Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (23)

Глава двадесет и трета

Вечерта, когато щях да замина за фронта, пратих вратаря да ми запази едно място във влака от Торино. Влакът заминаваше в полунощ. Той се композираше в Торино, пристигаше в Милано към десет и половина вечерта и оставаше на гарата до часа за тръгване. Човек трябваше да е там, когато той пристигне, за да си осигури място. Вратарят взе със себе си един приятел, картечар в отпуск, който работеше в шивашка работилница, и беше сигурен, че двамата ще могат да ми запазят място. Дадох им багажа си и пари за перонни билети. Имах една голяма раница и две платнени торби.

Към пет часа си взех сбогом в болницата и излязох. Нещата ми бяха вече в стаичката на вратаря и аз му казах, че ще бъда на гарата малко преди полунощ. Жена му ме нарече „signorino“ и се разплака. Изтри си очите, стисна ми ръката и пак заплака. Потупах я по рамото, а тя отново се разхълца. Беше ниска, пълничка, засмяна и белокоса; беше ми кърпила чорапите. Когато плачеше, лицето й се сгърчваше до неузнаваемост. Отидох да чакам в кръчмата на ъгъла, гледайки през прозореца. Навън бе тъмно, студено и мъгливо. Платих си кафето и ракията и гледах минувачите край осветения прозорец. Забелязах Катрин и почуках на прозореца. Тя погледна, видя ме и се усмихна. Излязох да я пресрещна. Носеше тъмносиня пелерина и мека филцова шапка. Тръгнахме заедно по тротоара покрай винарните, после през пазарчето нагоре по улицата и през сводестия проход на площада пред катедралата. Имаше трамвайна линия и по-нататък беше катедралата. Тя се извисяваше бяла и мокра в мъглата. Пресякохме трамвайната линия. Вляво от нас, където започваше Галерията, се виждаха магазинчета с осветени витрини. На площада имаше мъгла и когато наближихме мократа каменна фасада на катедралата, тя ни се стори още по-грамадна.

— Искаш ли да влезем?

— Не — отвърна Катрин.

Продължихме. Минахме покрай войник и момичето му в сянката на един от каменните контрафорси. Двамата стояха притиснати до стената и той я бе загърнал с наметката си.

— И те са като нас — забелязах аз.

— Никой не е като нас — каза Катрин. Не го каза в добрия смисъл.

— Поне да имаха къде да отидат.

— Може би така е по-добре за тях.

— Не знам. Всеки трябва да има къде да се подслони.

— Имат на разположение катедралата — каза Катрин.

Бяхме я отминали. Стигнахме до края на площада и погледнахме назад към катедралата. Беше хубава в мъглата. Стояхме пред един магазин за кожени изделия. На витрината имаше ботуши, една раница и скиорски обувки. Всяко нещо беше изложено отделно — раницата в средата, ботушите от едната страна, обувките от другата. Кожата тъмнееше, излъскана като дълго употребявано седло. Отраженията на електрическите светлини грееха върху матовата лъскава кожа.

— Някой път ще отидем на ски.

— След два месеца започва ски-сезонът в Мюрен — каза Катрин.

— Хайде да отидем.

— Хайде — съгласи се тя. Минахме и край други витрини и свихме в една странична уличка. — Никога не съм идвала тук.

— Оттук минавах за болницата — казах аз.

Уличката беше тясна и ние вървяхме от дясната страна. Разминавахме се с много хора в мъглата. Витрините на всички магазини, покрай които минавахме, светеха. Загледахме се в купчината сирена на една витрина. Аз се спрях пред оръжейното магазинче.

— Да влезем за малко. Трябва да купя нещо.

— Какво?

— Пистолет.

Влязохме. Откопчах колана си и го сложих заедно с празния кобур на стъклото. Зад щанда стояха две жени. Те донесоха няколко пистолета.

— Трябва да пасва в кобура — казах аз, като го отворих. Кобурът беше от сива кожа, бях го купил на старо, за да го нося из града.

— Добри пистолети ли са тези? — попита Катрин.

— Всички са почти еднакви. Мога ли да изпробвам този? — запитах аз жената.

— Сега няма къде да стреляте — отвърна тя. — Но пистолетът е много добър. Няма да сбъркате с него.

Отместих предпазителя и дръпнах затвора. Спусъкът не беше мек, но се движеше плавно. Прицелих се и пак дръпнах.

— Употребяван е — каза жената. — Беше на един офицер, отличен стрелец.

— Вие ли му го продадохте?

— Да.

— Как попадна отново при вас?

— Донесе го ординарецът му.

— Може и моят да е тук — казах аз. — Колко струва?

— Петдесет лири. Много е евтино.

— Добре. Искам също два резервни пълнителя и една кутия патрони.

Тя извади всичко изпод витринката.

— Нямате ли нужда от сабя? — попита тя. — Имам саби от втора ръка, много евтини.

— Отивам на фронта — казах аз.

— О, тогава нямате нужда от сабя — каза тя.

Платих пистолета и патроните, заредих пълнителя и го поставих на място, пъхнах пистолета в празния кобур, напълних двата пълнителя и ги поставих в кожените джобчета на кобура, после препасах колана. Той увисна под тежестта на пистолета. Все пак, казах си, по-добре е да имаш пистолет от армейски образец. Винаги ще му намериш патрони.

— Сега сме напълно въоръжени — казах аз. — Трябваше да свърша тази работа. Моя го откраднаха, докато ме пренасяха до болницата.

— Дано този да е добър — каза Катрин.

— Нещо друго да желаете? — попита жената.

— Мисля, че не.

— Пистолетът е с шнур — каза тя.

— Да, забелязах.

Жената искаше да ми продаде още нещо.

— Не ви ли трябва свирка?

— Мисля, че не.

Жената каза довиждане и ние излязохме на улицата. Катрин погледна витрината. Жената ни наблюдаваше отвътре и ни кимна с глава.

— Какви са тези дървени стойки с огледалцата по тях?

— С тях примамват птички. Забиват ги из полето, въртят ги, чучулигите ги виждат и долитат, а италианците ги стрелят.

— Изобретателен народ — каза Катрин. — Вие в Америка не ходите на лов за чучулиги, нали, мили?

— Специално за чучулиги, не.

Пресякохме улицата и тръгнахме по отсрещната страна.

— Сега съм по-добре — каза Катрин. — Когато тръгнахме, бях много зле.

— Винаги сме добре, когато сме заедно.

— Винаги ще бъдем заедно.

— Да, само че в полунощ заминавам.

— Не мисли за това, мили.

Вървяхме по улицата. В мъглата светлините жълтееха.

— Не си ли уморен? — попита Катрин.

— А ти?

— Не съм. Приятно е да походиш.

— Но да не прекалявам.

— Няма.

Свърнахме в една неосветена уличка и закрачихме по нея. Спрях се и целунах Катрин. Докато я целувах, усетих ръката й на рамото си. Тя се бе загърнала с пелерината ми, тъй че и двамата бяхме покрити с нея. Стояхме на уличката, опрени на един висок зид.

— Да отидем някъде — казах аз.

— Добре — отговори Катрин.

Продължихме по уличката и излязохме на друга, по-широка улица, която водеше край един канал. На отсрещната страна имаше тухлен зид и сгради. Пред нас, в дъното на улицата, видях трамвай, който минаваше по един мост.

— На моста можем да вземем файтон — казах аз.

Отидохме на моста и зачакахме в мъглата. Минаха няколко трамвая, пълни с хора, които се прибираха. Зададе се и един файтон, но в него имаше някакъв човек. Заръмя.

— Да вървим пеш или да вземем трамвая — предложи Катрин.

— Ей сега ще дойде някой — казах аз. — Оттук минават много.

— Ето един — каза тя.

Файтонджията спря коня и спусна металния показалец на брояча. Гюрукът беше вдигнат, а по плаща на файтонджията се стичаха капки. Мокрият му цилиндър лъщеше. Седнахме отзад в тъмното под гюрука.

— Къде му каза да кара?

— На гарата. Срещу гарата има един хотел, където можем да отидем.

— Може ли в хотела така? Без багаж?

— Може — казах аз.

Дълго пътувахме под дъжда по разни странични улички.

— Няма ли да вечеряме? — каза Катрин. — Май че огладнявам.

— Ще вечеряме в стаята.

— Нямам нищо за преобличане. Дори нощница нямам.

— Ще купим — казах аз и извиках на файтонджията: — Карайте по улица „Манцони“.

Той кимна и на първата пресечка сви вляво. Като излязохме на главната улица, Катрин се заоглежда за магазин.

— Ето — каза тя.

Викнах на файтонджията да спре. Катрин слезе, прекоси тротоара и се скри вътре. Аз останах да я чакам във файтона. Валеше, лъхаше ми от мократа улица и запотения кон под дъжда. Катрин се върна с един пакет, качи се и продължихме.

— Голяма прахосница съм, мили — каза тя, — но нощницата е хубава.

Пред хотела помолих Катрин да почака във файтона, а аз влязох да говоря с управителя. Стаи имаха колкото искаш. Излязох пак навън, платих на файтонджията и влязохме с Катрин. Пиколото носеше пакета. Управителят с поклон ни покани в асансьора. Накъдето погледнеш — червен плюш и месинг. Управителят ни придружи в асансьора.

— Monsieur и madame в стаята си ли желаят да вечерят?

— Да, изпратете ни менюто, моля.

— Желаете ли нещо по-специално за вечеря? Дивеч, суфле?

Асансьорът изкачи три етажа, прищраквайки на всеки, последно прищракване и спря.

— Какъв дивеч имате?

— Мога да ви предложа фазан или глухар.

— Глухар — казах аз.

Тръгнахме по коридора. Килимът беше протрит. Имаше много врати. Управителят се спря пред една, отключи и я отвори.

— Заповядайте. Чудесна стая.

Пиколото сложи пакета на масата в средата на стаята. Управителят вдигна пердетата.

— Навън е мъгливо — каза той.

Мебелите бяха в червен плюш. Имаше много огледала, два стола и голямо легло с атлазена покривка. Една врата водеше към банята.

— Ще ви изпратя менюто — каза управителят, поклони се и излезе.

Отидох до прозореца и погледнах навън, после дръпнах един шнур и плътните плюшени завеси се спуснаха. Катрин седеше на леглото и гледаше кристалния полилей. Беше си свалила шапката и косите й блестяха на светлината. Тя се видя в едно от огледалата и посегна към косата си. Аз я виждах в три други огледала. Изглеждаше умислена. Пелерината и се свлече на леглото.

— Какво има, мила?

— Досега не се бях чувствувала като уличница — каза тя.

Отидох до прозореца, дръпнах завесите и се загледах навън. Не си го бях представял така.

— Не си уличница.

— Знам, скъпи. Но не е приятно да се чувствуваш такава. — Гласът й беше сух и безизразен.

— Това е най-хубавият хотел, в който можехме да отидем.

Загледах се през прозореца. Отвъд площада бяха светлините на гарата. По улицата минаваха файтони, виждаха се дърветата в парка. Мократа настилка отразяваше светлините на хотела. По дяволите, мислех си аз, защо трябваше тъкмо сега да се караме?

— Ела тук, моля те — каза Катрин. Гласът й отново беше станал естествен. — Ела, аз пак съм добро момиче.

Погледнах към леглото. Тя се усмихваше. Приближих се, седнах до нея и я целунах.

— Ти си моето добро момиче.

— Вярно е, че съм твоя — каза тя.

След като вечеряхме, ни стана добре, а после бяхме много щастливи и за кратко време стаята беше като наш дом. Стаята ми в болницата беше станала наш дом по същия начин.

Докато вечеряхме, Катрин седеше наметната с моята куртка. Бяхме много гладни и храната беше хубава, изпихме една бутилка „Капри“ и една „Сант Естеф“. Аз изпих повечето, но Катрин също пи и се развесели. Поднесоха ни глухар с картофено суфле и пюре от кестени, салата и цабалионе^[1] за десерт.

— Добра си е стаята — каза Катрин. — Чудесна стая. Тук трябваше да изкараме цялото време, откакто сме в Милано.

— Смешна стая. Но е приятна.

— Хубаво нещо е развратът — каза Катрин. — Хората, които му се отдават, изглежда, го правят с вкус. Този червен плюш е наистина много хубав. Съвсем подходящ. И огледалата са чудесни.

— Ти си едно мило момиче.

— Питам се как ли ще е да се събудиш сутрин в такава стая. Но, общо взето, чудесна стая е.

Налях си още една чаша „Сант Естеф“.

— Ще ми се да направим нещо наистина греховно — каза Катрин. — Всичко, което вършим, изглежда тъй просто и невинно. Не мога да повярвам, че вършим нещо лошо.

— Ти си славно момиче.

— Просто съм много гладна. Страшно съм гладна.

— Ти си едно простодушно и добро момиче.

— Наистина обичам простите неща. Ти единствен го разбра.

— Веднъж, току-що се бяхме запознали, си мечтаех цял следобед как отиваме заедно в хотел „Кавур“ и как прекарваме там.

— Доста нахално от твоя страна! Но този хотел не е „Кавур“, нали?

— Не е, там не биха ни приели.

— Един ден ще ни приемат. Ето в какво се различаваме с теб, мили. Аз никога за нищо такова не съм си мислила.

— Съвсем никога?

— Е, съвсем малко — каза тя.

— Ти си чудесно момиче.

Налях си още една чаша.

— Аз съм простодушно момиче — каза Катрин.

— Отначало не ми се стори такава. Мислех те за смахната.

— Наистина бях малко смахната. Но не в смисъл да правя усложнения. Това не те смути, нали, мили?

— Велико нещо е виното — казах аз. — Кара те да забравяш всичко лошо.

— Хубаво нещо е — съгласи се Катрин, — но от него баща ми получи много лоша подагра.

— Ти имаш баща?

— Да — каза Катрин, — и е болен от подагра. Няма да се наложи да се запознаваш с него. А ти нямаш ли баща?

— Не, имам само втори баща.

— Дали ще го харесам?

— Няма да се наложи да се запознаваш с него.

— Така ни е хубаво заедно — каза Катрин. — Вече нищо друго не ме интересува. Толкова съм щастлива че съм ти жена.

Сервитьорът влезе и прибра нещата от масата. Малко след това така се умълчахме, че се чуваше как ръми дъждът. Долу на улицата изсвири автомобилен клаксон.

— „Но подир мен във вечен бяг препуска времето на вихрен впряг“ — издекламирах аз.

— Знам го това стихотворение — каза Катрин. — То е от Марвъл^[2]. Разказва се за едно момиче, което не искало да бъде с мъж.

Чувствувах главата си съвсем бистра и исках да поговорим за някои конкретни неща.

— Къде ще родиш бебето?

— Не знам. Ще търся най-доброто място.

— Как ще го уредиш?

— Колкото мога по-добре. Не се безпокой, мили. Може би ще имаме няколко бебета, докато свърши войната.

— Още малко, и ще трябва да тръгвам.

— Знам. Ако искаш, върви още сега.

— Не.

— Тогава не се притеснявай, мили. Досега беше толкова мил, а ето че почваш да се притесняваш.

— Няма. Ще ми пишеш ли често?

— Всеки ден. Четат ли ви писмата?

— Не знаят английски дотолкова, че да е от значение.

— Ще ги пиша така, че да са неразбираеми — каза Катрин.

— Но да не са съвсем неразбираеми.

— Няма, само малко.

— Май че е време да тръгваме.

— Добре, мили.

— Не ми се тръгва от това наше уютно кътче.

— И на мен.

— Но трябва да вървим.

— Да, устроим ли се някъде, все не е за дълго.

— И това ще стане.

— Ще съм приготвила едно хубаво кътче за теб, когато се върнеш.

— Може много скоро да се върна.

— Възможно е да те ранят съвсем мъничко в стъпалото.

— Или в крайчеца на ухото.

— Не, искам ушите ти такива, каквито са.

— А стъпалата не, така ли?

— Те вече са ранявани.

— Трябва да тръгваме, мила. Наистина.

— Добре. Ти пръв.