Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (66)

Грозното момиченце

Единайсет слуги на Многоликия бог се събраха тази нощ под храма, повече, отколкото бе виждала някога наведнъж. Само дребният лорд и дебелакът дойдоха през предната врата. Останалите пристигнаха по тайни пътища, през тунели и скрити проходи. Носеха халатите си от черно и бяло, но щом седнеха, всеки смъкваше качулката си, за да покаже лицето, което бе избрал да носи този ден. Високите им столове бяха издялани от абанос и язово дърво като вратите на храма горе. Абаносовите столове имаха лица от язово дърво на гърбовете, а столовете от язово дърво — лица, изваяни от абанос.

Един от другите послушници стоеше в другия край на стаята с кана тъмночервено вино. На нея се падаше водата. Щом някой от слугите пожелаеше да пие, вдигаше очи или кривваше пръст и един от двамата отиваше да напълни чашата му. Но повече стояха и чакаха погледи, които така и не идваха. „Издялана съм от камък — напомни си тя. — Аз съм статуя, като Морските господари, които стоят покрай Канала на героите.“ Водата беше тежка, но ръцете й бяха силни.

Жреците говореха езика на Браавос, макар понякога да заговаряха разгорещено на висок валириански. Момичето разбираше повечето думи, но те говореха тихо и не можеше винаги да чуе.

— Познавам този мъж — каза един жрец с лице като на жертва на чума.

— Познавам този мъж — повтори дебелият, докато тя му наливаше.

Но красивият каза:

— Ще дам на този мъж дара, не го познавам.

По-късно кривогледият повтори същото, или някой друг.

След три часа вино и думи жреците си тръгнаха… освен милия човек, бездомничето и онзи, чието лице приличаше на чумаво. Бузите му бяха покрити с кървави рани, а косата му беше окапала. Кръв капеше от едната му ноздра и се спичаше в ъгълчетата на очите му.

— Нашият брат иска да поговори с теб, дете — каза й милият човек. — Седни, ако искаш.

Тя седна се на стол от язово дърво с лице от абанос отзад. Кървави рани не я плашеха. Твърде дълго бе живяла в Къщата на Черното и Бялото, за да я плаши фалшиво лице.

— Коя си ти? — попита чумавото лице, след като останаха сами.

— Никоя.

— Не. Ти си Аря от дома Старк, която хапе устна и не може да каже лъжа.

— Бях. Вече не съм.

— Защо си тук, лъжкиньо?

— За да служа. Да се уча. Да променя лицето си.

— Първо промени сърцето си. Дарът на Многоликия бог не е детска играчка. Готова си да убиеш за свои цели, за лично удоволствие. Отричаш ли го?

Тя прехапа устна.

— Аз…

Мъжът я зашлеви.

Бузата й пламна, но тя знаеше, че си го е заслужила.

— Благодаря. — Още шамари и може би щеше да спре да си хапе устната. Аря правеше това, не нощният вълк. — Отричам го.

— Лъжеш. Мога да видя истината в очите ти. Имаш очите на вълк и искаш кръв.

„Сир Грегър — помисли тя. — Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Заговореше ли, щеше да се наложи да лъже и той щеше да разбере. Замълча.

— Била си котка, казват. Обикаляла си улиците вмирисана на риба, продавала си стриди и миди за петаци. Дребен животец, подходящ за дребно същество като теб. Поискай и може да ти го върнем. Тикай количката си, хвали си мидите и стридите, бъди доволна. Сърцето ти е твърде меко, за да си една от нас.

„Иска да ме изгони.“

— Нямам сърце. Само дупка. Убила съм много хора. Мога и теб да убия, ако поискам.

— Сладък ли ще ти е вкусът от това?

Не знаеше правилния отговор.

— Може би.

— Значи мястото ти не е тук. Смъртта не носи сладост в тази къща. Не сме воини, нито войници, нито улични разбойници. Не убиваме в служба на господар, за да пълним кесиите си, за да поласкаем суетата си. Никога не даваме дара, за да си доставим удоволствие. Нито избираме тези, които убиваме. Ние сме само слуги на Многоликия бог.

— Валар дохерис. — „Всички хора трябва да служат.“

— Знаеш думите, но си твърде горда, за да служиш. Един слуга трябва да е смирен и покорен.

— Аз съм покорна. Мога да съм по-смирена от всички.

Това го разсмя.

— Можеш да си самата богиня на покорството, сигурен съм. Но можеш ли да платиш цената?

— Каква цена?

— Цената си ти. Цената е всичко, което имаш, и всичко, което си се надявала някога да имаш. Взехме очите ти и ти ги върнахме. След това ще вземем ушите ти и ще вървиш в тишина. Ще ни дадеш краката си и ще пълзиш. Ще бъдеш ничия дъщеря, ничия жена, ничия майка. Името ти ще бъде лъжа и всяко лице, което носиш, няма да е твоето.

За малко отново да прехапе устна, но се овладя. „Лицето ми е тъмно езеро, крие всичко, не показва нищо.“ Помисли за всички имена, които бе носила: Ари, Невестулка, Тантурчо, Котката на Каналите. Помисли за онова глупаво момиче от Зимен хребет, Аря Конското лице. Имената не бяха важни.

— Мога да платя цената. Дай ми лице.

— Лицата трябва да се спечелят.

— Кажи ми как.

— Дай на един определен човек определен дар. Можеш ли да го направиш?

— Кой човек?

— Не го познаваш.

— Много хора не познавам.

— Той е един от тях. Чужд. Не някой, когото обичаш, нито някой, когото мразиш, нито някой, когото изобщо ще познаваш. Ще го убиеш ли?

— Да.

— Тогава утре отново ще си Кет, Котката на Каналите. Носи това лице, наблюдавай, подчинявай се. И ще видим дали наистина си достойна да служиш на Онзи с многото лица.

На другия ден се върна при Бруско и дъщерите им в къщата на канала. Бруско се ококори, като я видя, а Брея ахна.

— Валар моргулис — каза за поздрав Котката.

— Валар дохерис — отвърна Бруско.

След това все едно изобщо не ги беше напускала.

По-късно същата сутрин за първи път видя мъжа, когото трябваше да убие, докато тикаше количката си по калдъръмените улички покрай Пурпурния пристан. Беше стар, много над петдесет. „Живял е твърде дълго — помъчи се да се убеди. — Защо трябва да има толкова много години, щом татко имаше толкова малко?“ Но Котката на Каналите нямаше баща, тъй че затаи мисълта за себе си.

— Пресни морски миди и стриди — подвикна Котката, докато минаваше покрай него, — стриди, скариди и тлъсти зелени миди. — Дори му се усмихна. Понякога бе нужна само една усмивка, за да ги накара да спрат и да си купят. Старият мъж не й се усмихна. Погледна я намръщено, подмина я и нагази в една локва. Опръска краката й.

„Груб е — помисли тя, загледана след него. — Лицето му е кораво и зло.“ Носът на стария мъж беше тесен и остър, устните му тънки, очите му — малки и сближени. Косата му бе побеляла, но малката му подкастрена брадичка беше черна. Кет реши, че е боядисана, и се зачуди защо не е боядисал и косата си. Едното му рамо бе по-високо от другото и му придаваше изгърбена стойка.

— Той е зъл човек — заяви тя същата вечер, щом се върна в Къщата на Черното и Бялото. — Устните му са жестоки, очите му са зли и има брада на злодей.

Милият човек се изкиска.

— Той е човек като всеки друг, със светлина и мрак в себе си. Не е твоя работа да го съдиш.

Това я стъписа.

— Боговете ли са го осъдили?

— Някои богове може би. За какво са боговете, ако не да седят горе и да съдят хората? Но Многоликият бог не претегля хорските души. Той дава дара си на най-добрите, както и на най-лошите. Иначе доброто щеше да живее вечно.

Ръцете на стария мъж бяха най-лошото у него, реши Кет на другия ден, докато го наблюдаваше иззад количката си. Пръстите му бяха дълги и костеливи, вечно се движеха, чешеха брадата му, бъркаха в ушите, барабаняха по масата, все мърдаха, мърдаха, мърдаха. „Като два бели паяка са.“ Колкото повече гледаше ръцете му, толкова повече ги намразваше.

— Твърде много си мърда ръцете — каза вечерта в храма. — Сигурно е изпълнен със страх. Дарът ще му донесе мир.

— Дарът носи мир на всички.

— Когато го убия, ще ме погледне в очите и ще ми благодари.

— Ако го направи, значи ще си се провалила. Най-добре ще е изобщо да не те забележи.

Старият мъж беше нещо като търговец, заключи Кет, след като го наблюдава няколко дни. Търговията му трябваше да е свързана с морето, макар изобщо да не го видя да се качва на кораб. Дните си прекарваше в един дюкян за супа близо до Пурпурния пристан, с чаша луков бульон, изстиваща до лакътя му, докато раздаваше хартии с восъчни печати и говореше с рязък тон на върволица капитани, собственици на кораби и други търговци. Никой от тях като че ли не го харесваше особено.

Но му носеха пари: кожени кесии, издути от злато, сребро и четвъртитите железни монети на Браавос. Старият мъж ги броеше грижливо, сортираше монетите и ги редеше на спретнати купчинки, еднакви с еднакви. Никога не поглеждаше монетите. Само ги захапваше, винаги с лявата страна на устата си, където все още имаше зъби. От време на време завърташе някоя на масата и слушаше звука, докато не дрънне и не спре.

А след като преброеше и опиташе монетите, драсваше нещо на свитък, подпечатваше го с печата си и го даваше на капитана. Или поклащаше глава и избутваше монетите обратно по масата. Когато направеше това, другият мъж почервеняваше и се ядосваше или пребледняваше и гледаше уплашено.

Кет не разбираше.

— Те му плащат със злато и сребро, но той им дава само нещо написано. Глупави ли са?

— Някои може би. Повечето са просто предпазливи. Някои си мислят да го излъжат. Но той не се лъже лесно.

— Но какво им продава?

— Пише на всеки от тях застраховка. Ако корабите им се изгубят при буря или бъдат пленени от пирати, им обещава да им плати цената на съда и съдържанието му.

— Нещо като бас ли е това?

— Един вид. Бас, който всеки капитан се надява да загуби.

— Да, но ако спечелят…

— … губят корабите си, често и живота си. Моретата са опасни, а най-много през есента. Несъмнено не един капитан, потънал в буря, е получил малка утеха от застраховката, която е платил в Браавос, в смисъл, че вдовицата и децата му няма да живеят в нужда. — Тъжна усмивка пробяга по устните му. — Но едно е да подпишеш такава застраховка, а съвсем друго е да се възползваш от нея.

Кет разбра. „Сигурно го мразят. И някой от тях е дошъл в Къщата на Черното и Бялото и се е помолил богът да го вземе.“ Зачуди се на глас кой е бил, но милият човек не пожела да й каже.

— Не е твоя работа да ровиш в такива неща. Коя си ти?

— Никоя.

— Никоя не задава въпроси. — Хвана ръцете й. — Ако не можеш да направиш това, трябва само да кажеш. Нищо срамно няма в това. Някои са създадени да служат на Многоликия бог, а някои не са. Кажи и ще те облекча от тази задача.

— Ще го направя. Казах и ще го направя.

Как обаче? Това беше по-трудното.

Той имаше охрана. Двама мъже, висок и слаб и нисък и дебел. Вървяха с него навсякъде, откакто напуснеше къщата си сутринта, докато се върнеше вечерта. Не допускаха никой да се доближи без разрешението на стареца. Веднъж един пиян за малко щеше да се блъсне в него, докато се връщаше вкъщи от дюкяна за супа, но високият мъж пристъпи между двамата, бутна го и го събори на земята. В дюкяна за супа ниският винаги опитваше лучения бульон преди стареца. Старецът изчакваше бульонът да изстине, преди да отпие, достатъчно, за да се увери, че телохранителят му не е пострадал.

— Страх го е — осъзна тя. — Или знае, че някой иска да го убие.

— Не знае — отвърна милият човек. — Но подозира.

— Телохранителите са с него дори когато ходи да пикае — каза тя. — Но той не ходи с тях, когато те пикаят. Високият е по-бързият. Ще изчакам, когато той отиде да пусне вода, влизам в дюкяна и намушквам стареца в окото.

— А другият телохранител?

— Той е бавен и глупав. Мога да убия и него.

— Да не си някой касапин на бойното поле, че да колиш всеки, който ти се изпречи на пътя?

— Не съм.

— Надявам се. Ти си слуга на Многоликия бог, а ние, които служим на Онзи с многото лица, даваме дара му само на белязаните и избраните.

Разбра. „Убий него. Убий само него.“

Отне й още три дни наблюдение, докато измисли как, и още един ден упражнение с малкото й ножче. Червения Рого я беше научил как да го използва, но не беше рязала кесия отпреди да й вземат очите. Искаше да се увери, че още знае как. „Плавно и бързо, това е начинът, никакво суетене“, каза си, докато го плъзгаше от ръкава в ръката си отново и отново. След като остана доволна, го наточи, докато не заблестя сребристобяло на светлината на свещта. Другата част беше по-сложна, но бездомничето щеше да й помогне.

— Утре ще му дам дара — заяви тя, докато закусваше.

— Онзи с многото лица ще е доволен. — Милият човек стана. — Котката на Каналите е позната на мнозина. Ако я видят, че е направила това, може да навлече беда на Бруско и дъщерите му. Време е да получиш друго лице.

Момичето не се усмихна, но вътрешно бе доволно. Беше изгубила веднъж Кет и скърбеше за нея. Не искаше да я изгуби отново.

— Как ще изглеждам?

— Грозна. Жените ще извръщат очи, щом те видят. Децата ще зяпват и ще те сочат. Силни мъже ще те съжаляват, а някои може да отронят сълза. Никой, който те види, няма скоро да те забрави. Ела.

Милият човек взе железния фенер от куката и я поведе покрай черния басейн и редиците тъмни безмълвни богове към стъпалата в дъното на храма. Бездомничето застъпва след тях. Заслизаха. Никой не говореше. Единственият звук беше тихото шумолене на пантофите им. Осемнайсет стъпала ги отведоха до подземията, където пет сводести прохода се разперваха като пръстите на човешка ръка. Тук долу стъпалата станаха по-тесни и по-стръмни, но момичето бе тичало по тях хиляда пъти, тъй че не я плашеха. Още двайсет и две стъпала и бяха в долното подземие. Тунелите тук бяха тесни и извити, като черни червееви дупки, плъзнали през голямата скала. Един проход бе затворен от тежка желязна врата. Жрецът окачи фенера на кука, пъхна ръка в халата си и извади красив ключ.

Тя настръхна. „Светая светих.“ Слязоха още по-надолу, до третото ниво, в тайните зали, където можеха да влизат само жреци.

Ключът изщрака три пъти, много тихо, докато милият човек го завърташе в ключалката. Вратата се люшна и се отвори на смазаните железни панти, без да издаде звук. Зад нея имаше още стъпала, изсечени в скалата. Жрецът взе фенера и отново поведе. Момичето тръгна след светлината, като броеше стъпалата надолу. „Четири, пет, шест, седем.“ Неволно съжали, че не си е взела тояжката. „Десет, единайсет, дванайсет.“ Знаеше колко стъпала има между храма и подземието, между подземието и долното подземие, и дори беше броила стъпалата на тясното извито стълбище нагоре към тавана, както и стъпенките на стръмната дървена стълба, която стигаше до вратата на покрива и ветровитата тераса горе.

Това стълбище й бе непознато обаче и заради това беше опасно. „Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три.“ С всяка стъпка въздухът сякаш ставаше малко по-студен. Когато броенето й стигна до трийсет, разбра, че са дори под каналите. Трийсет и три. Четирийсет и три. Колко дълбоко щяха да слязат?

Беше стигнала до петдесет и четири, когато стъпалата най-сетне свършиха при друга желязна врата. Незаключена. Милият човек я бутна и пристъпи вътре. Тя го последва, с бездомничето по петите й. Стъпките им отекнаха в тъмното. Милият човек вдигна фенера си и отвори капаците му. Светлината обля стените.

Хиляда лица се взряха в нея.

Висяха по стените, пред и зад нея, високо и ниско, накъдето да погледнеше и накъдето да се обърнеше. Стари лица и млади лица, бледи лица и тъмни лица, гладки лица и сбръчкани лица, луничави лица и нашарени с белези лица, красиви лица и грозни лица, мъже и жени, момчета и момичета, дори бебета, усмихнати лица, намръщени лица, лица, изпълнени с алчност, с ярост и страст, голобради лица и лица обрасли с гъста четина. „Маски“, каза си тя, но още докато си го помисляше осъзна, че не е така. Бяха кожи.

— Плашат ли те, дете? — попита милият човек. — Все още не е късно да ни напуснеш. Наистина ли искаш това?

Аря прехапа устна. Не знаеше какво иска. „Ако напусна, къде ще отида?“ Беше измила и съблякла сто трупа, мъртвите не я плашеха. „Носят ги тук долу и им изрязват лицата, тъй че какво?“ Беше нощният вълк, парчета кожа не можеха да я уплашат. „Кожени качулки, това са, не могат да ме наранят.“

— Не — каза тя. — Не искам.

Той я поведе през залата, покрай тунели, разклоняващи се в странични проходи. Светлината на фенера му ги огряваше поред. Един от тунелите беше със стени от човешки кости, а покривът му се крепеше на колони от черепи. Друг свършваше с вито стълбище, което водеше още надолу. „Колко подземия има тук? — запита се тя. — Вечно ли продължават надолу?“

— Седни — каза жрецът. Тя седна. — Сега затвори очи, дете. — Тя затвори очи. — Ще боли — предупреди я той. — Но болката е цената на силата. Не мърдай.

„Неподвижна като камък“, помисли тя. Седеше, без да помръдне. Срязването беше бързо, ножът — остър. По принцип допирът на метала в плътта й трябваше да е студен, но усети топлина. Кръвта потече по лицето й като надиплена червена завеса, от челото и по страните й брадичката, и тя разбра защо жрецът я бе накарал да затвори очи. Щом стигна до устните й, вкусът беше на сол и мед. Облиза я и потръпна.

— Донеси ми лицето — каза милият човек. Бездомничето не отвърна, но пантофите й зашепнаха по каменния под. На момичето каза: — Изпий това. — И опря чаша в ръцете й. Тя я изгълта наведнъж. Кисело и стипчиво, все едно да захапеш лимон. Преди хиляда години бе познавала едно момиче, които обичаше лимонов кейк. „Не, онова не бях аз. Беше само Аря.“

— Глумците променят лицата си с измама — говореше милият човек, — а магьосниците използват чарове, преплитане на светлина, сянка и желание, за да създадат илюзии, които лъжат окото. Тези изкуства ще научиш, но това, което правим тук, е по-дълбоко. Мъдри хора могат да видят през заблудите и чаровете се разпадат пред остри очи, но лицето, което ще ти поставим сега, ще е истинско и плътно като лицето, с което си се родила. Дръж си очите затворени. — Усети как пръстите му докоснаха черната й коса. — Стой неподвижно. Усещането ще е странно. Може да се замаеш, но внимавай да не помръднеш.

Последва дръпване и тихо шумолене, докато изпъваха новото лице върху старото. Кожата остърга по челото й, суха и корава, но след като кръвта й се просмука в нея, омекна и стана гъвкава. Бузите й станаха топли и се зачервиха. Усети как сърцето й запърха в гърдите и дълго не можа да си поеме дъх. Ръце се стегнаха около гърлото й, корави като камък, и я задушиха. Собствените й ръце се вдигнаха, за да ги махнат, но не напипаха нищо. Изпълни я ужас и чу шум, отвратително хрущене, придружено от заслепяваща болка. Някакво лице заплува пред нея, тлъсто, брадато и жестоко, с изкривена от гняв уста. Чу жреца да казва:

— Дишай, дете. Издишай страха. Отърси се от сенките. Той е мъртъв. Тя е мъртва. Болката й е свършила. Дишай.

Тя вдиша, дълбоко, и разбра, че е вярно. Никой не я душеше и никой не я удряше. Все пак ръката й трепереше, когато я вдигна пред лицето си. Люспи засъхнала кръв се отрониха при допира на пръстите й, черни на светлината на фенера. Опипа страните си, докосна очите си и проследи с пръсти линията на челюстта.

— Лицето ми си е същото.

— Нима? Сигурна ли си?

Беше ли сигурна? Не бе усетила никаква промяна, но може би и не трябваше да усети. Прокара длан по лицето си, както беше видяла веднъж да го прави Джакен Х’гхар в Харънхъл. Когато го направи, цялото му лице се беше надиплило и се промени. Когато го направи тя, не последва нищо.

— Усещането е същото.

— За теб — каза жрецът. — Не изглежда същото.

— За други очи носът и челюстта ти са счупени — каза бездомничето. — Едната страна на лицето ти е хлътнала, където е разбита костта, и половината ти зъби липсват.

Тя облиза с език устата си, но не усети никакви дупки или счупени зъби. „Магия — помисли си. — Имам ново лице. Грозно осакатено лице.“

— Може да те мъчат лоши сънища известно време — предупреди милият човек. — Баща й я биеше толкова често и толкова жестоко, че болката никога не я оставяше напълно, нито страхът, докато не дойде при нас.

— Убихте ли го?

— Тя поиска дара за себе си, не за баща си.

„Трябвало е да убиете него.“

Той явно отгатна мислите й.

— Накрая смъртта дойде и за него, както идва за всички хора. Както трябва да дойде за един определен човек утре. — Вдигна фенера. — Приключихме тук.

„Засега.“ Докато се връщаха нагоре по стълбите, празните дупки на очите в кожите по стените сякаш я проследяваха. За миг й се стори, че вижда устните им да се движат, сякаш си нашепваха мрачни, съкровени тайни с толкова смътни думи, че не можеше да ги чуе.

Сънят не я споходи лесно. Въртеше се под завивките в тъмната студена стая, но накъдето и да се обърнеше, виждаше лицата. „Нямат очи, но могат да ме виждат.“ Видя лицето на баща си на стената. До него висеше лицето на лейди майка й, а под тях — тримата й братя един до друг. „Не. Онова беше друго момиче. Аз съм никоя, а братята ми носят халати в черно и бяло.“ Но там беше и черният певец, и конярчето, което беше убила с Игла, и пълничкият скуайър от хана на кръстопътя, а ето там — пазачът, чието гърло беше прерязала, за да ги измъкне от Харънхъл. Веселяка също висеше на стената, с черните дупки на мястото на очите му, изпълнени със злост. Гледката й върна спомена за камата в шепата й, докато я забиваше в гърба му — още, и още, и още.

Когато най-сетне дойде, денят беше сив, тъмен и облачен. Момичето се беше надявало за мъгла, но боговете пренебрегнаха молитвите й, както често правят боговете. Въздухът беше чист и студен, а вятърът хапеше злобно. „Хубав ден за смърт“, помисли тя. А молитвата неволно се върна на устните й. „Сир Грегър, Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Изреди имената безмълвно. В Къщата на Черното и Бялото човек никога не знаеше кой може да слуша.

Подземията бяха пълни със стари дрехи, взети от дошлите в Къщата, за да изпият мир от храмовия басейн. Всичко можеше да се намери тук, от просешки дрипи до богати коприни и кадифе. „Грозно момиче трябва да носи грозни дрехи“, реши тя и си избра оцапано кафяво наметало, опърпано, тъмнозелена туника, вмирисана на риба, и тежки ботуши.

Нямаше защо да бърза, тъй че реши да тръгне по дългия път покрай Пурпурен пристан. Мина по моста към Острова на боговете. Кет от Каналите беше продавала стриди и миди между храмовете тук, когато на дъщерята на Бруско, Талея, й потичаше лунната кръв и трябваше да остане на легло. Почти очакваше да види Талея да продава днес тук, може би край Зайчи приют, където бяха самотните светилища на всички забравени божества, но това беше глупаво. Денят бе твърде студен, а и Талея не обичаше да става толкова рано. Статуята пред светилището на Плачещата дама на Лис плачеше със сребърни сълзи, когато грозното момиче мина покрай нея. В Градините на Геленеи се издигаше позлатено дърво, сто стъпки високо и с листа от ковано сребро. Светлина от факли блещукаше зад прозорците от оловно стъкло в дървения храм на Бога на хармонията, с петдесетте вида пеперуди във всичките им ярки цветове.

Веднъж Моряшката жена бе обикаляла с нея и й разказваше приказки за по-странните богове на града.

— Онова там е домът на Великия пастир. Онази кула, с трите кулички, е на Триглавия Триос. Първата глава поглъща умиращия, а прероденият излиза от третата. Не знам какво прави средната глава. Онова там са Камъните на Мълчаливия бог, а ей там е входът към Лабиринта на Създателя на шарките. Само които се научат да минават през него правилно ще намерят пътя си към мъдростта, казват жреците на Шарката. Отвъд него, до канала, е храмът на Акван Червения бик. На всеки тринайсети ден жрецът коли бяло теле и раздава купи кръв на просяците.

Днес явно не беше тринайсети ден: стъпалата на Червения бик бяха празни. Братята богове Семош и Селосо сънуваха в двата си еднакви храма от двете страни на Черния канал, свързани с извит каменен мост. Момичето мина по него и заслиза към кейовете, след това мина през пристана на Рагман и покрай хлътналите кули и куполи на Удавения град.

Група лисенски моряци се клатушкаха по Щастливия пристан, но нямаше ни една курва. Кораба беше самотен и тих, глумците несъмнено все още спяха. Но по-натам, на кея до един китоловец от Ибен, зърна стария приятел на Кет, Таганаро, да си подхвърля топка с Касо, Краля на тюлените, докато един от джебчиите му обработваше тълпата зяпачи. Когато спря да погледа и да послуша, Таганаро я погледна и не я позна, но Касо излая и плесна с плавниците си. „Позна ме — помисли момичето, — или му замириса на риба.“ Бързо се отдалечи.

Когато стигна Пурпурния пристан, старият мъж се беше настанил в дюкяна за супа на обичайната си маса и броеше кесия с монети, докато се пазареше с един корабен капитан. Високият тънък телохранител бе надвиснал над него. Ниският и набит беше до вратата, за да вижда добре всеки, който влезе. Все едно. Нямаше намерение да влиза. Седна на една ограда на двайсетина крачки оттам и се присви; разбушувалият се вятър задърпа наметалото й с призрачни пръсти.

Дори в студен и сив ден като този пристанището бе оживено. Видя моряци, тръгнали на лов за курви, и курви, тръгнали на лов за моряци. Двама катили минаха покрай нея, с омачкани контешки дрехи, подпираха се един на друг и се клатушкаха покрай кейовете, а оръжията им подрънкваха на хълбоците. Червен жрец мина забързано, аленият му халат плющеше на вятъра.

Беше почти обед, когато видя мъжа, който й трябваше, богат корабовладелец, когото бе видяла да си има работа със стария мъж вече три пъти. Плешив и едър, с тежко наметало от меко кафяво кадифе и кафяв кожен колан, украсен със сребърни луни и звезди. Някаква злополука бе оставила единия му крак вдървен. Вървеше бавно и се подпираше на тояга.

Щеше да свърши добра работа, по-добра от повечето други, реши грозното момиче. Скочи от оградата и тръгна след него. След десетина крачки се озова точно зад него, с ножчето в ръка. Кесията му беше отдясно, на колана му, но наметалото му й пречеше. Ножчето й блесна, гладко и бързо, един дълбок разрез през кадифето, а той не усети нищо. Червения Рого щеше да се усмихне, ако беше видял това. Тя бръкна в дупката, сряза кесията, напипа златото…

Мъжът се обърна.

— Какво…

Движението му заплете ръката й в гънките на наметалото. В краката им заваляха монети.

Мъжът извика и вдигна тоягата си да я удари. Тя го изрита в болния крак, отскочи и побягна. Профуча покрай майка с дете. Монети падаха от пръстите й и се търкаляха по земята. Гостилничар с голямо шкембе посегна тромаво да я сграбчи, но тя се извъртя, изхвърча покрай една смееща се курва и затича към най-близката пряка.

Кет от Каналите познаваше тези улички и грозното момиче ги помнеше. Свърна наляво, метна се през нисък зид, прескочи един тесен канал и се шмугна през незаключена врата в някакъв прашен склад. Всички звуци от гонитбата вече бяха заглъхнали, но беше по-добре да е сигурна. Присви се зад някакви кошове и зачака. Чака около час, после реши, че е безопасно да си тръгне, изкатери се по задната стена на сградата и продължи по покривите почти до Канала на героите. Корабовладелецът вече трябваше да е събрал монетите си, да си е взел тояжката и да е изкуцукал до дюкяна за супа. Може би пиеше горещ бульон и се оплакваше на стария мъж от грозното момиченце, което се опитало да му открадне кесията.

Милият човек я чакаше в Къщата на Черното и Бялото, седнал на ръба на храмовия басейн. Грозното момиче седна до него и сложи една монета между двамата. Беше златна, с дракон от едната страна и крал от другата.

— Златният дракон на Вестерос — каза милият човек. — И как се сдоби с това? Ние не сме крадци.

— Не беше кражба. Взех една от неговите, но му оставих една от нашите.

Милият човек разбра.

— А с тази монета и другите в кесията си той плати на един определен човек. Скоро след това сърцето на въпросния човек спря. Така ли стана? Много тъжно. — Жрецът взе монетата с два пръста и я хвърли в басейна. — Имаш много и много да учиш, но може би не си безнадеждна.

Тази нощ й върнаха лицето на Аря Старк.

Донесоха й също така и халат, мек дебел халат на послушница, черен от едната страна и бял от другата.

— Носи това, когато си тук — каза жрецът, — но знай, че няма да ти трябва много засега. Утре ще отидеш при Изембаро, за да започнеш първото си чирачество. Вземи си каквито искаш дрехи от подземията. Градската стража търси едно грозно момиче, което често ходи на Пурпурния пристан, тъй че ще е добре да имаш и ново лице. — Хвана я за брадичката, завъртя главата й, огледа я и кимна. — Хубаво този път, мисля. Хубаво като твоето. Коя си ти, дете?

— Никоя — отвърна тя.