени. Някак сякаш не можеше да извади меча от ножницата.

А после пред него застана Боуен Марш, по бузите му се стичаха сълзи.

— За Стража. — Удари Джон в корема. Отдръпна ръката си, но камата остана където я беше забил.

Джон се свлече на колене. Напипа дръжката на камата и я изтръгна. В студения нощен въздух раната димеше.

— Дух — прошепна той.

Болката го обля. „Бодеш ги с острия край.“ Когато третата кама го порази отзад между раменете, изпъшка и падна по очи в снега. Така и не усети четвъртия нож. Само студа…