Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (5)

Глава пета

На другия ден следобед пак отидох да видя мис Баркли. Тя не беше в градината и аз се упътих към страничния вход на вилата, където спираха линейките. Вътре заварих старшата сестра, която ми каза, че мис Баркли е дежурна.

— Война е, знаете.

Казах, че знам.

— Вие ли сте онзи американец от италианската армия? — попита ме тя.

— Да, госпожо.

— Как е станало така? Защо не се записахте при нас?

— Не знам — отвърнах аз. — Сега не може ли?

— За жалост не. Кажете, защо се записахте при италианците?

— Бях в Италия — обясних аз, — а и говоря италиански.

— Така ли? — каза тя. — Аз сега го уча. Хубав език.

— Някои казват, че човек може да го научи за две седмици.

— Аз няма да го науча за две седмици. Уча вече от месеци. Ако искате, можете да дойдете да я видите след седем. Дежурството й свършва тогава. Но недейте да водите разни италианци.

— Въпреки красивия им език?

— И въпреки красивите им униформи.

— Довиждане — сбогувах се аз.

— A rivederci, tenente.

— A rivederla! — отдадох чест аз и излязох. Невъзможно е да отдаваш чест по италиански пред чужденци, без да се почувствуваш неловко. Италианският поздрав май не става за експортен артикул.

Денят беше горещ. Бях ходил нагоре край реката до предмостовото укрепление при Плава^[1]. Оттам трябваше да се разгърне настъплението. Предната година това място беше недостъпно, понеже от ждрелото надолу към понтонния мост водеше само един път, а по протежение на километър-два той беше под картечен и артилерийски обстрел. При това беше недостатъчно широк, за да поеме необходимия за една офанзива транспорт, и австрийците можеха да го направят на мишена. Все пак италианците бяха минали на австрийския бряг и се бяха укрепили на площ от около два километра. Позицията беше опасна и австрийците не би трябвало да ги оставят да се закрепят там. Вероятно се проявяваше някаква взаимна търпимост, защото надолу по реката имаше друго предмостие, което пък австрийците държаха в свои ръце. Техните окопи бяха по стръмнината, само на няколко крачки от позициите на италианците. От предишното градче бяха останали развалини. Виждаха се стените на железопътна гара и един срутен мост, който лежеше под обстрел, така че изобщо не можеше да се поправи и използува.

Спуснах се по тесния път към реката, оставих колата при превързочния пункт в подножието на хълма, преминах понтонния мост, който бе защитен от един вдаден скат, и през окопите в разрушения град излязох в края на оврага. Всички бяха в землянките. Сигналните ракети стояха готови — в случай, че потрябва артилерийска подкрепа или пък телефонната връзка се прекъсне. Беше тихо, топло и прашно. Погледнах през телените заграждения към австрийските позиции. Не се виждаше никой. В блиндажа изпихме по чаша с един капитан, мой познат, после се върнах по моста.

Привършваха нов, по-широк път през планината, който трябваше да се спусне на зигзаг по склона към моста. Завършеха ли го, офанзивата щеше да започне. В гората просеката му остро лъкатушеше. Замисълът беше всичко да се смъква по този път, а по тесничкия път да се връщат празните каруци и камиони и пълните санитарни коли. Превързочният пункт беше на австрийския бряг под вдадения скат и ранените трябваше да бъдат пренасяни от санитарите през понтонния мост. И след започването на офанзивата щеше да бъде така. Доколкото можех да преценя, последният километър от новия път, там, където наклонът му намаляваше, щеше да е под артилерийския обстрел на австрийците. Можеше да загазим. Все пак намерих едно прикритие, където санитарните коли, след като преминат опасната отсечка, можеха да изчакват, докато пренесат ранените през понтона. Искаше ми се да мина по новия път, но още не беше готов. Беше широк, без прекомерен наклон, и през листака на планинския склон се забелязваха панорамните му завои. Спускането нямаше да е трудно за нашите коли — те имаха сигурни спирачки, а освен това щяха да слизат празни.

Поех с колата обратно нагоре по тесния път, но скоро двама карабинери ми дадоха знак да спра. Току-що бе паднал снаряд и докато чакахме, още три други се взривиха на пътя. Бяха седемдесет и седем милиметрови, изсвистяваха, после припламване, трясък и по пътя се разстилаше сив дим. Карабинерите ми направиха знак да продължа. Когато заобикалях взривните ямки, ме лъхна на тротил, глина и току-що натрошен кремък. Върнах се в нашата вила в Гориция и както вече казах, отидох да видя мис Баркли, но тя беше дежурна.

Вечерях набързо и пак отидох в английската болница. Вилата беше наистина красива и просторна, сред хубави дървета. Мис Баркли седеше на една пейка в градината. Мис Фъргюсън беше с нея. Пролича, че ми се зарадваха, после мис Фъргюсън се извини и си отиде.

— Оставям ви — каза тя. — Ще минете и без мен.

— Не си отивай, Хелън — каза мис Баркли.

— По-добре да си вървя. Имам да пиша писма.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ, мистър Хенри.

— Не пишете неща, които ще създадат трудности на цензурата.

— Бъдете спокоен, пиша само за това в каква красива къща живеем и колко храбри са италианците.

— Ако продължавате така, ще ви дадат медал.

— Няма да е лошо. Лека нощ, Катрин.

— Скоро ще се прибера — каза мис Баркли, а мис Фъргюсън изчезна в мрака.

— Мила е — казах аз.

— Да, много е мила. Тя е сестра.

— А вие не сте ли?

— Не, аз съм от Женския доброволчески корпус — Же-де-ка, както му казват. Работим много, но не ни се доверяват особено.

— Защо?

— Не ни се доверяват, когато няма работа. Когато има, търсят ни.

— Каква е разликата?

— Сестрите са като лекарите — трябва дълго обучение. За Же-де-ка преминаваш съкратен курс.

— Разбирам.

— Италианците не искаха да има жени толкова близо до фронта. Затова живеем при особен режим. Не ходим никъде.

— Но аз нали мога да идвам?

— О, да, не сме в манастир.

— Да оставим войната.

— Трудно е. Няма къде да я оставиш.

— Все пак да я оставим.

— Добре.

Погледнахме се в тъмнината. Стори ми се много красива и улових ръката й. Тя не се дръпна, аз я задържах, после протегнах ръка и я прегърнах.

— Не — каза тя. Аз не я пусках.

— Защо не?

— Не.

— Да — настоях аз. — Да.

Понечих да я целуна в тъмното и нещо ме парна и припламна. Беше ми ударила силна плесница. Зашлевила ме бе по носа и очите, които изведнъж се насълзиха.

— Съжалявам — каза тя. Почувствувах, че предимството е на моя страна.

— Постъпихте правилно.

— Страшно съжалявам — каза тя, — но не можах да понеса баналната картинка на офицер и сестра в свободната й вечер. Не исках да ви причиня болка. Но ви заболя, нали?

Тя ме погледна в тъмното. Бях разярен и все пак уверен в себе си, предвиждах като шахматни ходове онова, което щеше да стане.

— Бяхте права — казах аз. — Изобщо не се сърдя.

— Горкото момче.

— Водя, как да ви кажа, особено съществуване. Дори няма с кого да поговоря на английски. А вие — погледнах я аз — сте тъй хубава…

— Не е нужно да говорите глупости. Поисках ви прошка… Помирихме се…

— Да — съгласих се аз. — И забравихме войната.

Тя се засмя. За първи път я чувах да се смее. Наблюдавах лицето й.

— Вие сте мил — каза тя.

— Не съм.

— Не, мил сте. Готова съм да ви целуна, ако не възразявате.

Погледнах я в очите, прегърнах я както преди и я целунах. Целунах я силно, държах я здраво в прегръдката си и се опитвах да разтворя стиснатите й устни. Още бях ядосан, но докато я притисках, почувствувах как потръпна. Прегръщах я силно, усещах как бие сърцето й и устните й се разтвориха, главата й се отпусна на рамото ми и тя заплака.

— О, мили… — каза тя. — Ще бъдеш добър с мен, нали?

По дяволите, помислих си аз. Погалих косите й и я прегърнах през раменете. Тя плачеше.

— Нали? — вдигна тя очи към мен. — Понеже животът ни ще бъде странен.

След някое време аз я изпратих до вратата на вилата, тя влезе и аз си тръгнах. Когато се прибрах, качих се право в стаята. Риналди беше в леглото си. Погледна ме.

— Работата с мис Баркли напредва, а?

— Сприятелихме се.

— Изглеждаш палав като разгонено пале.

— Не разбрах италианската дума.

— На какво?

Той ми обясни.

— Не аз, а ти имаш палавия вид на пес, който…

— Спри! Още малко, и ще си кажем обидни неща — засмя се той.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ, паленце.

Хвърлих възглавницата, съборих свещта му и си легнах на тъмно. Риналди вдигна свещта, запали я и продължи да чете.