Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (35)

Глава тридесет и пета

Катрин тръгна покрай езерото към хотелчето, за да се види с Фъргюсън, аз седях в бара и преглеждах вестниците. В бара имаше удобни кожени кресла, бях се настанил на едно от тях и четох, докато барманът пристигна. Не се бяха задържали при Таляменто. Армията се оттегляше към Пиаве. Спомних си Пиаве. Железницата към фронта пресичаше реката надалеч от Сан Дона. На това място Пиаве беше дълбока, бавна и тясна. По-нататък започваха блата, канали, комари. Имаше няколко хубави вили. Веднъж преди войната, на път за Кортина д’Ампецо, бях вървял с часове нагоре по течението. Там, в планината, Пиаве беше като поток за лов на пъстърва с бързеи и вирове в сянката на скалите. При Кадоре пътят преставаше да следва течението. Чудех се как ли войските там горе ще се спуснат в равнината. Барманът влезе.

— Граф Грефи питаше за вас — каза той.

— Кой?

— Граф Грефи. Не го ли помните, стария господин, когато бяхте тук последния път.

— Пак ли е дошъл?

— Да, с племенницата си. Казах му, че сте тук. Иска да играе с вас билярд.

— Къде е?

— На разходка.

— Как изглежда?

— Младее повече от всякога. Изпи три коктейла със шампанско снощи преди вечеря.

— И как е на билярд?

— Добре. Би ме. Когато му казах, че сте тук, много се зарадва. Няма с кого да играе.

Граф Грефи беше на деветдесет и четири години, съвременник на Метерних, белокос, мустакат старец с изящни маниери. Беше работил като дипломат последователно на австрийска и на италианска служба и приемите, които даваше на рождения си ден, бяха събитие в светския живот на Милано. Канеше се да живее сто години и играеше билярд с увереност и лекота, контрастиращи с почти столетническата му крехкост. Запознах се с него, когато веднъж бях в Стреза след сезона — играхме билярд, пиейки шампанско. Намирах това за чудесен обичай. Той ми даваше петнадесет точки преднина и ме биеше.

— Защо не ми каза, че е тук?

— Забравих.

— Кой друг е тук?

— Не ги познавате. Всичко на всичко шест души.

— Какво ще правиш сега?

— Нищо.

— Хайде за риба.

— За около час може.

— Добре, вземи си въдицата.

Той си облече дрехата и тръгнахме. Слязохме на брега на езерото и взехме лодка. Аз гребях, а той седеше на кърмата и замяташе влакното с блесна за езерна пъстърва и доста голяма оловна тежест. Гребях все край брега. Барманът държеше влакното и от време на време го придърпваше. Откъм езерото Стреза изглеждаше съвсем безлюдна — дълги редици оголени дървета, големи хотели, затворени вили. Загребах към Изола Бела, наближихме брега, където изведнъж става дълбоко и се вижда как стръмната скална стена се спуска в бистрата вода, после продължих към Рибарския остров. Слънцето беше зад облак и водата изглеждаше тъмна, гладка и много студена. Не клъвна нищо, макар и да видяхме няколко пъти кръгове във водата от хранещи се на повърхността риби. Насочих лодката към брега срещу Рибарския остров — там имаше изтеглени лодки и мъже, които кърпеха мрежи.

— Ще пием ли нещо?

— Добре.

Закарах лодката до каменния кей и барманът изтегли влакното, нави го на кълбо, сложи го на дъното на лодката и закачи кукичката с блесната на планшира. Скочих на кея и привързах лодката. Влязохме в едно малко кафене, седнахме на гола дървена маса и поръчахме вермут.

— Уморихте ли се да гребете?

— Не.

— На връщане аз ще греба.

— Обичам да греба.

— Ако вие държите въдицата, може пък да ни провърви.

— Добре.

— Кажете, как върви войната?

— Зле.

— Мен няма да ме вземат. Много съм стар, като граф Грефи.

— Може да стигнат и до твоя набор.

— Моят набор ще го викат догодина, ама няма да отида.

— Какво ще направиш?

— Ще напусна страната. Не искам да ходя на война. Веднъж вече бях в Абисиния. Никога повече. Вие защо отидохте?

— Не знам. От глупост сигурно.

— Още един вермут?

— Добре.

На връщане той греба. Подминахме Стреза, после се върнахме покрай брега. Държах натегнатото влакно и усещах пулсирането на въртящата се блесна, докато гледах тъмните ноемврийски води на езерото и безлюдния бряг. При дългите загребвания на бармана с всяко устремяване на лодката напред влакното затрепкваше. Веднъж ми клъвна и влакното се обтегна — дръпнах и усетих живата тежест на пъстървата, после въдицата пак затрептя свободно. Бях изтървал рибата.

— Едра ли беше?

— Стори ми се, че да.

— Веднъж, когато бях излязъл сам, захапах конеца със зъби. Една като се закачи, без малко да ми отнесе ченето.

— Най-добре е да си го завържеш за крака — казах аз, — хем усещаш, хем няма да ти избие зъбите.

Потопих ръка във водата. Беше много студена. Наближихме хотела.

— Трябва да се прибирам — каза барманът, — че да съм готов за единадесет. L’heure du cocktail.^[1]

— Добре.

Изтеглих влакното и го намотах около дъсчица с клиновиден врез от всеки край. Барманът остави лодката в една малка ниша в каменния зид и я заключи с верига и катинар.

— Когато поискате — каза той, — ще ви давам ключа.

— Благодаря.

Поехме нагоре към хотела и влязохме в бара. Не исках да пия повече толкова рано предобед и се качих в нашата стая. Камериерката тъкмо я бе разтребила, а Катрин още не се бе върнала. Изтегнах се на леглото, като се стараех да не мисля.

Щом Катрин се върна, всичко си дойде на мястото.

Фъргюсън била долу и щяла да обядва с нас.

— Знаех, че няма да имаш нищо против — завърши Катрин.

— Нямам — казах аз.

— Какво има, мили?

— Не знам.

— Но аз знам. Нямаш какво да правиш. Имаш само мен, а аз те оставям сам.

— Вярно.

— Извинявай, мили. Знам, сигурно е много лошо изведнъж да останеш с празни ръце.

— Преди животът ми беше пълен — казах аз. — Сега, без теб ли съм, все едно, че нищичко нямам на света.

— Но аз ще бъда с теб. Нямаше ме само два часа. Не си ли намери какво да правиш?

— Бях за риба с бармана.

— Хубаво ли беше?

— Да.

— Не мисли за мен, когато ме няма.

— Така гледах да правя на фронта. Но там човек е зает.

— Един уволнен Отело — закачи ме тя.

— Отело е бил чернилка — възразих аз. — Пък и не съм ревнив. Просто съм толкова влюбен в теб, че за мен нищо друго не съществува.

— Нали ще бъдеш добро момче и ще се държиш добре с Фъргюсън?

— Винаги се държа добре с Фъргюсън, освен когато ме ругае.

— Бъди любезен с нея. Помисли си колко много имаме ние, а тя нищо.

— Не вярвам да й се иска това, което ние имаме.

— Умно момче си, но не разбираш някои работи.

— Ще бъда любезен с нея.

— Сигурна съм. Ти си тъй мил.

— Но после тя няма да остане с нас, нали?

— Не, ще я отпратя.

— И тогава пак ще се качим тук?

— Разбира се. Какво мислиш, че ми се иска да правя?

Слязохме да обядваме с Фъргюсън. Хотелът и разкошната трапезария й направиха силно впечатление. Поднесоха ни хубав обед с две бутилки бяло „Капри“. Граф Грефи влезе в трапезарията и ни се поклони. Беше с племенницата си, която приличаше малко на баба ми. Казах на Катрин и Фъргюсън кой е той и това направи силно впечатление на Фъргюсън. Хотелът изглеждаше много голям, величествен и празен, но храната беше хубава, виното много приятно и от него накрая всички се почувствувахме много добре. На Катрин вино не й беше нужно, тя и без туй си беше щастлива. Фъргюсън се развесели. Аз също се чувствувах добре. След като се наобядвахме, Фъргюсън се върна в хотела си. Искала да си полегне.

Късно следобед се почука на вратата ни.

— Кой е?

— Граф Грефи пита дали бихте желали да играете билярд с него.

Погледнах си часовника, бях го свалил и го бях мушнал под възглавницата.

— Трябва ли да отидеш, мили? — прошепна Катрин.

— Мисля, че да.

Часовникът ми показваше четири и четвърт.

— Кажете на граф Грефи, че ще бъда в билярдната зала в пет часа — викнах аз през вратата.

В пет без четвърт целунах Катрин и отидох да се облека в банята. Докато си връзвах вратовръзката пред огледалото, пак ми се стори странно, че съм цивилен. Не трябваше да забравям да си купя ризи и чорапи.

— Дълго ли ще стоиш долу? — попита Катрин. Тя изглеждаше прекрасна в леглото. — Би ли ми подал четката?

Наблюдавах я как реши косите си, навела глава тъй, че цялата й коса натежаваше на една страна.

Навън бе притъмняло и лампата на възглавницата осветяваше косите, шията и раменете й. Отидох при нея, целунах я, хванах ръката й с четката и главата й се отпусна на възглавницата. Целунах шията й, раменете й. Премалявах от любов към нея.

— Не искам да отида.

— И аз не искам да отиваш.

— Тогава няма да отида.

— Върви за малко и се върни.

— Ще поръчам да ни качат вечерята тук.

— Върви и бързо се връщай.

Заварих граф Грефи в билярдната. Той упражняваше удари — крехка фигура под светлината, обливаща билярдната маса. Малко встрани от светлината върху една маса за карти имаше сребърна кофичка с лед и от леда се подаваха гърлата и запушалките на две бутилки шампанско. Приближих билярдната маса, граф Грефи се изправи и тръгна към мен.

— Много се радвам, че ви виждам тук — подаде ми той ръка. — Колко любезно от ваша страна, че приехте да играете с мен.

— Колко любезно, че ме поканихте.

— По-добре ли сте вече? Чух, че са ви ранили при Изонцо. Възстановихте се, надявам се.

— Да, по-добре съм. Вие как сте?

— О, аз съм винаги добре. Но остарявам. Започвам да забелязвам признаците на старостта.

— Не мога да повярвам.

— Уви, така е. Ето например сега ми е по-лесно да говоря на италиански. Опитвам се да си наложа, но забелязвам, че когато съм уморен, по-лесно ми идват италианските думи. По това съдя, че съм остарял.

— Тогава ще говорим италиански. И аз съм малко изморен.

— О, но когато вие сте уморен, по-лесно ще ви е на английски.

— Американски.

— Да, американски. Моля ви, говорете американски. Очарователен език.

— Почти не се срещам с американци.

— Сигурно ви липсват. Човек винаги чувствува липсата на съотечествениците си, особено на съотечественичките си. Зная го от опит. Ще играем ли, или сте уморен?

— Не съм уморен. Казах го на шега. Колко точки преднина ще ми дадете?

— Играли ли сте много оттогава?

— Никак.

— Вие играете много добре. Десет точки до сто?

— Ласкаете ме.

— Петнадесет?

— Добре, но пак ще ме биете.

— Да играем ли на нещо? Все искахте да залагаме.

— Да заложим.

— Добре, давам ви осемнадесет точки и ще играем на по един франк точката.

Той играеше толкова хубаво, че когато направи петдесет точки, авансът ми се беше стопил на четири. Граф Грефи натисна звънеца на стената, дойде барманът.

— Отворете една бутилка, моля — каза той, после се обърна към мен: — Да се подкрепим малко.

Виното беше леденостудено, сухо и много хубаво.

— Да минем ли на италиански? Нали не възразявате? Това е моята последна слабост.

Продължихме да играем, отпивахме от виното между ударите и говорехме на италиански, но бяхме така погълнати от играта, че не разговаряхме много. Граф Грефи направи своите сто точки, а аз въпреки аванса стигнах само до деветдесет и четири. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Сега ще изпием другата бутилка и вие ще ми разкажете за войната.

Изчака ме да седна пръв.

— За всичко друго, само не за това — казах аз.

— Не искате да говорите за войната? Добре. Какво сте чели напоследък?

— Нищо — отвърнах аз. — Боя се, че съм доста затъпял.

— Не сте. Но трябва да четете.

— Какво излезе, откакто е война?

— „Огънят“, от един французин, Барбюс. „Мистър Бритлинг разбира всичко“.

— Не, не разбира.

— Как така?

— Не разбира. Тези книги ги имаше в болницата.

— Значи четете?

— Но на нищо хубаво не попадам.

— Стори ми се, че в „Мистър Бритлинг“ много добре е разкрита душата на средния англичанин.

— Не разбирам нищо от душата.

— Горкото ми момче, никой от нас не я разбира. Croyant^[2] ли сте?

— Нощем.

Граф Грефи се усмихна и завъртя чашата между пръстите си.

— Мислех, че с годините ще стана по-набожен, но не станах. Жалко.

— Иска ли ви се да има живот след смъртта? — попитах аз и веднага осъзнах, че правя грешка, като споменавам смъртта. Но думата не го смути.

— Зависи как ще живееш. Този живот е много приятен. Искам да живея вечно — усмихна се той. — И почти успях.

Седяхме в дълбоките кожени кресла, а между нас — масичката с шампанското в сребърната кофичка и чашите ни.

— Ако доживеете моите години, ще видите колко странни ще ви изглеждат някои неща.

— Не приличате на стар човек.

— Тялото ми старее. Понякога ме е страх да не ми се счупи някой пръст, както се отчупва парче тебешир. А духът не старее и не помъдрява особено.

— Мъдър сте.

— Не, мъдростта на старците е голяма заблуда. Те не стават по-мъдри, а по-предпазливи.

— И това може да е мъдрост.

— Непривлекателна мъдрост. Какво цените най-много?

— Човека, когото обичам.

— Аз също. Това не е мъдрост. Цените ли живота?

— Да.

— И аз. Защото друго нямам. И за да мога да празнувам рождените си дни — засмя се той. — Вие навярно сте по-мъдър от мен. Не давате приеми на рождения си ден.

Отпихме от виното.

— А за войната какво мислите? — попитах аз.

— Че е глупава.

— Кой ще я спечели?

— Италия.

— Защо?

— Те са по-млада нация.

— Винаги ли младите нации печелят войните?

— Общо взето, да, за известно време.

— А после какво става?

— Стават стари нации.

— И казвате, че не сте мъдрец.

— Мило момче, това не е мъдрост, а цинизъм.

— Струва ми се много мъдро.

— А не е. Бих могъл да ви дам примери за обратното. Но не звучи лошо. Изпихме ли шампанското?

— Почти.

— Да пием ли още? После ще отида да се преоблека.

— Може би стига засега.

— Сигурен сте, че не искате повече?

— Да.

Той стана.

— Дано ви провърви да сте много щастлив и много, много здрав.

— Благодаря. А аз ви желая да живеете вечно.

— Благодаря. Така и правя. А решите ли някога да станете набожен, молете се за мен, ако съм умрял. Казах това вече на няколко приятели. Очаквах сам да стана набожен, но не станах.

Стори ми се, че се усмихна тъжно, но не бях сигурен. Беше толкова стар, лицето му тъй сбръчкано и в усмивката му участвуваха толкова много черти и бръчки, че отсенките в мимиката се губеха.

— Може някой ден да стана много набожен — казах аз. — Във всеки случай ще се моля за вас.

— Все очаквах да стана набожен. Всички в рода ни умряха много набожни. Но някак си не успях.

— Още е рано.

— По-скоро е късно. Сигурно съм надживял религиозното си чувство.

— Моето се обажда само нощем.

— Да, но вие сте влюбен. Не забравяйте, че и това е религиозно чувство.

— Мислите ли?

— Разбира се. — Той се приближи до масата. — Много любезен бяхте, че дойдохте да играете с мен.

— Беше ми много приятно.

— Да се изкачим по стълбите заедно.