Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Песен за огън и лед (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dance with Dragons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Джордж Р. Р. Мартин. Танц с дракони

Песен за огън и лед, №5

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-265-5

История

  1. — Добавяне

Виктарион

Морето беше черно, а луната — сребърна, когато Железният флот връхлетя върху плячката.

Забелязаха я в теснините между Острова на кедрите и скалистите хълмове на сушата на Ащапор, точно както им беше казал черният жрец Мокоро.

— Гхискари — извика Лонгуотър Пайк от вранското гнездо и Виктарион Грейджой излезе на палубата. Скоро видя галерата и дългата бяла диря след нея, блеснала на лунната светлина като белег през морето.

„Не е боен кораб. Търговска галера, и голяма.“ Щеше да е чудесна плячка. Даде сигнал на капитаните си да я подгонят. Щяха да я вземат на абордаж.

Капитанът на галерата вече бе осъзнал бедата, която го грозеше. Промени курса на запад към Острова на кедрите, може би с надеждата да се скрие в някое заливче или да примами преследвачите си в назъбените скали покрай североизточния бряг. Но галерата му бе тежко натоварена, а вятърът бе попътен за железнородените. „Скръб“ и „Желязна победа“ пресякоха курса й, а бързият „Врабчар“ и подвижният „Танцуващи пръсти“ се понесоха зад нея. Дори тогава гхискарският капитан не се отказа. Когато „Ридание“ настигна плячката, отърка се в бакборда и натроши греблата й, бяха толкова близо до обитаваните от призраци руини на Гозаи, че можеха да чуят крясъците на маймуните. Светлината на ранното утро вече къпеше порутените пирамиди на града.

Плячката им се казваше „Гхискарска зора“, каза капитанът й, след като го доведоха при Виктарион във вериги. Беше от Нов Гхиз и се връщаше там през Юнкай след търговия в Мийрийн. Не говореше нито един свестен език, а само гърления гхискарски, пълен с ръмжащи и съскащи звуци, най-гадния език, който Виктарион Грейджой беше чувал. Мокоро превеждаше думите му на Общата реч на Вестерос. Войната за Мийрийн беше спечелена. Драконовата кралица беше мъртва и градът се управляваше от гхискарец, някой си Хиздар.

Виктарион заповяда да му отрежат езика затова, че излъга. Денерис Таргариен не беше мъртва. Мокоро го бе уверил, че червеният му бог Р’хлор му бил показал лицето й в свещените си огньове. Виктарион не понасяше лъжи, така че заповяда да вържат ръцете и краката на гхискарския капитан и да го хвърлят през борда като жертвен дар на Удавения бог.

— Твоят червен бог ще получи своето — обеща на Мокоро, — но в моретата властва Удавения бог.

— Няма други богове освен Р’хлор и Другия, чието име не бива да се изрича.

Жрецът магьосник беше облечен в черно, с много малко златна нишка на яката, ръкавите и полите на халата. Нямаше червен плат на борда на „Желязна победа“, но и не подобаваше Мокоро да обикаля по палубата в зацапаните със сол дрипи, в които Полевката го бе измъкнал от морето, тъй че Виктарион бе заповядал на Том Плавея да му ушие нов халат от каквото има подръка и дори бе дал няколко от туниките си за целта. В черно и златно бяха, защото гербът на дома Грейджой бе златен кракен на черно поле, а знамената и платната на корабите им бяха същите. Пурпурните и алени халати на червените жреци бяха чужди за железнородените и Виктарион се надяваше хората му да приемат Мороко по-леко, ако е облечен в цветовете на Грейджой.

Напразни надежди. Облечен в черно от глава до пети, с маска от червени и оранжеви пламъци, татуирани по лицето, жрецът изглеждаше още по-зловещо. Моряците се дърпаха настрана, щом тръгнеше по палубата, и плюеха, ако сянката му случайно паднеше върху тях. Дори Полевката, който бе извадил червения жрец от морето, подканяше Виктарион да го даде на Удавения бог.

Но Мокоро познаваше тези чужди брегове така, както не ги познаваше никой железнороден, и познаваше и тайните на драконовата раса. „Вранското око държи магьосници, защо да нямам и аз?“ Черният му чародей беше по-могъщ от тримата на Юрон заедно. Мократа коса можеше да не одобри, но и той, и неговата благочестивост бяха далече.

Тъй че Виктарион стисна изгорялата си ръка в юмрук и рече:

— „Гхискарска зора“ не е име, подобаващо за кораб на Железния флот. В твоя чест, чародеецо, ще го преименувам на „Гневът на червения бог“.

Магът наведе глава.

— Както благоволите.

И корабите на Железния флот отново станаха четирийсет и пет.

На следващия ден ги връхлетя внезапен шквал. Мокоро и него беше предсказал. След като дъждовете ги отминаха, се оказа, че са изчезнали три кораба. Виктарион нямаше как да разбере дали са потънали, заседнали в плитчините или вятърът ги е отклонил от курса.

— Знаят къде отиваме — каза на екипажа си. — Ако още са на вода, ще се срещнем отново. — Железният капитан нямаше време да чака пипкави хора. Не и след като невястата му бе обкръжена от врагове. „Най-красивата жена на света има спешна нужда от брадвата ми.“

Освен това Мокоро го увери, че трите кораба не са изгубени. Всяка нощ жрецът чародей разпалваше огън на бака на „Желязна победа“, крачеше около пламъците и редеше молитви. На огнената светлина черната му кожа блестеше като лъскав оникс и понякога Виктарион можеше да се закълне, че пламъците, татуирани на лицето му, също танцуват, извиват се и се огъват, стапят се един в друг и цветовете им се менят с всяко извиване на главата на жреца.

— Черният жрец вика демони над нас — каза един от гребците.

Виктарион заповяда да го бият с камшик до кръв. До много кръв. Тъй че когато Мокоро каза: „Изгубените ви агнеци ще се върнат в стадото край острова, наречен Йарос“, капитанът заяви:

— Моли се да се върнат, жрецо. Иначе може ти да следващият, който ще опита бича.

Морето беше синьо, а слънцето грееше от пусто синьо небе, когато Железният флот взе втората си плячка, във водите на северозапад от Ащапор.

Този път беше мирски ког, „Гълъбицата“, на път за Юнкай през Нов Гхиз с товар килими, сладки млади вина и мирска дантела. Капитанът им имаше мирско око, с което далечните неща изглеждаха близки — две стъклени лещи в няколко месингови тръби, изковани хитроумно, тъй че всяка част да се хлъзга в следващата, докато окото стане не по-голямо от кинжал. Виктарион взе за себе си драгоценната вещ. Кораба преименува на „Свраката“. Екипажът му бе задържан за откуп. Не бяха нито роби, нито търговци на роби, а свободни мийрийнци и опитни моряци. Такива хора струваха теглото си в злато. Понеже плаваше от Мир, „Гълъбица“ не им донесе никакви нови вести за Мийрийн или Денерис, само вехтории за дотракски конници по Ройн, за Златната дружина, тръгнала в поход, и други неща, които Виктарион вече знаеше.

— Какво виждаш? — попита същата нощ жреца, докато Мокоро стоеше пред огъня. — Какво ни чака утре? Още дъжд? — Миришеше му на дъжд.

— Сиви небеса и силни ветрове — каза Мокоро. — Без дъжд. Отзад идат тигри. Напред чака драконът ти.

„Драконът ти.“ Добре му прозвуча.

— Кажи ми нещо, което не знам, жрецо.

— Капитанът заповядва, аз се подчинявам — отвърна Мокоро. Екипажът бе започнал да го нарича Черния пламък, име, лепнато му от Стефар Пелтека. — Брегът тук минава на запад и изток. Като завие на север, ще се натъкнете на още два заека. Бързи и с много крака.

Така и стана. Този път плячката бе две галери, дълги, пъргави и бързи. Ралф ги видя първи, но те надбягаха „Злочестина“ и „Изгубена надежда“, тъй че Виктарион прати „Желязно крило“, „Врабчар“ и „Целувката на кракена“ да ги догонят. Нямаше по-бързи кораби от тия трите. Гонитбата продължи почти целия ден, но накрая и двете галери бяха взети на абордаж. Бяха празни, на път за Нов Гхиз, за да натоварят храна и оръжия за гхискарските легиони на лагер пред Мийрийн… и да докарат нови легионери на мястото на измрелите.

— Мъже убити в бой ли? — попита Виктарион.

Екипажите на галерите го отрекоха. Смъртта била от кърваво течение. „Бялата кобила“ го наричаха. И също като капитана на „Гхискарска зора“ повториха лъжата, че Денерис Таргариен била мъртва.

— Предайте й целувка от мен, в който ад я намерите — каза Виктарион, нареди да му донесат брадвата и им отсече главите на място. После изби и екипажите им, като пощади само робите на греблата. Лично счупи веригите им и им каза, че вече са свободни хора и ще имат привилегията да гребат за Железния флот, чест, до която всяко момче на Железните острови мечтае да израсне. — Драконовата кралица освобождава роби, и аз също — заяви той.

Прекръсти галерите на „Призрак“ и „Сянка“.

— Защото смятам да ги върна и да тормозя с тях юнкайците — каза на смуглата жена същата нощ, след като си взе удоволствието от нея. Вече бяха близки и от ден на ден ставаха все по-близки. — Ще ги ударим като небесен гръм — каза, докато стискаше гърдата й. Зачуди се дали така се е почувствал Ерон, когато Удавения бог му бе проговорил. Почти чуваше гласа на бога, извиращ от морските дълбини. „Ще ми служиш добре, капитане — казваха сякаш вълните. — За това те създадох.“

Но щеше и червения бог да нахрани, огнения бог на Мокоро. Ръката, която жрецът бе изцерил, беше ужасна наглед, като печено свинско, напукано от лакътя до върховете на пръстите. Понякога, щом Виктарион свиеше пръсти и юмрук, кожата се цепеше и димеше, но пък ръката му бе по-силна отвсякога.

— Два бога са с мен сега — каза на смуглата жена. — Никой враг не може да се опълчи на два бога. — После я обърна на гръб и я взе още веднъж.

Когато скалите на Йарос се появиха отляво, видя, че трите му изгубени кораба го чакат, точно както бе обещал Мокоро. Виктарион даде на жреца златна торква за награда.

Сега трябваше да направи избор: дали да рискува през проливите, или да преведе Железния флот покрай острова? Споменът за Белия остров глождеше железния капитан. Станис Баратеон беше връхлетял върху Железния флот от север и юг, докато те бяха заклещени в пролива между острова и континента, и бе нанесъл най-съкрушително поражение на Виктарион. Но плаването покрай Йарос щеше да му струва скъпоценни дни. След като Юнкай бе толкова близо, трафикът на кораби в проливите щеше да е тежък, но не очакваше да се натъкне на юнкайски кораби, след като бяха по-близо до Мийрийн.

„Какво щеше да направи Вранското око?“ Помисли малко и даде сигнал на капитаните си да плават през проливите.

Още три плячки бяха взети, преди Йарос да изчезне зад тях. Тумбест галеас бе пленен от Полевката и „Скръб“, а една търговска галера — от Манфрид Мерлин на „Акула“. Трюмовете им се оказаха натъпкани със стока — вина, коприни и подправки, редки видове дърво и още по-редки благоухания, но същинската плячка бяха самите кораби. По-късно същия ден „Седем черепа“ и „Проклятието на роба“ плениха рибарски кеч. Беше малък, бавен и разнебитен и едва ли си струваше усилието да се взима на абордаж. Виктарион се ядоса, като чу, че два негови кораба са били нужни, за да надвият рибарите. Но тъкмо от техните уста научи за връщането на черния дракон.

— Сребърната кралица изчезна — каза му капитанът на кеча. — Отлетя на дракона си отвъд Дотракското море.

— Къде е това Дотракско море? — попита го той навъсен. — Ще го преплавам с Железния флот и ще намеря кралицата, където и да е.

Рибарят се изсмя гръмко.

— Това ще е хубава гледка. Дотракското море е от трева, глупако.

Не биваше да казва това. Виктарион го спипа за гърлото с изгорялата си ръка, вдигна го, натресе го в мачтата и стисна и лицето на юнкаеца почерня като пръстите, впити в гръкляна му. Мъжът пририта и се загърчи.

— Никой не може да нарече Виктарион Грейджой глупак и да живее, за да се хвали с това. — Когато отвори ръката си, отпуснатото тяло пльосна на палубата. Лонгуотър Пайк и Том Плавея го метнаха зад борда: още един дар за Удавения бог.

— Вашият Удавен бог е демон — каза след това черният жрец Мокоро. — Не е нищо повече от роб на Другия, тъмния бог, чието име не трябва да се изрича.

— Внимавай, жрецо — предупреди го Виктарион. — На този кораб има набожни мъже, които ще ти откъснат езика за такива богохулства. Червеният ти бог ще си получи дължимото, заклевам се. Думата ми е желязо. Попитай когото щеш от хората ми.

Черният жрец наведе глава.

— Няма нужда. Господарят на Светлината ми показа, че сте велик и достоен мъж. Всяка нощ виждам в огньовете си славата, която ви чака.

Тези думи зарадваха Виктарион Грейджой и същата нощ той го каза на смуглата жена.

— Моят брат Бейлон беше велик мъж — каза й, но аз ще постигна онова, което той не можа. Железните острови отново ще бъдат свободни и Старият обичай ще се върне. Дори Дагон не е могъл да постигне това. — Почти сто години бяха минали, откакто Дагон Грейджой бе седнал на Престола Морски камък, но железнородените още разказваха за неговите набези и битки. По времето на Дагон на Железния трон бе седял слаб крал, чиито сълзливи очи не се откъсвали отвъд Тясното море, където копелета и изгнаници кроели бунт. Тъй че лорд Дагон бе отплавал от Пайк и бе направил Морето на залеза свое. — Спипал лъва в бърлогата му и вързал на възли опашката на вълчището, но дори Дагон не могъл да надвие драконите. Но аз ще направя драконовата кралица моя. Ще легне в ложето ми и ще ми роди много и могъщи синове.

Тази нощ корабите на Железния флот наброяваха шейсет.

Чуждите платна ставаха все по-обичайни на север от Йарос. Бяха много близо до Юнкай и крайбрежието от Жълтия град до Мийрийн щеше да гъмжи от търговски и снабдителни съдове, тъй че Виктарион изтегли Железния флот в по-дълбоки води, докато сушата не се скри от погледа им. Дори тук обаче щяха да се натъкват на други кораби.

— Никой да не се измъкне, за да предупреди враговете ни — заповяда железният капитан.

Никой не се измъкна.

Морето беше зелено, а небето сиво на заранта, когато „Скръб“, „Момичето на воина“ и „Желязна победа“ на Виктарион плениха робска галера от Юнкай във водите право на север от Жълтия град. В трюмовете й имаше двайсет напарфюмирани момчета и осемдесет момичета, предназначени за домовете за удоволствия в Лис. Екипажът й не беше и помислил, че може да го сполети беда толкова близо до родния бряг, така че железнородените я завзеха без голямо усилие. Носеше името „Благосклонната девица“.

Виктарион изкла търговците на роби, а след това прати долу мъжете си, за да свалят оковите на гребците.

— Сега гребете за мен. Гребете здраво и ще благоденствате.

Момичетата раздели между капитаните си.

— Лисенците щяха да ви направят курви — каза им, — но ние ви спасихме. Сега трябва да обслужвате само един мъж вместо много. Тези, които задоволят капитаните си, може да бъдат взети за солени жени и ще са на почит.

Напарфюмираните момчета върза във вериги и хвърли в морето. Бяха неестествени същества и корабът замириса по-добре, след като го разчистиха от тях.

За себе си взе седемте най-отбрани момичета. Една имаше червено-златна коса и лунички на циците. Една се бръснеше навсякъде. Една беше с кафява коса и кафяви очи, плаха като мишле. Една имаше най-големите гърди, които бе виждал. Петата беше дребно същество с права черна коса и златиста кожа. Очите й бяха с цвета на кехлибар. Шестата беше бяла като мляко, със златни халки на зърната и срамните устни, а седмата беше черна като мастило от сепия. Търговците на роби от Юнкай ги бяха обучили в изкуството на седемте въздишки, но не за това ги поиска Виктарион. Смуглата жена стигаше да утоли апетита му, докато стигне до Мийрийн и вземе кралицата си. Никой мъж няма нужда от свещи, щом го чака слънцето.

Галерата прекръсти на „Писъкът на роботърговеца“. С нея корабите на Железния трон станаха шейсет и един.

— Всеки кораб, който пленим, ни прави по-силни — каза Виктарион на железнородените, — но оттук насетне ще става по-тежко. Утре или вдругиден сигурно ще срещнем бойни кораби. Навлизаме във водите на Мийрийн, където ни чакат флотите на враговете ни. Ще срещнем кораби от всичките три Свободни града, кораби от Толос, Елирия и Нов Гхиз, дори кораби от Карт. — Умишлено премълча за зелените галери на Стар Волантис, които със сигурност вече плаваха из Залива на скръбта. — Тези роботърговци са кекави същества. Видяхме как бягат пред нас, чухме как хленчат, щом ги подложим на меча. Всеки от вас струва колкото двайсет от тях, защото само ние сме изковани от желязо. Помнете това следващия път, когато зърнем платна на роботърговци. Бъдете безмилостни и не очаквайте пощада. Защо ни е пощада? Ние сме железнородените и два бога гледат над нас. Ще пленим корабите им, ще съкрушим надеждите им и ще окъпем залива им в кръв.

Мощен вик последва думите му. Капитанът отвърна с кимване, с мрачно лице, а след това заповяда да доведат на палубата седемте момичета, които бе взел, най-хубавите от всички, които бяха намерили на борда на „Благосклонната девица“. Целуна всяко по бузите и им каза за високата чест, която ги чака, макар те да не разбраха думите му. След това заповяда да ги качат на рибарския кеч, който бяха пленили, да отсекат въжетата му и да го запалят.

— С този дар на невинност и красота почитаме и двамата богове — заяви той, докато бойните кораби на Железния флот гребяха покрай горящия кеч. — Нека тези момичета се преродят в светлината, неомърсени от тленна похот, или да слязат във водните палати на Удавения бог, за да пируват, да танцуват и да се смеят, докато моретата не пресъхнат.

Към края, преди димящият кеч да бъде погълнат от морето, на Виктарион Грейджой му се стори, че воплите на седемте прелестни същества се сляха в радостна песен. Тогава ги връхлетя силен вятър, вятър, който изду платната и ги понесе отново на североизток и север, към Мийрийн и неговите пирамиди от многоцветни тухли. „На крилете на песен летя към теб, Денерис“, помисли железният капитан.

Тази нощ за първи път извади на показ драконовия рог, който Вранското око бе намерил сред димящите руини на велика Валирия. Беше извит, шест стъпки дълъг, лъскаво черен и обкован с червено злато и тъмна валирианска стомана. „Адският рог на Юрон.“ Виктарион прокара длан по него. Беше топъл и гладък като бедрата на смуглата жена, и толкова лъскав, че можеше да види изкривено лицето си в дълбините му. В обкова бяха всечени странни магически писмена.

— Валириански глифове — каза Мокоро.

Това и Виктарион го знаеше.

— Какво казват?

— Много и много. — Черният жрец посочи един от златните обръчи. — Тук е изписано името на рога. „Аз съм Обвързващият дракони“. Чували ли сте го някога да свири?

— Веднъж. — Един от мелезите на брат му беше надул адския рог на кралския събор на Стар Уик. Мъж чудовище, огромен и с бръсната глава, с гривни от злато, гагат и нефрит по мускулестите мишци и с голям ястреб, татуиран на гърдите. — Звукът, който издаде… изгаряше някак. Сякаш костите ми бяха пламнали, разкъсваше плътта ми отвътре. Писанията грееха нажежени до червено, след това — нажежени до бяло и болезнени за очите. Сякаш звукът никога нямаше да спре. Като протяжен писък. Хиляда писъци, слети в едно.

— А мъжът, който наду рога, с него какво стана?

— Умря. Имаше мехури на устните му след това. Птицата му също кървеше. — Капитанът се потупа по гърдите. — Ястребът, ето тук. От всяко перо капеше кръв. Чух, че целият изгорял отвътре, но може да са били само приказки.

— Верни са. — Мокоро обърна адския рог и огледа странните букви, плъзнали по втория златен обръч. — Ето, тук пише: „Никой смъртен, който ме надуе, не ще оживее.“

Мрачна мисъл за братска измяна обзе Виктарион. „Даровете на Юрон винаги са отровни.“

— Вранското око се закле, че този рог ще обвърже дракони към волята ми. Но как ще ми послужи, ако цената е смърт?

— Брат ви не е надул рога сам. И вие не сте длъжен да го направите. — Мокоро посочи стоманения обръч. — Ето тук: „Кръв за огън, огън за кръв.“ Не е важно кой ще надуе адския рог. Драконите ще дойдат при господаря на рога. Трябва да спечелите рога. С кръв.