Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (15)

Бран

Нещо в грака на гарвана го накара да потръпне. „Вече съм почти мъж — напомни си Бран. — Трябва да съм храбър вече.“

Но въздухът беше режещ, студен и пълен със страх. Дори Лято беше уплашен. Козината на врата му беше настръхнала. По склона се протягаха сенки, черни и гладни. Всички дървета се бяха огънали и изгърбили под тежестта на леда. Заровени от корена до короната в замръзналия сняг, бяха се струпали на хълма като великани, чудовищни уродливи същества, присвити срещу ледения вятър.

— Те са тук. — Обходникът извади дългия си меч.

— Къде? — попита с приглушен глас Мийра.

— Близо. Не знам. Някъде.

Гарванът отново изграчи.

— Ходор — изшепна Ходор. Беше пъхнал ръцете си под мишниците. От кафявия храсталак на брадата му висяха ледунки, а мустаците му бяха станали на бучка замръзнала слуз, лъскаво червена на светлината на залеза.

— Онези вълци също са близо — предупреди ги Бран. — Дето ни преследваха. Лято ги надушва всеки път, щом вятърът духне откъм тях.

— Вълците са най-малката ви грижа — каза Студени ръце. — Трябва да се изкачим. Скоро ще се стъмни. Ще е добре да се скриете вътре, преди да падне нощта. Топлината ви ще ги привлече.

Погледна на запад, където светлината на залязващото слънце прозираше между дърветата като блясък на далечен огън.

— Само оттук ли можем да влезем? — попита Мийра.

— Задният вход е на три левги на север, след едно дере.

Само това оставаше. Дори Ходор не можеше да се спусне в дере с Бран на гърба, а Джойен можеше да извърви три левги толкова, колкото и да пробяга хиляда.

Мийра изгледа накриво склона на хълма.

— Пътят изглежда чист.

— Изглежда — промърмори мрачно обходникът. — Усещате ли студа? Тук има нещо. Къде са те?

— Вътре в пещерата? — предположи Мийра.

— Пещерата е защитена с магия. Не могат да преминат. — Обходникът посочи с меча си. — Виждате входа ей там. На средата на склона между язовите дървета, онази цепнатина в скалата.

— Виждам го — каза Бран. Гарвани се вмъкваха и излитаха оттам.

— Виждам само гънка в скалата — каза Мийра.

— Има проход. Стръмен и извит в началото, път през скалата. Ако успеете да стигнете до него, ще сте в безопасност.

— А ти?

— Пещерата се пази.

Мийра огледа цепнатината на склона.

— Не може да е повече от хиляда крачки дотам.

„Не е — помисли Бран, — но тези хиляда крачки са нагоре.“ Склонът беше стръмен и гъсто обрасъл с дървета. Снегът беше спрял преди три дни, но не се беше стопил. Земята под дърветата бе загърната в бяло покривало, гладко и непокътнато.

— Никой няма тук — каза той храбро. — Погледнете снега. Няма никакви стъпки.

— Белите бродници стъпват леко — рече обходникът. — Няма да намериш стъпки където са минали.

Един гарван се спусна отгоре и кацна на рамото му. Само десетина от големите черни птици бяха останали с тях. Останалите бяха изчезнали по пътя. Всяко утро, щом станеха, за да продължат, виждаха все по-малко.

— Горре — изграчи птицата. — Горре, горре.

„Триоката врана — помисли Бран. — Зеленозрящия.“

— Не е толкова далече. Малко изкачване и ще сме в безопасност. Може и огън да си накладем. — Всички освен обходника бяха премръзнали, мокри и гладни, а Джойен Тръстиката беше твърде изтощен, за да върви без чужда помощ.

— Вие вървете. — Мийра Тръстиката се отпусна до брат си. Той седеше до ствола на един дъб, затворил очи, и трепереше неудържимо. Малкото, което се виждаше от лицето му под качулката и шала, беше бяло като снега, но дъхът му все още излизаше на облаче пара от ноздрите му при всяко издишване. Мийра го беше носила през целия ден. „Храна и огън ще го оправят“, каза си Бран, макар да не беше толкова сигурен. — Не мога да се бия и да нося Джойен едновременно — каза Мийра. — А изкачването е много стръмно. Ходор, ти занеси Бран до онази пещера.

— Ходор. — Ходор плесна с ръце.

— Джойен просто трябва да яде — каза отчаяно Бран.

Бяха минали дванайсет дни, откакто лосът рухна за трети и последен път, а Студени ръце коленичи до него в снежната пряспа и промълви благословия на някаква странна реч, докато му прерязваше гърлото. Бран плака като малко момиче, когато бликна светлата кръв. Никога не се беше чувствал по-сакат, отколкото тогава, докато гледаше безпомощно как Мийра Тръстиката и Студени ръце насичат на късове храброто животно, което ги беше носило толкова дълго. Каза си, че няма да яде, че е по-добре да продължи гладен, отколкото да се храни с плътта на приятел, но накрая яде два пъти, веднъж в своята кожа, а веднъж — в тази на Лято. Колкото и измършавял от глад да беше лосът, месото, което Студени ръце изряза от него, ги изхрани седем дни, докато не свършиха и последните късове.

— Трябва да яде — съгласи се Мийра и погали брат си по челото. — Всички трябва да ядем, но тук няма храна. Вървете.

Бран примигна да махне сълзата и усети как замръзна на бузата му. Студени ръце хвана Ходор под мишницата.

— Светлината гасне. И да не са тук сега, скоро ще дойдат. Хайде.

За първи път от толкова време смълчан, Ходор изтупа снега от краката си и заора нагоре през навятия сняг с Бран на гърба. Студени ръце тръгна безшумно до тях с меча в черната си ръка. Лято застъпва отзад. Бран се извърна с усилие в коша и видя как Мийра пъхна ръка под брат си, за да го вдигне. „Твърде тежък е за нея. Почти е примряла от глад, не е толкова силна, колкото беше.“ Тя стисна копието си за жаби в другата си ръка и заби зъбците му в снега за опора. Ходор мина между две дървета и Бран изгуби Мийра и брат й от поглед.

Склонът ставаше все по-стръмен. Преспите пращяха под краката на Ходор. Веднъж под крака му се измести камък и той се хлъзна назад и едва не се затъркаля надолу. Обходникът го хвана за ръката и го задържа.

— Ходор — каза Ходор.

Всеки порив на вятъра изпълваше въздуха със ситен бял прашец, който блестеше като стъкло в гаснещата дневна светлина. Гарваните пляскаха с криле около тях. Един прелетя отгоре и се скри в пещерата. „Само осемдесет крачки още — помисли Бран. — Никак не е далече.“

Изведнъж Лято спря пред стръмна ивица непокътнат сняг, завъртя глава, подуши във въздуха и изръмжа. Заотстъпва с настръхнала козина.

— Ходор, спри — каза Бран. — Ходор. Стой! — Нещо не беше наред. Лято го надушваше и той — също. Нещо лошо. Нещо близо. — Ходор! Върни се.

Студени ръце продължаваше да се изкачва и Ходор искаше да не изостане.

— Ходор, ходор, ходор — замърмори той високо, за да заглуши протестите на Бран. Задиша бързо. Бяла мъгла изпълни въздуха. Ходор направи една крачка, после — още една. Снегът беше дълбок почти до кръста му, а склонът бе много стръмен. Навеждаше се напред, докопваше с ръцете си камъни и дървета, докато се катереше. Нова крачка. Още една. Снегът зад тях се хлъзна надолу на малка лавина.

„Шейсет крачки.“ Бран се извъртя настрани, за да може по-добре да види пещерата. И видя още нещо.

— Огън! — В малка падина между язовите дървета мъждукаше ръждивочервена светлина и сякаш ги подканяше през усилващия се сумрак. — Виж, някой там…

Ходор изкрещя. Извърна се, залитна и падна.

Бран усети как светът се хлъзна на една страна, когато едрият коняр се завъртя като полудял. Ударът в земята го разтърси и му изкара дъха. Устата му беше пълна с кръв, а Ходор се мяташе, въртеше се и го мачкаше под себе си.

„Нещо го е хванало за крака.“ За миг Бран си помисли, че може някой корен да се е заплел около глезена му… докато коренът не се размърда. „Ръка“, видя той и в този момент съществото изригна от снега.

Ходор го зарита, заби покритата си със сняг пета право в лицето на създанието, но мъртвецът сякаш изобщо не усети. После двамата се счепкаха, удряха с юмруци и дращеха с нокти, докато се хлъзгаха надолу по склона. Сняг напълни устата и носа на Бран, щом се превъртяха, но след миг отново се оказа отгоре. Нещо го удари в главата, камък или буца лед, или юмрук на мъртвец, така и не разбра, и той изхвърча от коша и се просна на склона, плюеше сняг, а ръката му в ръкавицата беше пълна с коса, която бе откъснал от главата на Ходор.

Около него изпод снега се надигаха оживели мъртъвци.

„Двама, трима, четирима.“ Бран загуби броя им. Изригваха яростно след облаци сняг. Някои носеха черни наметала, други — дрипави кожи, трети бяха съвсем голи. Очите им блестяха като светлосини звезди.

Трима се нахвърлиха върху обходника. Студени ръце посече с един през лицето, но съществото продължи да настъпва, изтласкваше го назад в ръцете на друг оживял мъртвец. Други двама тръгнаха след Ходор, загазиха тромаво надолу по склона. Мийра щеше да се изкачи и да се озове сред всичко това, осъзна Бран и безпомощен ужас го стисна за гърлото. Заудря в снега и извика да я предупреди.

Нещо се вкопчи в него.

Викът му преля в писък. Бран напълни шепата си със сняг и го хвърли, но мъртвецът дори не примигна. Една черна ръка заопипва лицето му, другата — корема. Пръстите бяха твърди като желязо. „Ще ми изтръгне червата.“

Но изведнъж Лято се озова между тях. Бран зърна за миг как кожата се раздра като овехтял плат, чу пукот на кости. Видя ръка, откъсната от китката, бледи гърчещи се във въздуха пръсти, ръкавът — овехтяла черна груба вълна. „Черно. Той носи черно. Бил е от Стража.“ Лято захвърли ръката настрани, изви се и заби зъби в гръкляна на мъртвеца. Дръпна рязко и отпра къс бледо изгнило месо.

Откъснатата ръка продължаваше да се движи. Бран запълзя по-далече от нея. Зърна за миг дърветата горе, бели и загърнати в сняг, и оранжевия блясък между тях.

„Петдесет крачки.“ Успееше ли да пропълзи тези петдесет крачки, нямаше да могат да го хванат. Влагата се просмука през ръкавиците му, докато се хващаше за корени и камъни и пълзеше към светлината. „Още малко, само още мъничко. После ще си отдъхнеш до огъня.“

Последната светлина вече бе изчезнала. Беше паднала нощ. Студени ръце сечеше и кълцаше кръга от мъртъвци, които го бяха обкръжили. Лято разкъсваше онзи, когото беше свалил, впил зъби в лицето му. Никой не обръщаше внимание на Бран. Пропълзя още малко нагоре, като влачеше безполезните си крака. „Ако успея да стигна до пещерата…“

— Ходооор — чу жално скимтене някъде отдолу.

И изведнъж вече не беше Бран, сакатото момче, пълзящо в снега, изведнъж се превърна в Ходор по-долу на склона и се бореше с мъртвеца, който искаше да му издере очите. Изрева, надигна се и запокити съществото настрани. То падна, но веднага започна да се изправя. Бран измъкна дългия меч на Ходор. Все още чуваше вътре жалния хленч на Ходор, ала отвън беше седем стъпки ярост, с желязо в ръката. Вдигна меча и посече мъртвия, изпухтя, щом острието се вряза през мокра вълна, ръждясала ризница и гнила кожа и захапа дълбоко в ребрата.

— ХОДОР! — изрева Бран и посече отново. Този път отнесе главата на съществото и за миг заликува… докато две мъртви ръце не задращиха слепешком към гърлото му.

Бран отстъпи назад, плувнал в кръв, а Мийра Тръстиката вече бе до него, забиваше жабарското си копие дълбоко в гърба на мъртвия.

— Ходор! — изрева отново Бран и й махна нагоре. — Ходор, ходор. — Джойен се извиваше вяло, оставен долу на снега. Бран отиде до него, пусна дългия меч, взе момчето в прегръдката на Ходор и се надигна отново. — ХОДОР!

Мийра поведе нагоре по хълма, мушкаше с копието срещу мъртъвците, които се опитваха да ги доближат. Съществата бяха неуязвими, но бавни и тромави.

— Ходор — казваше с всяка стъпка Ходор. — Ходор, ходор. — Зачуди се какво ли ще си помисли Мийра, ако й каже, че е влюбен в нея.

Горе над тях, в снега, заиграха обгърнати в пламъци фигури.

„Мъртъвците — осъзна Бран. — Някой е подпалил мъртъвците.“ Лято ръмжеше озъбен и подскачаше около един, огромна човешка развалина, обгърната във вихрещи се пламъци. „Не бива да се приближава толкова, какво прави?“ След това видя себе си, проснат по лице в снега. Лято се мъчеше да прогони съществото от него. „Какво ще стане, ако ме убие? — зачуди се момчето. — Ще стана ли Ходор завинаги? Ще се върна ли в кожата на Лято? Или просто ще умра?“

Светът се завъртя. Бели дървета, черно небе, червени пламъци — всичко кръжеше, изместваше се и се въртеше. Усети как залитна, олюля се. Чу крясъците на Ходор:

— Ходор ходор ходор ходор. Ходор ходор ходор ходор. Ходор ходор ходор ходор.

Облак гарвани се изсипа от пещерата и той видя малко момиче с факла в ръка. За миг си помисли, че е сестра му Аря… Безумие. Знаеше, че сестричката му е на хиляда левги оттук — или е мъртва. И все пак беше тук, въртеше се като вихрушка: дребничка, дрипава, разчорлена. Сълзи напълниха очите на Ходор и замръзнаха.

Всичко се преобърна отвътре навън и с главата надолу и Бран отново се озова в кожата си, полузаровен в снега. Горящият мъртвец се извиси над него на фона на дърветата в снежните им плащаници. Беше един от голите, видя Бран в мига, преди най-близкото дърво да се отърси от покрилия го сняг и да го изсипе върху главата му.

Когато се свести, лежеше върху постеля от борови иглички под тъмен каменен таван. „Пещерата. Аз съм в пещерата.“ Все още имаше вкус на кръв в устата от прехапания език, но вдясно от него гореше огън и топлината обливаше лицето му. Никога не бе изпитвал нещо толкова хубаво. Лято беше тук, душеше го. И Ходор, целият вир-вода. Мийра беше сгушила главата на Джойен в скута си. А съществото Аря стоеше над тях, стиснало факлата си.

— Снегът — каза Бран. — Падна върху мен. Затрупа ме.

— Скри те. Аз те издърпах. — Мийра кимна към момичето. — Но ни спаси тя. Факлата… огънят ги убива.

— Огънят ги изгаря. Огънят е винаги гладен.

Не беше гласът на Аря, нито беше глас на дете. Беше глас на жена, звучен и сладък, с някаква странна музика в него, каквато не бе чувал никога, и с тъга, която можеше да разбие сърцето му. Бран примижа, за да я види по-добре. Беше момиче, но по-малко от Аря, кожата й бе пъстра като на сърна под наметалото от листа. Очите й бяха чудати: големи и бистри, златнозелени, като котешки. „Никой няма такива очи.“ Косата й беше кълбо от кафяво, червено и златно, есенни цветове, с оплетени в нея лози, клонки и повехнали цветя.

— Коя си ти? — попита Мийра Тръстиката.

Бран знаеше.

— Тя е дете. Дете на леса. — Потръпна, колкото от студ, толкова и от удивление. Бяха попаднали в една от приказките на баба Нан.

— Първите хора ни наричаха деца — заговори мъничката жена. — Великаните ни наричаха вох дак наг гран, катеричия народ, защото сме малки, бързи и обичахме дърветата, но не сме нито катерици, нито деца. Името ни на Вярната реч означава „пеещите песента на земята“. Преди изобщо да се е говорила вашата Стара реч, ние сме пели своите песни десет хиляди години.

— Сега говориш Общата реч — каза Мийра.

— За него. Момчето Бран. Родих се във времето на дракона и от двеста години вървя сред човешкия свят, за да наблюдавам, да слушам и да се уча. Можеше да вървя още, но краката ми се разраниха и сърцето ми се умори, тъй че си тръгнах за дома.

— Двеста години? — възкликна Мийра.

Детето се усмихна.

— Хората са децата.

— Имаш ли име? — попита Бран.

— Когато ми потрябва някое. — Махна с факлата към черната цепнатина в задната стена на пещерата. — Пътят ни е надолу. Сега трябва да дойдете с мен.

Бран потрепери отново.

— Обходникът…

— Той не може да дойде.

— Те ще го убият.

— Няма. Убили са го отдавна. Хайде. Дълбоко долу е по-топло и никой няма да ви нарани там. Той ви очаква.

— Триоката врана ли?

— Зеленозрящият.

Тръгна без нищо повече да каже и нямаха друг избор, освен да я последват. Мийра помогна на Бран да яхне отново Ходор, въпреки че кошът му бе почти натрошен и мокър от топящия се сняг. След това прегърна брат си и го вдигна на крака. Той отвори очи и каза:

— Какво? Мийра? Къде сме? — Видя огъня и се усмихна. — Сънувах най-странния сън.

Проходът беше тесен и лъкатушещ, и толкова нисък, че Ходор вървеше почти приклекнал. Бран се свиваше колкото можеше, но все пак темето му скоро застърга и започна да се чука в тавана. Прах се отронваше при всеки допир и се сипеше в очите и косата му, а веднъж си удари челото в дебел бял корен, израснал от стената на тунела: тънки пипалца висяха от него като паяжина между пръсти.

Жената-дете вървеше напред с факлата, листата на наметалото й шумоляха зад нея, но проходът завиваше толкова често, че Бран скоро я изгуби от поглед. След това остана само светлината, отразена от стените на прохода. След като слязоха малко, пещерата се раздвои, но едното разклонение беше тъмно като катран, тъй че дори Ходор разбра, че трябва да продължи след движещата се факла по другото.

Сенките се местеха така, сякаш се движеха самите стени. Бран видя големи бели змии, хлъзгащи се навън-навътре от пръстта около тях, и сърцето му се разтуптя от страх. Зачуди се дали не са се набутали в някое гнездо на млечни змии или на гигантски гробни червеи, меки, бели и хлъзгави. „Гробните червеи имат зъби.“ Ходор също ги видя и изхленчи:

— Ходор. — И отказа да продължи. Но когато момичето спря, за да могат да го настигнат, светлината от факлата престана да трепка и Бран разбра, че змиите са само бели корени като онзи, в който си бе ударил главата.

— Това са корени на язово дърво — каза той на Ходор. — Помниш ли дървото на сърцето, Ходор? Бялото дърво с червените листа? Едно дърво не може да те нарани.

— Ходор. — Ходор скочи напред и забърза след детето с факлата, дълбоко навътре в земята. Минаха друго разклонение и още едно, след това влязоха в ехтяща зала, просторна като голямата зала на Зимен хребет, с каменни зъби, увиснали от тавана, и други, щръкнали нагоре през пода. Детето в листатото наметало тъчеше криволичеща пътека през тях. От време на време спираше и им махваше нетърпеливо с факлата.

„Насам — сякаш казваше, — насам, насам, по-бързо.“

След това имаше още странични проходи, още зали и Бран чу капеща вода някъде вдясно. Когато погледна натам, видя очи, които се взираха към тях, дръпнати очи, които блестяха ярко, отразили светлината на факлата. „Още деца — каза си, — момичето не е единственото“, но приказката на баба Нан за децата на Джендел също се върна в ума му.

Корените бяха навсякъде, извиваха се през пръст и камък, запушваха някои от проходите и крепяха таваните на други. „Всички цветове изчезнаха“, осъзна изведнъж Бран. Светът стана на черна пръст и бяло дърво. Дървото на сърцето в Зимен хребет имаше корени, дебели колкото великански крак, но тези бяха още по-дебели. И Бран никога не беше виждал толкова много. Цяла гора от язови дървета сигурно растеше горе над тях.

Светлината отново изчезна. Колкото и малко да беше, детето, което не беше дете, можеше да се движи бързо, щом поискаше. Когато Ходор затупка след нея, нещо изпращя под краката му и той спря толкова внезапно, че Мийра и Джойен едва не се блъснаха в гърба му.

— Кости — каза Бран. — Това са кости.

Подът на прохода беше осеян с кости на птици и зверове. Но имаше и други кости също, големи, които трябваше да са от великани, и малки, които можеше да са от деца. От двете им страни, в ниши, вдълбани в камъка, ги гледаха черепи. Бран видя мечи череп и вълчи череп, няколко човешки черепа и почти толкова великански. Всички останали бяха малки и причудливо оформени. „Горските деца.“ Корените бяха израснали около тях и през всеки от тях. Няколко гарвана бяха накацали отгоре им и ги гледаха с лъскави черни очи.

Последната част от тъмния им път се оказа най-стръмната. Ходор направи последното спускане на задница, заподскача и се запързаля надолу сред тракане на счупени кости, облаци прах и камъчета. Момичето-дете ги чакаше в единия край на естествен мост над зейнала пропаст. Далече долу в тъмното Бран чу шума на бързо течаща вода. „Подземна река.“

— Трябва ли да преминем? — попита Бран, след като Тръстиките се хлъзнаха и тупнаха до него. Това го уплаши. Ако Ходор се подхлъзнеше на тесния мост, щяха да падат и да падат…

— Не, момче — отвърна детето. — Зад вас.

Вдигна факлата по-високо и светлината сякаш се раздвижи и се промени. В един миг пламъците горяха оранжеви и жълти, изпълнили пещерата с ръждивочервено сияние. След това всички цветове заглъхнаха и остана само черно и бяло. Мийра зад тях ахна. Ходор се обърна.

Пред тях, бледен и загърнат в абаносово черно, седеше задрямал владетел в гнездо от преплетени корени, изплетен от язово дърво трон, обвил ръцете и краката му както майка прегръща дете.

Тялото му беше толкова костеливо и дрехите му толкова изгнили, че отначало Бран го взе за поредния труп, мъртвец, оставен да седи така от толкова дълго, че корените бяха израснали над него, под него и през него. Малкото кожа, която се виждаше от трупа, беше бяла, освен кървавото петно, пропълзяло нагоре от шията и по едната му страна. Бялата му коса бе фина и тънка като влакънца на корен, и толкова дълга, че се сипеше по пръстения под. Корени се бяха увили около краката му като дървени змии. Един се беше заровил през бричовете му в изсъхналата плът на бедрото и изникваше отново от рамото му. Вейки тъмночервени листа бяха израснали от черепа му, а челото му бе обрасло със сиви гъби. Малкото останала кожа по лицето му беше изпъната, стегната и твърда като бял пергамент, но дори и тя се ронеше и тук-там прозираше кафявата и жълта кост под нея.

— Ти ли си триоката врана? — попита неволно Бран.

„Една триока врана трябва да има три очи. Той има само едно, и то червено.“ Усещаше как окото се взира в него, лъснало като локва кръв на светлината на факлата. На мястото на другото му око от празната кухина бе израснал тънък корен, надолу по бузата му и в шията.

— Врана…? — Гласът на бледия лорд беше сух. Устните му се движеха бавно, забравили сякаш как да оформят думи. — Някога, да. Черни дрехи, черна кръв. — Дрехите по него бяха изгнили, зацапани с мъх и проядени от червеи, но личеше, че са били черни някога. — Бил съм много неща, Бран. Сега съм такъв, какъвто ме виждаш, и вече разбираш защо не можех да дойда при теб… освен насън. Наблюдавах те от дълго време, гледал съм те с хиляда и едно очи. Видях раждането ти, чух първата ти дума, бях в първия ти сън. Видях, когато падна. А сега ти най-сетне дойде при мен, Брандън Старк, макар часът да е късен.

— Тук съм — каза Бран. — Само че съм сакат. Ти ще… ще ме оправиш ли… краката ми, искам да кажа?

— Не — отвърна бледият лорд. — Това е извън силите ми.

Очите на Бран се напълниха със сълзи. „Дойдохме от толкова далече.“ Грохотът на черната река глухо отекваше в залата.

— Никога повече няма да ходиш отново, Бран — обещаха белите устни. — Но ще летиш.