Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (34)

Глава тридесет и четвърта

С цивилните дрехи се чувствувах като маскиран. Дълго бях носил униформа и ми липсваше усещането, че съм стегнат. Крачолите ми се мотаеха в краката. В Милано си взех билет за Стреза. Купих си и шапка. Шапките на Сим не ми ставаха, но дрехите му ми бяха като по мярка. Миришеха на тютюн и когато седнах в купето и погледнах през прозореца, новата шапка ми се струваше твърде нова, а костюмът твърде стар. Аз самият бях тъжен като подгизналата ломбардска равнина зад стъклото. В купето имаше летци, на които не направих добро впечатление. Държаха се, сякаш не ме забелязват, искаха да покажат презрението си към един цивилен на моите години. Не им се обидих. Навремето бих ги предизвикал, за да стане бой. Те слязоха в Галарате и аз бях доволен, че отново съм сам. Имах вестник, но не го отворих, защото не исках да чета за войната. Исках да я забравя. Бях сключил сепаративен мир. Чувствувах се отчаяно самотен и се зарадвах, когато влакът пристигна в Стреза.

На гарата очаквах да видя носачите на хотелите, но нямаше нито един. Сезонът отдавна беше свършил и никой не си правеше труда да посреща влака. Слязох от вагона с пътната чанта в ръка — тя беше на Сим и не тежеше никак, понеже в нея имаше само две ризи — и се подслоних от дъжда под навеса, докато влакът потегли. Попитах един от чиновниците кои хотели са още отворени. „Гранд отел“, „Дез ил Бароме“, а и някои по-малки, които работели целогодишно. Нарамих чантата и поех в дъжда към „Дез ил Бароме“. По улицата се зададе файтон и аз направих знак на файтонджията. За предпочитане бе да пристигна с файтон. Спряхме пред входа, портиерът излезе с чадър и беше много учтив.

Взех хубава стая. Беше много голяма и светла, с изглед към езерото. Бяха надвиснали ниски облаци, но в слънчеви дни гледката сигурно беше красива. Казах им, че ще пристигне и жена ми. Имаше едно голямо двойно легло, letto matrimoniale с атлазена покривка. Хотелът беше много луксозен. Минах през дългите фоайета, слязох по широките стълби и през няколко зали се озовах в бара. Познавах бармана, седнах на едно от високите столчета и започнах да ям солени бадеми и пържени картофи. Мартинито беше студено с чист вкус.

— Какво правите тук в borghese^[1]? — попита ме барманът, след като ми наля от шейкъра второ мартини.

— В отпуск съм. За възстановяване.

— Сега тук няма жива душа. Не зная защо държат хотела отворен.

— Ходиш ли за риба?

— Улових няколко великолепни парчета. По това време на годината на блесна можеш да хванеш великолепни парчета.

— Получи ли тютюна, който ти пратих?

— Да. А вие получихте ли картичката ми?

Засмях се. Не бях успял да му намеря тютюн. Той търсеше американски тютюн за лула, но близките ми бяха престанали да ми пращат или може би го конфискуваха. Във всеки случай така и не идваше.

— Ще ти намеря отнякъде — казах аз. — Да си виждал в града две англичанин? Пристигнали са завчера.

— Не са в този хотел.

— Милосърдни сестри са.

— Да, виждах две сестри. Почакайте минута, и ще ги открия къде са.

— Едната ми е жена — казах аз. — Дойдох тук, за да се срещна с нея.

— А другата е моята жена.

— Не се шегувам.

— Извинете ме за глупавата шега — каза той, — не разбрах.

Той излезе и доста се забави. Ядях маслини, солени бадеми и пържени картофи и разглеждах как ми стоят цивилните дрехи в огледалата зад бара. Барманът се върна.

— Те са в хотелчето до гарата — каза той.

— Имаш ли някакви сандвичи?

— Ще позвъня да донесат. Нали разбирате, тук няма нищо, защото няма хора.

— Съвсем никого ли няма?

— Има, но малко.

Донесоха сандвичите, изядох три и изпих още две мартинита. Никога не бях вкусвал нещо тъй хладно и приятно. От мартинито се почувствувах човек. Твърде дълго бях на червено вино, хляб, сирене, лошо кафе и грапа. Седях на високото столче, заобиколен от махагон, месинг и огледала, и не мислех за нищо. Барманът ме запита нещо.

— Да не говорим за войната — казах аз.

Войната беше някъде далеч. Може би нямаше война. Тук поне нямаше. Осъзнавах, че за мен тя е свършила. Но нямах усещането, че наистина е свършила. Чувствувах се като избягал от час ученик, който си мисли какво ли става сега в клас.

 

 

Катрин и Хелън Фъргюсън вечеряха, когато отидох в техния хотел. Видях ги на масата им още от преддверието. Катрин се беше извърнала и аз видях линията на косата, профила й, красивата шия и рамене. Фъргюсън разправяше нещо. Щом влязох, млъкна.

— Господи! — възкликна тя.

— Добър вечер! — поздравих аз.

— Ама това си ти! — възкликна Катрин.

Лицето й светна. Толкова беше щастлива, че не можеше да повярва. Целунах я. Катрин поруменя и аз седнах при тях.

— Каква каша сте забъркали? — каза Фъргюсън. — Защо сте тук? Вечеряли ли сте?

Сервитьорката влезе и аз й казах да донесе един прибор. Катрин не сваляше от мен щастливи очи.

— По какъв случай сте с муфти^[2]? — запита ме Фъргюсън.

— Влязох в правителството.

— Забъркали сте някоя каша.

— Хайде, хайде, Фърджи, успокойте се. Развеселете се малко.

— Не мога да се развеселя, като ви гледам. Зная в каква история забъркахте момичето. Не ми е весело, като ви гледам.

Катрин ми се усмихна и ме настъпи под масата.

— Никой не ме забърква в никакви истории, Фърджи. Аз сама се забърквам.

— Не мога да го търпя — каза Фъргюсън. — Ти пропадна заради долните му италиански номера. Американците са по-лоши и от италианците.

— А пък шотландците са едни нравствени… — каза Катрин.

— Не говоря за това. Говоря, че е пропаднал италианец.

— Пропаднал ли съм, Фърджи?

— Да, дори нещо по-лошо. Вие сте като змия. Змия в италианска униформа, с пелерина на врата.

— Сега не съм в италианска униформа.

— Още едно доказателство колко сте пропаднали. Любихте се цяло лято, направихте бебе на това бедно момиче, а сега сигурно ще се измъкнете.

Усмихнах се на Катрин и тя ми се усмихна.

— Ще се измъкнем заедно — каза тя.

— Една стока сте и двамата — каза Фъргюсън. — Срамувам се от теб, Катрин Баркли. Нямаш ни свян, ни срам и си пропаднала като него.

— Недей, Фърджи — каза Катрин, като я потупа по ръката, — не ми се сърди. Нали знаеш, че се обичаме.

— Махни си ръката! — каза Фъргюсън. Лицето й беше червено. — Ако имаше поне малко срам, щеше да е друго. Но ти си вече кой знае в кой месец, а го вземаш на шега и цялата си се захилила, защото твоят прелъстител се е върнал. Нямаш ни съвест, ни срам — разплака се тя.

Катрин се приближи до нея и я прегърна. Както стоеше права до Фъргюсън и я утешаваше, не забелязах промяна във фигурата й.

— Все ми е едно — хълцаше Фъргюсън. — Ужасно е.

— Хайде, хайде, Фърджи — утешаваше я Катрин. — Ще се засрамя. Не плачи, Фърджи, не плачи, добричката ми Фърджи.

— Не плача — хълцаше Фъргюсън. — Не плача. Само дето изпадна в такова ужасно положение. Мразя ви — изгледа ме тя. — Тя не може да ме спре да ви мразя, мръсен, долен, американски италианец.

Очите и носът й се зачервиха от плач.

Катрин ми се усмихна.

— Не му се усмихвай, когато ме прегръщаш!

— Неразумна си, Фърджи.

— Зная — изхлипа Фъргюсън. — Вие двамата не ми обръщайте внимание. Толкова съм разстроена. Неразумна съм. Зная. Искам двамата да сте щастливи.

— Ние сме щастливи — каза Катрин. — Много си мила, Фърджи.

Фъргюсън пак се разплака.

— Не искам да бъдете щастливи по такъв начин. Защо не се ожените? Да нямате друга жена?

— Нямам — казах аз.

Катрин се разсмя.

— Няма нищо смешно — каза Фъргюсън. — Много от тях са женени.

— Ще се оженим, Фърджи — каза Катрин, — ако това ще те успокои.

— Не за да съм спокойна аз. Вие самите трябва да искате да се ожените.

— Бяхме много заети.

— Да, зная. — Заети да правите деца.

Помислих, че пак ще се разплаче, но тя премина към горчива ирония.

— Доколкото се досещам, тази вечер ще отидеш при него.

— Да — каза Катрин, — ако той ме иска.

— Ами аз?

— Страх ли те е да останеш сама?

— Да, страх ме е.

— Тогава ще остана при теб.

— Не, върви с него. Тръгвай още сега. Не искам да ви гледам нито теб, нито него.

— Да си бяхме довършили вечерята.

— Не, тръгвайте веднага.

— Фърджи, бъди разумна.

— Казвам ти, тръгвай си веднага. Тръгвайте и двамата.

— Да си вървим тогава — казах аз. Фъргюсън започваше да ми омръзва.

— Само това чакате, да си тръгнете. Готови сте да ме оставите дори да вечерям сама. Винаги съм искала да видя италианските езера и ето какво излезе. Ъ, ъ! — разхълца се тя, после погледна Катрин и се задави.

— Ще вечеряме заедно — каза Катрин. — И довечера ще остана с теб, ако искаш. Няма да те оставя сама, Фърджи.

— Не, не. Искам да си вървите. — Тя си изтри очите. — Колко съм неразумна. Моля ви, не ми обръщайте внимание.

Сервитьорката се беше притеснила от толкова сълзи. Поднасяйки следващото блюдо, видя, че работите са се пооправили и, изглежда, изпита облекчение.

 

 

Тази нощ в хотела, в нашата стая, с дългия празен коридор отвън и обувките ни пред вратата, с дебелия килим на пода и рукналия вън зад прозорците дъжд, в стаята е светло, приятно и весело, после светлината угасва, гладките чаршафи в удобното легло са толкова възбуждащи и те обзема чувството, че пак си у дома, не си вече сам и като се събудиш нощем, другият е до теб, не си е отишъл. Всичко друго е недействително. Почувствувахме ли умора, заспивахме, а щом се събудеше единият, другият също се събуждаше и никога не бяхме сами. Често мъжът иска да е сам, момичето също иска да е само и ако се обичат, ревнуват другия от неговото уединение, а при нас наистина нямаше такова нещо. Можехме да се чувствуваме сами и когато сме заедно, сами срещу другите. Случи ми се само веднъж. Бил съм сам, когато съм лежал с други жени, и това е най-голямата самота. Но ние никога не бяхме самотни и никога не се бояхме, когато сме заедно. Знам, че нощта не е като деня: всички неща са различни, нощното е необяснимо денем, понеже денем го няма, и нощта може да бъде страшна за самотните, започне ли самотата им. Но с Катрин почти нямаше разлика нощем, освен че беше още по-хубаво. Онези, които идват с толкова смелост на света, светът трябва да убие, за да ги пречупи, и той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички и после мнозина са по-здрави на счупеното място. Но ония, които не се пречупват, светът ги убива. Много добрите, много милите и много смелите той убива еднакво безпристрастно. Не си ли сред тях, пак ще те убие, само че без да бърза особено.

 

 

Спомням си онази сутрин. Събуждам се, Катрин спи, слънцето влиза през прозореца. Дъждът е спрял. Ставам от леглото, прекосявам стаята, отивам до прозореца. Долу са градини, сега оголени, но пак красиво оформени, чакълести алеи, дървета, каменният зид край езерото и самото езеро на слънчева светлина, а отвъд планини. Стоях до прозореца и гледах навън, а когато се обърнах, видях, че Катрин е будна и ме гледа.

— Как си, мили? — каза тя. — Чудесен ден, нали?

— Добре ли се чувствуваш?

— Много добре. Колко хубаво беше снощи.

— Искаш ли да закусиш?

Тя искаше да закуси, аз също. Закусихме в леглото, ноемврийското слънце влизаше през прозореца, а подносът — на коленете ми.

— Не искаш ли вестник? В болницата все искаше вестниците.

— Не — казах аз, — не искам.

— Толкова ли беше лошо, че дори не искаш да четеш за него?

— Не искам да чета.

— Ще ми се да съм била с теб, че и аз да знам какво е.

— Ще ти го разкажа, щом ми се избистри в главата.

— Няма ли да те арестуват, ако те хванат без униформа?

— Навярно ще ме разстрелят.

— Тогава няма да стоим тук. Ще напуснем страната.

— И аз мислех за нещо такова.

— Ще заминем. Мили, глупаво е да рискуваш. Кажи ми, как се добра от Местре до Милано?

— С влака. Бях в униформа.

— Не беше ли опасно?

— Не много. Имах един стар открит лист. Преправих датите в Местре.

— Мили, тук могат да те арестуват всеки миг. Не съм съгласна. Може ли такива глупости! Какво ще стане с нас, ако те арестуват?

— Да не мислим за това. Изморих се все за това да мисля.

— Какво ще правиш, ако дойдат да те арестуват?

— Ще ги застрелям.

— Виждаш ли колко си глупав. Няма да те пускам да излизаш от хотела, докато не заминем.

— И къде ще отидем?

— Моля те, не бъди такъв, мили. Ще отидем където кажеш. Само те моля, намери някое място, където да отидем веднага.

— На отсрещния бряг е Швейцария. Можем да отидем там.

— Чудесно.

Навън се заоблачаваше, езерото тъмнееше.

— Не ми се иска вечно да живеем като престъпници — казах аз.

— Не ставай такъв. Не си живял чак толкова дълго като престъпник. И не живеем като престъпници. Ще живеем хубаво.

— Чувствувам се като престъпник. Дезертирах от армията.

— Мили, моля те, бъди разумен. Не си дезертьор. Това е италианската армия.

Засмях се.

— Ти си добро момиче. Хайде пак в леглото. В леглото ми е добре.

 

 

Малко по-късно Катрин ми каза:

— Не се чувствуваш престъпник, нали?

— Не — отвърнах аз, — когато съм с теб, не.

— Какво глупаво момче си! Но аз ще се грижа за теб. Нали е чудесно, мили, че не ми се гади сутрин?

— Великолепно.

— Не можеш да оцениш каква добра жена имаш. Но все ми е едно. Ще ти намеря място, където да не могат да те арестуват, и ще живеем хубаво.

— Да отидем веднага.

— Добре, мили. Ще отида където поискаш и когато поискаш.

— Да не мислим за нищо.

— Добре.