Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (9)

Глава девета

Пътят гъмжеше от движение, а отстрани и отгоре беше така заслонен с маскировъчни мрежи, покрити с рогозки от слама и царевична шума, че напомняше вход към цирк или селище на туземци. Минахме бавно през този тунел от шума и излязохме на празното място при някогашната гара. Тук пътят следваше коритото на реката, а по високия бряг над него се беше окопала пехотата. Слънцето бе паднало ниско и докато карахме покрай брега, погледнах над него и видях как над билото, от другата страна на реката, австрийските наблюдателни балони се чернеят срещу залеза. Спряхме колите зад една тухларница. Пещите и няколко големи ями бяха пригодени за превързочни пунктове. Измежду лекарите имах трима познати. Главният лекар, майор, ми каза, че щом започне офанзивата и натоварят колите ни с ранени, ще трябва да ги изведем по тунела до главния път на билото, откъдето ще ги прехвърлят на други коли. Надяваше се, че пътят няма да се задръсти. Друг път нямаше. Бяха го замаскирали, понеже се виждаше от австрийския бряг. Тук, в тухларницата, насипът на реката ни засланяше от пушечния и картечния огън. През реката водеше само един полусрутен мост. Започнеше ли артилерийският обстрел, щяха да построят друг, а част от войските трябваше да прекосят реката при горния завой, където имаше брод. Майорът беше дребен човек със засукани мустаци, ветеран от кампанията в Либия^[1], и имаше две нашивки за раняване. Увери ме, че ако всичко върви добре, ще гледа да ми издействува орден. Благодарих му и казах, че се надявам всичко да мине добре. Запитах няма ли някое по-голямо укритие за шофьорите и той ми даде един войник да ме заведе. Последвах го до укритието, което се оказа много удобно. Шофьорите го харесаха и аз ги оставих там. Майорът ме покани на чаша с него и още двама офицери. Пихме ром и се почувствувах сред приятели. Навън се стъмняваше. Запитах кога ще започне атаката и те ми казаха, че я очакват, щом се смрачи.

Върнах се при шофьорите. Те седяха в укритието и разговаряха, но когато влязох, млъкнаха. Дадох на всеки по пакет цигари „Македония“, от които тютюнът се изсипваше, защото бяха лошо напълнени, и преди да запалиш, трябваше да засучеш двата края на цигарата. Манера извади запалка и я подаде поред на всеки. Тя беше с формата на радиатор на фиат. Казах им какво бях научил.

— Защо не видяхме пункта, като слизахме? — попита Пасини.

— Той е точно след завоя, където се отклонихме.

— Голяма бъркотия ще стане на пътя — каза Манера.

— Тяхната артилерия ще ни такова таковата.

— Сигурно.

— Дали да не похапнем, господин лейтенант? Почне ли се, вече няма да можем.

— Ще отида да видя — казах аз.

— Може ли да пообиколим наоколо, или да стоим тук?

— По-добре стойте тук.

Върнах се в укритието на майора и той ми каза, че щом походната кухня пристигне, шофьорите на колите могат да отидат да получат топла храна. Щели да им дадат канчета, ако нямат. Казах, че навярно си имат. Върнах се да кажа на шофьорите, че пристигне ли храната, ще дойда да ги взема. Манера отвърна, че се надявал тя да пристигне, преди да е започнала артилерията. Не казаха нищо повече, докато излязох. И четиримата бяха механици и мразеха войната.

Излязох да погледна колите и да видя какво става, после се върнах в укритието при шофьорите. Седяхме на земята с гърбове, опрени на стената. Навън почти се беше стъмнило. Пръстта в укритието беше топла и суха, наместих се с гръб към стената и се отпуснах.

— Кой ще атакува? — запита Гавуци.

— Берсалиерите.

— Само берсалиерите ли?

— Мисля, че да.

— Тук няма достатъчно войска за истинска атака.

— Вероятно просто искат да отвлекат вниманието от мястото на истинското настъпление.

— Войниците, които ще атакуват, знаят ли това?

— Едва ли.

— Разбира се, че не — каза Манера. — Изобщо няма да тръгнат, ако знаят.

— Ами, ще тръгнат — каза Пасини. — Берсалиерите са глупаци.

— Те са храбри и дисциплинирани — казах аз.

— Да, здравеняци са и имат широка гръдна обиколка. Обаче са си глупаци.

— А гренадирите^[2] са високи — пошегува се Манера.

Всички се засмяха.

— Бяхте ли там, tenente, когато отказали да атакуват, а после на всеки десет разстреляли един?

— Не.

— Истина е. После ги строили и изкарали всеки десети човек пред строя. Карабинерите ги разстреляли.

— Карабинерите! — каза Пасини и плю. — Ами тези гренадири? Всичките са над метър и осемдесет и пет. И не се вдигнали в атака.

— Ако никой не атакува, войната ще свърши — каза Манера.

— Но гренадирите не за това… Страх ги било. А всичките им офицери били от добри семейства.

— Някои от офицерите тръгнали напред сами.

— Един сержант убил двама офицери, които не искали да тръгнат.

— Но и някои от войниците тръгнали.

— Онези, които настъпили, после не ги строили, когато разстрелвали всеки десети човек.

— Един от тия, които карабинерите разстреляха, беше от моя край — каза Пасини. — Един едър, напет, тъкмо за гренадир. Все в Рим. Все с момичета. Все с карабинерите. — Той се засмя. — Сега пред къщата му стои часовой с щик и никой не може да влезе да види нито майка му, нито баща му, нито сестрите му, а на баща му отнеха гражданските права, не може дори да гласува. Законът вече не ги закриля. Който иска, може да си присвои имуществото им.

— Да не ставаха такива работи със семейството ти, никой нямаше да се вдигне в атака.

— Алпийските стрелци щяха да тръгнат. Полкът на Виктор Емануил също би атакувал. А и някои от берсалиерите.

— И берсалиерите се разбягаха веднъж. Сега гледат да се забрави.

— Не бива да ни позволявате да говорим така, tenente — Evviva I’esercito^[3] — каза Пасини ехидно.

— Знам какво си говорите — казах аз, — но докато карате колите и спазвате реда…

— И не говорите пред другите офицери — завърши вместо мен Манера.

— Мисля, че трябва да доведем тази война докрай — казах аз. — Тя няма да свърши, ако престанем да се бием. Само ще стане по-лошо.

— От това по-лошо не може да стане — каза Пасини почтително. — От войната по-лошо няма.

— Поражението е по-лошо.

— Не ми се вярва. Какво е всъщност поражението? Отиваш си у дома.

— И те след теб. Вземат ти къщата, вземат ти сестрите.

— Не ми се вярва — каза Пасини. — Не могат да тръгнат след всеки. Нека всеки сам си брани къщата. Да не пуска сестрите си извън къщи.

— Или ще те обесят. Вземат те и пак — войник, но не в санитарните части, а в пехотата.

— Не могат да обесят всички.

— Една чужда нация не може насила да те направи войник — намеси се Манера. — При първото сражение всички се разбягвате.

— Като чехите.

— Не знаете какво е да си победен, затова си мислите, че не е толкова лошо.

— Tenente — обади се Пасини, — щом ни оставяте да говорим, чуйте. От войната по-лошо няма. Ние тук в санитарните части дори не можем да си представим какво е. Когато хората проумеят какво нещо е войната, те вече не могат да сторят нищо, за да я спрат, понеже обезумяват. Има някои хора, които никога няма да разберат. Има хора, които се боят от офицерите си. И тъкмо с тях се прави война.

— Знам, че е лошо нещо, но трябва да се доведе докрай.

— Край няма. Войната няма край.

— Има.

Пасини поклати глава.

— Войната не се печели, като победиш. Какво, като превземем Сан Габриеле? Какво, като вземем Карсо и Монфалконе, и Триест^[4]? Ами после? Видяхте ли днес онези планини в далечината? Мислите ли, че можем да ги превземем всичките? Само ако австрийците престанат да се бият. Една от страните трябва да спре. Защо не спрем ние? Ако те дойдат в Италия, ще им омръзне и ще си тръгнат. Те си имат тяхна страна. Ама не, трябвало да се воюва.

— Цял оратор си.

— Нали мислим. Нали четем. Не сме селяни. Механици сме. А и селяните не са толкова глупави, че да вярват във войната. Всички мразят тази война.

— Страната се управлява от една класа, която е глупава, нищо не разбира и никога нищо няма да разбере. Затова водим тази война.

— Те правят пари от нея.

— Повечето не печелят нищо — каза Пасини. — Но са глупави. Правят го за нищо. От глупост.

— Я да мълчиш — каза Манера. — Много се разприказвахме дори за господин лейтенанта.

— На него му допада — каза Пасини. — Ще го убедим.

— Но засега млъкваме — каза Манера.

— Ще ядем ли вече, господин лейтенант? — попита Гавуци.

— Ще отида да видя — казах аз.

Гордини стана и излезе с мене.

— Да свърша някаква работа, господин лейтенант? Мога ли да помогна с нещо?

Той беше най-тихият от четиримата.

— Ела с мен, ако искаш, и ще видим — казах аз.

Навън беше тъмно и дългите снопове на прожекторите сновяха по планините. На нашия фронт имаше големи прожектори на камиони и понякога, като минавахме нощем край предните линии, виждахме такъв камион, отбил от пътя и спрял, а офицерът нарежда на изплашените си войници накъде да насочат светлината. Минахме през тухларницата и спряхме пред главния превързочен пункт. Над входа имаше малък навес от клони и нощният ветрец шумолеше в изсъхналите от слънцето листа. Вътре светеше. Главният лекар, майорът, говореше по телефона, седнал на сандък. Един от лекарите, по чин всичките капитани, ми каза, че атаката се отлагала с един час. Предложи ми чаша коняк. Върху дъсчените маси видях блесналите на светлината инструменти, легенчета, шишенца със стъклени запушалки. Гордини стоеше зад мен. Майорът остави телефона и стана.

— Започва се — каза той. — Отменят отлагането.

Погледнах навън — беше тъмно и австрийските прожектори шареха по планините зад нас. Тишината продължи още миг, после всички оръдия зад нас откриха огън.

— Започва се — каза майорът.

— Ами чорбата, господин майор? — попитах аз. Той не ме чу. Повторих въпроса си.

— Още не са я донесли.

Един голям снаряд изсвистя и избухна в тухларницата.

Малко по-късно се чу нов взрив, последван от трополенето на валящите парчета тухли и буци пръст.

— Няма ли нещо за ядене?

— Остана малко pasta asciutta — каза майорът.

— Давайте каквото имате.

Майорът каза нещо на един санитар, който изчезна в дъното на блиндажа и се върна с метална тенджера студени макарони. Подадох я на Гордини.

— Нямате ли сирене?

Майорът неохотно измърмори нещо на санитаря, който отново изчезна в дъното и се върна с четвъртинка сирене.

— Благодаря — казах аз.

— По-добре не излизайте.

Двама души донесоха нещо пред входа. Единият от носещите надзърна вътре.

— Внесете го — каза майорът. — Какво ви прихваща? Да не искате ние да излезем и да го вземем.

Двамата с носилката подхванаха човека под мишниците и за краката и го внесоха.

— Разрежете куртката — нареди майорът.

Той държеше парченце марля с пинцети. Двамата капитани съблякоха шинелите си.

— Излезте — каза майорът на санитарите.

— Хайде — подканих аз Гордини.

— По-добре изчакайте да свърши канонадата — подхвърли майорът през рамо.

— Хората са гладни — отвърнах аз.

— Както искате.

Излязохме и притичахме през тухларницата. Един снаряд избухна близо до речния бряг. Другия чухме едва когато падаше. Хвърлихме се на земята — пламък, взривът ни блъсна, облъхна ни миризма на опърлено, засвистяха отломки и заваляха тухли. Гордини скочи и затича към укритието, аз се втурнах след него с парчето сирене, посипано с тухлен прах. В укритието тримата шофьори пушеха, облегнати на стената.

— Заповядайте, патриоти — казах аз.

— Как са колите? — попита Манера.

— Наред са.

— Постреснаха ли ви, господин лейтенант?

— Стреснаха ме проклетите — признах си аз.

Извадих ножа си, отворих го, изтрих острието и остъргах напрашената повърхност на сиренето. Гавуци ми подаде тенджерата с макароните.

— Първо вие, господин лейтенант.

— Не, не — казах аз, — сложи я на земята. Ще ядем заедно.

— Нямаме вилици.

Изругах на английски. Нарязах сиренето и сложих парчетата върху макароните.

— Сядайте и почвайте — подканих ги.

Те седнаха и зачакаха. Бръкнах с пръсти и изтеглих нагоре стиска макарони. Те се проточиха и останаха наполовина вътре.

— По-високо, господин лейтенант.

Вдигнах докъдето ми стигаше ръката и краищата им увиснаха. Спуснах ги до устата си, налапах със всмукване макароните, задъвках, после отхапах от сиренето, сдъвках и него и сръбнах вино. То имаше вкус на ръждив метал. Върнах манерката на Пасини.

— Не струва — каза той. — Много дълго е престояло в манерката. Бях си я сложил в колата.

Четиримата ядяха, скупчили се над тенджерата, отмятаха глава назад и всмукваха провисналите краища. Аз още веднъж си напълних устата с макарони, после хапка сирене и глътка вино. Вън нещо избухна и разтърси земята.

— Четиристотин и двадесет милиметрово или минохвъргачка — каза Гавуци.

— В планината няма оръдия с такъв калибър — казах аз.

— Имат големи оръдия „Шкода“. Видях ямите.

— Триста и пет милиметрови.

Продължихме да ядем. Чу се покашляне, шум, като че потегли парен локомотив, и нов взрив разтърси земята.

— Това укритие не е дълбоко — каза Пасини.

— Беше от големите минохвъргачки.

— Да, господин лейтенант.

Доядох си парчето сирене с глътка вино. Сред шума различих покашляне, после познатото пуф-пуф-пуф, блясък, като че се отвори вратата на доменна пещ, рев, отначало бял, после преливащ в алена вихрушка. Поисках да си поема дъх, но дъхът ми бе секнал, усетих, че излизам от тялото си и летя, понесен от вихъра. Цялото ми същество отлиташе бързо, знаех, че съм умрял и че не се умира ей така, в миг, както сме си мислили. После увиснах, полетът спря и се плъзнах обратно. Поех дъх и дойдох на себе си. Разровена пръст, току пред главата ми — строшена греда. В главата ми бучеше и дочух плач. Като че ли някой крещеше. Опитах се да помръдна, но не можах. Надлъж по отсрещния бряг кънтяха откоси и единични изстрели. Разнесе се силно пращене, видях как светлинните снаряди се издигат, пръскат се, белите светлини увисват, излитат и още ракети, трещят бомби и в същия миг някой съвсем близо до мен каза: „Mamma mia! Oh, mamma mia!“ С теглене и гърчене успях да освободя краката си, извърнах се и го пипнах. Беше Пасини и когато го пипнах, той изкрещя. Лежеше с краката към мен и в проблясъците светлина видях, че и двата са премазани над коленете. Единият беше откъснат, другият се държеше само на сухожилията и част от панталона, гърчеше се и потрепваше като нещо отделно от тялото. Пасини си хапеше ръката и стенеше: „O, mamma mia, mamma mia!“, а после: „Dio te salve, Maria. Dio te salve, Maria. О, господи, застреляй ме, Исусе Христе, застреляй ме, mamma mia, mamma mia, пречиста Дево, пресвета Дева Марийо, застреляй ме. Не мога, не мога повече, Исусе, Богородице, не мога. Ооо!“, давеше се той, „Mamma, mamma mia“. После притихна, захапал ръката си, а откъснатият крак се гърчеше.

— Portaferirti^[5] — викнах аз, свил длани на тръба. — Portaferiti!

Опитах се да допълзя до Пасини, за да му стегна краката с турникет, но не можех да мръдна. Опитах се пак и този път краката ми помръднаха. Успях да се примъкна назад с лакти. Пасини беше притихнал. Седнах до него, разкопчах куртката си и се опитах да раздера ризата си. Като не успях, захапах края, за да го порна. Тогава се сетих за навоите му. Аз носех вълнени чорапи, но Пасини беше с навои. Всички шофьори носеха навои. Пасини беше останал с един крак. Докато развивах навоя, разбрах, че е безполезно да му правя турникет, защото е вече мъртъв. Проверих и се уверих, че е мъртъв. Трябваше да намеря другите трима. Надигнах се да седна и нещо се превъртя в главата ми като тежестите в клепачите на куклите и ме удари в очните дъна. Усещах краката си топли и влажни, отвътре обувките ми също бяха топли и влажни. Разбрах, че съм ранен, наведох се и сложих ръка на коляното си. Коляното го нямаше. Ръката ми потъна, коляното ми се беше смъкнало към пищяла. Изтрих ръката си в ризата, надолу бавно пропълзя светлина, погледах краката си и много се изплаших. Господи, казах си, измъкни ме оттук! Ала знаех, че има още трима. Шофьорите бяха четирима. Пасини беше мъртъв. Значи оставаха трима. Някой ме подхвана под мишниците, друг улови краката ми.

— Има още трима — казах аз. — И един мъртъв.

— Аз съм Манера. Отидохме за носилка, но нямаше. Как сте, господин лейтенант?

— Къде са Гордини и Гавуци?

— Гордини го превързват в пункта. Гавуци ви държи краката. Хванете се за врата ми, господин лейтенант. Тежко ли сте ранен?

— В крака. Как е Гордини?

— Добре е. Беше мина. От голяма минохвъргачка.

— Убиха Пасини.

— Да, убиха го.

Наблизо падна снаряд, двамата ме изтърваха и се хвърлиха на земята.

— Извинявайте, господин лейтенант — каза Манера. — Дръжте се за врата ми.

— Ако пак ме изтървете?

— Уплашихме се, затова.

— Не сте ли ранени?

— И двамата, но леко.

— Гордини ще може ли да кара?

— Едва ли.

Преди да стигнем до пункта, те пак ме изпуснаха.

— Негодници! — изругах ги аз.

— Извинявайте, господин лейтенант — каза Манера. — Повече няма да ви изпускаме.

На земята в тъмното пред пункта лежахме много ранени. Внасяха едни, изнасяха други. Всеки път, когато завесата на вратата се повдигаше, за да вкарат или изкарат някого, виждах светлината вътре. Мъртвите бяха положени настрана. Лекарите работеха със запретнати ръкави и бяха окървавени като касапи. Не достигаха носилки. Някои от ранените стенеха, но повечето мълчаха. Вятърът шумолеше в навеса от листак пред входа на превързочния пункт, нощта се захлаждаше. Непрекъснато идваха санитари, оставяха носилките на земята, разтоварваха ги и пак тръгваха. Манера доведе един санитар, който ми сложи превръзки на краката. Раните ми били така набити с пръст, обясни той, че почти нямало кръвоизлив. Щели да се занимаят с мене възможно най-скоро. И се върна в помещението. Гордини не можел да кара, обясни Манера. Счупване в рамото, а и главата му пострадала. Отначало не го боляло много, но сега рамото му се схванало. Той остана да седи до една от тухлените стени. Манера и Гавуци натовариха колите си с ранени и потеглиха. Те можеха да шофират. Англичаните пристигнаха с три санитарни коли, с по двама души във всяка. Гордини, който силно беше пребледнял и изглеждаше много зле, доведе един от техните шофьори.

— Тежко ли сте ранен? — надвеси се над мен англичанинът. Беше висок и носеше очила със стоманена рамка.

— В краката…

— Надявам се, че не е сериозно. Искате ли една цигара?

— Благодаря.

— Казаха ми, че сте загубили двама шофьори.

— Да. Единия го убиха, другият е този, който ви доведе.

— Какъв лош късмет. Искате ли да вземем колите?

— Тъкмо за това щях да ви помоля.

— Ще се погрижим за тях и ще ги докараме във вилата. Двеста и шест, нали?

— Да.

— Хубаво място. Виждал съм ви тук-там. Казаха ми, че сте американец.

— Да.

— Аз съм англичанин.

— Не може да бъде!

— Да, англичанин. А вие за италианец ли ме взехте? Имаше няколко италианци в една от нашите части.

— Добре ще е да вземете колите — казах аз.

— Ще ви ги върнем в пълен ред. — Той се изправи. — Това ваше момче много настояваше да дойда да ви видя — потупа той Гордини по рамото. Гордини трепна и се усмихна. Англичанинът заговори бързо на безупречен италиански: — Всичко е наред. Разбрахме се с вашия лейтенант. Ще откараме двете коли. Не се тревожете. — После добави: — Трябва да направя нещо да ви измъкна оттук. Ще поговоря със сахибите хирурзи. Ще ви вземем с нас.

Той се запъти към пункта, като стъпваше внимателно между ранените. Видях как одеялото на входа се отмести, блесна светлина и той влезе.

— Той ще се погрижи за вас, tenente — каза Гордини.

— Ти как си, Франко?

— Добре.

Той седна до мене. След малко одеялото на входа пак се повдигна и отвътре излязоха двама санитари заедно с високия англичанин. Той ги доведе при мен.

— Ето го американския tenente — каза той на италиански.

— Предпочитам да изчакам — казах аз. — Има много по-тежко ранени от мен. Нищо ми няма.

— Хайде, хайде, не се правете на герой — пресече ме той и продължи на италиански: — Вдигайте внимателно, особено краката. Той е законният син на президента Уилсън.

Те ме вдигнаха и внесоха в санитарния пункт. Оперираха на всички маси. Дребният майор ме изгледа свирепо. После ме позна и ми махна щипците.

— Ҫa va bien?^[6]

— Ҫa va!^[7]

— Аз го доведох — каза високият англичанин на италиански. — Той е единственият син на американския посланик. Ще полежи тук, докато се занимаете с него. После ще го откарам с първия си курс. — Той се надвеси над мен. — Отивам да им кажа да приготвят книжата ви, така ще ускорим нещата.

Той се наведе, за да мине през вратата, и излезе. Майорът разглоби щипците и ги пусна в едно легенче. Гледах го в ръцете. Започна да бинтова. После санитарите вдигнаха ранения от масата.

— Дайте ми американския лейтенант — каза един от младшите лекари.

Сложиха ме на масата. Тя беше твърда и хлъзгава. Миришеше силно на лекарства, усещаше се и сладникавият мирис на кръв. Свалиха ми панталона и капитанът, без да спира работата си, започна да диктува на асистиращия го фелдшер:

— Многобройни повърхностни рани по лявото и дясното бедро, лявото и дясното коляно и дясното стъпало. Дълбоки наранявания на дясното коляно и дясното стъпало. Разкъсвания по кожата на главата (той натисна с пръсти: „Боли ли?“ — „Ох! Да!“), възможна е фрактура на черепа. Ранен при изпълнение на служебния си дълг. Това е, за да не ви изправят пред военен съд за предумишлено самонараняване — поясни той. — Искате ли глътка коняк? Как се подредихте така? Да не сте искали да се самоубиете? Антитетанус, моля, и сложете в картата кръстчета на двата крака! Благодаря. Сега малко почистване, промиване и ще ви бинтовам. Кръвта ви се съсирва чудесно.

Фелдшерът вдигна очи, от картона.

— Причина за травмите?

Лекарят:

— От какво са раните?

Аз, със затворени очи:

— Мина.

Лекарят, като разтваряше раните и правеше нещо, което ми причиняваше остра болка:

— Сигурен ли сте?

Аз, като се стараех да лежа спокойно, чувствувайки как ми се обръща стомахът всеки път, когато той срязва месото:

— Да, струва ми се.

Лекарят, откривайки нещо, което го заинтересува:

— Парчета от неприятелска мина. Ако искате, ще сондирам и по-дълбоко, за да видя дали има и други, но мисля, че не е необходимо. Сега да намажа и… Какво, щипе ли? Много добре, по-късно ще видите какво значи болка. Тя не е започнала още. Донесете му коняк. Докато сте в шок, болката не е тъй остра. Всичко върви добре, няма защо да се тревожите, освен ако не се инфектира, а сега рядко стават инфекции. — Как е главата ви?

— Не питайте!

— Тогава не пийте много коняк. Ако има фрактура, не желаете да си докарате и възпаление, нали? А тука боли ли ви?

Облях се в пот и изпъшках.

— Май че наистина има фрактура. Ще ви бинтовам и не си въртете много главата насам-натам.

Той ме превърза, пипаше бързо, превръзката стана хубава, нямаше да се разхлаби.

— Готово. Добра сполука и Vive la France!^[8]

— Той е американец — каза един от другите военни лекари.

— Не казахте ли, че е французин? Говори френски. Виждал съм го по-рано. Все мислех, че е французин. — Той изпи половин чаша коняк.

— Дайте насам нещо по-сериозно. И пригответе още серум против тетанус.

Лекарят ми махна с ръка. Вдигнаха ме и когато ме изнесоха, одеялото, което закриваше входа, се плъзна по лицето ми. Навън фелдшерът приклекна на земята до мен.

— Фамилия? — запита той тихо. — Презиме и име? Чин? Място на раждане? Кой набор? Коя част? — И тъй нататък. — Съчувствувам ви заради главата, tenente. Дано сте по-добре. Ще ви изпратя с английската санитарна кола.

— Добре съм. Благодаря ви.

Болката, за която бе споменал лекарят, започваше и вече не обръщах внимание какво става наоколо. След малко английската линейка пристигна, положиха ме на носилка, дигнаха я наравно с отвора на колата и ме вкараха вътре. На носилката до моята лежеше друг ранен и изпод бинтовете се подаваше само восъчножълтият му нос. Той дишаше много тежко. Повдигнаха и натикаха още две носилки в ремъците над нас. Появи се високият английски шофьор и надникна в колата.

— Ще карам внимателно. Няма да друса много.

Чух как моторът заработи, усетих как англичанинът се качва и сяда, освобождава ръчната спирачка, отпуска съединителя и потегляме. Лежах неподвижно и се оставих на болките.

По пътя имаше много движение и колата вървеше бавно, понякога спираше, понякога при завой се връщаше назад, след това се заизкачва бързо. Усетих, че нещо ми капе. Отначало бавно, после капките зачестиха и се превърнаха в струйка. Викнах на шофьора. Той спря колата и погледна през прозорчето зад седалката си.

— Какво има?

— Човекът в носилката над мен има кръвоизлив.

— Скоро ще се изкачим. Не мога да извадя носилката сам.

Той подкара отново. Струята не секваше. Не можех да видя в тъмното от коя част на платното се стича. Опитах се да се поизместя, за да не пада отгоре ми. Там, където беше текла, ризата ми беше топла и лепкава. Усещах студ, кракът така ме болеше, че ми прилошаваше. Скоро струйката изтъня и пак — капка по капка. Платното над мен се размърда, сякаш човекът в него се настани по-удобно.

— Как е той? — запита англичанинът. — Почти се изкачихме.

— Мисля, че умря — отвърнах аз.

Сега капеше едва-едва, като от ледена висулка след залез слънце. Студено беше в колата, която все се изкачваше в нощта. На поста при билото извадиха горната носилка, пъхнаха друга и ние продължихме.