Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (14)

Глава четиринадесета

Когато се събудих, стаята беше обляна от слънце. Помислих, че съм пак на фронта, и се протегнах в леглото. Почувствувах остра болка в краката, погледнах ги, видях мръсните превръзки и си спомних къде съм. Посегнах към висящото на шнура копче и го натиснах. Чух, че звънва в коридора и някой с гумени подметки се приближава. Беше мис Гейдж, която на дневна светлина изглеждаше малко по-възрастна и не тъй хубава.

— Добро утро — каза тя. — Добре ли спахте?

— Да, благодаря. Ще може ли да ме обръснат?

— Идвах да ви нагледам и ви намерих заспал с това в леглото.

Тя отвори гардероба и ми показа бутилката вермут. Беше почти празна.

— Прибрах тук и другата бутилка, която беше под леглото. Защо не ми поискахте чаша?

— Боях се да не ми откажете.

— Напротив, щях да пийна с вас.

— Вие сте чудесно момиче.

— Не е хубаво да пиете сам — каза тя. — Недейте повече.

— Добре.

— Вашата приятелка, мис Баркли, пристигна — каза тя.

— Наистина ли?

— Да. Но не ми хареса.

— Ще ви хареса. Много е мила.

Тя поклати глава.

— Не се съмнявам. Можете ли да се обърнете малко на тази страна? Така. Ще ви измия, преди да закусите. — Тя ме изтри с кърпа, сапун и топла вода. — Вдигнете си ръката — каза тя. — Така е добре.

— Ще може ли да доведат бръснаря, преди да закуся?

— Ще пратя вратаря да го повика.

Излезе и след малко пак се върна.

— Отиде да го доведе — каза тя и натопи кърпата в легена с вода.

Бръснарят пристигна заедно с вратаря. Трябва да беше на около петдесет години, със засукани мустаци. Мис Гейдж бе привършила работата си и излезе, а бръснарят ми насапуниса лицето и започна да ме бръсне. Той се държеше много тържествено и не отваряше уста.

— Защо мълчите? — запитах го аз. — Казвайте какви са новините.

— Какви новини?

— Каквито и да са. Какво става из града?

— Сега е война — каза той. — Врагът има уши навсякъде.

Погледнах нагоре към него.

— Стойте мирно — заповяда той и продължи да ме бръсне. — Няма да кажа нищо.

— Какво ви става?

— Аз съм италианец. Не общувам с врага.

Не настоях повече. Ако е луд, колкото по-малко стоя под бръснача му, толкова по-добре. По едно време се опитах да му разгледам лицето.

— Внимавайте! — предупреди ме той. — Бръсначът е остър.

Когато свърши, платих му и му дадох половин лира отгоре. Той ми върна парите.

— Не. Може да не съм на фронта, но съм италианец.

— Я да се махаш!

— С ваше разрешение — отвърна той, зави бръснача си във вестник и излезе, оставяйки петте медни монети на нощната масичка. Позвъних. Влезе мис Гейдж.

— Моля ви, повикайте вратаря.

— Да, сега.

Вратарят влезе. Едва се сдържаше да не прихне.

— Луд ли е този бръснар?

— Не, господине. Сгрешил. Не ме разбрал добре и помислил, че сте австрийски офицер.

— О! — смаях се аз.

Вратарят се затресе от смях:

— Хо-хо-хо! Ама че смях! Само да шавнеше, казва, щях да го… — И той прекара показалеца по шията си. — Хо-хо-хо! — Не можеше да удържи смеха си. — А пък като му казах, че не сте австриец… Хо-хо-хо!

— Хо-хо-хо — казах аз горчиво. — Колко смешно щеше да е, ако ме беше заклал, нали? Хо-хо-хо!

— Не, господине, не затова. Но да се страхува толкова от един австриец! Хо-хо-хо!

— Хо-хо-хо! — казах аз. — Махай се оттук!

Той излезе, но продължи да се смее по коридора. Чух приближаващи се стъпки. Обърнах очи към вратата. Беше Катрин Баркли. Тя влезе в стаята и се надвеси над леглото ми.

— Здравей, мили — каза тя.

Беше свежа, млада и много красива. Стори ми се, че никога не съм виждал толкова красиво същество.

— Здравей! — казах аз.

Щом я видях, разбрах, че съм влюбен в нея. Всичко в мен се преобърна. Тя хвърли поглед към вратата, за да се увери, че няма никой, седна на ръба на леглото, наведе се и ме целуна. Притеглих я надолу към себе си и я целунах. Усетих как бие сърцето й.

— Сладка моя! — казах аз. — Чудесна си, че дойде.

— Не беше много трудно. Може би ще е по-трудно да остана.

— Трябва да останеш — казах аз. — Ти си чудесна!

Бях луд по нея. Не можех да повярвам, че наистина е при мен и я притисках здраво до себе си.

— Не бива — каза тя, — не си добре още.

— Добре съм. Хайде, моля те.

— Не, още нямаш сили.

— Имам. Моля ти се.

— Обичаш ли ме?

— Да, обичам те. Обичам те до полуда. Моля те, хайде…

— Усещаш ли как бият сърцата ни?

— Не ме интересуват сърцата. Искам те. Луд съм за теб.

— Наистина ли ме обичаш?

— Не повтаряй все едно и също. Хайде ела, моля те. Моля те, Катрин…

— Добре, но само за минутка.

— Да — казах аз. — Затвори вратата.

— Не можеш да… Не бива.

— Ела. Не говори повече. Ела при мен.

 

 

Катрин седеше на стола до леглото. Вратата към коридора беше отворена. Безумието беше отминало и аз се чувствувах тъй добре, както никога преди.

— Сега вярваш ли, че те обичам? — попита тя.

— Ти си прелестна — казах аз. — Трябва да останеш. Никъде няма да те пращат. Обичам те безумно.

— Трябва да бъдем страшно предпазливи. Това беше просто лудост. Не можем да го правим повече.

— Можем, през нощта.

— Ще трябва да сме страшно предпазливи. Пред другите трябва да внимаваш.

— Ще внимавам.

— Трябва. Толкова си мил. Нали ме обичаш?

— Не ме питай повече. Знаеш как ми действува.

— Щом е тъй, ще внимавам. Не искам повече да те измъчвам. Сега трябва да си вървя, скъпи, наистина трябва.

— Бързо се връщай.

— Ще се върна, щом мога.

— Довиждане!

— Довиждане, мили!

Тя излезе. Бог ми е свидетел, че не исках да се влюбвам в нея. Не исках да се влюбвам в никого. Но бог също е свидетел, че бях влюбен и лежах на леглото в болницата в Милано и всякакви неща ми минаваха през ум, но се чувствувах прекрасно. Накрая влезе мис Гейдж.

— Лекарят идва — каза тя. — Телефонира от езерото Комо.

— Кога ще бъде тук?

— Днес следобед.