Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (26)

Глава двадесет и шеста

Отидох до вратата и погледнах навън. Беше спряло да вали, но имаше мъгла.

— Да се качим ли горе? — предложих на свещеника.

— Само че скоро ще трябва да тръгвам.

— Нищо, елате.

Качихме се по стълбите и влязохме в моята стая. Изпънах се на леглото на Риналди. Свещеникът седна на моето, което ординарецът току-що беше оправил. В стаята беше тъмно.

— Е, оправихте ли се съвсем? — попита той.

— Да, тази вечер просто съм уморен.

— И аз съм уморен, без да има защо.

— Какво ще кажете за войната?

— Мисля, че скоро ще свърши. Не зная защо, но имам такова усещане.

— Какво всъщност усещате?

— Забелязахте ли какъв е майорът? Как се е укротил? Е, мнозина са станали като него.

— И аз се чувствувам така.

— Беше ужасно лято — продължи свещеникът. Беше станал по-самоуверен, не го помнех такъв. — Не можете да си представите какво беше. Всъщност можете; който е бил, може да си представи. Много хора едва това лято разбраха какво е война. Офицери, които смятах, че никога няма да разберат, сега разбраха.

— И какво ще стане? — погалих аз завивката.

— Не зная, но мисля, че така не може да продължава дълго.

— Какво ще стане?

— Ще спрат да се бият.

— Кои?

— И едните, и другите.

— Дано — казах аз.

— Не вярвате ли?

— Не вярвам, че двете страни ще спрат да се бият едновременно.

— Да, едва ли. Твърде хубаво е, за да стане. Но като гледам как са се променили хората, мисля, че не може да продължава така.

— Кой спечели от летните действия?

— Никой.

— Спечелиха австрийците — казах аз. — Не дадоха на италианците да превземат Сан Габриеле. Те спечелиха. Няма да спрат да се бият.

— Ако настроението им е като нашето, ще спрат. Видяха не по-малко от нас.

— Няма случай да е спрял онзи, който е започнал да печели.

— Обезсърчавате ме.

— Казвам ви каквото мисля.

— Значи мислите, че така ще продължава до безкрай? И няма никога да стане нещо, което да…

— Не знам. Мисля само, че австрийците, след като са удържали една победа, няма да спрат да воюват. Само поражението ни прави християни.

— Австрийците са християни, като изключим босненците.

— Нямам предвид християнското вероизповедание, а смирението.

Той не отговори.

— Сега сме по-кротки, понеже сме бити. Кой знае какъв ли щеше да бъде Христос, ако Петър го бе избавил в градината!

— Съвсем същият.

— Не съм сигурен — усъмних се аз.

— Вие ме обезсърчавате — каза той. — Аз очаквам и се моля нещо да се случи. Чувствувам го, че е наближило.

— Може и да стане нещо — съгласих се аз. — Но то ще стане само с нас. Друго щеше да е, ако и те мислеха като нас. Но те ни биха. Те са настроени иначе.

— Много от войниците винаги са били настроени така. И то не защото са били бити.

— Те поначало си бяха бити. Още когато ги откъснаха от стопанствата им и ги натикаха в армията, бяха бити. Затова селянинът е мъдър, защото поначало е бит. Дай му власт, пък тогава ще видиш колко е мъдър.

Той не отвърна. Мислеше.

— Напоследък съм потиснат — продължих аз, — затова никога не мисля за тия неща. Не мисля, но заговоря ли, те ми идват наум от само себе си.

— Надявах се на нещо.

— На поражение?

— Не, на нещо повече.

— Повече няма. Освен победата. Но тя може да е още по-горчива.

— Дълго време се надявах на победа.

— И аз.

— А сега не зная кое е по-добре.

— Или едното ще е, или другото.

— Не вярвам вече в победата.

— Нито пък аз. Но и в поражението не вярвам. Макар че то може да е за предпочитане.

— В какво вярвате?

— В спането — казах аз.

Той стана.

— Съжалявам, че стоях тъй дълго. Но така обичам да разговарям с вас.

— И на мен ми е приятно да разговаряме. Това за спането го казах просто така.

Станахме и си стиснахме ръцете в тъмнината.

— Сега спя в триста и седма — каза той.

— Утре рано отивам на поста.

— Ще се видим, като се върнете.

— Ще се поразходим и ще поговорим.

Изпратих го до вратата.

— Не слизайте — каза той. — Хубаво е, че се върнахте, макар че за вас едва ли е хубаво.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Защо, тука не се чувствувам зле — казах аз. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Умирах за сън.