Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (6)

Глава шеста

Два дни обикалях постовете. Когато се върнах, беше вече късно и успях да отида при мис Баркли едва на другия ден вечерта. Тя не беше в градината и трябваше да я чакам в болничната канцелария, докато слезе. Покрай стените на помещението бяха наредени мраморни бюстове върху поставки от боядисано дърво. Преддверието към канцеларията също беше пълно с бюстове. Нали бяха мраморни, всичките си приличаха. Скулптурата винаги ми е навявала скука. В бронзовите фигури все нещо ще намериш, но мраморните винаги ми напомнят за гробище. Има и едно хубаво гробище — в Пиза. Царството на мраморната скука е в Генуа. Вилата е била на някакъв много богат германец и бюстовете трябва да са му стрували доста скъпо. Чудех се кой ли ги е правил и колко ли е взел за тях. Мъчех се да отгатна семейна галерия ли е това, какво ли, но те всички бяха еднакво класически. Не ти говореха нищо.

Седях на един стол и държах кепето си в ръце. Бяхме задължени да носим каски дори в Гориция, но те бяха неудобни и непристойно театрални в град, където населението не беше евакуирано. Само когато обикалях постовете, носех каската си, също и един английски противогаз. Тъкмо бяхме получили п първите. Това бяха истински газови маски, както им казвахме. Бяхме задължени да носим и автоматични пистолети, включително лекарите и офицерите от санитарните части. Пистолетът ми убиваше както бях седнал. Можеше да те арестуват, ако не го носиш тъй, че да се вижда. Риналди носеше само кобура, натъпкан с тоалетна хартия. Аз носех моя и се смятах за въоръжен до деня, в който отидох на стрелбището. Той беше „Астра“ 7.65 милиметров, с къса цев, и натиснеш ли спусъка — такъв откат, че нищо не улучваш. Започнах да се прицелвам под мишената, мъчейки се да удържа отскачащото оръжие с комично къса цев, докато се научих от двадесет крачки да пращам куршума на около метър от точката, в която се мерех. Досмеша ме, че нося пистолет, забравих за него и той остана да ми се люлее отзад на кръста, без да ме кара да изпитвам нищо друго освен известен срам, когато срещнех хора, говорещи английски. Сега седях на стола, някакъв санитар ме поглеждаше неодобрително иззад едно писалище и докато чаках мис Баркли, разглеждах мраморния под, поставките с мраморните бюстове и фреските по стените. Те не бяха лоши. Но всички фрески са хубави, когато започнат да се лющят.

Видях Катрин Баркли да се задава от вестибюла и станах. Както се приближаваше към мен, не изглеждаше висока, но беше прелестна.

— Добър вечер, мистър Хенри — каза тя.

— Как сте? — осведомих се аз за пред санитаря, който подслушваше от писалището.

— Тук ли ще поседим, или предпочитате да отидем в градината?

— Да излезем. Навън е по-прохладно.

Последвах я в градината. Докато излязохме, санитарят ни гледаше. Като закрачихме по чакълестата алея, тя ми каза:

— Къде беше?

— Ходих по постовете.

— Не можа ли да ми изпратиш една бележка?

— Не — казах аз. — Нямаше как. Мислех, че ще се върна същия ден.

— Трябваше да ми кажеш, мили.

Свърнахме от алеята и тръгнахме под дърветата, аз я хванах за ръцете, спрях се и я целунах.

— Няма ли къде да отидем?

— Не — каза тя. — Можем само да се разхождаме тук. Дълго те нямаше.

— Три дни с днешния. Но вече се върнах.

— И ме обичаш, нали? — погледна ме тя.

— Да.

— Нали предния път така каза?

— Да, така казах — излъгах аз. — Обичам те.

— И ще ме наричаш Катрин?

— Катрин.

Направихме няколко крачки и застанахме под едно дърво.

— Кажи: „Тази вечер се върнах при Катрин.“

— Тази вечер се върнах при Катрин.

— О, мили, значи наистина се върна?

— Да.

— Толкова те обичам! Ужасно беше… Няма да си отидеш завинаги, нали?

— Не. Винаги ще се връщам.

— О, толкова те обичам. Сложи си пак ръката тук.

— Изобщо не съм я свалял.

Обърнах я към себе си, за да виждам лицето й, докато я целувам, и видях, че очите й са затворени. Целунах двете й затворени очи. Казах си, че трябва да е малко смахната. Но нищо. Имаше ли значение какво ще излезе? По-добре с нея, отколкото всяка вечер в офицерския публичен дом, където момичетата се залепят за теб и в знак на нежност ти слагат кепето наопаки в промеждутъка между две изкачвания до горния етаж с другите офицери. Знаех, че не обичам Катрин Баркли, и нямах намерение да я обиквам. Това беше игра като бриджа, само че с думи вместо с карти. И както при бриджа, правиш се, че играеш за пари или друг залог. Какъв е залогът, още никой не можеше да каже. Нямах нищо против.

— Да имаше къде да отидем — казах аз. Както всеки мъж започвах да се затруднявам да прегръщам стоешком.

— Няма къде — върна се ти към действителността.

— Можем да поседим тук.

Седнахме на плоската каменна пейка и аз хванах Катрин Баркли за ръката. Тя не ми позволи да я прегърна.

— Много ли си уморен?

— Не.

Тя гледаше тревата.

— Каква некрасива игра играем, а?

— Каква игра?

— Не се прави на глупав.

— Не се правя, може да съм.

— Ти си добро момче — каза тя. — Стараеш се да играеш добре. Но това е некрасива игра.

— Винаги ли отгатваш чуждите мисли?

— Невинаги. Но твоите, да. Безполезно е да се преструваш, че ме обичаш. Стига за тази вечер. Има ли нещо друго, за което искаш да поговорим?

— Но аз наистина те обичам!

— Моля те, не лъжи, когато не е необходимо. Ти изигра хубаво представление и сега съм по-добре. Както виждаш, не съм луда. Само мъничко от време на време.

— Мила Катрин! — стиснах й аз ръката.

— Сега това Катрин звучи неубедително. Не го казваш по същия начин. Но си много мил. Добро момче си.

— Така казва и свещеникът.

— Да, ти си много добър. Нали ще идваш да се виждаме?

— Разбира се.

— И не си длъжен да ми казваш, че ме обичаш. Поне засега. — Тя стана и протегна ръка. — Лека нощ.

Понечих да я целуна.

— Недей — каза тя. — Страшно съм уморена.

— Целуни ме все пак.

— Страшно съм уморена, мили.

— Целуни ме!

— Толкова ли много искаш?

— Да.

Целунахме се и тя внезапно се отдръпна.

— Не бива. Лека нощ, мили.

Придружих я до вратата и я видях как влива във вестибюла и се отдалечава. Беше ми приятно да я гледам как върви. Тя се скри в дъното на коридора. Тръгнах си. Нощта бе гореща и по възвишенията ставаше нещо. Гледах как припламва по склоновете на Сан Габриеле.

Спрях се пред вила „Роса“. Щорите бяха спуснати, но вътре продължаваха. Някой пееше. Прибрах се. Докато се събличах, влезе Риналди.

— Аха — каза той, — нещо не е в ред. Любовникът е смутен.

— Откъде идваш?

— От вила „Роса“. Много се въодушевихме, бебчо. Всички пяхме. Ти къде беше?

— При англичанките.

— Слава богу, че не се оставих да ме оплетат.