Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (4)

Денерис

Чуваше как качват мъртвеца по стъпалата. Бавният отмерен звук на стъпките го предшестваше и отекваше между пурпурните колони на тронната зала. Денерис Таргариен го очакваше на абаносовата пейка, която бе превърнала в свой трон. Очите й бяха подути от съня, сребристозлатната й коса се беше разрошила.

— Ваше величество, не е нужно да виждате това — каза Баристан Селми, лорд-командирът на гвардията й.

— Той умря за мен.

Дани притисна лъвската кожа до гърдите си. Чисто бяла ленена риза я покриваше отдолу до средата на бедрото. Беше сънувала къща с червена врата, когато Мисандей я събуди. Не й бе останало време да се облече.

— Халееси — прошепна Ирри, — не трябва да докосвате мъртвеца. Лош късмет е да докоснеш мъртвец.

— Освен ако не си го убил сам. — Джикуи беше с по-едър кокал от Ирри, с широки бедра и едри гърди. — Това е друго.

— Да, друго е — съгласи се Ирри.

Дотраките бяха вещи, станеше ли дума за коне, но в много други неща бяха пълни глупци. „А са и още момичета освен това.“ Слугините й бяха на нейните години. Външно — пораснали жени с черна коса, медна кожа и бадемови очи, но все пак деца. Хал Дрого й ги беше дал, когато се омъжи. Дрого й беше дал и кожата с главата на хракар, белия лъв на Дотракското море, която носеше. Много голяма беше за нея и миришеше на мухъл, ала я караше да се чувства все едно, че нейното слънце и звезди все още е до нея.

Пръв на стълбището се появи Сив червей, с факел в ръка. Бронзовият му шлем бе увенчан с три шипа. Последваха го четирима от неговите Неопетнени, понесли мъртвия на рамене. Шлемовете им бяха само с по един шип, а лицата им издаваха толкова малко, че все едно и те бяха излети от бронз. Положиха трупа в нозете й. Сир Баристан дръпна оцапаната с кръв плащаница. Сив червей наведе факела, за да може Дани да види.

Лицето на мъртвия беше гладко и без косми, страните му бяха прерязани от ухо до ухо. Личеше си, че е бил висок мъж, синеок и хубаволик. „Някое дете от Лис или от Стар Волантис, отвлечено от корсари и продадено в робство в червения Ащапор.“ Очите бяха отворени, но сухи, плачеха раните му. Толкова рани, че не можеше да ги преброи.

— Ваше величество — промълви сир Баристан, — на тухлите в задната уличка, където е намерен, имало нарисувана харпия…

— Удавен в кръв. — Денерис вече знаеше как става. Синовете на Харпията вършеха кланетата си нощем и оставяха знака си над всеки убит. — Сив червей, защо този човек е бил сам? Не е ли имал другар? — Когато обикаляха нощем улиците на Мийрийн, Неопетнените винаги вървяха по двама.

— Кралице, вашият слуга Верен щит не беше снощи в наряд — отвърна капитанът. — Отишъл е на едно… на едно място… да пийне и да се повесели…

— На какво място?

— Дом за удоволствия, ваше величество. — Лицето на Сив червей под бронзовия шлем беше все едно изсечено от камък.

„Бардак.“ Половината от освободените й бяха от Юнкай, чиито Мъдри господари бяха прочути с обучението на роби за ложето. „Изкуството на седемте въздишки.“ Бардаците бяха изникнали като гъби из цял Мийрийн. „Нищо друго не знаят. Трябва да оцеляват.“ Храната поскъпваше ежедневно, а насладите на плътта поевтиняваха. В по-бедните квартали между стъпаловидните пирамиди на знатните робовладелци в Мийрийн имаше бардаци, задоволяващи всеки възможен еротичен вкус, знаеше го. „И все пак…“

— Какво може да се надява да намери в бардак един евнух? — попита Дани.

— Дори лишените от мъжки части все пак имат мъжко сърце, ваше величество — отвърна Сив червей. — На този са му казвали, че Верен щит понякога давал пара̀ на жените в бардаците, да лягат с него и да го прегръщат.

„Кръвта на дракона не плаче.“

— Верен щит — промълви тя със сухи очи. — Това ли беше името му?

— Да, ваше величество.

— Хубаво име. — Добрите господари на Ащапор не бяха позволявали на своите роби войници дори имена. Някои от Неопетнените й си бяха върнали рождените имена, след като ги освободи. Други си бяха избрали нови. — Знае ли се колко души са нападнали Верен щит?

— Този не знае. Много.

— Шестима или повече — каза сир Баристан. — Ако се съди по раните, връхлетели са му от всички страни. Намерили са го с празна ножница. Възможно е да е ранил някои от нападателите си.

Дани се помоли наум дано някъде някой от Синовете на Харпията точно сега да издъхва, притиснал корема си с ръце, и да се гърчи от болка.

— Защо са му разрязали страните така?

— Милостива кралице — отвърна Сив червей, — убийците бяха натикали гениталиите на пръч в гърлото на вашия слуга Верен щит. Този ги махна, преди да го донесем тук.

„Не са могли да го нахранят със собствените му гениталии. Ащапорците не са му оставили ни ствол, ни корен.“

— Синовете стават все по-дръзки — заяви Дани. Досега бяха ограничавали нападенията си върху невъоръжени освободени: колеха ги по улиците или нахлуваха в домовете им под прикритието на нощта, за да ги убият в леглата им. — Това е първият от моите войници, когото са убили.

— Първият, но не и последният — предупреди сир Баристан.

„Все още съм във война — помисли Дани. — Само че сега се сражавам със сенки.“ Беше се надявала, че убийствата ще спрат и ще си отдъхне. Малко време за съграждане и изцеряване.

Смъкна от раменете си лъвската кожа, коленичи до трупа и затвори очите на мъртвия, без да обръща внимание на ахването на Джикуи.

— Верен щит няма да бъде забравен. Разпоредете се да бъде измит и облечен като за битка и го погребете с шлема, щита и копията му.

— Ще бъде както повели ваше величество — заяви Сив червей.

— Пратете хора в Храма на Грациите и разпитайте дали някой е идвал при Сините грации с рана от меч. И огласете, че добре ще платим в злато за меча на Верен щит. Разпитайте също касапите и козарите и разберете кой е скопявал напоследък пръчове. — Можеше да извадят късмет и някой изплашен козар да направи признания. — И от днес никой от хората ми да не излиза сам след стъмване, все едно дали е по служба, или не.

— Тези ще се подчинят.

Денерис оправи косата си с ръка и отсече:

— Намерете ми ги тези страхливци. Намерете ги, за да мога да науча Синовете на Харпията какво е да събудиш дракона.

Сив червей отдаде чест. Четиримата му Неопетнени отново загърнаха плащаницата, вдигнаха мъртвия на раменете си и го изнесоха от залата. Сир Баристан Селми се задържа. Бяла беше косата му и врански стъпки имаше в ъгълчетата на светлосините му очи. Но гърбът му все още не се беше огънал и годините все още не го бяха лишили от бойните дарби.

— Ваше величество. Боя се, че евнусите ви са непригодни за задачите, които им възлагате.

Дани се отпусна на пейката и отново загърна раменете си с лъвската кожа.

— Неопетнените са най-добрите ми воини.

— Войници, не воини, ваше величество. Създадени са за бойното поле, да стоят рамо до рамо зад щитовете си, с насочени напред копия. Обучението ги приучва да се подчиняват безстрашно, съвършено, без мисъл и без колебание… но не да разкриват тайни или да задават въпроси.

— Рицарите по-добре ли биха ми послужили в това? — Селми й подготвяше рицари, учеше синове на роби да се бият с пика и дълъг меч в стила на Вестерос… но що за работа щяха да свършат пиките срещу страхливци, които убиват от сенките?

— Не в това — призна старият мъж. — А и ваше величество все още няма рицари освен мен. Ще минат години, докато момчетата се подготвят.

— Тогава кой, ако не Неопетнените? Дотраките ще са още по-зле.

Дотраките се сражаваха от конски гръб. Конниците бяха повече от полза в открити поля и хълмове, отколкото в тесните улици и улички на града. Извън многоцветните тухлени стени на Мийрийн властта на Дани в най-добрия случай беше рехава. Хиляди роби все още превиваха гръб в просторните имения на хълмовете, отглеждаха жито и маслини, пасяха овце и кози, копаеха сол и мед. В складовете на Мийрийн все още имаше зърно, масло, маслини и сушени плодове, но запасите намаляваха. Затова Дани бе изпратила своя халазар да подчини прилежащите земи — командваха го тримата й кръвни братя, а Бен Плум Кафявия бе отвел своите Втори синове на юг, да пазят срещу нахлувания от Юнкай.

Най-жизненоважната задача бе поверила на Даарио Наарис, хлевоустия Даарио с неговия златен зъб и брада като тризъбец, с лукавата му усмивка под тъмночервените мустаци. Оттатък хълмовете на изток беше планинската верига от пясъчник, проходът Кизаи и Лхазар. Ако Даарио успееше да убеди лхазарите да отворят отново търговските пътища, при нужда можеше да се докара зърно по реката или през хълмовете… но Агнешките хора нямаха причина да изпитват обич към Мийрийн.

— Когато Бурните врани се върнат от Лхазар, навярно ще можем да ги използваме по улиците — отвърна тя на сир Баристан. — Но дотогава имам само Неопетнените. — Дани стана. — Трябва да ме извините, сир. Молителите скоро ще са пред вратите. Трябва да си сложа клепналите уши и да стана отново тяхната кралица. Призовете Резнак и Бръснато теме. Ще ги видя след като се облека.

— Както повели ваше величество — отвърна Селми и се поклони.

Великата пирамида се извисяваше на осемстотин стъпки, от огромната си квадратна основа до високия връх, където бяха личните покои на кралицата, обкръжени от зеленина и уханни езерца. Щом прохладното синьо утро озари града, Дани излезе на терасата. На запад слънчевата светлина огряваше златните куполи на Храма на Грациите и врязваше дълбоки сенки зад стъпаловидните пирамиди на могъщите. „В някоя от тези пирамиди в този миг Синовете на Харпията кроят нови убийства, а аз съм безсилна да ги спра.“

Визерион долови безпокойството й. Белият дракон лежеше увит около една круша, отпуснал глава на опашката си. Когато Дани мина покрай него, очите му се отвориха — две езера разтопено злато. Рогата му също бяха златни, както и люспите по гърба му, от главата до опашката.

— Мързелив си — каза му тя и го почеса под челюстта. Люспите му бяха горещи на допир, като броня, оставена дълго на слънце. „Драконите са огън, превърнат в плът.“ Беше го прочела в една от книгите, които сир Джора й бе поднесъл като сватбен дар. — Трябва да си на лов с братята си. Пак ли се бихте с Дрогон? — Драконите й ставаха все по-диви напоследък. Регал беше щракнал със зъби на Ирри, а Визерион беше опърлил токара на Резнак последния път, когато сенешалът го бе призовал. „Твърде дълго ги оставих сами, но откъде да намеря време и за тях?“

Визерион плесна с опашка и тупна ствола на дървото толкова силно, че една круша падна в краката на Дани. Крилете му се разгънаха и той подскокна и кацна на парапета. „Расте“, помисли тя, щом драконът се понесе в небето. „И тримата растат. Скоро ще са достатъчно големи, за да понесат тежестта ми.“ Тогава щеше да полети, както бе летял Егон Завоевателя, нагоре и нагоре, докато Мийрийн стане толкова мъничък, че да може да го затули с палеца си.

Загледа как Визерион се извиси на уширяващи се кръгове, докато не се изгуби от погледа й отвъд калните води на Скаазадан. Чак тогава се прибра в пирамидата, където я чакаха Ирри и Джикуи да я срешат и да я облекат както подобава на кралица на Мийрийн, в гхискарски токар.

Одеждата беше тежка и тромава, дълго хлабаво платно, което трябваше да се увие около бедрата, под мишницата и над едното рамо, като полюшващите се по краищата пискюли се нагласят грижливо. Увиеше ли се много хлабаво, можеше да се смъкне; увиеше ли се много плътно, щеше да стяга, да се заплита и да я спъва. Дори когато се увиеше правилно, токарът принуждаваше облеклия го да го придържа с лявата ръка. Вървенето в токар изискваше ситни превзети стъпки и изключително равновесие, иначе можеше да настъпиш някой от тежките провиснали пискюли. Не беше дреха като за човек, който има да върши работа. Токарът беше господарско облекло, знак за богатство и власт.

Дани поиска да забрани токара, когато завзе Мийрийн, но съветът я разубеди.

— Майката на драконите трябва да облича токара, иначе ще я намразят завинаги — предупреди Зелената грация, Галаза Галаре. — Във вълнените дрехи на Вестерос или в рокля от мирска дантела ваше сияние завинаги ще си остане чужденка сред нас, нелепа другоземка, варварска завоевателка. Кралицата на Мийрийн трябва да е дама от Стари Гхиз. — Бен Плум Кафявия, капитанът на Вторите синове, го беше изразил по-недвусмислено: „Който иска да царува над зайци, да си сложи клепнали уши.“

Клепналите уши, които си избра днес, бяха от чисто бял лен, поръбен със златни пискюли. С помощта на Джикуи на третия опит успя да увие правилно токара около себе си. Ирри донесе короната й, изкована във формата на триглавия дракон на дома й. Навитото му на кълбо тяло бе от злато, крилете от сребро, а трите глави — от бяла кост, оникс и нефрит. Шията и раменете на Дани щяха да се схванат от тежестта й, преди да е свършил денят. „Една корона не бива да е лека.“ Някой от царствените й предци го беше казал. „Някой Егон, но кой от всички?“

Петима Егоновци бяха властвали над Седемте кралства на Вестерос, а можеше и да са шестима, ако псетата на Узурпатора не бяха убили братовия й син още като кърмаче. „Ако беше жив, можеше да съм омъжена за него. Егон щеше да е повече на възрастта ми, отколкото Визерис.“ Дани едва-що беше родена, когато бяха убили Егон и сестра му. Баща им бе загинал още по-рано, убит от Узурпатора на Тризъбеца. Брат й Визерис бе умрял с писъци във Вес Дотрак, с корона от разтопено злато на главата. „И мен ще убият, ако го позволя. Ножовете, убили моя Верен щит, са предназначени всъщност за мен.“

Не беше забравила робските деца, които Великите господари бяха приковали покрай пътя от Юнкай. Сто шестдесет и три деца, по едно на всяка миля, приковани на милеарните стълбове с едната ръка изпъната, за да сочи към нея. След като Мийрийн падна, Дани прикова същия брой Велики господари. Рояци мухи обслужваха бавната им смърт, а вонята дълго се задържа на площада. И въпреки това понякога се боеше, че изобщо не е направила достатъчно. Подъл и упорит народ бяха тези мийрийнци, съпротивляваха се на всяка промяна. Бяха освободили робите си, да… но само за да ги наемат отново като слуги с толкова жалко заплащане, че повечето едва можеха да се изхранят. Твърде старите или прекалено младите освободени, негодни за работа, бяха изхвърлени на улицата, наред с болнавите и недъгавите. А Великите господари продължаваха да се събират по високите си пирамиди и да се оплакват как драконовата кралица била напълнила благородния им град с орди мръсни просяци, крадци и курви.

„За да властвам над Мийрийн, трябва да спечеля гражданите му, колкото и да ги презирам.“

— Готова съм — каза на Ирри.

Резнак и Скааз чакаха на мраморното стълбище.

— Велика кралице — заяви Резнак мо Резнак, — днес сте толкова сияйна, че се боя да ви погледна. — Сенешалът носеше токар от светлокафява коприна със златни пискюли. Беше дребен и потен, миришеше все едно се е къпал в парфюм и говореше завалено на висок валириански, с доста провлачен акцент, обагрен с плътно гхискарско ръмжене.

— Много мило от ваша страна, че го казвате — отвърна Дани на същата реч.

— Кралице — проръмжа Скааз мо Кандак, с бръснатата глава. Гхискарската коса бе гъста и твърда; стар обичай беше в Робовладелските градове мъжете да я заплитат в рогове, шипове и крилца. Като се обръсна, Скааз бе оставил зад гърба си стария Мийрийн, за да приеме новия. Родствениците му бяха последвали примера му, други също, но дали от страх, от мода или амбиция, Дани не можеше да каже. „Бръснати темета“ ги наричаха. Скааз беше Бръснатото теме… и най-злият от изменниците на Синовете на Харпията и пасмината им. — Казаха ни за евнуха.

— Името му е Верен щит.

— И още ще умрат, ако не бъдат наказани убийците. — Дори с бръснатия череп Скааз имаше противно лице: изпъкнало чело, малки очи с тежки торбички под тях, голям нос, потъмнял от черните пъпки, мазна кожа, която изглеждаше по-жълта от обичайния гхискарски кехлибар. Грубо, жестоко, гневно лице. Дано само да беше и честно.

— Как мога да ги накажа, като не знам кои са? — попита тя строго. — Това ми кажете, храбри Скааз.

— Не ви липсват врагове, ваше величество. Можете да видите пирамидите им от терасата. Зак, Хазкар, Гхазеен, Меррек, Лорак, всичките стари робовладелски фамилии. Пал. Пал най-вече. Вече дом на жени. Вгорчени, жадни за кръв старици. Жените не забравят. Жените не прощават.

„Да — помисли Дани. — И псетата на Узурпатора ще го научат, щом се върна във Вестерос.“ Истина беше, че между нея и дома Пал имаше кръв. Ознак зо Пал бе посечен от Белвас Силния. Баща му, командир на градската стража, бе загинал при отбраната на портите, когато Патката на Джозо ги разби на трески. А сред сто шестдесет и тримата на площада бяха и трима негови чичовци.

— Колко злато сме предложили за сведения, свързани със Синовете на Харпията? — обърна се Дани към Резнак.

— Сто хонора, ако ваше величество не възразява.

— Не бих възразила и срещу хиляда.

— Ваше величество не ме попита за съвет — заговори Скааз Бръснатото теме, — но според мен кръвта трябва да се плати с кръв. Вземете по един от фамилиите, които споменах, и заповядайте да го убият. Следващия път, когато убият някой от вашите, вземете по двама от всеки голям дом и убийте и двамата. Трето убийство няма да има.

Резнак писна от ужас.

— Неее… милостива кралице, такава жестокост ще навлече гнева на боговете. Ще открием убийците, обещавам ви, и ще се докаже, че са долнопробна измет, ще видите.

Сенешалът беше с гола глава като Резнак, само дето в неговия случай виновни бяха боговете. „Един косъм да има наглостта да се появи, бръснарят ми стои готов с бръснача“, беше заявил, когато го издигна. Понякога Дани се чудеше дали този бръснач няма да свърши по-добра работа за гърлото на Резнак. Беше полезен човек, но не й допадаше много, а още по-малко му вярваше. Немрящите от Карт й бяха казали, че ще бъде трижди предадена. Мирри Маз Дуур беше първата, сир Джора — вторият. Щеше ли Резнак да е третият? Или Бръснатото теме? Или Даарио? „Или ще е някой, когото изобщо не подозирам, сир Баристан или Сив червей, или Мисандей?“

— Скааз, благодаря за съвета. Резнак, виж какво могат да постигнат хиляда хонора.

Денерис придърпа токара, плъзна се покрай тях и заслиза по широките мраморни стъпала. Взимаше ги едно по едно, за да не се спъне в пискюлите и да се изтъркаля чак до двора.

Мисандей възвести появата й. Имаше сладък, звучен и силен глас.

— Всички на колене пред Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралица на Мийрийн, кралица на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, халееси на Великото тревно море, Трошачка на окови и Майка на дракони.

Залата бе пълна. Неопетнените стояха с гърбове към колоните, стиснали щитове и копия, шиповете на шлемовете им стърчаха като изпъната редица ножове. Гражданите на Мийрийн се бяха скупчили под източните прозорци. Освободените й стояха на разстояние от бившите си господари. „Докато не застанат заедно, Мийрийн няма да види мир.“

— Станете. — Дани се настани на пейката. Залата стана. „Това поне го правят като един.“

Резнак мо Резнак имаше списък. Обичаят повеляваше кралицата да започне с посланика на Ащапор, бивш роб, който се беше нарекъл лорд Гаел, макар че май никой не знаеше на какво е лорд.

Лорд Гаел имаше гнили кафяви зъби и издължено жълтеникаво лице на невестулка. Имаше и дар също така.

— Клеон Велики изпраща тези пантофки в знак на своята любов към Денерис Родената в буря, Майката на дракони.

Ирри постави пантофките на краката на Дани. Бяха от позлатена кожа, украсени със зелени сладководни бисери. „Нима Кралят касапин вярва, че с някакви си пантофки ще спечели ръката ми?“

— Крал Клеон е изключително щедър. Можете да му предадете благодарността ми за този хубав дар. — „Хубав, но направен за дете.“ Дани имаше малки стъпала, но все пак пантофките стегнаха пръстите й.

— Клеон Велики ще се зарадва да научи, че ви се нравят — отвърна лорд Гаел. — Негово величество ми възложи да ви предам, че е готов да брани Майката на дракони от всичките й врагове.

„Ако пак предложи да се омъжа за Клеон, ще го замеря с пантофките му по главата“, помисли Дани, но този път поне посланикът на Ащапор не спомена за кралска женитба. Вместо това заяви:

— Дошло е време Ащапор и Мийрийн да сложат край на жестоката власт на Мъдрите господари на Юнкай, заклети врагове на всички, които живеят в свобода. Клеон Велики ми повели да ви кажа, че той и неговите нови Неопетнени скоро ще тръгнат в поход.

„Неговите нови Неопетнени са боклук.“

— Крал Клеон ще прояви повече мъдрост, ако се погрижи за своите градини и остави юнкайците да се грижат за техните.

Не че изпитваше особена любов към юнкайците. Все повече започваше да съжалява, че остави непревзет Жълтия град, след като срази армията му на бойното поле. Мъдрите господари се бяха върнали към робовладелството веднага щом тя продължи напред и енергично събираха набори, купуваха наемници и сключваха съюзи срещу нея.

Самозванецът Клеон „Велики“ обаче не беше много по-добър. Кралят касапин беше възстановил робството в Ащапор — единствената промяна бе в това, че сега бившите роби бяха господари, а бившите господари — роби.

— Аз съм само едно младо момиче и не разбирам много от военни дела — каза тя на лорд Гаел, — но чух, че Ащапор гладува. Нека крал Клеон да си нахрани народа, преди да го поведе на битка. — Махна с ръка в знак, че срещата е приключила, и Гаел се оттегли.

— Ваше величество — заговори бързо Резнак мо Резнак, — ще изслушате ли благородния Хиздар зо Лорак?

„Пак ли?“ Дани кимна и Хиздар закрачи напред: висок мъж, много строен, с гладка кехлибарена кожа. Поклони се точно там, където допреди малко бе лежал мъртвият Верен щит. „Нужен ми е този човек“, напомни си Дани. Хиздар беше преуспяващ търговец с много приятели в Мийрийн и още повече отвъд морската шир. Беше посещавал Волантис, Лис и Карт, имаше близки в Толос и Елирия, разправяха дори, че упражнявал известно влияние в Нови Гхиз, където юнкайците се опитваха да възбудят вражда срещу Дани и управлението й.

И беше богат. Несметно, баснословно богат.

„И ще забогатее още повече, ако удовлетворя петицията му.“ Когато беше закрила бойните ями, цената на дяловете им се беше сринала. Хиздар зо Лорак ги беше награбил с шепи и сега притежаваше повечето бойни ями в Мийрийн.

Благородникът имаше криле от тъмночервена коса, щръкнали от слепоочията му все едно, че главата му всеки миг ще полети. Дългото му лице ставаше още по-дълго от брадата, овързана със златни пръстени. Пурпурният му токар беше обшит с аметисти и бисери.

— Ваше величество сигурно знае причината, поради която съм тук.

— Ами сигурно защото нямате друга причина, освен да ми досаждате. Колко пъти вече ви отказах?

— Пет пъти, ваше величество.

— Вече са шест. Няма да позволя тези ями да се отворят отново.

— Ако ваше величество благоволи да изслуша аргументите ми…

— Слушала съм ги. Пет пъти. Носите ли ми нови аргументи?

— Стари аргументи — призна Хиздар, — нови думи. Прекрасни думи и изящни, по-годни да трогнат една кралица.

— Основанието ви намирам за недостатъчно, не думите. Слушала съм доводите ви толкова често, че бих могла сама да пледирам за каузата ви. Искате ли? — Наведе се към него. — Бойните ями са част от Мийрийн, откакто е основан. Двубоите по природа са дълбоко религиозни, кръвно приношение на боговете на Гхиз. Смъртното изкуство на Гхиз не е просто касапница, а изява на храброст, умение и сила, които най се нравят на боговете. Победоносните борци се хранят, за тях се полагат грижи, възхваляват ги, а убитите се почитат и имената им се помнят. С отварянето на ямите ще покажа на народа на Мийрийн, че зачитам нравите и обичаите му. Ямите са прочути по цял свят. Привличат търговия в Мийрийн и пълнят градската хазна с монети от най-далечни краища на земята. Всички хора изпитват жажда за кръв, която ямите уталожват. Така Мийрийн става по-спокоен. За престъпниците, осъдени да умрат на пясъците, ямите представляват съд с битка, последна възможност човек да докаже невинността си. — Дани отметна косата си. — Е? Как се справих?

— Ваше величество изложи основанието много по-добре, отколкото бих могъл да се надявам, че ще го направя аз самият. Разбирам, че сте не само красива, но и красноречива. Напълно ме убедихте.

Нямаше как да не се засмее.

— Благодаря… но не съм.

— Ваше величество — зашепна в ухото й Резнак мо Резнак, — обичайно е градът да прибира десятък от всички приходи на бойните ями след приспадане на разходите, като данък. Толкова пари биха могли да се вложат в много благородни начинания.

— Би могло… макар че ако наистина отново отворим ямите, трябва да прибираме десятъка си преди разходите. Аз съм само едно младо момиче и не разбирам много от търговия, но съм живяла достатъчно дълго с Илирио Мопатис и Ксаро Ксоан Даксос, за да знам поне това. Хиздар, ако можехте да строявате армии така, както редите доводите си, можехте да завладеете света… но отговорът ми все пак е не. За шести път.

Той отново се поклони, дълбоко като преди. Перлите и аметистите му дръннаха тихо на мраморния под. Много гъвкав в кръста беше Хиздар зо Лорак.

„Можеше да мине за чаровен, ако не беше тази глупава прическа.“ Резнак и Зелената грация настойчиво бяха убеждавали Дани да вземе за свой съпруг някой мийрийнски благородник, за да примири града с управлението си. Хиздар зо Лорак може би заслужаваше внимателен оглед. „По-скоро него, отколкото Скааз.“ Бръснатото теме бе предложил да остави съпругата си заради нея, но от тази мисъл й се гадеше. Хиздар поне знаеше как да се усмихва.

— Ваше величество — заговори Резнак, поглеждайки списъка си. — Благородният Граздан зо Галаре би искал да се обърне към вас. Ще го изслушате ли?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Дани, възхитена от блясъка на златото и лъскавината на зелените перли по пантофките на Клеон, като в същото време се мъчеше да не обръща внимание на стягането в пръстите. Граздан, както я бяха предупредили, бе братовчед на Зелената грация, чиято подкрепа се бе оказала безценна. Жрицата беше глас за мир, за приемане, за подчинение пред една законна власт. „Мога да удостоя братовчед й с почтително изслушване, каквото и да желае.“

Това, което желаеше, се оказа злато. Дани беше отказала да възмезди Великите господари за цената на робите, които бе освободила, но мийрийнците продължаваха да измислят всевъзможни начини да изскубнат пари от нея. Благородният Граздан бил притежавал робиня, много добра тъкачка; плодовете на тъкачния й стан се ценели високо не само в Мийрийн, но и в Нови Гхиз, Ащапор и Карт. Когато тази жена се състарила, Граздан закупил няколко млади момичета и заповядал на старицата да ги научи на тайните на занаята си. Старата жена вече била умряла. Освободените млади ученички отворили дюкян до пристанищната стена и там продавали изделията си. Граздан зо Галаре молеше да му се отстъпи част от печалбата им.

— Те дължат умението си на мен — настоя той. — Аз ги измъкнах от робското тържище и ги сложих зад стана.

Дани го изслуша спокойно, с кротко лице. Когато свърши, го попита:

— Как се казваше старата тъкачка?

— Робинята? — Газдан се намръщи. — Беше… Елза, като че ли. Или Ела. Умря преди шест години. Имах много роби, ваше величество.

— Да кажем, че е Елза. — Дани вдигна ръка. — Ето какво отсъждаме. От момичетата няма да получите нищо. Елза ги е научила на тъкането, не вие. От вас момичетата ще получат нов стан, най-добрия, който може да се купи. Това е защото сте забравили името на старата жена.

Резнак щеше да призове още някой токар, но Дани настоя да покани някой от освободените. От този момент редуваше по един бивш господар и един бивш роб. Много и много от проблемите, които поставяха пред нея, включваха обезщетяване. След падането си Мийрийн беше опустошен жестоко. Стъпаловидните пирамиди на могъщите бяха пощадени от най-ужасните погроми, но по-скромните части на града бяха подложени на оргия от плячкосване и убийства, след като робите в града се вдигнаха, а прегладнелите орди, следвали я от Юнкай и Ащапор, се изляха през съборените градски порти. Нейните Неопетнени бяха възстановили реда, но превземането бе оставило след себе си напаст от проблеми. Тъй че всички идваха да се жалват на кралицата.

Дойде една богата жена, чийто мъж и синове бяха загинали, бранейки крепостните стени. По време на опустошенията тя избягала при брат си от страх. Когато се върнала, заварила къщата си превърната в бардак. Курвите се навлекли с нейните дрехи и накити. Искаше къщата да й се върне, както и скъпоценностите.

— Дрехите може да задържат — отстъпи жената.

Дани й върна накитите, но отсъди, че е загубила къщата, след като я е изоставила.

Дойде един бивш роб — обвиняваше благородник от фамилията Зак. Наскоро бил взел за съпруга освободена жена, която топлела ложето на благородника, преди градът да падне. Благородникът отнел девствеността й, използвал я за удоволствие и й направил дете. Новият й съпруг искаше благородникът да бъде скопен заради изнасилване и искаше кесия злато също така, да изплати отглеждането на благородническото копеле. Дани му даде златото, но не и скопяването.

— Когато е легнал с нея, съпругата ви е била негова собственост, можел е да прави с нея каквото пожелае. По закон изнасилване няма.

Разбираше, че решението не го удовлетворява, но ако почнеше да скопява всеки, който е насилил робиня, скоро щеше да управлява град от скопци.

Дойде едно момче, съвсем младо, мършаво и с белег, облечено в омачкан сив токар с провиснали сребърни ресни. Гласът му се накъса, щом й заразказва как двама от домашните роби на баща му се вдигнали през нощта, когато бе паднала портата. Единият убил баща му, другият — по-големия му брат. Двамата изнасилили майка му, после убили и нея. Момчето се отървало само с белега на лицето, но единият от убийците продължавал да живее в бащината му къща, а другият станал войник на кралицата — един от Мъжете на Майката. Искаше бесило и за двамата.

„Аз съм кралица на град, построен върху прах и смърт.“ Дани нямаше друг избор, освен да му откаже. Беше обявила пълно опрощение за всички престъпления, извършени по време на щурма. А и не можеше да накаже роби затова, че са се вдигнали срещу господарите си.

Щом му го каза, момчето се втурна към нея, но краката му се оплетоха в токара и то се просна по очи на пурпурния мрамор. Белвас Силния мигом се озова до него, вдигна го с една ръка и го разтърси, както мастиф разтърсва плъх.

— Стига, Белвас — извика Дани, а на момчето каза: — Цени този токар, защото ти спаси живота. Ти си още момче, затова ще забравя какво се случи тук. Ти също трябва да го забравиш. — Но на излизане момчето погледна през рамо и щом видя очите му, Дани помисли: „Харпията си има още един син.“

Към обед вече усещаше тежестта на короната и твърдостта на скамейката. При толкова много чакащи не прекъсна за обяд, а прати Джикуи до кухните да й донесе питка, маслини, смокини и сирене. Хапваше по някой залък, докато слушаше, и отпиваше по глътка разредено вино. Смокините бяха чудесни, маслините — още по-прекрасни, но виното оставяше в устата й стипчив метален вкус. От дребното бледожълто грозде, характерно за тези райони, не ставаше добро вино. „С вино няма да търгуваме.“ А и Великите господари бяха изгорили най-добрите лозя, наред с маслиновите дървета.

Следобеда дойде скулптор и предложи да подмени главата на голямата бронзова харпия на Площада на Очищението с друга, изваяна в образа на Дани. Тя му отказа възможно най-учтиво. В Скаазадан беше уловена щука с безпрецедентна големина и рибарят искаше да я подари на кралицата. Тя се възхити на рибата, възнагради рибаря с пълна кесия сребърници и прати щуката в кухните. Медникар й беше направил броня от лъскави халки, за да я носи във война. Прие я с искрена благодарност; беше красива, лъскавата мед щеше да блести чудесно под слънцето, макар че ако я застрашеше истинска битка, щеше да предпочете да е облечена в стомана. Може и да беше само едно младо момиче, което нищо не знае за военни дела, но от това разбираше.

Пантофките, пратени й от Краля касапин, я стискаха непоносимо. Дани ги изу, изрита ги, подви единия си крак под себе си, а другия залюля напред-назад. Не беше много величествена поза, но не държеше да е величествена. От короната я болеше главата, а задникът й бе изтръпнал.

— Сир Баристан — подвикна тя. — Вече знам от какво най-много се нуждае един владетел.

— Кураж ли, ваше величество?

— От бузи като желязо. Долните имам предвид.

— Ваше величество поема твърде много върху себе си. Трябва да прехвърлите това на съветниците си.

— Твърде много съветници имам и твърде малко възглавнички. — Дани се обърна към Резнак. — Колко още?

— Двайсет и трима, ваше величество. Със съответно толкова претенции. — Сенешалът огледа списъка. — Едно теле и три кози. Другите ще са овце и агнета, несъмнено.

— Двайсет и трима? — Дани въздъхна. — Моите дракони развиват разточителен вкус към овнешко, откакто започнахме да плащаме на овчарите за загубите им. Тези претенции доказани ли са?

— Някои хора са донесли изгорени кости.

— Хората палят огньове. Хората пекат овнешко. Изгорените кости не доказват нищо. Кафявия Бен твърди, че по хълмовете срещу града имало червени вълци, чакали и диви псета. Трябва ли да плащаме ценно сребро за всяко агне, изтървано между Юнкай и Скаазадан?

— Не, ваше величество. — Резнак се поклони. — Да изпъдя ли тези мошеници, или ще пожелаете да ги набият с камшик?

Денерис се намести на пейката.

— Никой не бива да се бои да идва при мен. Платете им. — Не се съмняваше, че някои от претенциите са фалшиви, но повечето бяха основателни. Драконите й бяха станали твърде големи, за да се задоволяват с плъхове, котки и кучета. „Колкото повече ядат, толкова по-големи ще стават — беше я предупредил сир Баристан, — а колкото по-големи стават, толкова повече ще ядат.“ Особено Дрогон обикаляше много надалече и лесно можеше да погълне по овца на ден. — Платете им цената на животните — обърна се тя към Резнак, — но оттук насетне ищците трябва да се представят в Храма на Грациите и да полагат свещена клетва пред боговете на Гхиз.

— Да, ваше величество. — Резнак се обърна към ищците. — Нейно величество се съгласи да обезщети всеки от вас за животните, които сте загубили — заговори им на гхискарската реч. — Представете се утре заран на служителите ми и ще ви се плати в монети или в натура, както предпочитате.

Думите му бяха приети с навъсено мълчание. „Защо не са доволни? — ядоса се Дани. — Получиха каквото искат. Нищо ли не може да задоволи тези хора?“

Един мъж се задържа, докато другите се изнизваха: нисък мъж с обрулено от вятъра лице, дрипав. Косата му бе като шапка от червено-черна оплетена тел, нахлузена над ушите, в едната си ръка държеше платнена торба. Стоеше с наведена глава, зяпнал в мраморния под, сякаш е забравил къде е. „А този пък какво иска?“, зачуди се Дани.

— Всички на колене пред Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралица на Мийрийн, кралица на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, халееси на Великото тревно море, Трошачка на окови и Майка на дракони — извика Мисандей със сладкия си звучен глас.

Дани се изправи и токарът й започна да се смъква. Тя го задържа и го придърпа на място.

— Ти, с торбата — подвикна. — С нас ли искаш да говориш? Можеш да се приближиш.

Той вдигна глава. Очите му бяха като отворени рани, зачервени и кървясали. Дани зърна с крайчеца на окото си как сир Баристан се плъзна до нея като бяла сянка.

Мъжът се приближи, влачеше бавно крака, стъпка след стъпка, стиснал торбата. „Пиян ли е, или е болен?“, зачуди се тя. Под напуканите му жълти нокти имаше пръст.

— Какво има? — попита Дани. — Жалба ли имаш към нас, някаква молба? Какво можем да направим за теб?

Езикът му нервно пробяга по изпръхналите напукани устни.

— Аз… такова… донесох…

— Кости ли? — прекъсна го тя нетърпеливо. — Изгорени кости?

Той обърна торбата и я изсипа на мрамора.

Кости бяха. Начупени и почернели. По-дългите бяха разтрошени за мозъка.

— Черният беше — изръмжа мъжът на гхискарски. — Крилатата сянка. Спусна се от небето и… и…

„Не!“ Дани потръпна. „Не, не, о, не!“

— Глух ли си, глупако? — сгълча го Резнак мо Резнак. — Не чу ли какво казах? Виж утре служителите ми и ще ти се плати за овцата.

— Резнак — тихо промълви сир Баристан, — затвори си устата и си отвори очите. Тези кости не са на овца.

„Не са — помисли Дани. — Тези кости са на дете.“