Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (68)

Тирион

Купчината разписки беше респектиращо висока. Тирион я погледна и въздъхна.

— Бях останал с впечатлението, че сте дружина братя. Това ли е любовта на брат към брата? Къде е доверието? Приятелството, дружбата, дълбоката привързаност, която само мъже, които са се сражавали и пускали кръв заедно, могат да познават?

— Всичко с времето си — каза Кафявия Бен Плум.

— След като подпишеш — рече Мастилницата, докато подостряше паче перо.

Каспорио Милостивия докосна дръжката на меча си.

— Ако искаш да започнеш с пускането на кръв веднага, с радост ще се подчиня.

— Колко мило, че го предлагаш — отвърна Тирион. — Не мисля.

Мастилницата тупна купчината пред Тирион и му тикна перото в ръката.

— Ето ти мастило. От Стар Валонтис е. Ще трае колкото истинското черно майстерско. Само подписваш и ми даваш разписките. Аз ще се оправя нататък.

Тирион му се ухили.

— Може ли първо да ги прочета?

— Ако искаш. Всички са еднакви, общо взето. Освен най-долните, но ще стигнем и до тях.

„О, сигурен съм.“ За повечето мъже включването в дружина не струваше нищо, но той не беше от повечето мъже. Топна перото в мастилницата, наведе се над първия лист, спря и вдигна очи.

— Как предпочитате да се подпиша? Йоло или Хюгор Хълма?

Кафявия Бен присви очи.

— Как предпочиташ, на наследниците на Йезан ли да те върнем, или просто да ти резнем главата?

Джуджето се засмя и написа: „Тирион от дома Ланистър“. Подаде листа на Мастилницата и погледна купчината.

— Те… колко са, петдесет? Шейсет? Мислех, че сте петстотин Втори синове.

— Петстотин и тринайсет в момента — каза Мастилницата. — Като подпишеш книгата ни, ще сме петстотин и четиринайсет.

— И само един на десет ли получава разписка? Не е честно. Мислех, че в свободните дружини делите всичко поравно. — Подписа следващата разписка.

Кафявия Бен се изкиска.

— О, всичко делим. Но не поравно. Вторите синове са като едно семейство…

— … а всяко семейство има олигавените си братовчеди. — Тирион сложи още един подпис. — В подземията на Скалата на Кастърли има килии, където милорд баща ми държеше най-гадните типове. — Топна перото в мастилницата. „Тирион от дома Ланистър“, надраска под обещанието приносителят на бележката да получи сто златни дракона. „Всяко драсване на перото ме оставя малко по-беден… или щеше, ако поначало не бях просяк.“ Някой ден можеше да съжали за тези подписи. „Но не и следващите.“ Духна мокрото мастило, хлъзна пергамента към ковчежника и подписа другия под него. И следващия. И пак. И пак. — Това ме наранява дълбоко, трябва да знаете — каза между два подписа. — Във Вестерос думата на Ланистър се смята за ценна като злато.

Мастилницата сви рамене.

— Тук не е Вестерос. Отсам Тясното море записваме обещанията си и се подписваме. — Поръсваше всеки лист със ситен пясък, за да попие излишното мастило от подписа, тръсваше го и го оставяше настрана. — Незаписаните дългове обикновено се… забравят, така да се каже.

— Не и от нас. — Тирион подписа нов лист. И още един. Вече му беше хванал ритъма. — Ланистър винаги плащат дълговете си.

Плум се изкиска.

— Да, но думата на един наемник не струва и пет пари.

„Вашата — помисли Тирион. — И слава на боговете, че е така.“

— Вярно, но няма да съм наемник, докато не се подпиша в книгата ви.

— Скоро ще е — увери го Кафявия Бен. — След като подпишем всичко тука.

— Горя от нетърпение.

Искаше му се да се изсмее, но това щеше да развали играта. Плум се забавляваше, а Тирион нямаше намерение да му развали забавлението. „Нека си мисли, че ме е надупил и ме шиба в задника, а пък аз ще си купувам стоманени мечове с хартиени дракони.“ Върнеше ли се някога във Вестерос, за да си вземе каквото му се полагаше по рождено право, щеше да разполага с всичкото злато на Скалата на Кастърли, за да изпълни обещанията си. Ако не, какво пък — щеше да е умрял, а новите му братя можеха да си избършат задниците с тия хартийки. Някои можеше и да идат в Кралски чертог с драскулките в ръка и с надеждата да убедят милата му сестра да плати. „Да можех да съм хлебарка в чергите, за да видя това.“

Вписаните думи се промениха някъде от средата на купчината. Бележките за сто дракона бяха за сержантите. Сумите под тях изведнъж станаха по-големи. Тирион вече обещаваше да плати на приносителя хиляда златни дракона. Поклати глава, засмя се и подписа. И още веднъж. И отново.

— Е — попита той, докато драскаше подписа си, — и какви ща са ми задълженията в дружината?

— Твърде грозен си, за да станеш любимото момче на Бококо — рече Каспорио. — Но може да свършиш работа като събирач на стрели.

— И още как — отвърна Тирион. — Дребно човече с голям щит направо ще побърква стрелците. Един по-умен от теб ми го каза веднъж.

— Ще работиш с Мастилницата — каза Кафявия Бен Плум.

— Ще работиш за Мастилницата — уточни Мастилницата. — Поддържане на счетоводни книги, броене на пари, писане на договори и писма.

— С удоволствие — рече Тирион. — Обожавам книгите.

— Какво друго може да правиш? — изсумтя презрително Каспорио. — Виж се само. Не си годен за бой.

— Някога отговарях за всички канали в Скалата на Кастърли — каза скромно Тирион. — Някои бяха запушени от години, но бързо ги отпуших. — Топна отново перото в мастилницата. — Бих могъл да надзиравам лагерните ви жени. Не може да позволим на мъжете да им е запушено, нали така?

Шегата не допадна на Кафявия Плум и той изръмжа:

— Стой настрана от курвите. Повечето са със срамната болест и освен това много дрънкат. Не си първият избягал роб, записал се в дружината, но не искам да те виждат. Ще си стоиш вътре и ще си акаш в гърненцето. Прекалено много очи има по нужниците. И без мое разрешение няма да излизаш от лагера. Може да те облечем в стомана на скуайър и да се правим, че си момчето на Джора, но все някой ще разбере. Щом вземем Мийрийн и тръгнем за Вестерос, може да се перчиш колкото щеш в злато и пурпур. Но дотогава…

— … ще живея като змия под камък и няма да гъкна. Имаш думата ми за това.

„Тирион от дома Ланистър“, подписа отново с размах. Оставаха още три разписки, различни от останалите. Бяха на фина хартия, поименни. За Каспорио Милостивия десет хиляди дракона. Същото за Мастилницата, чието истинско име се оказа Тиберо Истарион.

— Тиберо ли? — каза Тирион. — Звучи почти като ланистърско. Да не си някой далечен братовчед?

— Може би. И аз винаги плащам дълговете си. Подпиши.

Тирион подписа.

Бележката за Кафявия Бен беше последната. Беше изписана на агнешка кожа. „Сто хиляди златни дракона, петдесет хайда плодородна земя, замък и лордска титла. Добре, добре. Този Плум не върви евтино.“ Тирион се почеса по половината нос и се зачуди дали да не се направи на възмутен. Когато шибаш мъж, очакваш да поврещи малко. Можеше да изпсува, да ругае и кълне, да вдигне врява, че го крадат, да откаже да подпише отначало и след това да се предаде с неохота, като през цялото време недоволничи. Но му бяха омръзнали преструвките, тъй че само направи гримаса, подписа и връчи пергамента на Кафявия Бен.

— Курът ви е голям точно колкото разправят. Смятайте ме за хубаво и истински преебан, лорд Плум.

Кафявия Бен духна на подписа му.

— За мен беше удоволствие, Дяволче. А сега те правим наш човек. Мастилница, дай книгата.

Книгата беше подвързана с кожа, с железни панти и толкова голяма, че човек можеше да си яде вечерята на нея. Вътре на тежките й дървени таблички бяха изписани имена и дати отпреди цял век.

— Вторите синове са една от най-старите свободни дружини — заговори Мастилницата, докато обръщаше страниците. — Това е четвъртата книга. Тук са изписани имената на всеки мъж, служил с нас. Кога са се включили, къде са се били, колко време са служили, как са умрели — всичко е в книгата. Вътре ще намериш прочути имена, някои и от вашите Седем кралства. Егор Реките е служил година при нас, преди да напусне, за да основе Златната дружина. Горчива стомана, както го наричате. Бляскавия принц, Ерион Таргариен, е бил Втори син. И Родрик Старк, Скитащия вълк, също. Не това мастило. Ето, използвай това. — Отпуши нова мастилница и я сложи на масата.

Тирион кривна глава.

— Червено мастило?

— Традиция на дружината — обясни Мастилницата. — Някога всеки нов мъж е записвал името си със собствената си кръв, но кръвта е гадно мастило.

— Ланистърите обичаме традицията. Услужи ми с ножа си.

Мастилницата вдигна вежда, сви рамене, измъкна камата си от канията и му я подаде над масата с дръжката напред. „Все още боли, Полумайстер, много благодаря за което“, помисли Тирион и боцна върха на палеца си. Изстиска тлъста капка кръв в мастилницата, смени камата с перото и надраска с едри завъртени букви Тирион от дома Ланистър, лорд на Скалата на Кастърли, точно под доста по-скромния подпис на Джора Мормон.

„И се свърши.“ Джуджето се люшна на лагерното столче.

— Само това ли се искаше от мен? Не трябва ли да положа клетва? Да убия кърмаче? Да осмуча кура на капитана?

— Осмучи каквото намериш за добре. — Мастилницата обърна книгата и посипа страницата с малко ситен пясък. — За повечето от нас подписът е достатъчен, но не искам да разочаровам нов брат по оръжие. Добре дошъл при Вторите синове, лорд Тирион.

„Лорд Тирион.“ Добре му прозвуча. Вторите синове можеше да не се радват на бляскавата слава на Златната дружина, но бяха спечелили няколко прочути битки през вековете.

— Други лордове служили ли са в дружината?

— Обезземлени — отвърна Кафявия Бен. — Като теб, Дяволче.

Тирион скочи от столчето.

— Предишният ми брат беше крайно незадоволителен. Надявам се на повече от новите си. Сега откъде взимам снаряжението си?

— И свиня ли ще искаш за яздене? — попита Каспорио.

— Виж ти, не знаех, че и жена ти е в дружината — рече Тирион. — Много мило от твоя страна, че я предложи, но май ще предпочета кон.

Контето се изчерви, но Мастилницата се изсмя, а Кафявият Бен го докара чак до кискане.

— Мастилница, заведи го при фургоните. Да си избере броня и оръжие. Момичето също. Сложете й там някакъв шлем и ризница, може да я вземат за момче.

— Лорд Тирион, с мен. — Мастилницата задържа платнището на палатката, та джуджето да се изтътри навън. — Снач ще те заведе до фургоните. Вземи жена си и го намерете при кухненската палатка.

— Не ми е жена. Може би ти трябва да я вземеш. Напоследък само спи и ме гледа сърдито.

— Трябва да я биеш повече и да я чукаш по-често — посъветва го вещо ковчежникът. — Като си вземеш снаряжението, мини при мен да те запиша в счетоводната книга.

— Както кажеш.

Тирион завари Пени заспала в ъгъла на палатката им, свита на тънкия сламеник под купчина мръсни долни дрехи. Когато я докосна с носа на ботуша си, тя се обърна, примига и се прозя.

— Хюгор? Какво става?

— Пак говорим, а? — Беше по-добре от обичайното й намусено мълчание. „И всичко това заради едно куче и едно прасе. Спасих двама ни от робство, поне малко благодарност ми се полага.“ — Ако продължаваш да спиш, може да изтървеш войната.

— Мъчно ми е. — Прозя се отново. — И съм уморена. Много съм уморена.

„Уморена или болна?“ Тирион коленичи до постелята й.

— Изглеждаш пребледняла. — Опипа челото й. „Пари ли, или само така ми се струва?“ Не смееше да зададе въпроса на глас. Дори корави мъже като Вторите синове се плашеха да не яхнат бялата кобила. Ако помислеха, че е болна, щяха да я изхвърлят без миг колебание. „Може дори да ни върнат на наследниците на Йезан, с бележките или без тях.“ — Подписах им книгата. По стария начин, с кръв. Вече съм Втори син.

Пени се надигна и разтърка очи.

— Ами аз? Може ли и аз да подпиша?

— Не мисля. Някои свободни дружини взимат и жени, но… ами, не са Втори дъщери все пак.

— Не сме — каза тя. — Ти си един от тях, трябва да казваш ние, не те. Някой виждал ли е Хубавка? Мастилницата каза, че ще пита за нея. И Хрус, чу ли се нещо за Хрус?

„Само ако вярваш на Каспорио.“ Не толкова милостивият помощник-командир на Плум твърдеше, че из лагерите обикаляли трима юнкайски ловци на роби и разпитвали за две избягали джуджета. Единият носел дълго копие с кучешка глава, набучена на върха. Но такава новина едва ли щеше да зарадва Пени.

— Нищо засега — излъга той. — Хайде. Трябва да ти намерим някаква броня.

Тя го изгледа притеснено.

— Броня ли? Защо?

— Нещо, което ми каза старият ми учител по оръжие. „Никога не влизай в бой гол, момко“, така ми каза. Освен това нали вече съм наемник, продавам си меча — значи трябва да имам меч за продан. — Тя като че ли не мислеше да става. Тирион я сграбчи за китката, дръпна я на крака и хвърли дрехите й в лицето й. — Обличай се. Слагай наметалото с качулката и дръж главата си наведена. Трябва да сме две хубави момченца, ако ловците на роби дойдат да гледат.

Снач чакаше до кухненската палатка и дъвчеше горчивец.

— Чух, че двамата ще се биете за нас — рече сержантът. — В Мийрийн сигурно са се напикали от страх. Някой от двама ви убивал ли е човек?

— Аз — отвърна Тирион. — Размазвам ги като мухи.

— С какво?

— С брадва, с кама, с думи. Макар че съм най-опасен с арбалет.

Снач се почеса по четината с острото на куката си.

— Гадна работа е това арбалетът. Колко души си убил с него.

— Деветима. — Баща му се броеше най-малко за толкова, определено. Лорд на Скалата на Кастърли, Гарант на Запада, Щит на Ланиспорт, Ръка на краля, съпруг, брат, баща, баща, баща.

— Деветима. — Снач изсумтя и изплю червена каша. Целеше се в стъпалото на Тирион сигурно, но улучи коляното му. Ясно беше какво мисли за тия деветима. Пръстите му бяха оцапани с червено от сока на горчивеца. Пъхна два в устата си, изсвири и викна: — Кем! Ела тука, шибано цукало. — Кем притича при тях. — Заведи лорд и лейди Дяволче при фургоните и кажи на Чука да им даде нещо от стоманата на дружината.

— Чука може да се е отцепил — предупреди Кем.

— Изпикай му се на лицето. Това ще го събуди. — Снач се обърна към Тирион и Пени. — Никога досега не сме имали проклети джуджета, но момчета не са ни липсвали. Синове на тая или оная курва, малки тъпаци, избягали от къщи да търсят приключения, млади дупета, скуайъри, разни такива. Боклукът на някои е достатъчно малък, за да стане на дяволчета като вас. Общо взето носят боклук, когато умират, но знам, че такива свирепи шибаняци като вас това няма да ги притесни. Деветима, викаш? — Поклати глава и си тръгна.

Вторите синове държаха дружинната си броня в четири големи фургона, разпрегнати в центъра на лагера. Кем ги поведе натам, размахваше копието си като жезъл.

— Как младеж от Кралски чертог като теб се озова в свободна дружина? — попита го Тирион.

Младокът го погледна намръщено.

— Кой ти каза, че съм от Кралски чертог?

— Никой. — „Всяка дума от устата ти смърди на Квартала на бълхите.“ — Умът ти те издаде. Няма по-умни от хората на Кралски чертог, казват.

Това, изглежда, го изненада.

— Кой го казва?

— Всички. — „Аз.“

— Откога?

„Откакто го измислих току-що.“

— От векове — излъга той. — Баща ми често го казваше. Познаваш ли лорд Тивин, Кем?

— Ръката. Веднъж го видях да язди нагоре по хълма. Мъжете с него имаха червени плащове и лъвчета на шлемовете. Харесаха ми шлемовете. — Стисна устни. — Ръката никога не ми е харесвал обаче. Той опустоши града. А след това ни разби на Черната вода.

— Ти беше ли там?

— Със Станис. Лорд Тивин се появи с призрака на Ренли и ни удари във фланг. Хвърлих си копието и побягнах, но на корабите тоя проклет рицар каза: „Къде ти е копието, момче? При нас няма място за страхливци“, разкараха се и ме оставиха, с още хиляди като мен. По-късно чух, че баща ви ги пращал на Вала затова, че са се били на страната на Станис, тъй че прехвърлих Тясното море и се записах при Вторите синове.

— Липсва ли ти Кралски чертог?

— Малко. Едно момче ми липсва, той… беше ми приятел. И брат ми, Кенет, но той умря на моста от кораби.

— Много добри хора умряха тогава. — Белегът на Тирион го засърбя ужасно и той го зачеса с нокът.

— И храната ми липсва — каза тъжно Кем.

— Готвената от майка ти ли?

— Готвеното на майка ми и плъховете не щат да го ядат. Но оная гостилница. Никой не прави кафява яхния като тях. Толкова гъста, че лъжицата ти може да стои права в купата, и с мръвки и зеленчуци. Опитвал ли си я някога тая яхния, Половин човеко?

— Един-два пъти. Яхнията на певеца я наричам.

— Защо така?

— Толкова е вкусна, че ти се иска да запееш.

На Кем му хареса.

— Яхнията на певеца. Като се върна в Квартала на бълхите, ще си поръчам. На тебе какво ти липсва, джудже?

„Джайм — помисли Тирион. — Шае. Тиша. Жена ми, жената, която едва опознах.“

— Вино, курви и богатство — отвърна той. — Особено богатството. С богатство можеш да си купиш вино и курви. — „И мечове също. И Кемовци, които да ги въртят.“

— Вярно ли е, че цукалата в Скалата на Кастърли били от истинско злато? — попита Кем.

— Не бива да вярваш на всичко, което чуеш. Особено за дома Ланистър.

— Казват също, че Ланистърите са коварни змии.

— Змии ли? — Тирион се засмя. — Звукът, който чуваш, е милорд баща ми, докато се обръща в гроба. Ние сме лъвове, или поне така обичаме да казваме. Но все едно, Кем. Настъпиш ли змия или опашка на лъв, си еднакво умрял.

Вече бяха стигнали до тъй наречената оръжейна. Ковачът, прословутият Чук, се оказа чудноват едър като мечка тип с лява ръка два пъти по-дебела от дясната.

— Пиян е най-често — обясни Кем. — Кафявия Бен не го закача, но някой ден ще си вземем истински оръжейник.

Чиракът на Чука се оказа жилав червенокос младок по прякор Пирона. „Разбира се. Какво друго?“, разсъди Тирион. Чука хъркаше пиянски, когато стигнаха до ковачницата, но Пирона не възрази джуджетата да поровят из фургоните.

— Желязото е скрап, повечето — предупреди ги. — Можете да вземете каквото ви хареса.

Фургоните бяха пълни със старо въоръжение и броня. Тирион само погледна и въздъхна, като си спомни лъскавите рамки с мечове, копия и алебарди в оръжейната на Ланистър под Скалата на Кастърли.

— Ще отнеме доста време — заяви той.

— Тук има и здрава стомана, ако можеш да я намериш — изръмжа дълбок глас. — Не е хубава, но ще спре меч.

От задницата на един фургон се показа едър рицар, облечен от глава до пети в дружинна стомана. Единият му наколенник не съвпадаше с другия, бронята на шията беше зацапана с ръжда, предпазителите на ръцете пищно украсени, с инкрустирани с ниело цветя. На дясната му ръка имаше ръкавица от люспеста броня, на лявата — от ризница и без пръсти. Зърната на издутия нагръдник бяха с две железни халки през тях. Големият му шлем бе увенчан с овнешки рога, единия счупен.

Когато го смъкна, се показа очуканото лице на Джора Мормон.

„Прилича си съвсем на наемник, а не на оня нещастник, който измъкнахме от клетката на Йезан“, прецени Тирион. Отоците вече бяха общо взето спаднали, тъй че Мормон отново почти приличаше на човек… макар и много смътно на себе си. Демонската маска, която търговците на роби бяха прогорили на дясната му страна, дамгосвайки го като опасен и непокорен роб, никога нямаше да се махне. Сир Джора и преди не беше мъж, когото човек можеше да нарече хубав. Дамгата беше превърнала лицето му в нещо плашещо.

Тирион се ухили.

— Стига да изглеждам по-хубав от теб, ще се радвам. — Обърна се към Пени. — Ти иди в онзи фургон. Аз ще започна с този.

— По-бързо ще стане, ако търсим заедно. — Момичето вдигна един ръждясал полушлем, изкикоти се и го нахлузи на главата си. — Страшна ли изглеждам?

„Изглеждаш като момиче глумец, което си е сложило цукало на главата.“

— Това е полушлем. Трябва ти цял. — Намери един и й го смени.

— Много е голям. — Гласът на Пени прозвуча кухо под стоманата. — Не мога да виждам. — Свали го и го хвърли настрана. — Какво му е лошото на полушлема?

— Лицето е открито. — Тирион я щипна по носа. — Харесва ми да ти гледам носа. Искам да си го запазиш.

Тя се ококори.

— Харесваш носа ми?

„О, Седемте да са ми на помощ!“ Тирион се обърна и почна да рови из купищата стара броня.

— А други неща по мен харесваш ли? — попита Пени.

Сигурно трябваше да прозвучи закачливо. Но прозвуча по-скоро тъжно.

— Всичко харесвам по теб — отвърна Тирион, надяваше се да приключат с обсъждането на темата. — Даже повече, отколкото по мен.

— Защо трябва да носим броня? Ние сме само глумци. Само се преструваме, че се бием.

— Много добре се преструваш. — Тирион оглеждаше тежка желязна ризница, с толкова дупки по нея, че все едно беше проядена от молци. „Що за молци прояждат желязна ризница?“ — Преструването, че си умрял, е един от начините да оцелееш в битка. Добрата броня е друг начин. — „Макар да се опасявам, че тук от нея има адски малко.“ На Зелената вилка се беше сражавал в късове броня, измъкната от фургоните на лорд Лефорд, с цилиндричен шлем с шип на върха, с който изглеждаше все едно, че някой му е нахлузил помийно ведро на главата. Дружинната стомана беше още по-зле. Не просто стара и неудобна, но и очукана, пробита и мръсна. „Това тука съсирена кръв ли е, или само ръжда?“ Подуши, но не можа да разбере.

— Виж, ето ти арбалет. — Пени му посочи.

Тирион го погледна.

— Този се запъва с крак, не мога да се справя. Трябва ми такъв, който се навива. — Макар че, честно казано, не искаше арбалет. Много време искаха за презареждане. Дори да се скриеше зад клозетите да изчака някой враг да клекне, шансовете му да стреля повече от веднъж нямаше да са добри.

Вместо него вдигна един боздуган с остри шипове, развъртя го и го остави „Много е тежък.“ Пробва боен чук (много дълъг), млатило (прекалено тежко) и няколко дълги меча, преди да се спре на един кортик, който му хареса — гадно парче стомана с триъгълно острие.

— Това може да свърши работа.

По острието имаше ръжда, но това само щеше да го прави по-гадно. Намери подходяща ножница от дърво и кожа и пъхна кортика вътре.

— Малък меч за малък мъж ли? — пошегува се Пени.

— Това е кортик и е направен за голям мъж. — Показа й стар дълъг меч. — Това е меч. Пробвай го.

Пени го взе, размаха го и се намръщи.

— Много е тежък.

— Стоманата тежи повече от вълната. Но посечеш ли с това нещо врата на някой, главата му сигурно ще стане на диня. — Взе меча и го огледа внимателно. — Евтина стомана. И очукана. Ето тук, виждаш ли? Взимам си думите назад. Трябва ти по-добро оръжие, за да сечеш глави.

— Не искам да сека глави.

— Няма и нужда. Сечи долу под коляното. Прасец, сухожилие, глезен… дори великани падат, като им срежеш сухожилията. Паднат ли, не са по-големи от теб.

Пени изглеждаше готова да се разплаче.

— Снощи сънувах, че брат ми е жив. Играехме турнир пред някакъв велик лорд, яздехме Хрус и Хубавка, а хората ни хвърляха рози. Бяхме толкова щастливи…

Тирион я плесна.

Беше само едно леко перване с китката, без никаква сила. Дори не остави следа на страната й. Но очите й все пак се напълниха със сълзи.

— Ако искаш да сънуваш, лягай пак и спи — каза й той. — Когато се събудиш, пак ще сме избягали роби насред обсада. Хрус е мъртъв. Прасето също, най-вероятно. Сега си намери някаква броня и си я сложи, колкото и да те стяга. Играта на глумци свърши. Бий се или се крий, или се наакай, както искаш, но каквото и да решиш, ще го направиш облечена в стомана.

Пени опипа си бузата си.

— Не трябваше да бягаме. Ние не сме наемни мечове. Никакви мечове не сме. Не беше толкова лошо с Йезан. Не беше. Дойка беше жесток понякога, но Йезан изобщо не беше. Ние му бяхме любимците, неговите… неговите…

— Роби. Думата, която търсиш, е роби.

— Роби — повтори тя и се изчерви. — Но бяхме специалните му роби. Също като Сладкиши. Съкровищата му.

„Домашните му животинки — помисли Тирион. — И толкова ни обичаше, че ни прати в ямата да ни изядат лъвовете.“

Не че не беше права. Робите на Йезан се хранеха по-добре от много селяни в Седемте кралства и беше по-малко вероятно да умрат от глад, щом дойдеше зимата. Робите бяха имущество, да. Можеше да се купуват и продават, да се бият с камшик и дамгосват, да се използват за плътско удоволствие от господарите им, да ги чифтосват, за да родят още роби. В този смисъл не бяха нещо повече от кучета или коне. Но повечето господари гледаха кучетата и конете си достатъчно добре. Горди хора можеше да викат, че по-скоро ще умрат свободни, отколкото да живеят като роби, но гордостта бе евтина. Удареше ли стоманата кремъка, такива хора се оказваха рядкост като драконови зъби. Иначе светът нямаше да е толкова пълен с роби. „Никога не е имало роб, който да не е избрал да бъде роб — помисли джуджето. — Изборът им може да е между окови и смърт, но винаги има изобр.“

Тирион Ланистър не правеше изключение. Езикът му бе спечелил няколко бича по гърба в началото, но много скоро се бе научил как да угажда на Дойка и на благородния Йезан. Джора Мормон се би по-дълго и упорито, но накрая щеше да стигне пак там.

„Виж, Пени…“

Пени си беше търсила нов господар от деня, в който брат й Грош бе загубил главата си. „Иска някой да се грижи за нея, някой да й казва какво да прави.“

Но щеше да е жестоко да й го каже. Затова й обясни:

— Специалните роби на Йезан не се спасиха от бялата кобила. Всички са мъртви. Сладкиши пръв си отиде. — Гигантският им господар беше умрял в деня, в който избягаха, беше му казал Кафявия Бен. Нито той, нито Каспорио или друг някой от наемниците не знаеше за другите от колекцията изроди на Йезан… но щом на Пени й трябваха лъжи, за да спре да бленува, щеше да я лъже. — Ако искаш пак да си робиня, ще ти намеря добър господар, щом свърши тази война, и ще те продам за достатъчно злато, за да ме върне у дома — обеща й Тирион. — Ще ти намеря някой мил юнкаец, който да ти сложи друг златен нашийник, с малки звънчета на него, които да звънкат като ходиш. Първо обаче трябва да оцелееш в това, което предстои. Никой не купува мъртви глумци.

— И мъртви джуджета — каза Джора Мормон. — Всички май ще храним червеите, като свърши тази битка. Юнкайците са загубили тази война, макар че ще им трябва малко време, докато го разберат. Мийрийн има армия от пехота на Неопетнените, най-добрата на света. И има дракони. Три дракона, само да се върне кралицата. А тя ще се върне. Трябва. Нашата страна включва четирийсет дребни юнкайски лордове, всеки с неговите полуобучени полумаймуни. Роби на кокили, роби във вериги… може да имат войници слепци и паралитични деца, не бих се изненадал.

— О, знам. Вторите синове са на губещата страна. Трябва пак да обърнат плащовете, и то веднага. — Тирион се ухили. — Това го остави на мен.