Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (27)

Брулените от вятъра

Вестта премина из лагера като горещ вятър. „Тя иде. Войнството й е тръгнало в поход. Препуска на юг към Юнкай, за да подложи града на огън, а хората му на меч, а ние тръгваме на север да я срещнем.“

Жабока го беше чул от Дик Сламката, който го беше чул от Стария Бил Кокала, а той пък от един пентоши, Мирио Миракис, който имал братовчед, който служел като виночерпец на Дрипавия принц.

— Щот’ го чул в командната палатка, от устата на самия Каго — настоя Дик Сламката. — Ще тръгнем в поход, преди да е свършил денят, ще видиш.

Това поне се оказа истина. Заповедта дойде от Дрипавия принц, чрез капитаните и офицерите му: вдигаме палатките, товарим мулетата, оседлаваме конете, тръгваме за Юнкай призори.

— Не че ония юнкайски копелета ще ни искат в Жълтия град да душим за дъщерите им — предрече Бак, мирският стрелец с арбалет с присвитите очи, чието име означаваше Боба. — Ще вземем провизии в Юнкай, може би свежи коне, а после ще е към Мийрийн, да танцуваме с драконовата кралица. Тъй че скачай бързо, Жабок, и наточи хубаво меча на господаря си. Може скоро да му потрябва.

В Дорн Куентин Мартел беше принц, във Волантис — търговец, но на бреговете на Робския залив беше само Жабока, скуайър на големия плешив дорнски рицар, когото наемниците наричаха Зеления търбух. Мъжете от Брулените от вятъра използваха каквито им хрумне имена и ги сменяха по приумица. Бяха му лепнали Жабока, защото скачаше веднага щом Големия мъж изревеше заповед.

Дори командирът на Брулените от вятъра криеше истинското си име. Някои свободни дружини се бяха родили във века на кръв и хаос, последвал Ориста на Валирия. Други бяха сформирани едва вчера и щеше да ги няма утре. Брулените от вятъра имаха трийсет години зад себе си и бяха познавали само един командир, кроткия благородник пентоши с тъжни очи, наричан Дрипавия принц. Косата и ризницата му бяха сребристосиви, а опърпаното му наметало бе съшито от дрипи с много цветове: синьо и сиво, мораво и червено, златно и зелено, пурпурно и алено, и небесносиньо, всички избелели от слънцето. Когато Дрипавия принц бил на двайсет и три, както разправяше историята Дик Сламката, магистрите на Пентос го избрали да е новият им принц часове след като обезглавили стария си принц. Вместо това той препасал меча си, яхнал любимия си кон, избягал в Спорните земи и така и не се върнал. Беше яздил с Вторите синове, с Железните щитове и с Мъжете на Девата, после с петима братя по оръжие основал Брулените от вятъра. От тези шестима основатели само един бе оцелял.

Жабока нямаше представа дали нещо от това е вярно. Откакто се записа в Брулените от вятъра във Волантис, беше виждал Дрипавия принц само отдалече. Дорнците бяха нови ръце, новобранци, мишена за стрели, трима между две хиляди. Командирът им поддържаше по-издигната компания.

— Не съм скуайър — беше възразил Куентин, когато Герис Пийвода — известен тук като Геролд Дорнеца, за да го различават от Геролд Червения гръб и Черния Геролд, а понякога като Пий, откакто Големия мъж се изтърва и го нарече така — предложи хитрината. — Спечелих си шпорите в Дорн. Рицар съм, колкото и ти.

Но Герис беше прав. Двамата с Арч бяха тук, за да пазят Куентин, а това означаваше да го държат до Големия мъж.

— Арч е най-добрият боец от трима ни — беше изтъкнал Пийвода, — но само ти можеш да се надяваш да се ожениш за драконовата кралица.

„Да се оженя за нея или да се бия с нея, така или иначе скоро ще се изправя пред нея.“ Колкото повече слушаше за Денерис Таргариен, толкова повече се боеше от тази среща. Юнкайците твърдяха, че хранела драконите си с човешка плът и че се къпела в кръвта на девици, за да поддържа кожата си гладка. Боба се смееше на това, но обичаше приказките за похотливостта на сребърната кралица.

— Един от капитаните й има потекло, където мъжките членове са цяла стъпка дълги — казваше им той, — но дори той не е достатъчно голям за нея. Тя яздеше с дотраките и е свикнала да я чукат жребци, тъй че никой мъж не може да я запълни.

А Книгите, умният волантински мечоносец, чийто нос сякаш винаги беше забит в някой трошлив свитък, смяташе, че драконовата кралица е не само убийца, но и луда.

— Нейният хал уби брат й, за да я направи кралица. После тя уби хала си, за да стане халееси. Практикува кръвни жертвоприношения, лъже толкова лесно, колкото диша, изтезава пратеници… баща й също беше луд. Тече в кръвта.

„Тече в кръвта.“ Крал Ерис Втори наистина беше луд, цял Вестерос го знаеше. „Ако Денерис е ужасна колкото баща си, трябва ли все пак да се оженя за нея?“ Принц Доран никога не бе споменавал за тази възможност.

Жабока с радост щеше да е оставил Ащапор зад гърба си. Червеният град беше най-близкото нещо до пъкъла, което беше виждал. Юнкайците бяха запушили разбитите порти, за да задържат мъртвите и умиращите в града, но гледките, които беше видял, докато яздеше по червените тухлени улици, щяха да го терзаят вечно. Река, задръстена с трупове. Жрица с разкъсан халат, набучена на кол и обкръжена от облак лъскави зелени мухи. Умиращи хора, залитащи по улиците, кървави и мръсни. Деца, биещи се над полуопечени кутрета. Последният свободен крал на Ащапор, който пищи гол в ямата, хвърлен на глутница прегладнели псета. И огньове, огньове навсякъде. Затвореше ли очи, все още ги виждаше: пламъци, вихрещи се от тухлени пирамиди, по-големи от всеки замък, който бе виждал, валма мазен дим, виещи се нагоре като огромни черни змии.

Вятърът задуха от юг и въздухът замириса на пушек дори тук, на три мили от града. Зад рушащите се тухлени стени Ащапор все още димеше, макар повечето големи пожари да бяха угаснали. Пепел се носеше лениво на вятъра като тлъсти сиви снежинки. Щеше да е добре да тръгнат.

Големия мъж се съгласи.

— Крайно време — рече той, когато Жабока го намери да хвърля зарове с Боба, Книгите и Стария Бил Кокала, и да губи, както винаги. Наемниците обичаха Зелен търбух, който залагаше толкова безстрашно, колкото се биеше, но с много по-скромен успех. — Ще ми трябва бронята, Жабок. Изстърга ли оная кръв от ризницата ми?

— Да, сир. — Ризницата на Зелен търбух беше стара и тежка, кърпена и пак кърпена, много износена. Същото беше в сила и за шлема му, предпазителя на врата, наколенниците, ръкавиците и останалото от непригодната за тялото му броня. Снаряжението на самия Жабок беше съвсем малко по-добро, а на сир Герис — забележимо по-зле. „Наемническа стомана“, беше го нарекъл оръжейникът. Куентин не беше и питал колко мъже са го носили преди него, колко са умрели в него. Бяха оставили собствената си хубава броня във Волантис, със златото си и истинските си имена. Богати рицари от домове със стара слава не прехвърляха Тясното море, за да продават мечовете си, освен ако не бяха изгнаници заради някакъв позор.

— По-добре да се представя за беден, отколкото за зъл — беше заявил Куентин, когато Герис им обясни хитрината си.

На Брулените от вятъра им отне по-малко от час да вдигнат лагера си.

— А сега яздим — обяви Дрипавия принц от грамадния си сив боен кон на класически висок валириански, най-близкото до наемническата реч. Задницата на жребеца му бе покрита с опърпани ивици плат, разпрани от палта на мъже, които господарят му беше избил. Наметалото на принца бе съшито общо взето от същите. Беше стар мъж, над шейсетте, но все още стоеше с изправен гръб на високото си седло, а гласът му бе достатъчно силен, за да го чуват всички. — Ащапор беше само хапка — заяви той, — Мийрийн ще бъде пирът. — А наемниците зареваха дивашки. Ивици светлосиня коприна запърхаха от пиките им и раздвоените синьо-бели знамена заплющяха над главите им, пряпорците на Брулените от вятъра.

Тримата дорнци зареваха с всички останали. Мълчанието щеше да привлече внимание. Но щом Брулените от вятъра подкараха на север по крайбрежния път, плътно зад Кървава брада и Дружината на котката, Жабока се задържа до Геролд Дорнеца.

— Скоро — каза той на общата реч на Вестерос. В дружината имаше и други вестероси, но не много и не близо. — Трябва да го направим скоро.

— Не тук — предупреди го Герис с празна шутовска усмивка. — Ще говорим за това довечера, като вдигнем лагера.

Бяха сто левги от Ащапор до Юнкай по стария гхискарски крайбрежен път и още петдесет от Юнкай до Мийрийн. Трите дружини можеха да стигнат до Юнкай за шест дни здрава езда или за осем на по-ленив ход. На легионите от Стар Гхиз щеше да им трябва два пъти повече време, след като вървяха пеш, а юнкайците и техните роби войници…

— С техните пълководци направо е чудо, че не вървят през морето — каза Боба.

На юнкайците не им липсваха командири. Един стар герой, Юрказ зо Юнзак, държеше върховното командване, макар че мъжете от Брулените от вятъра го виждаха само от разстояние, как слиза и се качва в паланкин толкова голям, че бяха нужни четирийсет роби, за да го носят.

Виж, подчинените му виждаха доста често. Юнкайските лордчета щъкаха навсякъде като хлебарки. Половината от тях като че ли се казваха Газдан, Граздан, Маздан или Газнак. Да различиш едно гхискарско име от друго си беше изкуство, което малцина от Брулените от вятъра бяха усвоили, тъй че ги наричаха подигравателно както им падне.

Най-изпъкващият между тях беше Жълтия кит, неприлично дебел мъж, който винаги носеше жълти копринени токари със златни ресни. Беше прекалено тежък, за да може дори да стои без помощ, и не можеше да задържа водата си, тъй че винаги миришеше на пикня, толкова остра миризма, че и най-тежките парфюми не можеха да я скрият. Но се говореше, че бил най-богатият човек в Юнкай, и имаше страстно увлечение към уроди: робите му включваха момче с крака и копита на козел, брадата жена, двуглаво чудовище от Мантарис и хермафродит, който топлеше леглото му нощем.

— Пишок и путак едновременно — обясни им Дик Сламката. — Кита имаше и личен великан и обичаше да гледа как чука робините му. После умря. Чувам, че бил готов да даде торба злато за нов.

После беше Момичето генерал: обикаляше на бял кон с червена грива и командваше сто едри роби войници, които лично бе отгледала и обучила, всички млади, стройни, с напращели мускули и голи освен препаските около бедрата, жълтите наметала и дългите бронзови щитове с еротични инкрустации. Господарката им не можеше да е на повече от шестнайсет и си въобразяваше, че е Денерис Таргариен на Юнкай.

Гълъбчето не беше съвсем джудже, но можеше да мине за такъв на лоша светлина. При все това ходеше наперено като великан, изпъчил гърди. Войниците му бяха най-високите от всичко, което бяха виждали Брулените от вятъра: най-ниският бе седем стъпки, най-високите близо осем. Всички бяха с дълги лица и дългокраки, а кокилите, вградени в краката на пищните им брони, ги правеха още по-дълги. Емайлирани в розово люспи покриваха торсовете им. На главите им бяха кацнали издължени шлемове с остри стоманени клюнове и гребени от люшкащи се розови пера. Всеки носеше дълъг извит меч и всеки стискаше копие, високо колкото него, с оформени като листо остриета в двата края.

— Гълъбчето ги е отгледал — уведоми ги Дик Сламката. — Купува високи роби от цял свят, сношава мъжете с жените и задържа най-високите деца за Чаплите. Надява се един ден кокилите да станат излишни.

— Няколко упражнения на разтегачката може да ускорят процеса — подхвърли Големия мъж.

Герис Пийвода прихна.

— Страшна пасмина. Нищо не ме плаши повече от ходещи на кокили в розови люспи и пера. Ако някой ме подгони, така ще се разсмея, че мехурът ми може да поддаде.

— Според някои чаплите са величествени — рече Стария Бил Кокала.

— Ако кралят ти яде жаби застанал на един крак.

— Чаплите са страхливи — вметна едрият мъж. — Веднъж с Пий и Клетъс бяхме на лов и се натъкнахме на чапли. Нагазили в плитчините. Тъпчеха се с попови лъжички и дребна риба. Хубава гледка бяха, да, но после отгоре мина ястреб и всички се разхвърчаха все едно, че са видели дракон. Толкова вятър вдигнаха, че ме обрулиха от коня, но Клетъс зареди стрела на тетивата си и свали една. Вкусът беше като на патица, но не толкова мазно.

Дори Гълъбчето и неговите Чапли бледнееха пред безумието на братята, които наемниците наричаха Дрънчилата. Последния път, когато се бяха изправили срещу Неопетнените на драконовата кралица, робите войници на Юнкай се бяха разпаднали и побягнали. Дрънчилата бяха измислили военна хитрост, за да предотвратят това: бяха оковали бойците си на групи по десет, китка за китка и глезен за глезен.

— Никой от тия нещастни копелета не може да побегне, освен ако не побегнат всичките — обясни със смях Дик Сламката. — А ако побегнат всичките, няма да бягат много бързо.

— Те и не вървят много бързо тия шибаняци — отбеляза Боба. — Можеш да ги чуеш как дрънчат от десет левги.

Имаше и още, почти толкова луди, а и по-зле: лорд Треперещи бузи, Пияния завоевател, Господаря на зверовете, Тлъстото лице, Заека, Колесничаря, Парфюмирания герой. Някои имаха по двайсет войници, някои по сто или по две хиляди, всички роби, които бяха обучили и снаряжили лично. Всеки от тях беше богат и нагъл и всеки беше капитан и командир, подчинени единствено на Юрказ зо Юнзак, пренебрежителни към простите наемници и склонни към свади заради толкова неразбираеми, колкото и безкрайни поводи.

Докато Брулените от вятъра изминат три мили, юнкайците бяха изостанали две и половина зад тях.

— Пасмина вмирисани жълти глупци — измърмори Боба. — Още не могат да проумеят защо Бурните врани и Вторите синове минаха на страната на драконовата кралица.

— За злато, вярват — рече Книгите. — Защо мислиш, че ни плащат толкова добре?

— Златото е мило, но животът е по-мил — каза Боба. — В Ащапор танцувахме със сакати. Искаш ли да се изправиш срещу Неопетнените с тази жалка сган до тебе?

— В Ащапор се бихме с Неопетнените — отвърна големият мъж.

— Говорех за истински Неопетнени. Да отсечеш топките на едно момче с касапски сатър и да му дадеш остра шапка не го прави Неопетнен. Драконовата кралица има от истинските, дето не се скапват и не бягат само щом пръднеш към тях.

— Тях, че и драконите. — Дик Сламката вдигна глава към небето, сякаш само споменаването на дракони можеше да ги привлече отгоре върху дружината. — Дръжте си мечовете остри, момчета, скоро ни чака истински бой.

„Истински бой“, помисли Жабока. Думите заседнаха в гърлото му. Боят под стените на Ащапор му се беше сторил съвсем истински, макар да знаеше, че за наемниците не беше така.

— Беше си клане, а не битка — бяха чули да твърди след това воинът бард Дензо Д’хан. Дензо беше капитан, ветеран от сто битки. Опитът на Жабока се свеждаше до двора за упражнения и терена за турнири, тъй че не му беше работа да оспорва преценката на такъв зрял воин.

„Приличаше си съвсем на битка, когато започна обаче.“ Помнеше как му се сви стомахът, когато един ритник го събуди и Големия мъж надвисна над него.

— Пъхай се бързо в бронята, мързелан — беше му изревал. — Касапина излиза на битка. Ставай, ако не си решил да те нареже на пържоли.

— Кралят касапин е умрял — беше възразил сънено Жабока. Бяха го чули всички, докато се смъкваха от корабите, докарали ги тук от Стар Волантис. Втори крал Клеон беше взел короната и умрял на свой ред, както разправяха, а сега ащапорците се управляваха от курва и луд бръснар, чиито привърженици се избиваха едни други за власт над града.

— Може да са излъгали — отвърна Големия мъж. — Или е някой друг касапин. Може да е първият, върнал се с рев от гробницата си да избие малко юнкайци. Няма никакво скапано значение, Жабок. Навличай бронята!

В палатката спяха десетима и всички вече бяха станали, навличаха бричове и ботуши, пъхаха се в дългите ризници, затягаха нагръдници, стягаха каишките на наколенници, награбваха шлемове, щитове и оръжейни колани. Герис, бърз както винаги, първи беше изцяло снаряжен, Арч бе вторият. Заедно помогнаха на Куентин да облече снаряжението си.

На триста разтега от тях новите Неопетнени на Ащапор се изсипваха през портите и се строяваха в редици под ронещите се тухлени стени на града, утринната светлина проблясваше по шиповете на бронзовите им шлемове и върховете на дългите им копия.

Тримата дорнци се изсипаха заедно от палатката и се вляха в множеството бойци, тичащи към коневръзите. „Битка.“ Куентин се беше обучавал с копие, меч и щит, откакто бе проходил, но сега това не значеше нищо. „Воине, направи ме храбър“, беше се молил наум Жабока, докато в далечината биеха барабани, БУУМ буум БУУМ буум БУУМ буум. Големия мъж му посочи Краля касапин, седнал вдървен и висок на брониран кон, в броня от медни люспи, която проблясваше ярко на утринното слънце. Помнеше как Герис се промъкна до него точно преди да започне боят.

— Стой близо до Арч, каквото и да се случи. Помни, ти си единственият от нас, който може да вземе момичето. — Ащапорците вече настъпваха.

Мъртъв или жив, Кралят касапин бе изненадал Мъдрите господари. Юнкайците още тичаха насам-натам в пърхащите си токари и се мъчеха да приведат полуобучените си роби войници в някакво подобие на ред, когато копията на Неопетнените се врязаха в обсадните им линии. Ако не бяха съюзниците им и презрените им наемници, като нищо щяха да ги разбият, но Брулените от вятъра и Дружината на котката бяха на конете за няколко минути и връхлетяха с грохот срещу фланговете на ащапорците, докато легион от Нови Гхиз натисна през юнкайския лагер от другата страна и срещна Неопетнените копие срещу копие и щит срещу щит.

Останалото беше сеч, но този път Кралят касапин се оказа откъм грешната страна на сатъра. Каго беше този, който накрая го посече, проби си път през защитниците на краля на чудовищния си боен кон и разпра Клеон Велики от рамото до бедрото с един удар на извития си валириански аракх. Жабока не видя това, но които го бяха видели, твърдяха, че медната броня на Клеон се раздрала като коприна, а отвътре лъхнала ужасна воня и изпълзели сто гърчещи се гробни червея. Значи бе вярно, че Клеон е мъртъв. В отчаянието си ащапорците го бяха измъкнали от гробницата му, облекли го бяха в броня и го бяха вързали на кон, за да вдъхне кураж на Неопетнените.

Падането на мъртвия Клеон сложи края на това. Новите Неопетнени хвърлиха копията и щитовете си и побягнаха, само че портите на Ащапор зад тях се оказаха затворени. Жабока бе изпълнил своята част в последвалото клане, като налетя върху изплашените Неопетнени с другите Брулени от вятъра. Яздеше плътно до Големия мъж, сечеше надясно и наляво, докато клинът им се врязваше през Неопетнените като връх на копие. Когато изригнаха от другата страна, Дрипавия принц ги обърна и ги поведе отново през гъстата гмеж. Едва на връщане Жабока успя да види добре лицата под острите бронзови шапки и осъзна, че повечето Неопетнени не са по-големи от него. „Зелени момчета, които пищят за майките си“, помисли си, но все пак продължи да ги избива. Когато битката свърши, мечът му беше плувнал в червена кръв, а ръката му бе толкова уморена, че едва можеше да я вдигне.

„И все пак не беше истински бой. Истинският бой ще ни сполети скоро и трябва да сме далече, преди да дойде, иначе ще се окаже, че се бием на грешната страна.“

Тази нощ Брулените от вятъра вдигнаха лагер до брега на Робския залив. Жабока изтегли първата стража и го пратиха да пази коневръзите. Герис го срещна там малко след залез-слънце, когато лунният сърп изгря над водите.

— Големия мъж също трябваше да е тук — каза Куентин.

— Отиде да се види със Стария Бил Кокала и да загуби и останалото си сребро — отвърна Герис. — Остави го. Ще направи каквото трябва, макар че няма да му хареса много.

— Няма.

Имаше много и много около всичко това, което и Куентин не харесваше. Плаването на претъпкан кораб, подмятан от вятъра и морето, яденето на корав хляб, пълен с гъгрици, и пиенето на черен като катран ром до забрава, спането на купчини мухлясала слама с вонята на непознати в ноздрите му… всичко това беше очаквал, когато драсна подписа си на онова парче пергамент във Волантис, вричайки меча и службата си на Дрипавия принц за година. Онова бяха трудности, които можеха да се изтърпят, същината на всички приключения.

Но това, което трябваше да последва, си беше явна измяна. Юнкайците ги бяха докарали от Стар Волантис, за да се бият за Жълтия град, но сега дорнците се канеха да обърнат плащовете си и да минат на другата страна. Означаваше и да изоставят новите си братя по оръжие също така. Брулените от вятъра не бяха точно приятелите, които Куентин щеше да си избере, но беше прехвърлил морето с тях, делил беше с тях месо и медовина, воювал беше с тях, разправяли си бяха истории с малцината, чиято приказка можеше да разбере. А и всички приказки да бяха лъжа, какво пък, това бе цената на превоза до Мийрийн.

„Не е нещо, което човек би нарекъл доблестно“, беше ги предупредил Герис още в Търговския дом.

— Денерис може вече да е на половината път до Юнкай, с армия зад гърба — каза Куентин, докато обикаляха между конете.

— Може — отвърна Герис, — но не е. Чували сме такива приказки и преди. Ащапорците бяха убедени, че Денерис идва на юг с драконите си, за да разбие обсадата. Тогава не дойде, няма да дойде и сега.

— Не можем да го знаем със сигурност. Трябва да се измъкнем, преди да се окаже, че се бием с жената, която ме пратиха да спечеля.

— Изчакай до Юнкай. — Герис посочи към хълмовете. — Тези земи са на юнкайците. Едва ли някой ще иска да храни и подслони трима дезертьори. На север от Юнкай е ничия земя.

Не грешеше. Но Куентин все пак беше притеснен.

— Големия мъж има твърде много приятели. Знае, че планът винаги е бил да се измъкнем и да се доберем до Денерис, но няма да му се понрави, че изоставя приятели, с които се е бил. Ако чакаме много дълго, ще започне да се чувства все едно, че дезертираме от тях в навечерието на битка. Никога няма да направи това. Познаваш го не по-зле от мен.

— Когато и да го направим, си е дезертьорство — възрази Герис, — а Дрипавия принц гледа с лошо око на дезертьорите. Ще прати сто преследвачи след нас и Седемте да са ни на помощ, ако ни хванат. Ако имаме късмет, просто ще ни отрежат стъпало, за да са сигурни, че няма да избягаме отново. Ако нямаме, ще ни дадат на Хубавата Мерис.

Това разколеба Куентин. Хубавата Мерис го плашеше. Жена от Вестерос, но по-висока от него, само палец под шест стъпки. След двайсет години сред свободните дружини нищо хубаво нямаше в нея, отвътре, както и отвън.

Герис го хвана под ръка.

— Изчакай. Още няколко дни, само толкова. Прекосихме половината свят, бъди търпелив още няколко левги. Някъде северно от Юнкай ще дойде шансът ни.

— Щом казваш — отвърна Куентин със съмнение…

… но този път поне боговете слушаха и шансът им дойде много по-скоро.

След два дни. Хю Хънгърфорд спря коня си до огъня им и рече:

— Дорнец. Викат те в командната палатка.

— Кой от нас? — попита Герис. — Всички сме дорнци.

— Всички тогаз. — Кисел и навъсен, с осакатена ръка, Хънгърфорд бил ковчежник на дружината известно време, докато Дрипавия принц не го хванал да краде от хазната и не му резнал три пръста. Сега беше просто сержант.

„Какво ли значи това?“ До този момент Жабока нямаше идея дали командирът им знае, че е жив. Хънгърфорд обаче вече си беше тръгнал, тъй че нямаше време за въпроси. Можаха само да вземат Големия мъж и да се представят според заповедта.

— Не признаваме нищо и сме готови за бой — каза Куентин на приятелите си.

— Аз винаги съм готов за бой — отвърна Големия мъж.

Големият павилион от сиво корабно платно, който Дрипавия принц обичаше да нарича своя платнен замък, беше претъпкан. Само един поглед бе достатъчен на Куентин да разбере, че повечето от събралите се са от Седемте кралства или се хвалят с вестероска кръв. „Изгнаници или синове на изгнаници.“ Дик Сламката твърдеше, че в дружината имало шейсетима вестероси. Поне една трета от тях бяха тук, включително самият Дик, Хю Хънгърфорд, Хубавата Мерис и златокосият Луис Ланстър, най-добрият стрелец на дружината.

Дензо Д’хан също беше тук, с грамадния Каго до него. Каго Трупоубиеца бяха започнали да го наричат вече мъжете, макар не и в лицето. Бързо го хващаше ядът, а извитият му черен меч беше точно толкова гаден, колкото и самият той. На света имаше стотици валириански дълги мечове, но само шепа валириански аракхи. Нито Каго, нито Д’хан бяха вестероси, но и двамата бяха капитани и стояха високо в очите на Дрипавия принц. „Дясната и лявата му ръка. Нещо голямо ще става.“

Заговори лично Дрипавия принц:

— Дойдоха заповеди от Юрказ. Оцелелите ащапорци са изпълзели от дупките си, явно. В Ащапор не е останало нищо освен трупове, тъй че се изливат в околностите. Стотици, може би хиляди, всички прегладнели и болни. Юнкайците не ги искат близо до Жълтия град. Заповядано ни е да ги подгоним и върнем, да ги изтласкаме обратно в Ащапор или на север към Мийрийн. Ако драконовата кралица иска да ги приеме, да заповяда. Половината имат дизентерия, а останалите са гърла за хранене.

— Юнкай е по-близо от Мийрийн — възрази Хю Хънгърфорд. — Ами ако не се върнат, милорд?

— Затова имаме мечове и пики, Хю. Макар че лъковете може би ще ви свършат по-добра работа. Стойте настрана от тия, които показват признаци на дизентерията. Пращам половината от силите ни в хълмовете. Петдесет патрула, по двайсет конници всеки. Кървавата брада е получил същите заповеди, тъй че Котките също ще са на линия.

Мъжете се спогледаха и неколцина измърмориха тихо. Макар Брулените от вятъра и Дружината на котката да бяха на договор с Юнкай, преди година в Спорните земи се бяха оказали на противните страни в бойния ред и враждата се бе задържала. Кървавата брада, свирепият командир на Котките, беше гръмогласен гигант с дивашки апетит за клане и не криеше презрението си към „старите сиви бради в дрипи“.

Дик Сламката се покашля.

— Да ме прощавате, но всички тук сме родом от Седемте кралства. Милорд никога досега не е разделял дружината по кръв или реч. Защо ни пращате всички нас заедно?

— Уместен въпрос. Вие трябва да тръгнете на изток, дълбоко в хълмовете, после да завиете покрай Юнкай и да продължите към Мийрийн. Ако се натъкнете на ащапорци, подгонвате ти на север или ги убивате… но знайте, че не това е целта на мисията ви. Отвъд Жълтия град вероятно ще се натъкнете на патрулите на драконовата кралица. Вторите синове или Бурните врани. Които и да са. Прехвърляте се при тях.

— Да се прехвърлим при тях? — Беше рицарят копеле, сир Орсън Камъка. — Искате да обърнем плащовете?

— Да — каза Дрипавия принц.

Куентин Мартел за малко да се изсмее на глас. „Боговете са полудели.“

Вестеросите се размърдаха неспокойно. Някои забиха очи в чашите си с вино, надявайки се да намерят някаква мъдрост там. Хю Хънгърфорд се намръщи.

— Мислите, че кралица Денерис ще ни приеме в…

— Мисля.

— … но ако го направи, тогава какво? Шпиони ли сме? Убийци? Пратеници? Да сменим страната ли мислите?

Каго го изгледа навъсено.

— Това принцът трябва да го реши, Хънгърфорд. Твоята работа е да правиш каквото ти се каже.

— Винаги. — Хънгърфорд вдигна двупръстата си ръка.

— Хайде да бъдем откровени — заговори Дензо Д’хан, воинът бард. — Юнкайците не вдъхват доверие. Какъвто и да е изходът от тази война, Брулените от вятъра трябва да получат дял от победната плячка. Принцът ни разумно пази всички пътища отворени.

— Мерис ще ви командва — заяви Дрипавия принц. — Тя знае какво мисля за това… а Денерис Таргариен може би ще е по-благосклонна към друга жена.

Куентин се озърна назад към Хубавата Мерис и когато срещна убийствено студения й поглед, потръпна. „Не ми харесва това.“

Дик Сламката също имаше съмнения.

— Момичето ще е глупачка, ако ни се довери. Дори с Мерис. Особено с Мерис. По дяволите, аз не вярвам на Мерис, а съм я чукал няколко пъти. — Ухили се, но никой не се засмя. Най-малкото Хубавата Мерис.

— Мисля, че грешиш, Дик — каза Дрипавия принц. — Всички сте вестероси. Приятели от дома. Говорите нейния език, почитате същите богове като нея. Колкото до мотив, всички сте пострадали от мен. Дик, теб съм те пердашил с камшик повече от всеки друг в дружината и имаш гръб, който да го докаже. Хю загуби три пръста, наказан от мен. Мерис беше изнасилена от половин дружина. Не тази дружина, вярно, но не е нужно да се споменава това. Уил от Горите, е, ти си просто гадняр. Сир Орсън ме обвинява, че пратих брат му до Скърбите, а сир Луцифър още кипи заради онази млада робиня, която Каго му отне.

— Можеше да ми я върне, след като я взе — оплака се Луцифър Дългия. — Нямаше причина да я убива.

— Грозна беше — изръмжа Каго. — Достатъчна причина.

Дрипавия принц продължи все едно, че не беше ги чул:

— Вебер, ти имаш претенции за изгубени земи във Вестерос. Ланстър, аз убих момчето, което толкова обичаше. Вие, тримата дорнци, смятате, че сме ви излъгали. Плячката от Ащапор беше доста по-малко от обещаната ви във Волантис, а аз взех лъвския пай от нея.

— Последното е вярно — подхвърли сир Орсън.

— В най-добрите измами винаги има зърно истина — каза Дрипавия принц. — Всеки от вас има предостатъчно основание да ме изостави. А Денерис Таргариен знае, че наемниците са непостоянна пасмина. Собствените й Втори синове и Бурните врани взеха юнкайско злато, но не се поколебаха да минат на нейна страна, щом везните на битката се наклониха в нейна полза.

— Кога трябва да тръгнем? — попита Луис Ланстър.

— Веднага. Внимавайте с Котките и с Дългите пики, на които може да се натъкнете. Никой няма да знае, че дезертирането ви е заблуда, освен ние тук, в палатката. Обърнете ли картите си преждевременно, ще бъдете осакатени като дезертьори или изкормени като обърни-плащове.

Тримата дорнци напуснаха мълчаливо командната шатра. „Двайсет конници, всички — говорещи Общата реч — помисли Куентин. — Шепненето току-що стана доста по-опасно.“

Големия мъж го плесна силно по гърба.

— Тъй. Това е сладка работа, Жабок. Лов на дракон.