Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (33)

Глава тридесет и трета

Скочих от влака в Милано, когато той забавяше ход, наближавайки гарата преди зори. Прекосих линията, минах между някакви постройки и излязох на улицата. Една винарна беше отворена и влязох да пия кафе. Миришеше на утро, на метено със стърготини, лъжички в кафените чаши, мокри кръгове, оставени от винените чаши. Собственикът беше зад тезгяха. На една маса седяха двама войници. Изпих чаша кафе и изядох парче хляб на крак. Кафето ми посивя от млякото и аз обрах каймака с коричка хляб. Съдържателят ме гледаше.

— Искате ли чаша grappa?

— Не, благодаря.

— За моя сметка — каза той, наля в една чашка и я бутна към мен. — Какво става на фронта?

— Не знам.

— Те са пияни — посочи той двамата войници.

Така беше. Виждаше се, че са пияни.

— Кажете ми, какво става на фронта?

— Не знам нищо за фронта…

— Видях ви как се прокрадвахте край зида. Скочихте от влака.

— Има голямо отстъпление.

— Аз чета вестници. Какво ново? Свършва ли?

— Едва ли.

Той доля чашата ми с grappa от едно тумбесто шише.

— Ако имате неприятности — каза той, — мога да ви скрия.

— Нямам неприятности.

— Ако имате, останете тук.

— Къде тук?

— Тук, в къщата. Мнозина остават тук. Който има неприятности, остава тук.

— И много ли са тия, дето имат неприятности?

— Зависи какви неприятности. Вие сте южноамериканец, нали?

— Не.

— Говорите ли испански?

— Малко.

Той изтри тезгяха.

— Сега е трудно да напуснеш страната, но не е невъзможно.

— Нямам намерение да я напускам.

— Можете да останете тук колкото искате. Ще видите какъв човек съм аз.

— Сега трябва да си вървя, но ще запомня адреса и ще се върна.

Той поклати глава.

— Няма да се върнете, щом говорите така. Мислех, че наистина имате неприятности.

— Нямам. Но не е лошо да знаеш, че можеш да разчиташ на приятел.

Сложих на тезгяха банкнота от десет лири за кафето.

— Една грапа от мен — казах аз.

— Не е нужно.

— Пийте, пийте.

Той наля в двете чаши.

— Помнете — каза той, — идвате тук. Не се оставяйте на някой, дето ще ви измами. Тук ще бъдете на сигурно.

— Уверен съм.

— Уверен ли сте?

— Да.

Той ме погледна сериозно.

— Тогава позволете ми да ви кажа нещо. Не се разхождайте повече с тази куртка.

— Защо?

— На ръкава ви съвсем ясно личи къде са били звездите. Сукното има по-друг цвят.

Замълчах.

— Ако нямате документи, мога да ви набавя.

— Какви документи?

— Разрешително за отпуск.

— Нямам нужда от документи. Имам си.

— Много добре — каза той. — Но ако имате нужда, мога да ви доставя каквито пожелаете.

— И колко им е цената?

— Зависи какви са. Цената е умерена.

— Засега нямам нужда.

Той сви рамене.

— Всичко ми е в ред — казах аз.

Когато си тръгвах, той ми напомни:

— Не забравяйте, че съм ви приятел…

— Няма.

— Пак ще се видим.

— Добре — съгласих се аз.

Заобиколих гарата, където имаше военна полиция и край една градинка взех файтон. Дадох на файтонджията адреса на болницата. Като стигнах там, влязох в стаичката на вратаря. Жена му ме целуна. Той ми стисна ръката.

— Върнахте се. Жив и здрав.

— Да.

— Закусили ли сте?

— Да.

— Как сте, господин лейтенант? Как сте? — запита ме жената.

— Много добре.

— Не искате ли да закусите с нас?

— Не, благодаря. Кажете ми, мис Баркли сега в болницата ли е?

— Коя мис Баркли?

— Английската сестра.

— Неговото момиче — потупа ме по рамото жената и се усмихна.

— Не — каза вратарят, — замина.

Сърцето ми се сви.

— Сигурен ли сте? Знаете за коя говоря, нали? За високото русо момиче.

— Сигурен съм. Отиде в Стреза.

— Кога замина?

— Преди два дена с другата англичанка.

— Добре — казах аз. — Ще ви помоля за нещо. Не казвайте никому, че сте ме видели. Много е важно.

— Няма да кажа на никого — отвърна вратарят.

Подадох му една банкнота от десет лири. Той я отблъсна.

— Обещавам ви, че няма да кажа на никого — каза той. — Не искам пари.

— Какво можем да направим за вас, господин лейтенант? — попита жена му.

— Само това — отговорих аз.

— Ще бъдем неми — каза вратарят. — Ако трябва да се направи нещо, ще ми кажете, нали?

— Да. Довиждане. Ще се видим пак.

Те стояха на прага и гледаха след мен.

Качих се във файтона и дадох на файтонджията адреса на Симънс, моя познат, който учеше пеене.

Симънс живееше в другия край на града, при Порта Маджента^[1]. Когато отидох, още не беше станал.

— Много си ранобуден, Хенри — каза той.

— Пристигнах с първия влак.

— Какво означава това отстъпление? На фронта ли беше? Искаш ли цигара? Ето ги там в кутията на масата.

Стаята беше голяма — едно легло до стената, отсреща пиано, също скрин и маса. Седнах на един стол до леглото. Симънс, облегнат на възглавницата, пушеше.

— В голямо затруднение съм, Сим.

— И аз — каза той. — Вечно съм в затруднение. Няма ли да запалиш?

— Не. Как може човек да се прехвърли в Швейцария?

— За себе си ли се интересуваш? Италианците няма да те пуснат.

— Да, знам. Но швейцарците? Те какво ще направят?

— Ще те интернират.

— Знам, но в какво се състои това интерниране?

— О, нищо особено. Много просто — ходиш си навсякъде. Само се разписваш или нещо подобно. Защо? Да не те търси полицията?

— Засега нищо определено.

— Ако не искаш да казваш, недей. Макар че сигурно е интересно. Тук не се случва нищо. Провалих се в Пиаченца.

— Съжалявам.

— Да, много лошо мина. А пях хубаво. Ще се опитам още веднъж тук, в „Лирико“^[2].

— Бих искал да дойда.

— Много си любезен. Нали не си забъркал някоя голяма каша?

— Не знам.

— Не ми казвай, ако не искаш. Защо си тук, а не на онзи глупав фронт?

— Реших, че ми стига толкова.

— Браво, момче. Винаги съм знаел, че имаш ум в главата си. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ти си толкова зает.

— Ни най-малко, драги ми Хенри. Ни най-малко. Ще се радвам, ако мога да направя нещо за теб.

— Имаш приблизително моя ръст. Можеш ли да отидеш да ми купиш един цивилен костюм? Имам дрехи, но са в Рим.

— Вярно, че живееше там. Отвратителен град. Как си могъл да живееш там?

— Исках да стана архитект.

— Рим не е мястото за това. Не си купувай дрехи. Ще ти дам каквото ти трябва. Да видиш как ще те издокарам. Иди в другата стая. Там има дрешник. Вземи каквото поискаш. Драги приятелю, няма защо да купуваш дрехи.

— Все пак предпочитам да си купя, Сим.

— Драги мой, по-лесно ми е да ти дам един костюм, отколкото да ходя да ти купувам. Имаш ли паспорт? Без паспорт няма да стигнеш далеч.

— Да, паспортът си е у мен.

— Тогава обличай се, драги мой, и напред към старата Хелвеция.

— Не е толкова-просто. Трябва първо да отида в Стреза.

— Още по-хубаво, драги. Оттам направо през езерото с лодка. Да не беше пеенето, щях да дойда е теб. Ще отида някой ден.

— Там ще минеш на тиролски песни.

— Драги мой, един ден и това ще стане. А все пак мога да пея. Ето това е странното.

— Обзалагам се, че можеш да пееш.

Той лежеше и пушеше.

— Не се обзалагай много. Но все пак мога да пея. Смешно е, но мога. И обичам да пея. Слушай. — И той зарева ария от „Африканката“, шията му се изпъна, жилите му се издуха. — Мога да пея — повтори той. — Ако щат, да ме харесват.

Погледнах през прозореца.

— Ще сляза да освободя файтона.

— Върни се веднага, драги, и ще закусим.

Той стана от леглото, изправи се, пое дълбоко дъх и започна да прави гимнастика. Слязох и платих на файтонджията.