Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (46)

Джон

Кралица Селайз дойде в Черен замък с дъщеря си и шута на дъщеря си, с младите си слугини и дворцови дами, и свита от петдесет рицари, наемници и войници. „Всички хора на кралицата — мислеше Джон Сняг. — Може да придружават Селайз, но служат на Мелисандра.“ Червената жрица го бе предупредила за идването почти ден преди да пристигне гарванът от Източен страж със същата вест.

Посрещна антуража на кралицата при конюшните, придружен от Сатена, Боуен Марш и половин дузина стражи. Нямаше да е никак добре да излезе пред тази кралица без своя свита, ако половината от това, което говореха за нея, беше вярно. Можеше да го сбърка с коняр и да му връчи юздите на коня си.

Снеговете най-сетне се бяха изместили на юг и им бяха дали малко отдих. Във въздуха дори се долавяше смътна топлина, когато Джон Сняг сгъна коляно пред тази южняшка кралица.

— Ваше величество. Черен замък е щастлив да посрещне вас и хората ви.

Кралица Селайз го изгледа отгоре.

— Благодаря. Заведи ме при вашия лорд-командир.

— Братята ми удостоиха мен с тази чест. Аз съм Джон Сняг.

— Ти? Казаха, че си млад, но… — Лицето на кралица Селайз беше изпито и бледо. Носеше корона от червено злато с върхове във формата на пламъци, досущ като тази на Станис. — Можеш да станеш, Джон Сняг. Това е дъщеря ми, Шайрийн.

— Принцесо. — Джон сведе глава. Шайрийн беше грозновато дете, а още по-грозна я правеше сивата люспа, от която шията и отчасти бузите й бяха станали корави, сиви и напукани. — Братята ми и аз сме на вашите услуги — каза на момичето.

Шайрийн се изчерви.

— Благодаря, милорд.

— Вярвам, че се познавате с родственика ми сир Аксел Флорент? — продължи кралицата.

— Само по гарван. — „И по сведения.“ Писмата, които получаваше от Източен крайморски страж, споменаваха много за Аксел Флорент… и много малко добро. — Сир Аксел.

— Лорд Сняг. — Флорент имаше къси крака и широки рамене. Груби косми покриваха бузите и челюстите му и стърчаха от ушите и ноздрите му.

— Моите верни рицари — продължи кралица Селайз, — сир Нарбърт, сир Бенетон, сир Брус, сир Патрек, сир Дордън, сир Мейлгорн, сир Ламбърт, сир Перкин. — Всеки споменат се покланяше. Не спомена името на шута, но беше трудно да не го забележи човек с кравешките звънци по рогатата му шапка и шарените кръпки, татуирани на пухкавите му бузи. „Кръпчото.“ В писмата си Котър Пайк споменаваше и за него. Твърдеше, че е малоумен.

След това кралицата кимна към друг любопитен член на свитата си, висок слаб мъж, чиято височина се подсилваше от другоземската му триетажна шапка от пурпурна плъст.

— А това е достопочтеният Тайко Несторис, емисар от Желязната банка на Браавос, дошъл да преговаря с негово величество крал Станис.

Банкерът свали шапката си и направи дълбок поклон.

— Лорд-командир. Благодаря на вас и братята ви за вашето гостоприемство. — Говореше Общата реч безупречно, със съвсем лек акцент. Беше с половин стъпка по-висок от Джон и имаше тънка като въже брада, израсла от брадичката му и стигаща почти до пъпа му. Халатът му бе тъмен пурпур, обшит с хермелин. Висока корава яка обграждаше тясното му лице. — Надявам се, че няма да ви причиним твърде големи неудобства.

— Ни най-малко, милорд. Вие сте наш прескъп гост. — „По-скъп от тази кралица, честно казано.“ Котър Пайк беше пратил гарван да го уведоми за идването на банкера. Джон Сняг бе мислил доста за това.

Обърна се отново към кралицата.

— Кралските покои в Кралската кула са приготвени за ваше величество, за толкова дълго, колкото пожелаете да останете при нас. Това е нашият лорд-стюард Боуен Марш. Той ще настани хората ви.

— Колко мило от ваша страна, че сте ни заделили място. — Думите на кралицата бяха съвсем вежливи, но тонът й казваше: „Това е просто твое задължение и се моли тези покои да ни задоволят.“ — Няма да се задържим дълго при вас. Няколко дни най-много. Намерението ни е да продължим до новото ни седалище в Нощната крепост веднага щом отпочинем. Пътуването от Източен страж бе уморително.

— Както кажете, ваше величество. Сигурен съм, че сте измръзнали и гладни. В трапезарията ви очаква топла храна.

— Много добре. — Кралицата огледа двора. — Първо обаче бихме искали да поговорим с лейди Мелисандра.

— Разбира се, ваше величество. Жилището й също е в Кралската кула. Насам, ако благоволите. — Кралица Селайз кимна, хвана дъщеря си под ръка и се остави да ги поведе от конюшните. Сир Аксел, браавоският банкер и останалите от свитата й ги последваха като патета, облечени във вълна и кожа.

— Ваше величество — заговори Джон Сняг, — строителите ми направиха всичко, което можаха, че Нощната крепост да е готова да ви посрещне… но все още голяма част от нея е в развалини. Замъкът е голям, най-големият на Вала, и успяхме да възстановим само част от него. Може би ще се чувствате по-удобно в Източен крайморски страж.

— Приключихме с Източен страж — изсумтя кралица Селайз. — Не ни хареса там. Една кралица би трябвало да е господарка под покрива си. Вашият Котър Пайк е грубоват и неприятен мъж, сприхав и свидлив.

„Да можеше да чуеш Котър какво казва за теб.“

— Съжалявам за това, но се боя, че условията в Нощната крепост ще допаднат на ваше величество още по-малко. Говорим за крепост, не за дворец. Мрачно място и студено. Докато Източен страж…

— Източен страж не е безопасен. — Кралицата сложи ръка на рамото на дъщеря си. — Това е законната наследничка на краля. Шайрийн един ден ще седи на Железния трон и ще управлява Седемте кралства. Трябва да я опазим от беда, а атаката ще дойде при Източен страж. Тази Нощна крепост е мястото, избрано от съпруга ми за наше седалище, и там ще пребиваваме. Ние… О!

Иззад руините на Кулата на лорд-командира изникна огромна сянка. Принцеса Шайрийн изписка, а трима от рицарите на кралицата ахнаха в един глас. Четвърти изруга и забравил в потреса си новия червен бог, възкликна:

— Седемте да ни спасят дано!

— Не бойте се — каза Джон. — Напълно безвреден е, ваше величество. Това е Вун Вун.

— Вун Вег Вун Дар Вун. — Гласът на великана изтътна като канара, затъркаляла се по планински склон, и той коленичи пред тях. Но дори коленичил се извисяваше над главите им. — Коленичи кралиса. Малка кралиса. — Думи, на които го беше научил Кожите, несъмнено.

Очите на принцеса Шайрийн станаха като паници.

— Той е великан! Съвсем истински великан, като от приказките. Но защо говори толкова смешно?

— Знае само няколко думи на Общата реч засега — каза Джон. — В тяхната си земя великаните говорят само Старата реч.

— Може ли да го пипна?

— По-добре недей — предупреди я майка й. — Виж го. Мръсно същество. — Кралицата изгледа намръщено Джон. — Лорд Сняг, какво прави това чудовищно същество от нашата страна на Вала?

— Вун Вун е гост на Нощния страж, както и вие.

Отговорът не се хареса на кралицата. Нито на рицарите й. Сир Аксел се намръщи отвратен, сир Брус се изхили нервно, а сир Нарбърт рече:

— Чувал бях, че всички великани са мъртви.

— Почти всички. — „Игрит плака за тях.“

— В тъмното танцуват мъртвите. — Кръпчо размърда краката си в чудата танцова стъпка. — Знам, знам, ох, ох, ох. — На Източен страж някой му беше ушил шутовско наметало от кожи на бобър, овчи кожи и заешки също. Шапката му имаше еленови рога с окачени на тях звънчета и дълги кафяви наушници от катерича кожа, увиснали над ушите му. Звънеше на всяка стъпка.

Вун Вун го зяпна с възхищение, но когато посегна да го пипне, шутът отскочи назад и звънна.

— О, не, о, не, о не!

Това вдигна Вун Вун на крака. Кралицата сграбчи принцеса Шайрийн и я дръпна назад, рицарите й посегнаха към мечовете си, а Кръпчо скочи назад уплашено, залитна и тупна по задник в снежната пряспа.

Вун Вун започна да се смее. Смехът на един великан можеше да посрами и драконов рев. Кръпчо запуши ушите си, принцеса Шайрийн притисна лице в кожите на майка си, а най-храбрият от рицарите на кралицата тръгна напред с оголена стомана в ръка. Джон вдигна ръка да го спре.

— Внимавайте да не го ядосате! Приберете си стоманата, сир. Кожи, прибери Вун Вун в Хардиновата.

— Яде сега Вун Вун? — попита великанът.

— Яде сега — съгласи се Джон. Обърна се отново към Кожите. — Ще пратя зеленчуци за него и месо за теб. Запали огън.

Кожите се ухили.

— Добре, милорд. Но в Хардиновата е страшно студено. Може ли милорд да прати и малко вино да се сгреем?

— За теб. Не за него. — Вун Вун никога не беше опитвал вино, преди да дойде в Черен замък, но го беше заобичал великански. „Голямо харесване.“ Джон си имаше предостатъчно грижи и без пиян великан. Обърна се отново към рицарите на кралицата. — Милорд баща ми казваше, че един мъж никога не вади меча си, без да е решил да го използва.

— Намерението ми беше да го използвам. — Рицарят беше гладко избръснат, лицето му бе обветрено. Под наметалото от бяла кожа носеше сребротъкана туника със синя петолъча звезда. — Бях останал с разбирането, че Нощният страж защитава владенията срещу такива чудовища. Никой не ми спомена, че ги държите като домашни любимци.

„Поредният проклет южняшки глупак.“

— А вие сте…?

— Сир Патрек от Кралската планина, ако благоволи милорд.

— Не знам как съблюдавате правото на госта в планината си, сир. На север е свято. Вун Вун е гост тук.

Сир Патрек се усмихна.

— Кажете ми, лорд-командир, ако се появят Другите, и на тях ли смятате да им предложите гостоприемство? — Обърна се към кралицата. — Ваше величество, онова там е Кралската кула, ако не греша. Ще ми окажете ли тази чест?

— С удоволствие. — Кралицата го хвана под ръка и мина с него покрай мъжете от Нощния страж, без дори да ги погледне.

„Пламъците на короната й са най-топлото нещо у нея.“

— Лорд Тайко — каза Джон. — Момент, моля.

Браавосецът спря и се обърна.

— Не съм лорд. Само прост слуга на Желязна банка на Браавос.

— Котър Пайк ме уведоми, че сте дошли в Източен страж с три кораба. Галеас, галера и ког.

— Точно така, милорд. Плаването в този сезон е опасно. Само един кораб може да потъне, докато три може да си помагат. Желязната банка винаги е благоразумна в такива неща.

— Надявам се, че може да си поговорим насаме, преди да си тръгнете?

— На вашите услуги съм, лорд-командир. А в Браавос казваме, че няма по-добър момент от настоящия. Устройва ли ви?

— Напълно. Да се оттеглим ли в дневната ми, или бихте искали да видите върха на Вала.

Банкерът погледна нагоре към извисената в небесата ледена стена.

— Боя се, че горе ще е ужасно студено.

— Да, и ветровито. Човек се научава да върви далече от ръба, за да не го отнесе вятърът. Но все пак. Няма друго нещо на земята като Вала. Може никога повече да нямате шанс да го видите.

— Несъмнено ще съжалявам за предпазливостта си на смъртното си легло, но след дълъг ден на седло една топла стая ми звучи по̀ за предпочитане.

— Значи дневната ми. Сатен, донеси греяно вино.

Жилището на Джон зад оръжейната бе достатъчно уютно, макар и не особено топло. Огънят бе изгаснал преди доста време — Сатена не беше толкова усърден в подклаждането му като Ед Скръбния. Гарванът на Мормон ги посрещна с:

— Гжито!

Джон окачи наметалото си и каза:

— Дошли сте да потърсите Станис, ако не греша?

— Така е, милорд. Кралица Селайз предложи да изпратим вест до Дълбоки лес по гарван, за да уведомим негово величество, че чакам благоволението му в Нощната крепост. Проблемът, който смятам да поставя пред него, е твърде деликатен, за да се повери в писма.

— Дълг. — „Не може да е нищо друго.“ — Негов дълг или на брат му?

Банкерът сплете пръсти.

— Не би било редно да обсъждам задълженията на лорд Станис или липсата на такива. Колкото до крал Робърт… за нас бе удоволствие да помогнем на негово величество в нуждата му. Докато Робърт беше жив, всичко беше наред. Сега обаче Железният трон е спрял всякакви изплащания.

„Възможно ли е Ланистърите наистина да са толкова глупави?“

— Не смятате да държите Станис отговорен за дълговете на брат му, нали?

— Дълговете са на Железния трон — заяви Тайко, — и който седи на този трон, трябва да ги плаща. След като крал Томен и неговите съветници станаха толкова неотстъпчиви, смятаме да обсъдим проблема с крал Станис. Ако той се окаже по-достоен за доверието ни, ние, разбира се, с голямо удоволствие ще му заемем каквато помощ му е нужна.

— Помощ — изграчи гарванът. — Помощ, помощ, помощ.

Джон беше разбрал за какво става въпрос в момента, в който бе научил, че Желязната банка е изпратила свой емисар на Вала.

— Според последните вести, които получих, негово величество настъпва към Зимен хребет, за да се противопостави на лорд Болтън и съюзниците му. Бихте могли да го потърсите там, ако желаете, макар че това носи риск. Може да се въвлечете в тази война.

Тайко наведе глава.

— Ние, служещите на Желязната банка, се изправяме пред смъртта също толкова често, колкото и вие, служещите на Железния трон.

„На него ли служа?“ Джон Сняг вече не беше сигурен.

— Мога да ви осигуря коне, провизии, водачи, всичко, каквото е нужно, за да стигнете до Дълбоки лес. Оттам ще трябва сам да продължите до Станис. „И като нищо може да намериш главата му на кол.“ — Ще има цена.

— Цена — изкрещя гарванът на Мормон. — Цена, цена.

— Винаги има цена. — Браавосецът се усмихна. — Какво ще поиска Стражът?

— Корабите ви, за начало. С екипажите им.

— И трите? Как ще се върна в Браавос?

— Трябват ми само за едно пътуване.

— Рисковано пътуване, предполагам. За начало, казахте?

— Нужен ни е и заем. Достатъчно злато, за да ни изхрани до пролетта. Да купим храна и да наемем кораби, които да ни я докарат.

— До пролетта? — Тайко въздъхна. — Не е възможно, милорд.

Какво беше казал Станис за него? „Пазариш се като старица на рибен пазар, лорд Сняг. Да не би лорд Едард да те е направил на някоя продавачка на риба?“ Като нищо.

Отне му около час, докато невъзможното стана възможно. Каната с греяно вино, донесена от Сатена, им помогна да разрешат по-парливите въпроси. Когато Джон Сняг подписа извадения от браавосеца пергамент, двамата бяха доста пияни и много нещастни. Според Джон това беше добър признак.

Трите браавоски кораба щяха да увеличат флотата на Източен страж до единайсет, включително китоловният от Ибен, реквизиран по заповед на Джон, търговската галера от Пентос, конфискувана по подобен начин, и три разнебитени бойни кораба от Лис, останки от бившата флота на Саладор Саан, изтласкани на север от есенните бури. Всички кораби на Саан ужасно се нуждаеха от ремонт, но работата вече трябваше да е приключила.

Единайсет кораба не беше достатъчно благоразумно, но ако изчакаше повече, хората от свободния народ в Хардхоум щяха да измрат, преди да пристигне спасителната флота. „Отплавай сега или никога.“ Но дали Майка Къртица и хората й щяха да са достатъчно отчаяни, за да поверят живота си на Нощния страж…

Когато излязоха, вече се беше стъмнило. И пак валеше сняг.

— Отдихът ни се оказа кратък, изглежда. — Джон придърпа наметалото около себе си.

— Зимата почти е дошла. Когато тръгнах от Браавос, имаше лед по каналите.

— Трима от хората ми трябва да са минали през Браавос наскоро — каза Джон. — Един стар майстер, един певец и един млад стюард. Придружават една млада дивачка и детето й до Староград. Не вярвам да сте ги срещнали, но все пак?

— Не съм, милорд. Вестероси минават през Браавос всеки ден, но повечето идват и заминават от пристана на Рагман. Корабите на Желязната банка пристават в Пурпурния залив. Ако желаете, мога да разпитам за тях, щом се върна.

— Не е нужно. Би трябвало вече да са стигнали в Староград.

— Дано. Тясното море е опасно по това време на годината, а напоследък има тревожни съобщения за странни кораби между Каменните стъпала.

— Саладор Саан?

— Лисенският пират? Някои казват, че се е върнал към стария си занаят, така е. И флотата на лорд Редвин също пълзи през Счупената ръка. На път за дома, несъмнено. Но тези хора и корабите им са ни добре познати. Не, тези… тези са от по̀ на изток може би… има и странни приказки за дракони.

— Де да имахме един тук. Един дракон би могъл да позатопли малко нещата.

— Милорд се шегува. Ще ми простите, че не се смея. Ние браавосите сме потомци на избягалите от Валирия и гнева на драконовите й господари. Не се шегуваме за дракони.

„И с право.“

— Моите извинения, лорд Тайко.

— Не е нужно, лорд-командир. Знаете ли, май огладнях. Заемането на такива големи суми подсилва апетита на човек. Ще бъдете ли така добър да ме упътите към трапезарията ви?

— Ще ви заведа лично. — Джон махна с ръка. — Насам.

Щеше да е невъзпитано да не седне на една маса с банкера.

Любопитството към новодошлите бе привлякло всички мъже, които не бяха на дежурство или не спяха, тъй че избата беше пълна с хора и топла.

Кралицата я нямаше, дъщеря й също. Но сир Брус и сир Мейлгорн бяха налице и занимаваха събралите се братя с последните вести от Източен страж и отвъд морето. Три от придворните дами на кралицата седяха заедно, обкръжени от слугините си и десетина възхитени мъже от Нощния страж.

Близо до вратата Ръката на кралицата беше нападнал две скопени петлета, осмукваше месото от кълките и поливаше всяка хапка с ейл. Щом видя Джон Сняг, Аксел Флорент избърса уста с опакото на ръката си, стана и бавно закрачи към тях. С кривите си крака и щръкналите уши бе комична гледка, но Джон бе достатъчно благоразумен, за да не се изсмее. Аксел беше чичо на кралица Селайз и бе един от първите, последвал я в приемането на червения бог на Мелисандра. „И да не е родоубиец, е най-близкото до това.“ Майстер Емон го беше уведомил, че братът на Аксел Флорент бил изгорен от Мелисандра, но сир Аксел не направил нищо, за да го предотврати. „Що за човек може да стои и да гледа как изгарят жив собствения му брат?“

— Несторис — рече сир Аксел. — Лорд-командире. Може ли да седна с вас. — Тръшна се на пейката, преди да са го поканили. — Лорд Сняг, ако може да попитам… тази дивашка принцеса, за която писа негово величество крал Станис… къде е тя, милорд?

„На много левги оттук — помисли Джон. — Ако боговете са добри, трябва вече да е намерила Тормунд Ужаса на великаните.“

— Вал е по-малката сестра на Дала, жената на Манс Райдър и майката на сина му. Крал Станис взе Вал и детето в плен, след като Дала умря при раждането, но тя не е принцеса в смисъла, в който го разбирате.

Сир Аксел сви рамене.

— Няма значение. В Източен страж разправяха, че я бивало. Бих искал да се уверя със собствените си очи. Някои от тия дивачки, хм, човек ще трябва да ги обърне с гръб, за да си свърши работата. Защо не я доведете да я поогледаме?

— Тя не е кон да се показва за оглед, сир.

— Обещавам да не й броя зъбите. — Флорент се ухили. — О, не бойте се, ще се отнеса с нея с цялата учтивост, която й се полага.

„Знае, че тя не е тук.“ Едно село няма тайни, гласеше поговорката. В Черен замък също нямаше. Отсъствието на Вал не се обсъждаше открито, но някои знаеха, а нощем в трапезарията братята говореха. „Какво е чул? Колко вярва?“

— Простете, сир, но Вал няма да дойде при нас.

— Аз ще ида при нея. Къде я държите тая пачавра?

„Далече от тебе.“

— На безопасно място. Достатъчно, сир.

Лицето на рицаря почервеня.

— Милорд, забравили ли сте кой съм? — Дъхът му миришеше на ейл и лук. — Трябва ли да говоря с кралицата? Само една дума от нейно величество и мога да наредя това дивашко момиче да го доведат голо за огледа ни.

„Би било прекалено, дори за кралица.“

— Кралицата никога не би злоупотребила с гостоприемството ни — отвърна Джон, надяваше се да е прав. — Боя се, че трябва да напусна, преди да съм забравил задълженията си на домакин. Лорд Тайко, моля, извинете ме.

— Да, разбира се — рече банкерът. — За мен беше удоволствие.

Снегът бе завалял по-силно. Оттатък двора Кралската кула се бе превърнала в изгърбена сянка, светлините в прозорците й бяха размътени от сипещите се снежинки.

В дневната си Джон завари гарвана на Стария мечок кацнал на гърба на стола от дъб и кожа. Птицата заграчи за ядене в мига, в който той влезе. Джон гребна шепа сухи зърна, пръсна ги по пода и си върна стола.

Тайко Несторис беше оставил копие от споразумението им. Джон го прочете три пъти. „Това беше просто. По-просто, отколкото смеех да се надявам. По-просто, отколкото би трябвало.“

Тази мисъл го притесни. Браавоските пари щяха да позволят на Нощния страж да купи храна от Юга. Достатъчно храна, за да преживеят зимата, колкото и дълга да се окаже. „Дълга и тежка зима ще остави Стража в дълг, от който никога няма да се измъкнем — напомни си Джон. — Но когато изборът е дълг или смърт, е по-добре да си длъжник.“

Не беше длъжен да му харесва обаче. А пролетта, когато дойдеше време да изплаща всичкото това злато, щеше да му хареса още по-малко. Тайко Несторис бе изискан и вежлив, но Желязната банка на Браавос имаше ужасна слава, стигнеше ли се до събиране на дългове. Всеки от деветте Свободни града си имаше своя банка, а някои имаха повече от една и се биеха за всяка монета като кучета за кокал, но Желязната банка беше по-богата и по-могъща от всички останали накуп. Когато принцове просрочеха дълговете си към по-малки банки, разорени банкери продаваха жените и децата си в робство и режеха вените си. Когато принцове не успееха да се изплатят на Желязната банка, нови принцове изникваха отникъде и взимаха троновете им.

„Както горкият пухкавичък Томен може би скоро ще научи.“ Ланистърите несъмнено имаха добро основание да не уважат дълговете на крал Робърт, но това все пак си беше глупост. Стига Станис да не се окажеше прекалено упорит да приеме условията им, браавосите щяха да му дадат всичкото злато и сребро, което му трябва, достатъчно пари, за да купи десет наемни дружини, да подкупи сто лорда, да държи хората си заплатени, нахранени, облечени и въоръжени. „Освен ако Станис не лежи мъртъв под стените на Зимен хребет, може би току-що си е спечелил Железния трон.“ Зачуди се дали Мелисандра е видяла това в огньовете си.

Отпусна се на стола, прозя се и изпружи крака. На заранта щеше да напише заповеди за Котър Пайк. „Единайсет кораба до Хардхоум. Докарваш колкото можеш, жени и деца първо.“ Време беше да вдигнат платната. „Трябва ли лично да ида обаче, или да го оставя на Котър?“ Стария мечок беше водил обходи. „Да. И не се върна.“

Затвори очи. Само за миг…

… и се събуди вкочанен като дъска, гарванът на Стария мечок мърмореше „Сняг, Сняг“, а Мъли го разтърсваше.

— Милорд, търсят ви. Извинете, милорд. Намерили са едно момиче.

— Момиче ли? — Джон се надигна, разтърка очите си да прогони съня. — Вал? Вал ли се е върнала?

— Не е Вал, милорд. Отсам Вала е било.

„Аря.“ Трябваше да е тя.

— Момиче! — кресна гарванът. — Момиче, момиче.

— Тай и Данел се натъкнали на нея на две левги южно от Къртичиното. Гонеха някакви диваци по кралския път. Докараха ги, но на връщане се натъкнали на момичето. От знатен род е, милорд, и пита за вас.

— Колко души има с нея? — Отиде до легена и се наплиска. Богове, колко беше уморен.

— Николко, милорд. Сама е. Конят й е само кости и ребра, куц и плувнал в пяна.

„Сиво момиче на издъхващ кон.“ Огньовете на Мелисандра май не бяха излъгали. Но какво беше станало с Манс Райдър и неговите жени на копието?

— Къде е момичето?

— В стаята на майстер Емон, милорд. — Мъжете на Черен замък още я наричаха така, макар че старият майстер сигурно вече отдавна бе на топло и безопасно в Староград. — Беше посиняла от студ, на шушулка беше станала, тъй че Тай накара Клидас да я прегледа.

— Това е добре. — Джон отново се почувства на петнайсет години. „Малката ми сестричка.“

Снегът още валеше. На изток се вдигаше златна зора, но зад прозореца на лейди Мелисандра в Кралската кула все още мъждукаше червена светлина. „Никога ли не спи? Що за игра играеш, жрице? Някоя друга задача ли имаш за Манс?“

Искаше му се да вярва, че е Аря. Искаше отново да види лицето й, да й се усмихне и да разроши косата й, да й каже, че е в безопасност. „Няма да е в безопасност обаче. Зимен хребет е изгорял и разбит и няма вече безопасни места.“

Не можеше да я задържи тук, колкото и да му се искаше. Валът не беше място за жена, още по-малко за момиче с благородно потекло. Нито щеше да я предаде на Станис или Мелисандра. Кралят щеше да иска да я омъжи за някой от хората му, Хорп или Маси, или Годри Великаноубиеца, а само боговете знаеха за какво щеше да поиска да я използва червената жена.

Най-доброто решение, което можеше да измисли, бе да я прати в Източен страж и да помоли Котър Пайк да я качи на кораб за някъде отвъд морето, далече от всички тези сприхави крале. Щеше да се наложи да изчака, докато корабите се върнат от Хардхоум, разбира се. „Би могла да се върне в Браавос с Тайко Несторис. Желязната банка сигурно би могла да помогне някоя благородна фамилия да я осинови.“ Браавос обаче беше най-близкият от Свободните градове… което го правеше едновременно най-добрият и най-лошият избор. „Лорат или пристанището на Ибен може би ще е по-безопасно.“ Където и да я пратеше обаче, на Аря щеше да й трябва сребро за издръжка, покрив над главата, някой, който да я закриля. Беше още дете.

В старите покои на майстер Емон беше толкова топло, че блъвналият облак пара, когато Мъли дръпна вратата, ги заслепи. В огнището гореше огън от сурови дърва, цепениците пращяха и цвърчаха. Джон прекрачи купчина мокри дрехи.

— Сняг, Сняг, Сняг — заграчиха гарваните отгоре.

Момичето лежеше свито на кълбо до огъня, загърнато в черно вълнено наметало, три пъти по-голямо от него. Спеше дълбоко.

Приличаше толкова на Аря, че го стресна, но само за миг. Високо слабичко недодялано момиче, само крака и лакти, кафявата й коса беше сплетена на дебела плитка и овързана с кожени ивици. Дълго лице, остра брадичка, малки уши.

Но беше много, много по-голяма. „Това момиче е почти на моите години.“

— Яла ли е? — попита Джон.

— Само хляб и бульон, милорд. — Клидас стана от стола си. — Най-добре е полека, така казваше майстер Емон. Малко повече и няма да може да го смели.

— Данел имаше от надениците на Хоб и й предложи, но тя не щя — каза Мъли.

Джон не можеше да я вини за това. Надениците на Хоб бяха направени от мас, сол и неща, за които не му се мислеше.

— Може би просто трябва да я оставим да си почине.

Точно тогава момичето се надигна и дръпна наметалото над малките си бели гърди. Изглеждаше объркана.

— Къде…

— Черен замък, милейди.

— Валът. — Очите й се напълниха със сълзи. — Значи стигнах.

— Горкото дете — каза Клидас. — На колко си години?

— На шестнайсет. Почти. И не съм дете, а жена, пораснала и разцъфтяла. — Прозя се и покри устата си с наметалото. Едното й голо коляно стърчеше от гънките. — Не носиш верига. Майстер ли си?

— Не — отвърна Клидас. — Но служих при един.

„Наистина прилича малко на Аря — помисли Джон. — Прегладняла и измършавяла, но косата й е със същия цвят, и очите й.“

— Казаха ми, че си питала за мен. Аз съм…

— Джон Сняг. — Момичето бутна плитката си назад. — Моят и твоят дом са свързани по кръв и чест. Чуй ме, сроднико. Чичо ми Креган е по петите ми. Не трябва да му позволиш да ме върне в Кархолд.

Джон я гледаше вторачено. „Познавам това момиче.“ Имаше нещо в очите й, в държането й, в говора й. За миг паметта му изневери. След това си спомни.

— Алис Карстарк.

По устните й пробяга нещо като усмивка.

— Не бях сигурна, че ще ме помниш. Беше на шест, когато ме видя първия път.

— Дойде в Зимен хребет с баща си. — „Бащата, когото Роб обезглави.“ — Не помня за какво.

Тя се изчерви.

— За да се срещна с брат ти. О, имаше друг повод, но това беше истинската причина. Бях почти на едни години с Роб и баща ми реши, че може да се свържем. Имаше пир. Танцувах и с теб, и с брат ти. Той беше много вежлив и каза, че танцувам красиво. Ти беше намусен. Баща ми каза, че трябвало да се очаква у копеле.

— Помня. — Беше само наполовина лъжа.

— Все още си малко намусен — каза момичето, — но ще ти простя това, ако ме спасиш от чичо ми.

— Чичо ти… не беше ли лорд Арнолф?

— Не е никакъв лорд — отвърна презрително Алис. — Брат ми Хари е законният лорд, а по закон аз го наследявам. Дъщерята е преди чичото. Чичо Арнолф е само кастелан. Той ми е дядо всъщност, чичо е на баща ми. Креган му е син, тоест той е чичото, но винаги го наричахме братовчед. Сега искат да ме накарат да го наричам съпруг. — Сви ръката си в юмрук. — Преди войната бях сгодена за Дарин Рогов лес. Чакахме само да разцъфтя, за да ме омъжат, но Кралеубиеца уби Дарин в Шепнещия лес. Баща ми писа, че щял да намери някой южняшки лорд, за който да ме омъжи, но така и не можа. Брат ти Роб му отряза главата затова, че уби Ланистъри. — Намръщи се. — Според мен цялата причина да тръгнат на юг бе за да убият няколко Ланистъри.

— Не е… толкова просто. Лорд Карстарк уби двама затворници. Невъоръжени момчета, скуайъри в килия.

Момичето не изглеждаше изненадано.

— Баща ми никога не ревеше като Големия Джон, но беше не по-малко опасен в гнева си. Но и той е мъртъв вече. Както и брат ти. Но ти и аз сме тук, все още живи. Има ли кръвна вражда между нас, лорд Сняг?

— Когато един мъж вземе черното, оставя враждите зад гърба си. Нощният страж няма спор с Кархолд, нито с тебе.

— Добре. Боях се… Помолих баща си да остави един от братята ми за кастелан, но никой от тях не искаше да изтърве славата и плячката, които щяха да спечелят на юг. Сега Тор и Ед са мъртви. Хари е пленник в Девиче езеро според последната вест, стигнала до нас, но това беше преди близо година. Може и той да е умрял. Не знаех към кого да се обърна освен към последния син на Едард Старк.

— Защо не към краля? Кархолд взе страната на Станис.

— Чичо ми се обяви за Станис. Надяваше се, че това може да предизвика Ланистърите да вземат главата на горкия Хари. Ако брат ми умре, Кархолд трябва да се предаде на мен, но чичовците ми искат рожденото ми право за себе си. Родя ли дете на Креган, повече няма да съм им нужна. Той вече е погребал две жени. — Изтри сърдито една сълза, както щеше да го направи и Аря. — Ще ми помогнеш ли?

— Бракове и наследства са проблеми за краля. Ще пиша на Станис за теб, но…

Алис Карстарк се засмя, смях на отчаяние.

— Пиши, но не чакай отговор. Станис ще е мъртъв, преди да получи писмото ти. Чичо ми ще се погрижи за това.

— Какво искаш да кажеш?

— Арнолф бърза към Зимен хребет, вярно, но само за да може да забие камата си в гърба на краля ти. Заложил е на Рууз Болтън отдавна… за злато, обещание за прошка и главата на бедния Хари. Лорд Станис отива на заколение. Тъй че не може да ми помогне, а нямаше да го направи дори и да можеше. — Алис коленичи пред него, загърната в черното наметало. — Ти си единствената ми надежда, лорд Сняг. В името на баща ти, моля те. Защити ме.