Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (16)

Тирион

От дълго време не беше помръдвал. Лежеше неподвижно върху купчината стари чували, които му служеха за постеля, заслушан в шумоленето на вятъра във въжетата и в плисъка на водата в корпуса.

Над мачтата се рееше пълна луна. „Преследва ме по реката, наблюдава ме като някое огромно око.“ Въпреки топлината на мухлясалите кожи, с които се беше завил, го полазиха тръпки. „Имам нужда от чаша вино. Десет чаши вино.“ Но по-скоро луната щеше да му намигне, отколкото онзи курвенски син Гриф да му даде да утоли жаждата си. Вместо това пиеше вода и бе прокълнат с безсънни нощи и дни на потене и треперене.

Джуджето се надигна и стисна главата си с ръце. „Сънувах ли?“ Всякакъв спомен му убягваше. Нощите никога не бяха добри към Тирион Ланистър. Спеше лошо дори в пухени легла. На „Свенливата девица“ си направи легло на покрива на кабината, с намотка конопено въже за възглавница. Тук горе му харесваше повече, отколкото в тесния трюм. Въздухът беше по-свеж, а звуците на реката — по-сладки от хъркането на Дък. Тези благини си имаха цена обаче: дъските бяха твърди и се събуждаше схванат и натъртен, с изтръпнали крака.

Сега пулсираха, а прасците му се бяха втвърдили като дърво. Заразтрива ги с пръсти да махне схванатото, но когато се изправи, болката все още бе достатъчна, за да го накара да се намръщи. „Трябва да се изкъпя.“ Момчешките му дрехи се бяха вмирисали, както и той самият. Другите се къпеха в реката, но до този момент той не беше влизал с тях. Някои от костенурките, които беше видял в плитчините, изглеждаха толкова големи, че можеха да го разкъсат на две. Трошачи на кокали, така ги наричаше Дък. Освен това не искаше Лемор да го види гол.

Смъкна се по дървената стълба от покрива на кабината. Нахлузи ботушите и слезе до задната палуба, където до железен мангал седеше Гриф, загърнат в наметало от вълча кожа. Наемникът лично поддържаше нощната охрана: ставаше, когато другите от шайката му легнеха да спят, и се оттегляше, щом се вдигнеше слънцето.

Тирион клекна срещу него и протегна ръце да ги стопли над въглените. На брега пееха славеи.

— Скоро ще съмне.

— Бавят се — изръмжа Гриф. — Трябва да тръгваме.

Ако зависеше от Гриф, „Свенливата девица“ щеше да продължава по реката и нощем, но Яндри и Юсила отказваха да излагат на риск лодката си в тъмното. Горен Ройн беше пълен с подводни камъни и дънери, всеки от които можеше да разпори корпуса на „Свенливата девица“. Гриф не искаше и да чуе. Искаше Волантис.

Очите на наемника винаги шаваха, озъртаха се в нощта за… за какво? „Пирати? Каменни хора? Ловци на роби?“ Реката криеше опасности, знаеше джуджето, но самият Гриф му се струваше по-опасен от която и да е от тях. Напомняше му за Брон, макар че Брон имаше наемническо чувство за черен хумор, а Гриф — никакво.

— Бих убил за чаша вино — измърмори Тирион.

Гриф не отвърна. „По-скоро ще умреш, но и глътка няма да пиеш“, сякаш казваха светлите му очи. Тирион се беше натряскал до несвяст първата нощ на „Свенливата девица“. На другата сутрин в черепа му се биеха дракони. Гриф му хвърли един поглед, докато повръщаше през борда, и рече:

— С пиенето ти дотук.

— Виното ми помага да заспя — възрази Тирион. „Виното удавя сънищата ми“, можеше да каже.

— Тогава стой буден — отвърна Гриф неумолимо.

Първата бледа светлина на деня заля небето на изток. Водите на Ройн бавно станаха от черни на сини, като косата и брадата на наемника. Гриф се изправи и каза:

— Другите трябва скоро да се събудят. Палубата е твоя.

Щом славеите млъкнаха, речните чучулиги подхванаха песента им. Чапли зацапаха сред тръстиките и оставиха дири по пясъчните ивици. Облаците в небето се обагриха: розово и пурпур, ръждивочервено и златно, перла и шафран. Един му заприлича на дракон. „Зърнал ли е веднъж човек дракон в полет, да си стои у дома и да си копае доволен градината — беше писал някой някога, — защото няма по-велико чудо на този широк свят.“ Тирион се почеса по белега и се помъчи да си спомни името на автора. Дракони често обсебваха мислите му напоследък.

— Добро утро, Хюгор. — Септа Лемор беше излязла горе в белия си халат, стегнат на кръста с плетен колан в седем цвята. Косата й се диплеше разпусната по раменете. — Как спа?

— Неспокойно, мила госпожо. Пак ви сънувах.

„Блян.“ Не можеше да заспи, тъй че беше пъхнал ръка между краката си и си представи септата отгоре му, с полюшващи се гърди.

— Греховен сън, несъмнено. Ти си порочен. Искаш ли да се помолиш с мен и да поискаш прошка за греховете си?

„Само ако се молим като на Летните острови.“

— Не, но непременно предайте на Девата дълга сладка целувка от мен.

Септата се засмя и тръгна към носа на лодката. Къпеше се в реката всяка сутрин.

— Явно тази лодка не е наречена на вас — подвикна Тирион, докато тя събличаше халата си.

— Майката и Отецът са ни създали по свое подобие, Хюгор. Трябва да се радваме на телата си, защото са дело на боговете.

„Боговете сигурно са били пияни, когато са се захванали с мен.“ Джуджето загледа как Лемор се гмурна във водата. Гледката винаги го надървяше. Имаше нещо възхитително порочно в мисълта как смъква онзи целомъдрено бял халат от септата и й разтваря краката. „Похитена невинност“, помисли… макар че Лемор изобщо не беше толкова невинна, колкото изглеждаше. Имаше белези на корема, които можеше да са само от раждане.

Яндри и Юсила също станаха с изгрева на слънцето и се захванаха с работите си. Яндри поглеждаше скришом към септа Лемор от време на време, докато оправяше въжетата. Малката му смугла жена Юсила не обръщаше внимание. Сложи няколко цепеници в мангала, разбърка въглените с почернялата маша и започна да меси тестото за сутрешните мекици.

Когато Лемор се качи на палубата, Тирион се наслади на гледката на стичащата се между гърдите й вода, на гладката й кожа, засияла златна на утринната светлина. Беше минала четирийсетте, по-скоро чаровна, отколкото хубава, но все пак хващаше окото. „Да си похотлив е второто най-хубаво нещо след това да си пиян“, реши той. Караше го да се чувства все едно, че още е жив.

— Видя ли костенурката, Хюгор? — попита го септата, докато изстискваше водата от косата си. — Голямата шипеста?

Ранното утро беше най-подходящото време за гледане на костенурки. През деня се гмуркаха и плуваха надълбоко или се криеха в подмолите по бреговете, но по изгрев-слънце излизаха на повърхността. Някои обичаха да плуват покрай лодката. Тирион беше видял десетина различни вида: големи костенурки и малки, плоскогърби и червенобузи, мекочерупчести и кокалотрошачи, ноктести костенурки и рогати костенурки, костенурки, чиито шипове и пъстри коруби бяха покрити с извивки в златно, нефритено и кремаво. Някои бяха толкова големи, че биха могли да носят човек на гърба си. Яндри се кълнеше, че принцовете на Ройнар се возели на тях през реката. Той и жена му бяха зеленокръвни по рождение, двама дорнски сираци, намерили дом при Майка Ройн.

— Изтървах я шипестата. — „Гледах голата жена.“

— Съчувствам ти. — Лемор облече халата си. — Знам, че ставаш рано само заради надеждата да погледаш костенурки.

— И изгрева на слънцето обичам да гледам. — Беше все едно да гледаш девица, ставаща гола от ваната. Някои можеше да са по-хубави от други, но всяка бе изпълнена с обещание. — Костенурките си имат своя чар, признавам. Нищо не радва окото ми толкова, колкото две хубави едри… коруби.

Септа Лемор се засмя. Като всички останали на борда на „Свенливата девица“, и тя си имаше своите тайни. „Да си ги пази. Не искам да я познавам. Искам само да я чукам.“ Тя също го знаеше. Докато окачваше свещения кристал около шията си и той се мушна в цепката между гърдите й, му се усмихна закачливо.

Яндри издърпа котвата, смъкна едно от дългите весла от покрива на кабината и ги избута. Две чапли вдигнаха глави да погледат как „Свенливата девица“ поема по течението. Яндри отиде при кормилото. Юсила обръщаше мекиците. Сложи железния тиган над мангала и пусна в него бекон. Някои дни готвеше мекици и бекон; в други дни беше бекон и мекици. Веднъж на всеки две седмици можеше да е риба, но не днес.

Щом Юсила се обърна с гръб, Тирион грабна една мекица и побягна тъкмо навреме, за да избегне шляпването на ужасната й дървена лъжица. Бяха най-хубави за ядене горещи, докато от тях капеше мед и масло.

Миризмата на пържещия се бекон скоро изкара Дък от трюма. Той подуши над мангала, получи едно перване с лъжицата от Юсила и отиде за сутрешното изпикаване от кърмата.

Тирион се заклатушка и застана до него.

— На това му се вика гледка — подхвърли заядливо, докато изпразваха мехурите си. — Джудже и патка правят могъщата Ройн още по-могъща.

— Майка Ройн няма нужда от водата ти, Йоло — изсумтя презрително Яндри. — Тя е най-голямата река на света.

Тирион тръсна последните капки.

— Достатъчно голяма, за да удави едно джудже, признавам. Обаче Мандър е по-широка. Също и Тризъбеца, близо до устието. Черни води е по-дълбока.

— Не познаваш реката. Почакай и ще видиш.

Беконът стана хрупкав, мекиците — златистокафяви. Гриф Младия излезе на палубата и се прозя.

— Добро утро на всички.

Младежът беше по-нисък от Дък, но дългурестата му фигура подсказваше, че има да расте още. „Това безбрадо момче би могло да има всяка девица в Седемте кралства въпреки синята коса. Тия негови очи ще ги разтапят.“ Също като баща си, Гриф имаше сини очи, но докато на бащата бяха светли, на сина бяха тъмни. На светлината на лампа ставаха черни, а по здрач изглеждаха морави. Клепките му бяха дълги като на момиче.

— Надушвам бекон — каза момчето, докато си нахлузваше ботушите.

— Хубав бекон — рече Юсила. — Сядай.

Нахрани ги на задната палуба, пъхаше мекици в ръцете на Гриф Младия и перваше ръката на Дък с лъжицата всеки път, щом посегнеше да си вземе още бекон. Тирион взе две мекици, напълни ги с бекон и ги отнесе при Яндри при кормилото. След това помогна на Дък да вдигнат голямото триъгълно платно.

Яндри ги откара до средата на реката, където течението беше най-силно. „Свенливата девица“ беше хубава лодка. Газенето й беше толкова плитко, че можеше да се провре и през най-малкия приток, над пясъчните наноси, в които по-големи съдове щяха да заседнат, и при все това с вдигнатото си платно и с помощта на течението вдигаше добра скорост. Това можело да се окаже въпрос на живот и смърт по горните участъци на Ройн, твърдеше Яндри.

— Никакъв закон няма над Скърбите, от хиляда години.

— И никакви хора, доколкото виждам. — Тирион беше зърнал някакви руини по бреговете, купища зидария, обрасли с лози, мъх и цветя, но никакви други признаци на човешки живот.

— Не познаваш реката, Йоло. На всеки завой може да дебне пиратска лодка, а из руините често се крият избягали роби. Ловците на роби рядко идват толкова далече на север.

— Ловците на роби ще са добра промяна след костенурките.

Тирион не беше избягал роб, тъй че нямаше защо да се бои, че ще го хванат. А никой пират нямаше да си прави труда да напада толкова малка лодка надолу по течението. Ценните стоки идваха нагоре по реката от Волантис.

Когато беконът свърши, Дък потупа Гриф Младия по рамото и каза:

— Време е за някоя и друга цицина. Днес мисля да са мечове.

— Мечове? — Гриф Младия се ухили. — Чудесно.

Тирион му помогна да се облече за боя в дебели бричове, ватиран жакет и очукана стара стоманена броня. Сир Роли се напъха в щавената кожа и ризницата. Двамата си сложиха шлемове и избраха затъпени мечове от сандъка с оръжия. Застанаха на задната палуба и започнаха да се нападат настървено. Останалите гледаха.

Когато се биеха с боздугани или затъпени дълги брадви, по-големият тъст и силата на сир Роли надделяваха над уменията на ученика му. С мечове двубоите им бяха по-равностойни. Никой от двамата не беше взел щит тази сутрин, тъй че беше игра на сеч и париране, напред-назад по палубата. Реката закънтя от трясъка на оръжията им. Гриф Младия нанасяше повече удари, но на Дък бяха по-силни. След малко сир Роли започна да се уморява. Ударите му станаха малко по-бавни, малко по-ниски. Гриф ги отби всичките и поде свирепа атака, която принуди сир Роли да заотстъпва. Когато стигнаха до кърмата, момчето сплете мечовете, тласна Дък с рамо и той пльосна във водата.

Изплува, като ръсеше слюнки и ругатни, и изрева някой да го измъкне, преди някоя костенурка да му е изяла топките. Тирион му хвърли въже.

— Патките би трябвало да плуват по-добре — подхвърли, щом Яндри издърпа рицаря на борда.

Сир Роли го сграбчи за яката.

— Я да видим как плуват джуджетата — изръмжа и го хвърли с главата надолу в Ройн.

Джуджето се смя последен. Можеше да плува кучешката доста прилично и го направи… докато краката му не започнаха да се схващат. Гриф Младия му подаде прът.

— Не си първият, който се опитва да ме удави — каза Тирион на Дък, докато изливаше водата от единия си ботуш. — Баща ми ме хвърлил в един кладенец в деня, когато съм се родил, но съм бил толкова грозен, че водната вещица не ме взела. — Смъкна другия ботуш и направи странично колело по палубата, като опръска всички.

Гриф Младия се засмя.

— Къде го научи това?

— Глумците ме научиха — излъга Тирион. — Майка ми ме обичаше най-много от всичките си деца, защото нали ме виждате какъв съм мъничък. Кърмеше ме, докато станах на седем. Братята ми ми завиждаха, тъй че ме натикаха в един чувал и ме продадоха на трупа глумци. Когато се опитах да избягам, майсторът им ми отряза половината нос, тъй че нямах друг избор, освен да тръгна с тях и да се науча да съм смешен.

Истината беше доста по-различна. Чичо му го беше научил да се премята, когато беше някъде на шест-седем. Тирион се захвана с желание с това и след половин година вече се премяташе из Скалата на Кастърли и докарваше усмивки на лицата на септони, скуайъри и слуги. Даже Церсей се смя един-два пъти, като го видя.

Всичко това приключи внезапно в деня, когато баща му се върна от дълго пребиваване в Кралски чертог. На вечерята Тирион изненада негова светлост, като мина на ръце по цялата дължина на официалната маса. Лорд Тивин не беше доволен.

— Боговете те направиха джудже. Трябва ли да бъдеш и шут? Ти си роден лъв, а не маймуна.

„А ти си труп, тате, тъй че ще лудувам колкото си искам.“

— Имаш дарба да веселиш хората — каза му септа Лемор, докато той бършеше краката си. — Би трябвало да благодариш на Отеца горе. Той дава дарби на всичките си деца.

— Дава — съгласи се вежливо Тирион. „А когато умра, моля да ме погребат с арбалет, за да мога да благодаря на Отеца горе за даровете му точно както благодарих на отеца долу.“

Дрехите му все още бяха прогизнали от принудителното плуване, полепнали неприятно по ръцете и краката. Гриф Младия слезе долу със септа Лемор, та тя да го учи на мистериите на Вярата, а Тирион смъкна дрехите си и облече сухи. Дък си умря от смях, когато излезе на палубата. Тирион не можеше да го вини — наистина беше комична гледка.

Лявата страна на жакета му беше пурпурно кадифе, а дясната — жълта вълна, извезана на зелени цветчета. Бричовете му бяха същите: десният крак тъмнозелен, левият — на червени и бели райета. Един от сандъците на Илирио беше натъпкан с детски дрехи, овехтели, но все още годни за носене. Септа Лемор ги беше разрязала всичките и след това бе зашила половинка с половинка, тъй че се беше получила пълна шарения. Гриф дори беше настоял Тирион да й помогне с рязането и шиенето. Несъмнено го мислеше за унижение, но Тирион бе доволен. Лемор беше приятна компания въпреки досадния си навик да го гълчи всеки път, щом каже нещо грубо за боговете. „Щом Гриф иска да ме направи шут, ще играя играта.“ Знаеше, че някъде лорд Тивин Ланистър е изпаднал в ужас, и това отнемаше жилото на гаврата.

Другото му задължение изобщо не беше шутовско. „Дък си има неговия меч, аз — перото и пергамента.“ Гриф му беше заповядал да изреди всичко, което знае за дракони. Задачата беше почти непосилна, но Тирион се трудеше над нея всеки ден и драскаше най-старателно с перото.

Беше чел много и много за дракони. Повечето описания бяха празни приказки и не можеше да се разчита на тях, а книгите, които му беше осигурил Илирио, не бяха точно тези, които би предпочел. Това, което всъщност му трябваше, беше пълният текст на „Огньовете на свободната твърд“ на Галендро, историята на Валирия. Но във Вестерос не беше известно нито едно пълно копие. Дори в Цитаделата липсваха двайсет и седем свитъка. „В Стар Волантис със сигурност има библиотека. Там може да намеря по-добро копие, ако успея да проникна през Черните стени до центъра на града.“

По-малко обнадежден беше по отношение на „Дракони, змейове и двукраки чудовища: тяхната свръхестествена история“ на септон Барт. Барт бил син на ковач, издигнал се до Ръка на краля при царуването на Джеерис Обединителя. Враговете му твърдяха, че бил повече магьосник, отколкото септон. Белор Блажения наредил всички негови трудове да бъдат унищожени, когато се възкачил на Железния трон. Преди десет години Тирион беше прочел един фрагмент от „Свръхестествена история“, убягнал на вниманието на Възлюбения Белор, но се съмняваше, че нещо от труда на Барт е стигнало отвъд Тясното море. И разбира се, още по-малък беше шансът да се добере до фрагментарния, анонимен и просмукан с кръв том, наричан понякога „Кръв и огън“, а понякога „Смъртта на драконите“, единственото оцеляло копие от който уж беше скрито в заключено подземие под Цитаделата.

Когато Полумайстера излезе на палубата и се прозя, джуджето тъкмо изписваше каквото помнеше за любовните навици на драконите, тема, по която Барт, Мункун и Томакс имаха забележително различни мнения. Халдон отиде до кърмата, изпика се срещу слънцето, което блещукаше по водата, и подвикна:

— Би трябвало да стигнем сливането с Нойн до довечера, Йоло.

Тирион вдигна глава от писанието си и отвърна:

— Казвам се Хюгор. Йоло се спотайва в гащите ми. Да го извадя ли да си поиграе?

— По-добре недей. Може да изплашиш костенурките. — Усмивката на Халдон беше остра като резец на кама. — Как каза, че се казвала оная улица в Ланиспорт, където си се родил, Йоло?

— Беше задна уличка. Нямаше име. — Тирион изпитваше саркастично удоволствие да измисля подробности за колоритния живот на Хюгор Хълма, известен още като Йоло, копеле от Ланиспорт. „Най-хубавите лъжи са подправени с малко истина.“ Джуджето знаеше, че изглежда и говори като западняк, и западняк със знатно потекло при това, тъй че Хюгор задължително трябваше да е незаконен изтърсак на някой дребен лорд. Роден в Ланиспорт, защото познаваше града по-добре от Староград или Кралски чертог, а най-много джуджета се въдеха в градовете. В провинцията нямаше чудати неща, нито представления на глумци… макар да имаше много кладенци, в които да удавиш нежелани котета, триглави телета и бебета като него.

— Виждам, че си съсипал още пергамент, Йоло. — Халдон затегна бричовете си.

— Не всички можем да сме полумайстери. — Ръката на Тирион се беше схванала и той остави перото и размърда дебелите си пръсти. — Да поиграем пак киваси? — Полумайстера винаги го побеждаваше, но пък играта беше добър начин да се убие времето.

— Довечера. Ще се включиш ли в урока на Гриф Младия?

— Защо не? Все някой трябва да ти поправя грешките.

На „Свенливата девица“ имаше четири каюти. Яндри и Юсила деляха една, Гриф и Гриф Младия друга. Септа Лемор си имаше своя, както и Халдон. Каютата на Полумайстера беше най-голямата от четирите. Едната стена беше покрита с рафтове с книги и под тях сандъци, пълни със стари свитъци и пергаменти. На другата имаше лавици с мехлеми, билки и отвари. През мътното жълто стъкло на кръглия прозорец се процеждаше златиста светлина. Мебелите включваха легло, писалище, стол, трикрако столче и таблата киваси на Полумайстера, с пръснатите по нея резбовани дървени фигури.

Урокът започна с езици. Гриф Младия говореше Общата реч все едно му е майчина и владееше съвършено висок валириански, низшите диалекти на Пентос, Тирош, Мир и Лис, както и търговската моряшка реч. Волантийският диалект беше нов за него, както и за Тирион, тъй че всеки ден учеха по още няколко думи, а Халдон им поправяше грешките. Мийринският беше по-труден. Корените му бяха валириански, но калемът беше присаден на грубия, грозен език на Стар Гхиз.

— Човек трябва да има пчела в носа, за да говори правилно гхискарски — оплака се Тирион. Гриф Младия се засмя, но Полумайстера каза само:

— Още веднъж.

Момчето се подчини, въпреки че завъртя очи. „Има по-добро ухо от моето — призна си с неохота Тирион. — Макар да се обзалагам, че езикът ми е по-гъвкав от неговия.“

След езиците дойде ред на геометрията. Тук момчето беше по-неопитно, но Халдон бе търпелив учител, а и Тирион се оказа от полза. Беше научил тайнствата на квадратите, кръговете и триъгълниците от майстерите на баща си в Скалата на Кастърли и си ги припомни по-бързо, отколкото очакваше.

Когато минаха на историята, Гриф Младия взе да не го свърта.

— Обсъждахме историята на Волантис — каза му Халдон. — Можеш ли да обясниш на Йоло разликата между тигър и слон?

— Волантис е най-старият от деветте Свободни града, първата рожба на Валирия — отвърна отегчено младокът. — След Ориста волантинците благоволили да се обявят за наследници на Свободната твърд и законни владетели на света, но имали разногласие по въпроса как най-добре да се постигне господството. Старата кръв държали на меча, докато търговците и лихварите наблягали на търговията. Когато започнали да си оспорват управлението на града, фракциите станали известни съответно като „тигрите“ и „слоновете“. Тигрите господствали почти цяло столетие след Ориста на Валирия. За известно време имали успех. Волантинският флот завзел Лис, а волантинската армия завладяла Мир и в продължение на две поколения и трите града се управлявали от Черните стени. Това приключило, когато тигрите се опитали да погълнат Тирош. Пентос се намесил във войната на страната на тирошите, както и Кралят на бурите на Вестерос. Браавос снабдил един лисенски изгнаник със сто бойни кораба, Егон Таргариен полетял от Драконов камък на Черния ужас, а Мир и Лис се вдигнали на бунт. Войната превърнала Спорните земи в пустош и освободила Лис и Мир от игото. Тигрите понесли и други поражения. Флотата, която изпратили, за да си върнат Валирия, изчезнала в Димящото море. Кохор и Норвос прекършили мощта им на Ройн, когато огнените галери се сразили на Езерото на кинжала. От изток дошли дотраките, прогонили селяците от колибите им и благородниците от именията им, докато не останали само трева и развалини от леса на Кохор до изворите на Селхору. След столетие война Волантис се оказала съкрушена, фалирала и обезлюдена страна. Тогава надделели слоновете. Оттогава властват те. В някои години тигрите издигат триарх, в други — не, но никога повече от един, тъй че слоновете управляват града от триста години.

— Точно така — каза Халдон. — А сегашните триарси?

— Малакво е тигър, Ниесос и Донифос са слонове.

— И какъв урок можем да извлечем от историята на Волантис?

— Ако искаш да завладееш света, най-добре е да имаш дракони.

Тирион не можа да сдържи смеха си.

По-късно, когато Гриф Младия се качи на палубата, за да помогне на Яндри с платната и веслата, Халдон подреди таблата киваси за играта им. Тирион — наблюдаваше го с различните си очи — рече:

— Момчето е умно. Добре си се справил с него. Половината лордове във Вестерос не са толкова образовани, за съжаление. Езици, история, песни, смятане… Голямо зубрене за един син на наемник.

— Книгата може да е също толкова опасна, колкото меча в подходящи ръце — отвърна Халдон. — Опитай се да ми дадеш по-добър отпор този път, Йоло. Играеш киваси толкова лошо, колкото се премяташ.

— Опитвам се да ти внуша лъжливо чувство за увереност — каза Тирион, докато подреждаха пуловете и фигурите си от двете страни на резбованата дървена преграда. — Мислиш, че ти ме научи да играя, но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Може да съм научил играта от търговеца на сирене, не ти ли е хрумвало?

— Илирио не играе киваси.

„Да — каза си джуджето. — Той играе играта на тронове, а ти, Гриф и Дък сте само фигури, които да се местят накъдето той пожелае и да се пожертват, ако трябва, както пожертва Визерис.“

— Вината трябва да е твоя тогава. Ако играя лошо, значи е заради теб.

Полумайстера се изкиска.

— Йоло, ще ми липсваш, когато пиратите ти прережат гърлото.

— Къде са тези прочути пирати? Започвам да подозирам, че ти и Илирио сте си ги измислили.

— Най са нагъсто в участъка на реката между Ар Ной и Скърбите. Над руините на Ар Ной реката се владее от Кохор, а под Скърбите контролират галерите на Волантис. Но никой от двата града не посяга на водите между тях, тъй че пиратите са си ги присвоили. Езерото на кинжала е пълно с острови, където са свърталищата им, в скрити пещери и тайни укрепления. Готов ли си?

— За тебе? Несъмнено. За пиратите? Не толкова.

Халдон махна преградата. Двамата се замислиха над началния строй на противника.

— Учиш се — отбеляза Халдон.

Тирион за малко да посегне към драконката си, но премисли. Последната игра я беше изнесъл напред твърде рано и я загуби срещу требушет.

— Ако наистина срещнем тези прословути пирати, може да тръгна с тях. Ще им кажа, че името ми е Хюгор Полумайстера. — Премести лекия си кон към планините на Халдон.

Халдон отговори със слон.

— Хюгор Малоумника би ти прилягало повече.

— Стига ми само половин ум, за да сме наравно. — Тирион премести тежкия си кон в подкрепление на лекия. — Би ли заложил за изхода?

Полумайстера повдигна вежда.

— Колко?

— Нямам пари. Ще залагаме тайни.

— Гриф може да ми отреже езика.

— Страх те е, а? И мен щеше да ме е страх на твое място.

— Деня, в който ме победиш на киваси, костенурки ще изпълзят от задника ми. — Полумайстера придвижи копията си. — Имаш баса си, дребосък.

Тирион изпъна ръка към драконката си.

Три часа по-късно дребосъкът най-сетне се изтътри на палубата, за да изпразни мехура си. Дък помагаше на Яндри да се пребори с платното, а Юсила беше хванала кормилото. Слънцето бе надвиснало ниско над тръстиките по западния бряг, а вятърът се бе усилил и къдреше водата. „Ужасно ми трябва мях вино“, помисли джуджето. Краката му бяха схванати от седенето на трикракото столче и се чувстваше толкова замаян, че едва не падна във водата.

— Йоло — подвикна Дък. — Къде е Халдон?

— Легна си, малко му е зле. От задника му изпълзяха костенурки. — Остави рицаря да гадае над това и се изкатери едва-едва по стълбата на покрива на кабината. На изток, зад един скалист остров, се сбираше мрак.

Септа Лемор го намери там.

— Можеш ли да усетиш бурята във въздуха, Хюгор Хълма? Езерото на кинжала, където дебнат пиратите, е пред нас. А по-натам са Скърбите.

„Не моите. Моите скърби ги нося със себе си, където и да ида.“ Помисли си за Тиша и се зачуди къде отиват курвите. „Защо не във Волантис? Може би ще я намеря там. Човек трябва да се вкопчи в надеждата.“ Запита се какво би й казал. „Съжалявам, че позволих да те изнасилят, любима. Мислех, че си курва. Можеш ли да намериш сили да ми простиш? Искам да се върна в къщурката ни, както докато бяхме мъж и жена.“

Островът се смали зад тях. Тирион видя развалини, издигащи се по източния бряг: криви зидове и порутени кули, разбити куполи и редици изгнили дървени стълбове, улици, запълнени с кал и обрасли със синьо-червен мъх. „Още един мъртъв град, десет пъти по-голям от Гоян Дроух.“ Сега тук живееха костенурки, големи кокалотрошачи. Джуджето ги виждаше как се греят на слънцето, кафяви и черни хълмчета с нащърбени костени гребени през средата на черупките. Няколко видяха „Свенливата девица“ и се хлъзнаха във водата, като оставяха вълнички зад себе си. Нямаше да е добро място за плуване.

След това, през кривите полузалети дървета и широки мокри улици, зърна сребристия блясък на слънчева светлина над вода. „Друга река — разбра веднага — Влива се в Ройн.“ Руините станаха по-високи и земята по-тясна, докато градът не свърши на един нос, където стояха останките от огромен палат от розов и зелен мрамор: рухнали куполи и срутени кули се извисяваха над покрит сводест портик. Тирион видя още „трошачи“ задрямали по кейовете, където някога можеше да са приставали петдесет кораба. Веднага разбра какво е. „Онова беше дворецът на Нимерия, а всичко това са останките от Ни Сар, нейния град.“

— Йоло — извика Яндри, щом „Свенливата девица“ подмина носа, — я пак ми кажи за ония вестероски реки, дето били големи колкото Майка Ройн.

— Не знаех — отвърна той. — Никоя река в Седемте кралства не е и наполовина толкова широка. — Вливащата се река беше колкото тази, по която бяха плавали досега, а тя почти не отстъпваше на Мандър или Тризъбеца.

— Това е Ни Сар, където Майката прибира Дивата си дъщеря, Нойн — каза Яндри, — но най-широкото си място ще стигне чак когато срещне другите си дъщери. При Езерото на кинжала се влива Койн, Тъмната дъщеря, пълна със злато и кехлибар от Секирата и с борови шишарки от Леса на Кохор. Южно оттам Майката среща Лхорулу, Усмихващата се дъщеря от Златните полета. При сливането им някога се е издигал Кройан, градът на празненствата, където улиците били от вода, а къщите от злато. После пак дълги левги на югоизток, докато допълзи и Селхору, Свенливата дъщеря, чието течение криволичи и се крие в тръстиките. Там Майка Ройн се разширява толкова, че човек на лодка в средата не може да зърне бряг от двете страни. Ще видиш, малки ми приятелю.

„Ще видя“, мислеше джуджето. Забеляза вълни пред носа, на по-малко от шест разтега от лодката. Тъкмо се канеше да ги посочи на Лемор, когато съществото изригна над повърхността с вълна, която разклати „Свенливата девица“.

Беше поредната костенурка, рогата и огромна, тъмнозелената й коруба — на кафяви петна и обрасла с воден мъх и твърди черни речни миди. Вдигна главата си и изрева, гърлен отекващ рев, по-силен и от най-звучния боен рог, който Тирион беше чувал.

— Благословени сме — завика Юсила и сълзи се застичаха по лицето й. — Благословени сме, благословени сме.

Дък дюдюкаше и ревеше, Гриф Младия също. Халдон излезе на палубата да разбере за какво е цялата тази врява… но много късно. Гигантската костенурка вече се беше скрила под водата.

— Защо беше тази шумотевица? — попита Полумайстера.

— Костенурка — каза му Тирион. — Костенурка, по-голяма от лодката.

— Беше той — извика Яндри. — Старецът на реката.

„А защо не?“ Тирион се ухили. „Винаги се появяват богове и чудеса при раждането на крале.“