Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (60)

Джон

Тази нощ сънува диваци. Виеха от горите и настъпваха под тъжния зов на бойни рогове и бумтенето на барабани. Буум ДУУМ буум ДУУМ буум ДУУМ, ехтеше звукът, хиляда сърца в един ритъм. Някои имаха копия, други лъкове, а някои — брадви. Други караха колесници от кости, теглени от впрягове кучета, големи колкото понита. Великани газеха между тях, четирийсет стъпки високи и с чукове колкото дъбове.

— Дръж здраво — извика Джон Сняг. — Изтласкай ги назад. — Стоеше на върха на Вала, сам. — Огън — извика, — засипи ги с огън, — но нямаше кой да го чуе.

„Всички са си отишли. Изоставили са ме.“

Горящи стрели засъскаха нагоре, оставяйки огнени езици след себе си. Братята плашила падаха с пламнали черни наметала. „Сняг“, изграчи в небето орел, докато враговете пълзяха нагоре по леда като паяци. Джон беше брониран в черен лед, но мечът гореше червен в юмрука му. Посече сивобрад мъж и голобрадо момче, великан, мършав мъж с остри зъби и момиче с гъста рижа коса. Много късно позна в нея Игрит. Скри се от погледа му толкова бързо, колкото се появи.

Светът се стопи на червена мъгла. Джон мушкаше, забиваше и сечеше. Посече Донал Ноя и разпра корема на Глухия Дък Фолард. Корин Полуръката се смъкна на колене, мъчейки се напразно да запуши бликащата от шията му кръв.

— Аз съм лордът на Зимен хребет — изкрещя Джон.

Сега пред него беше Роб, с мокра от топящия се сняг коса. Дълъг нокът отсече главата му. После една костелива длан го сграбчи грубо за рамото. Джон се завъртя…

… и се събуди, а гарванът го кълвеше по гърдите.

— Сняг — викна птицата. Джон я перна с ръка, гарванът кресна недоволно, хвръкна, кацна на върха на един от пилоните на леглото и го изгледа злобно в предутринния здрач.

Денят бе дошъл. Беше часът на вълка. Скоро слънцето щеше да се вдигне и четири хиляди диваци щяха да се изсипят през Вала. „Лудост.“ Джон Сняг прокара изгорялата си длан през косата си и за пореден път се запита какви ги върши. Отвореше ли портата, нямаше връщане назад. „Стария Мечок трябваше да е сключил мир с Тормунд. Трябваше да е Джаръми Рикър, или Корин Полуръката, или Денис Малистър, или някой друг опитен мъж. Трябваше да е чичо ми.“ Но беше твърде късно за такива опасения. Всеки избор си имаше своите рискове, всеки избор — своите последствия. Щеше да играе играта до края.

Стана и се облече в тъмното, а гарванът на Мормон замърмори от другия край на стаята.

— Жито — каза птицата и — Крал, — и — Сняг, Джон Сняг, Джон Сняг… — Това беше странно. Птицата никога не беше казвала пълното му име, доколкото си спомняше Джон.

Закуси в избата с офицерите си. Пържен хляб, пържени яйца, наденица и ечемичена каша, полети с бира. Докато се хранеха, обсъдиха отново приготовленията.

— Всичко е в готовност — увери го Боуен Марш. — Ако диваците спазват условията на сделката, всичко ще върви както заповядахте.

„А ако не, може да се стигне до кръв и клане.“

— Запомнете — каза Джон, — хората на Тормунд са гладни, измръзнали и уплашени. Някои от тях ни мразят толкова, колкото някои от нас — тях. Тук стъпваме по тънък лед, и те, и ние. Едно пропукване и всички ще се удавим. Ако днес трябва да се пролее кръв, гледайте някой от нас да не нанесе първия удар, иначе се заклевам в старите и новите богове, ще взема главата на мъжа, който го нанесе.

Отвърнаха му с „да“, с кимане и мърморене, с „както заповядате“ и „всичко ще е наред“, и „да, милорд“. Един по един станаха и затегнаха мечовете, навлякоха топлите черни наметала и излязоха на студа.

Последен напусна масата Ед Толет Скръбния, върнал се през нощта с шест фургона от Дългата могила. Курвенската могила, както вече наричаха крепостта черните братя. Ед беше пратен да натовари толкова жени на копието, колкото можеха да поберат фургоните му, и да ги върне при сестрите им.

Джон го гледаше как топи рохкия жълтък с бучка хляб. Действаше му някак странно утешително, че вижда отново киселото лице на Ед.

— Как вървят възстановителните работи? — попита той стария си стюард.

— Още десет години ще стигнат — отвърна Толет с обичайния си мрачен тон. — Гъмжеше от плъхове, когато се нанесохме. Жените на копието ги избиха тия гадни твари. Сега гъмжи от жени на копието. Има дни, в които ми се ще плъховете да се върнат.

— Как ти се струва службата под командването на Емет Железния?

— Черния Марис най-вече служи под командването му, милорд. Аз си имам мулетата. Копривите твърди, че сме роднини. Вярно, приличаме си малко в лице, но не съм чак толкова инат като него. Все едно, никога не съм познавал майките им, кълна се в честта си. — Довърши последното си яйце и въздъхна. — Обичам хубаво рохко яйце. Ако благоволи милорд, не давайте на диваците да изядат всичките пилци.

Небето на изток бе започнало да просветва. Едно облаче не се виждаше.

— Хубав ден имаме за това, изглежда — каза Джон. — Светъл ден, ярък и слънчев.

— Валът ще плаче. А зимата почти е дошла. Не е естествено, милорд. Лош знак, мене ако питате.

Джон се усмихна.

— А ако валеше сняг?

— Още по-лош знак.

— Какво време би предпочел?

— Такова, което те държи вътре — каза Ед Скръбния. — Ако благоволи милорд, аз да се връщам при мулетата си. Липсвам им, когато ме няма. Повече, отколкото мога да кажа за ония жени на копието.

Разделиха се. Толет тръгна на изток към фургоните си, Джон — към конюшните. Сатена беше оседлал коня му, буен сив бегач с черна и лъскава като майстерско мастило грива. Не беше порода, която Джон щеше да избере за обход, но тази сутрин трябваше да изглежда важен, а за тази цел жребецът бе идеалният избор.

Свитата му също го чакаше. Джон никак не обичаше да е обкръжен от охрана, но днес изглеждаше благоразумно да държи няколко добри мъже до себе си. Изглеждаха внушително с ризниците, с железните шлемове и черните наметала, с дългите копия в ръце и мечовете и камите на коланите. За целта Джон беше прегледал всички зелени момчета и сивобради старци и беше избрал осем мъже в разцвета на силите им: Тай и Мъли, Лю Лявата ръка, Големия Лидъл, Рори, Фулк Бълхата, Гарет Зеленото копие. И Кожите, новия учител по оръжие на Черен замък, за да покаже на свободния народ, че дори мъж, който се е бил за Манс в битката под Вала, може да намери почетно място в Нощния страж.

Тъмночервена резка се бе появила на изток, когато всички се събраха при портата. „Звездите залязват“, помисли Джон. Когато отново изгрееха, щяха да светнат над свят, променен завинаги. Няколко души от хората на кралицата стояха и гледаха до жаравата от огъня на лейди Мелисандра. Джон погледна към Кралската кула и зърна за миг червен блясък зад един от прозорците. От кралица Селайз нямаше и помен.

Време беше.

— Отворете портата — каза тихо Джон Сняг.

— ОТВОРЕТЕ ПОРТАТА! — ревна Големия Лидъл.

На седемстотин стъпки горе стражите чуха и вдигнаха бойните рогове към устните си. Звукът прокънтя и отекна от Вала над света. Един дълъг зов. От хиляда години и повече този зов означаваше връщане на обход. Днес зовеше свободния народ към новия му дом.

От двете страни на дългия тунел крилата на портите се люшнаха и се отвориха и железните решетки се вдигнаха. Утринната светлина затрептя горе по леда, розова, златна и пурпурна. Ед Скръбния беше прав. Валът скоро щеше да заплаче. „Боговете дано да дадат да плаче само той.“

Сатена ги поведе под леда, осветяваше пътя им в сумрака с фенер. Джон тръгна след него, повел коня си. След него — охраната. По-назад беше Боуен Марш и стюардите му, двайсет души, всеки мъж със своя задача. Горе Ълмър от Кралския лес държеше Вала. Четирийсет души от най-добрите стрелци на Черен замък стояха с него, готови да реагират на всяка неприятност долу с дъжд от стрели.

Северно от Вала Тормунд Ужаса на великаните ги очакваше, яхнал малък дръглив гарон, който изглеждаше твърде слаб за тежестта му. Двамата му останали синове бяха с него, високият Торег и младият Дрин, с още шейсет воини.

— Ха! — извика Тормунд. — Охрана, тъй ли? Къде е доверието в това, врано?

— Взел си повече мъже от мен.

— Така е. Ела при мене, момче. Искам хората ми да те видят. Хиляди от моите никога не са виждали лорд-командир, пораснали мъже, дето като момчета са им разправяли, че обходниците ви ще ги изядат, ако не слушат. Трябва да те видят добре, зелен младок със старо черно наметало. Трябва да научат, че няма защо да се боят от Нощния страж.

„Този урок бих предпочел никога да не научат.“ Джон смъкна ръкавицата от изгорялата си ръка, пъхна два пръста в устата си и изсвири. Дух изтича от портата. Конят на Тормунд толкова се изплаши, че дивакът за малко да падне от седлото.

— Няма защо да се боят, а? — каза Джон. — Дух, стой.

— Кучи син с черно сърце си ти, лорд Врано. — Тормунд Свирача на рог вдига бойния рог към устните си. Звукът му отекна от леда като гръм и първите от свободния народ започнаха да се стичат към портата.

От зори до здрач Джон гледа преминаващите диваци.

Първи тръгнаха заложниците — сто момчета от осем до шестнайсет години.

— Кръвната ти цена, лорд Врано — заяви Тормунд. — Надявам се воплите на горките им майки да не терзаят сънищата ти нощем.

Някои от момчетата ги водеха до портата майките или бащите им, други — по-големите им братя и сестри. Повечето идваха сами. Четиринайсет-петнайсет годишните момчета бяха почти мъже и не искаха да ги видят вкопчени в женски поли.

Двама стюарди брояха преминаващите момчета и записваха всяко име на дълги кожени свитъци. Трети събираше ценностите им за данъка и отбелязваше и това. Момчетата отиваха на място, където никой не беше ходил преди, за да служат в орден, който беше враг на близките им от хиляди години, но Джон не видя сълзи, не чу майчини ридания. „Това са хора на зимата — напомни си. — В родния им край сълзите замръзват на бузите ти.“ Нито един заложник не се поколеба, нито се опита да се измъкне, щом дойдеше редът му да влезе в сумрачния тунел.

Почти всички момчета бяха много измършавели, с кльощави крака и ръце, тънки като клечки. Точно както Джон беше очаквал. Иначе бяха всевъзможни на вид, на ръст и цвят. Високи момчета и ниски момчета, момчета с кафяви коси и момчета с черни коси, меденоруси и ягодоворижи, и червенокоси, целунати от огън като Игрит. Момчета с белези, куцащи момчета и момчета с нашарени от сипаница лица. Много от по-големите имаха обрасли с мъх страни или тънки мустаци, но имаше и един с брада, гъста като на Тормунд. Някои бяха облечени в хубави меки кожи, други в щавена кожа и парчета броня, повечето във вълна и тюленови кожи, неколцина в дрипи. Един беше гол. Мнозина имаха оръжия: наострени копия, чукове с каменни глави, ножове, направени от кост или камък, или драконово стъкло, криваци, мрежи, дори по някой прояден от ръжда меч тук-там. Момчетата от Роговата стъпка газеха безгрижно боси в преспите. Други момчета имаха мечи лапи на ботушите си и стъпваха над същите преспи, без да счупят кората. Шест момчета дойдоха на коне, две на мулета. Двама братя се появиха с една коза. Най-големият заложник беше шест и половина стъпки висок, но имаше бебешко лице; най-малкият беше дребосък, който твърдеше, че е на девет, но не изглеждаше на повече от шест.

Специално отбелязваха синовете на по-изтъкнати мъже. Тормунд грижливо ги посочваше, докато преминаваха.

— Онова момче там е синът на Сорен Трошача на щитове — каза той за един висок момък. — Онзи там с рижата коса е рожбата на Герик Кралската кръв. Потеклото му е от Реймън Червената брада, ако го слуша човек. От малкия брат на Червената брада по-скоро. — Две от момчетата толкова си приличаха, че можеше да са близнаци, но Тормунд настоя, че са братовчеди, родени с година разлика. — Едното е на Харл Ловеца, другото на Харл Хубавеца, и двамата от една и съща жена. Бащите се мразят един друг. На твое място бих пратил единия в Източен страж, а другия в Сенчестата ви кула.

Други заложници бяха посочени като синове на Хоуд Скитника, на Брог, на Девин Тюленови кожи, Килег от Дървеното ухо, Морна Бялата маска, Големия Морж…

— Големия Морж? Сериозно?

— Странни имена имат по Замръзналия бряг.

Трима заложници се оказаха синове на Алфин Враноубиеца, спечелилия си лоша слава разбойник, убит от Корин Полуръката. Така поне твърдеше Тормунд.

— Не приличат на братя — изтъкна Джон.

— Братя са, ама от различни майки. Членът на Алфин беше слаба работа, по-малък и от твоя, но не се свенеше да го мушка където му падне. Има син във всяко село.

За един дребосък с мише лице Тормунд каза:

— Този е изтърсака на Варамир Шестте кожи. Помниш ли Варамир, лорд Врана?

Помнеше го.

— Превъплъщенеца.

— Да. Зъл и опасен дребосък. Вече е мъртъв най-вероятно. Никой не го е виждал след битката.

Две от момчетата бяха предрешени момичета. Когато ги видя, Джон прати Рори и Големия Лидъл да му ги доведат. Едното дойде съвсем кротко, другото риташе и хапеше. „Това може да свърши зле.“

— Тези двете имат ли прочути бащи?

— Ха! Тия слабачета? Едва ли. Избрани са по жребий.

— Те са момичета.

— Ами? — Тормунд примижа към двете от седлото си. — С лорд Враната тука се хванахме на бас кой от двама ви има по-голямата патка. Смъквайте бричовете да видим.

Едното момиче се изчерви. Другото го изгледа с гняв.

— Остави ни на мира, Тормунд Великанска воня. Пусни ни.

— Ха! Печелиш, врано. Нямат пишки тия. Малката има хъс обаче. Ще стане жена на копието от нея. — Извика на един от мъжете си: — Иди им намери да облекат нещо момичешко, докато лорд Враната не си е намокрил гащите.

— Ще ми трябват две момчета на тяхно място.

— Как тъй? — Тормунд се почеса по брадата. — Заложникът си е заложник според мен. Тоя твой голям меч може да клъцне момичешка глава толкова лесно, колкото и на момче. Един баща обича и дъщерите си. Повечето бащи де.

„Не бащите им ме притесняват.“

— Манс пял ли ти е някога за Храбрия Дани Флинт?

— Не помня. Кой е пък той?

— Момиче, преоблечено като момче, за да вземе черното. Песента за нея е тъжна и хубава. Това, което й се е случило, не е. — В някои варианти на песента призракът й още бродеше из Нощната крепост. — Ще пратя момичетата в Дългата могила. — Единствените мъже там бяха Емет Железния и Ед Скръбния, и двамата благонадеждни. Същото не можеше да се каже за повечето му братя.

Дивакът разбра.

— Гадни птици сте това враните. Още две момчета тогаз. Ще ги имаш.

Когато покрай тях се изнизаха деветдесет и девет заложници, за да минат под Вала, Тормунд Ужаса на великаните представи последния.

— Синът ми Дрин. Гледай да се грижат добре за него, врано, или ще ти сваря черния дроб и ще го изям.

Джон огледа внимателно момчето. „На годините на Бран, или на колкото щеше да е, ако Теон не го беше убил.“ Но Дрин нямаше нищо от чара на Бран. Беше набито момче, с къси крака, здрави мишци и широко червено лице — малко копие на баща си, с къса тъмнокафява коса.

— Ще служи като мой личен паж — каза Джон на Тормунд.

— Чу ли, Дрин? Гледай да не се надуеш много. — А на Джон каза: — Ще му трябва хубав пердах от време на време. Внимавай със зъбите му обаче. Хапе. — Посегна отново за рога си, вдигна го и изсвири още веднъж.

Този път напред тръгнаха воини. И не просто сто. „Петстотин — прецени Джон, докато излизаха от дърветата, — може и да са към хиляда.“ Един на всеки десет беше на кон и всички бяха въоръжени. На гърбовете си носеха кръгли плетени щитове, покрити с груба щавена кожа, с нарисувани на тях змии и паяци, отсечени глави, кървави чукове, счупени черепи и демони. Неколцина бяха облечени в крадена стомана, очукани късове броня, плячкосана от трупове на паднали обходници. Други се бяха бронирали с кости, като Дрънчащата ризница. Всички носеха кожени елеци и тежки наметала.

С тях имаше и жени на копието, с дълги развети коси. Джон не можеше да погледне към тях, без да си спомни за Игрит: огнения блясък в косата й, лицето й, когато се беше съблякла за него в пещерата, гласа й. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“

„Точно толкова вярно е сега, колкото и тогава.“

— Можеше да пратиш първо жените — каза той на Тормунд. — Майките и девиците.

Дивакът го погледна хитро.

— Можех, да. А вие враните можеше да решите да затворите тая порта. Няколко бойци от другата страна и портата стои отворена, нали? — Мъжът се ухили. — Купих проклетия ти кон, Джон Сняг. Не значи, че не можем да му преброим зъбите. Хайде, не мисли, че аз и хората ми не ти вярваме. Вярваме ти точно толкова, колкото и ти на нас. — Тормунд изсумтя. — Искаше воини, нали? Е, ето ти ги. Всеки от тях струва колкото шест от черните ти врани.

Джон се усмихна.

— Стига да си пазят тези оръжия за общия ни враг, не възразявам.

— Дадох ти думата си, нали? Думата на Тормунд Ужаса на великаните. Здрава е като желязо. — Обърна се и плю.

Сред потока воини бяха бащите на много от заложниците на Джон. Някои го поглеждаха със студени очи, докато минаваха, и опипваха дръжките на мечовете си. Други му се усмихваха като на отдавна изгубен близък, макар че някои от тези усмивки го притесниха повече от гневните погледи. Никой не коленичи, но мнозина му поднесоха клетвите си.

— Заклевам се, каквото и Тормунд се закле — заяви чернокосият Брог, не особено словоохотлив. Сорен Трошача на щитове кимна сдържано и изръмжа:

— Брадвата на Сорен е твоя, Джон Сняг, ако ти потрябва.

Червенобрадият Герик Кралска кръв доведе три дъщери.

— Ще станат чудесни жени и ще дадат на мъжете си здрави синове с кралска кръв — похвали се той. — Потеклото им е от Реймън Червената брада.

Потекло и кръв почти нищо не значеха сред свободния народ, знаеше Джон. Игрит го беше научила на това. Дъщерите на Герик имаха същата огненочервена коса като нейната, макар че нейната беше на сплетени къдрици, а тяхната висеше дълга и права. „Целунати от огън.“

— Три принцеси, всяка по-хубава от другата — каза на баща им. — Ще се погрижа да ги представят на кралицата. — Селайз Баратеон щеше да ги приеме по-добре, отколкото Вал, подозираше Джон. Бяха по-млади и много по-кротки. „Много мили на вид, макар че баща им е глупак.“

Хоуд Скитника се закле над меча си, най-нащърбеното и очукано парче желязо, което Джон беше виждал. Девин Тюленовите кожи му подари шапка от тюленова кожа, Харл Ловеца — наниз от мечи нокти. Вещицата воин Морна смъкна маската си от язово дърво колкото да целуне ръката му в ръкавицата и се закле да бъде негов мъж или жена, както предпочете.

И още, и още, и още.

Докато минаваха, всеки воин смъкваше съкровищата си и ги хвърляше в една от колите при портата. Кехлибарени висулки, златни торкви, ками със скъпоценни камъни, сребърни токи, гривни, пръстени, чаши ниело и златни бокали, бойни рогове и рогове за пиене, гребен от зелен нефрит, огърлица от речни бисери… всичко претеглено и записано от Боуен Марш. Един мъж предаде ризница от сребърни люспи, явно направена за някой велик лорд. Друг връчи счупен меч с три сапфира на дръжката.

Имаше и по-чудновати неща: играчка мамут, направена от косми на истински мамут, фалос от мамутска кост, шлем от глава на еднорог, със самия рог. Джон Сняг представа нямаше колко храна могат да купят тези неща в Свободните градове.

След конниците преминаха мъжете на Замръзналия бряг. Дузина от големите им костени колесници минаха покрай Джон, дрънчаха като Дрънчащата ризница. Половината се търкаляха както преди; на други бяха заменили колелетата с плазове. Плъзгаха се гладко по снежните преспи, докато тези с колелата засядаха и затъваха.

Кучетата, теглещи колесниците, бяха страховити зверове, големи колкото вълчища. Жените бяха облечени в тюленови кожи, някои с бебета на гърди. По-големите деца ситнеха зад майките си и поглеждаха Джон с очи, тъмни и корави като камъните, които стискаха. Някои от мъжете носеха еленови рога на шапките си, а други — бивни от моржове. Двата вида не се обичаха помежду си, разбра той скоро. Накрая минаха няколко мършави северни елена, а големите кучета ръмжаха по петите на изоставащите.

— Внимавай с тази сган, Джон Сняг — предупреди го Тормунд. — Див народ са. Мъжете са лоши, жените още повече. — Откачи мях от седлото си и го предложи на Джон. — Дръж. Така може би няма да ти изглеждат толкова страшни. И ще те стопли за нощта. Не, задръж го, за тебе е. Пий.

Медовината беше толкова силна, че очите на Джон се насълзиха и жилки огън полазиха в гърдите му.

— Добър човек си, Тормунд. Като за дивак.

— По-добър от повечето, може би. Не толкова като някои.

Диваците се точеха и точеха, докато слънцето пълзеше по светлосиньото небе. Малко преди обед движението спря, когато една волска кола задръсти завой в тунела. Джон Сняг отиде да види лично. Колата се беше заклещила здраво. Мъжете зад нея се заканваха да я насекат на трески и да заколят вола на място, а коларят и близките му се кълняха, че ще ги избият, ако опитат. С помощта на Тормунд и сина му Торег Джон успя да задържи диваците да не стигнат до кръвопролитие, но им отне близо час, докато отворят отново пътя.

— Трябва ти по-голяма порта — рече недоволно Тормунд и погледна кисело към небето, където се бяха събрали няколко облака. — Адски бавно е така. Все едно да смучеш Млечната вода с тръстика. Ха. Де да имах Рога на Джорамун. Щях да го надуя хубаво и да прегазим през отломките.

— Мелисандра изгори Рога на Джорамун.

— Тъй ли? — Тормунд се плесна по бедрото и се разсмя гръмко. — Изгорила е оня хубав голям рог, да. Проклет грях според мен. На хиляда години беше. Намерихме го в гроба на един великан и никой от нас не беше виждал толкова голям рог. Сигурно затова на Манс му хрумна да ти каже, че е на Джорамун. Искаше да ви накара враните да си мислите, че е по силите му да ви духне проклетия Вал. Но така и не намерихме истинския рог, колкото и да копахме. Ако бяхме, всеки коленичещ във вашите Седем кралства щеше да има бучки лед да си охлажда виното цяло лято.

Джон се обърна намръщен в седлото си. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Онзи огромен рог с обков от старо злато, изписано с древни руни… излъгал ли го беше Манс Райдър, или Тормунд лъжеше сега? „Ако рогът на Манс беше фалшификат, къде е истинският?“

Следобед слънцето се скри и денят стана сив и ветровит.

— Снежно небе — заяви мрачно Тормунд.

Други видяха същата лоша поличба в плоските бели облаци. Това като че ли ги пришпори да се разбързат. Нервите се разгорещиха. Един мъж го промушиха, когато се опита да се шмугне пред други, чакали часове в колоната. Торег изтръгна ножа на нападателя, издърпа двамата от тълпата и ги прати обратно в лагера, за да тръгнат отначало.

— Тормунд — заговори Джон, докато гледаха как четири старици дърпат към портата кола, пълна с деца, — кажи ми за враговете ни. Бих искал да науча всичко, което може да се знае за Другите.

Дивакът избърса уста и промърмори:

— Не тук. Не отсам Вала ви. — Погледна притеснено към дърветата в белите им мантии. — Никога не се отдалечават, знаеш ли. Денем няма да се приближат, не и докато грее слънцето, но не си мисли, че си отиват. Сенките никога не си отиват. Може да не ги виждаш, но винаги дебнат по петите ни.

— Безпокоиха ли ви по пътя на юг?

— Не дойдоха със сила, ако това имаш предвид, но бяха с нас през цялото време, ръфаха по краищата ни. Загубихме толкова конни съгледвачи, че не ми се мисли, а изостанеше ли човек или отклонеше ли се встрани, струваше живота му. Всяка нощ обграждахме лагера си с огън. Не обичат огъня, знаеш го. Но паднат ли снеговете… сняг, лапавица и студен дъжд, адски трудно е да се намерят сухи дърва или да си разпалиш подпалките, а студът… някои нощи огньовете ни сякаш просто повяхваха и умираха. След такива нощи винаги намираш нещо умряло на заранта. Освен ако тебе не те намерят. Нощта, когато Торвинд… момчето ми, той… — Тормунд извърна лице настрани.

— Знам — каза Джон Сняг.

Тормунд отново се обърна към него.

— Нищо не знаеш. Убил си мъртвец, да, чух. Манс уби сто. Човек може да се бие с мъртвите, но когато дойдат господарите им, когато се вдигнат белите мъгли… как се биеш с мъгла, врано? Сенки със зъби… въздух, толкова студен, че те боли да дишаш, като нож в гърдите ти… не знаеш, не можеш да знаеш… може ли мечът ти да реже студ?

„Ще видим“, помисли Джон и си спомни нещата, които му беше казал Сам, нещата, които бе намерил в старите си книги. Дълъг нокът бе изкован в огньовете на Валирия, изкован в драконов пламък и със заклинания. „Драконова стомана — бе казал Сам. — По-силна от всяка обикновена стомана, по-лека, по-здрава, по-остра…“ Но думите в книга бяха едно. Истинското изпитание беше в битка.

— Прав си — каза Джон. — Не знам. А ако боговете са добри, никога няма да го узная.

— Боговете рядко са добри, Джон Сняг. — Тормунд кимна към небето. — Облаците се трупат. Вече става по-тъмно и по-студено. Валът ви вече не плаче. Виж. — Обърна се към сина си Торег. — Препусни до лагера и им кажи да се раздвижат. Болните и слабите, мързеливите и страхливите, да се вдигат на проклетите си крака. Запали им проклетите шатри, ако трябва. Портата трябва да се затвори, падне ли нощта. Всеки, който не мине през Вала дотогава, да се моли на Другите да го намерят, преди аз да съм го спипал. Чу ли?

— Чух. — Торег смуши коня си и препусна назад по колоната.

Диваците се точеха и точеха. Денят помръкна, както каза Тормунд. Облаци покриха небето от хоризонт до хоризонт и топлината избяга. Бутането при портата се усили, докато хора, кози и волове се блъскаха да минат. „Не е само нетърпение — разбра Джон. — Уплашени са. Воини, жени на копието, разбойници, страх ги е от тези гори, от сенките, движещи се между дърветата. Искат да са от другата страна на Вала, преди да се спусне нощта.“

Снежинка затанцува във въздуха. После друга. „Потанцувай с мен, Джон Сняг. Потанцувай с мен сега.“

Диваците се точеха и точеха. Вече се движеха по-бързо, притичваха припряно по бойната полоса. Старите, малките и изнемощелите обаче едва кретаха. Сутринта полето бе покрито с дебела пелена стар сняг и бялата му кора блестеше на слънцето. Сега полето беше кафяво, черно и хлъзгаво. Преминаването на свободния народ го беше направило кално и мръсно: дървени колела и конски подкови, плазове от кост, рог и желязо, свински копита, тежки ботуши, копита на крави и бикове, голите черни стъпала на Роговата стъпка, всичко беше оставило дирите си. Размекнатата пръст забавяше колоната още повече.

— Трябва ви по-голяма порта — измърмори отново недоволно Тормунд.

Привечер снегът вече валеше здраво, но реката от диваци се беше смалила до поток. От дърветата, където беше лагерът им, се вдигаха стълбове дим.

— Торег — обясни Тормунд. — Изгаря мъртвите. Винаги има някои, които лягат да спят и не се събуждат. Намираш ги в шатрите им, които имат шатри, свити на кълбо и замръзнали. Торег си знае работата.

Потокът бе изтънял на вадичка, когато Торег излезе от гората. С него яздеха десетина воини, въоръжени с копия и мечове.

— Ариергардът ми — каза Тормунд със зъбата усмивка. — Вие враните имате обходни патрули. Ние също. Оставих ги в лагера в случай, че ни нападнат преди всички да са излезли.

— Най-добрите ти мъже.

— Или най-лошите ми. Всеки от тях е убивал врана.

След ездачите се появи пешак, някакъв грамаден звяр тичаше по петите му. Беше глиган, чудовищен глиган, два пъти по-голям от Дух, покрит с груба черна козина, с бивни дълги колкото мъжка ръка. Джон никога не беше виждал толкова грамаден глиган, нито толкова грозен. Мъжът до него също не беше красавец: изгърбен, с тъмно набръчкано чело, със сплескан нос, провиснали челюсти с тъмна четина по тях и малки черни сближени очи.

— Борок. — Тормунд извърна глава и плю.

— Превъплъщенец. — Не беше въпрос. Някак си го знаеше.

Дух извърна глава. Падащият сняг беше прикрил миризмата на глигана, но белият вълк я надуши. Запристъпва пред Джон, оголил зъби в мълчаливо ръмжене.

— Не — спря го Джон. — Дух, долу. Стой. Стой!

— Глигани и вълци — рече Тормунд. — Най-добре ще е да държиш звяра си заключен през нощта. Ще се погрижа Борок да направи същото с прасето си. — Погледна към помръкващото небе. — Тия бяха последните, и крайно време беше. Цяла нощ ще вали, усещам го. Време е да видя какво е от другата страна на всичкия този лед.

— Тръгвай — подкани го Джон. — Аз ще мина последен. Ще се видим на пира.

— Пир? Ха! Ей тая дума обичам да я чувам. — Дивакът обърна коня си към Вала и го плесна по задницата. Торег и ездачите го последваха: при портата слязоха и поведоха конете за юздите. Боуен Марш се задържа, докато стюардите му изтеглят последните коли в тунела. Само Джон Сняг и охраната му бяха останали.

Превъплъщенецът спря на десетина крачки от тях. Чудовището му зари калта и задуши. Лек сняг беше покрил черния му извит гръб. Глиганът изгрухтя, наведе глава и за миг Джон си помисли, че се кани да нападне. Мъжете от двете му страни снишиха копията си.

— Брат — каза Борок.

— По-добре влизай. След малко ще затворим портата.

— Направете го — каза Борок. — Затворете я хубаво и здраво. Те идат, врано. — Усмихна се с най-грозната усмивка, която Джон беше виждал, и се запъти към портата. Глиганът тръгна след него. Падащият сняг скри следите им.

— Е, и това свърши — каза Рори, след като се скриха.

„Не е — помисли Джон Сняг. — Тепърва започва.“

Боуен Марш го чакаше южно от Вала с табличка, изписана с числа.

— Три хиляди сто и деветнайсет диваци минаха днес през портата — каза лорд-стюардът. — Шейсет от заложниците ви бяха пратени в Източен страж и Сенчестата кула, след като ги нахраниха. Ед Толет откара шест фургона с жени за Дългата могила. Другите остават с нас.

— Не за дълго — увери го Джон. — Тормунд смята да отведе хората си в Дъбов щит след ден-два. Останалите ще ги последват, след като решим къде да ги сложим.

— Както кажете, лорд Сняг. — Думите прозвучаха сковано. Тонът намекваше, че Боуен Марш знае къде той би ги сложил.

Замъкът, в който Джон се върна, бе много по-различен от онова, което беше оставил заранта. Откакто го знаеше, Черен замък беше място на безмълвие и сенки, където жалък отряд мъже в черно се движеха като призраци сред развалините на крепост, приютявала някога десет пъти повече от тях. Всичко това се беше променило. Сега светеха светлини от прозорци, в които Джон Сняг никога не беше виждал светлини. Странни гласове отекваха из дворовете, а свободният народ щъкаше по заледените пътеки, познавали години наред само черни ботуши. Пред старите Бараки на Флинт се натъкна на десетина мъже, които се замерваха със сняг. „Играят си — изуми се Джон. — Пораснали мъже си играят като деца, замерват се със снежни топки като Бран и Аря някога, и Роб и мен преди тях.“

Но старата оръжейна на Донал Ноя все още беше тъмна и тиха, а стаите на Джон в дъното на студената ковачница — още по-тъмни. Но щом смъкна наметалото си, Данел надникна през открехнатата врата да съобщи, че Клидас е донесъл съобщение.

— Да дойде. — Джон запали вощеница от жарта в мангала и три свещи от вощеницата.

Клидас влезе порозовял и мигащ, стиснал парче пергамент в меката си длан.

— Ще прощавате, лорд-командир. Знам, че сте уморен, но помислих, че ще искате да видите това веднага.

— Добре си направил. — Джон зачете:

„При Хардхоум с шест кораба. Бясно море. Черна птица изгубен с целия екипаж, два лисенски кораба изхвърлени на Скейн, Нокът поема вода. Много лошо тук. Диваците ядат мъртвите си. Мъртви твари в горите. Браавоските капитани взимат на корабите си само жени и деца. Жени вещици ни наричат ловци на роби. Опит да вземат Бурна врана, шестима от екипажа мъртви, много диваци убити. Осем гарвана отлетяха. Мъртви твари във водата. Пратете помощ по суша, морето бурно. От Нокът, от ръката на майстер Хармун.“

Котър Пайк беше ударил ядосан печата си отдолу.

— Ужасно ли е, милорд? — попита Клидас.

— Много.

„Мъртви твари в гората. Мъртви твари във водата. Шест кораба от единайсетте отплавали.“ Джон нави пергамента намръщен. „Нощта пада. И моята война започва.“