Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (27)

Глава двадесет и седма

Събудих се, когато Риналди се върна, но той не ми заговори и аз пак заспах. Сутринта се облякох и тръгнах преди зори. Риналди не се събуди, когато излизах.

Не бях виждал Байнсица и ми беше странно да изкачвам склона, на който преди бяха австрийците, покрай реката отвъд мястото, където ме бяха ранили. Имаше един нов стръмен път и много камиони по него. По-нагоре пътят не беше вече тъй стръмен и през мъглата прозираха гори и скатове. Тези гори ги бяха превзели бързо, без да успеят да ги унищожат. По-нататък, където хълмовете не прикриваха пътя, той минаваше под маскировъчен тунел и свършваше при едно разрушено село. Оттам нагоре започваха позициите. Наоколо имаше много артилерия. Къщите бяха напълно срутени, но всичко беше много добре организирано и навсякъде имаше пътепоказатели. Намерихме Джино, той ни даде кафе, после тръгнах с него, поговорих с този-онзи и огледах постовете. От Джино разбрах, че английските коли работели по-нататък, в Равне. Той се възхищаваше от англичаните. Артилерията продължавала да се обажда от време на време, но нямало много ранени. Тъй като дъждовете започнали, скоро щяло да има много болни. Говорело се, че австрийците ще атакуват, но той не вярвал. И за нас се говорело, че ще атакуваме, но след като не са докарали подкрепления — едва ли, поне засега. С храната били зле, върне ли се в Гориция, ще се наяде като хората. Какво съм вечерял снощи? Казах му и той се възхити. Особено впечатление му направи десертът. Не го описах подробно, казах му само, че съм ял някакво dolce, и той си въобрази, че е било нещо кой знае какво, а не хлебно реване.

Зная ли къде ще го пратят? Отговорих, че не зная, но някои от колите ни са в Капорето. Той се надяваше да го изпратят там. Било приятно градче, харесвали му високите планини околовръст. Той беше добро момче и очевидно всички го обичаха. Каза, че ако някъде е било ад, това било на Сан Габриеле, както и при атаката отвъд Лом^[1], която взела лош обрат. Австрийците имали много артилерия в горите по хребета Тернова над нас и нощем пътищата били под силен обстрел. Имало една батарея от морски оръдия, които му действували на нервите. Щял съм да ги позная по това, че снарядите им не долитат по крива траектория, а са с право мерене. Чуваш изстрела и едновременно с него — свистенето. Обикновено стреляли по две оръдия наведнъж, едно след друго, и при взрива се разлитали огромни шрапнели. Показа ми един — гладко, назъбено парче метал, дълго повече от педя. Металът приличаше на бабит^[2].

— Може да не са чак толкова опасни — каза Джино, — но ме стряскат. Като ги чуеш, все едно, че право към теб идват. Гръм и едновременно с него свистене и експлозия. Какво от това, че си оцелял, след като умираш от страх?

Каза, че в окопите срещу нас имало хървати, а също и маджари. Нашите войски все още били разгърнати за настъпление. Ако австрийците атакуват, нямаме нито телени заграждания като хората, нито тил. Имало добри места за отбранителни позиции по възвишенията около платото, но нищо подготвено. Впрочем как ми се струва Байнсица?

— Представях си местността по-равна, повече като плато. Не очаквах, че ще е толкова пресечена.

— Alto piano^[3] — каза Джино, — но не и piano^[4].

Върнахме се в приземието на къщата, където той живееше. Казах му, че според мен по-лесно е да се отбранява плоскогорие, където имаш някаква дълбочина в тил, отколкото верига от възвишения. Не е по-трудно да атакуваш в планина, отколкото на равнинната местност, настоявах аз.

— Зависи от планините — възрази той. — Ами Сан Габриеле?

— Да, но лошото е станало горе, на равното. Изкачили се сравнително лесно.

— Не чак толкова лесно.

— Да — казах аз, — но там случаят е особен, това беше не планина, а крепост. Австрийците я укрепяваха години.

Мисълта ми беше, че от тактическо гледище, щом имаш придвижване, безсмислено е да задържиш фронтовата линия на верига възвишения, защото могат да те ударят с обход. Трябва да си подвижен, а възвишенията не са. После, стреляш ли от високо, огънят ти обикновено минава над противника и бие зад него. Обходят ли те във фланг, най-добрите ти части остават по височините. На планинска война вяра да нямаш. Добавих, че доста съм размишлявал това. Ти клечиш на една височина, врагът на друга, но стане ли горещо, всеки се смъква долу на равното.

— Ами какво ще правиш, ако имаш планинска граница? — възрази той.

Отговорих, че този въпрос още не съм го решил, и двамата се засмяхме.

— Но в старо време — добавих аз — австрийците винаги са ги били във Веронския четириъгълник^[5]. Оставяли ги да слязат в равнината и там ги отупвали.

— Да — каза Джино, — но ония били французи, а стратегическите проблеми по-лесно ги решаваш, когато се биеш на чужда земя.

— Така е — съгласих се аз. — Към родината си не можеш да подхождаш тъй научно.

— Русите го направиха, за да хванат Наполеон в капана.

— Да, но имат много земя. Отстъпѝ в Италия, за да примамиш Наполеон в клопка, и ще се намериш в Бриндизи.

— Отвратителен град — каза Джино. — Бил ли си някога там?

— Само пътем.

— Патриот съм — каза Джино, — но не обичам нито Бриндизи, нито Таранто.

— А Байнсица обичаш ли?

— Това е свещена земя — каза той. — Само да се раждаха повече картофи. Знаеш ли, като дойдохме тук, намерихме ниви с картофи, засадени от австрийците.

— Толкова ли е зле със снабдяването?

— На мен храната все не ми достигаше, но аз ям много и все пак не умрях от глад. Офицерската храна е средна работа. На предните линии хранят добре, но за останалите няма. Някъде нещо куца. Би трябвало да има достатъчно храна.

— Интендантските плъхове я продават другаде.

— Да, за батальоните от първа линия всичко, а за другите, дето са по-назад, не стига. Изядоха всичките картофи на австрийците и кестените от горите. Трябва да хранят по-добре. Всички сме големи гладници. Убеден съм, че храна има. Лошо е за войниците да не си дояждат. Забелязал ли си, че с празен стомах разсъждаваш по-иначе?

— Да — съгласих се аз, — това няма да ти донесе победа, но поражение като нищо.

— Да не говорим за поражения. Премного такива приказки се чуват. Каквото беше направено през лятото, не може да е било напразно.

Замълчах. Думите „свещен“, „славен“, „жертва“, и „напразно“ винаги са ме притеснявали. Бяхме ги чували, понякога застанали под дъжда и от такова разстояние, че само като изкрещят някоя дума по-силно, тогава стига до слуха ти, бяхме ги чели в прокламации, върху които разлепвачите отдавна бяха налепили други прокламации, и бях видял, че нищо не е свещено и че в славното няма слава, а жертвите са като в чикагските кланици, само че тук месото го погребват. Много думи бяха станали противни да ги слушаш и в края на краищата само названията на места запазваха своето достойнство. И още — някои числа и дати. Само те, заедно с географските названия, все още значеха нещо. Отвлечените понятия като „слава“, „чест“, „храброст“, „свещен“ бяха непристойни в сравнение с неизменните названия на селата, номерата на пътищата и полковете, имената на реките, датите. Джино беше патриот и понякога казваше неща, които ни караха да се чувствуваме чужди, но той беше добро момче и аз разбирах патриотизма му. Той си беше родѐн патриот. Двамата с Педуци потеглиха с колата обратно към Гориция.

Бурята вилня целия ден. Вятърът шибаше дъжда и навсякъде имаше локви и кал. Мазилката на разрушените къщи беше сива и мокра. Привечер дъждът спря и от пост номер две виждах голата и мокра есенна земя, заоблачените възвишения и как капките се стичат по мократа сламена маскировка на пътя. Слънцето се показа и преди да залезе, освети оголените гори зад хребета. Имаше много австрийски оръдия в горите на този хребет, но само някои стреляха. Наблюдавах кълбата шрапнелен дим, които се появяваха в небето, над една полуразрушена селска къща близо до предната линия — пухкави кълба с бледожълтеникав пламък в средата. Светва, гръм, после облачето губи топчестата си форма и вятърът го разсейва. Развалините и пътят край полуразрушената къща, където беше разположен постът, бяха обсипани със шрапнелни парчета, но този следобед поста не го бомбардираха. Натоварихме две коли и се понесохме надолу по пътя през маскировъчния тунел, между чиито пролуки се прокрадваха последните лъчи на слънцето. Докато излезем на открития път зад превала, слънцето залезе. Продължихме спускането по открития път, който описа завой, и когато пак се скри под четвъртития свод от рогозки, отново заваля.

През нощта излезе вятър и в три часа сутринта заваля като из ръкав, започна артилерийски обстрел и хърватите настъпиха през планинските ливади и горички към нашите позиции. Сражаваха се в тъмнината под дъжда и контраатаката на уплашените войници от втората линия ги отхвърли. По цялата линия на фронта избухваха снаряди, излитаха ракети в дъжда, стреляха пушки и картечници. Хърватите не се върнаха повече, наоколо пак притихна и между поривите на вятъра и дъжда долиташе тътенът на силен артилерийски огън далеч на север.

Ранените заприиждаха към пункта — едни на носилки, други вървяха, трети другарите им ги носеха на гръб през полето. Бяха вир-вода и много уплашени. Напълнихме две коли с тежко ранени на носилки, които изнасяха от приземието на превързочния пункт, и когато затворих вратата на втората кола и нагласих скобката, усетих върху лицето си как дъждът се обръща в сняг. Снежинките падаха тежки и бързи в дъжда.

Призори бурята продължаваше, но снегът бе спрял. Беше се стопил, както падаше на мократа земя, и сега пак валеше дъжд. След разсъмване пак ни атакуваха, но без успех. През целия ден очаквахме следващата атака, но тя започна едва по залез слънце. Започнаха да ни обстрелват на южния фланг откъм гористия хребет, където бяха австрийските оръдия. Очаквахме да обърнат огъня и към нас, но нищо не се случи. Стъмваше се. Обадиха се нашите оръдия откъм полето зад селото и снарядите се устремяваха в далечината с успокоително свистене.

Заговори се, че атаката на юг не успяла. Тази нощ неприятелят не атакува, но плъзна слух, че направил пробив на север. През нощта ни съобщиха да се приготвим за отстъпление. Каза ми го капитанът от превързочния пункт. Бил получил сведение от щаба на бригадата. Малко по-късно той се върна от телефона и каза, че не било вярно. Бригадата имала заповед да задържи на всяка цена линията Байнсица. Попитах го за пробива и той ми каза, че според сведенията на бригадния щаб австрийците били пробили фронта на Двадесет и седми армейски корпус в направление Капорето. На север през целия ден се водили ожесточени боеве.

— Ако тези копелета не удържат, спукана ни е работата — каза той.

— Атакуват германци — каза един от лекарите.

Думата германци всяваше страх. Нямахме желание да си имаме работа с тях.

— Дошли са петнадесет немски дивизии — добави лекарят. — Пробили са и ще ни отрежат пътя за отстъпление.

— От бригадния щаб нареждат да задържим тази линия. Казват, че пробивът не е сериозен и ще трябва да удържим фронта от Монте Маджоре през планината.

— Кой им е казал?

— От дивизионния щаб.

— И заповедта да отстъпим е от дивизионния щаб.

— Ние сме под командуването на щаба на армията — казах аз, — но тук съм под ваше командуване. И, естествено, кажете ли ми да тръгна, ще тръгна, но изяснете какви точно са заповедите.

— Заповедите са такива, че ще останем тук. А вие ще превозвате ранените оттук до разпределителния пункт.

— Понякога ги превозваме и от разпределителния пункт до полевите болници — казах аз. — Но понеже никога не съм виждал отстъпление, обяснете ми в случай на отстъпление как се евакуират всички ранени?

— Не се евакуират всички. Вземат се колкото е възможно, а другите остават.

— Какво ще натоваря в колите?

— Болничния инвентар.

— Разбрано — казах аз.

На следващата нощ отстъплението започна. Узнахме, че немците и австрийците пробили фронта на север и слизали от планината към Чивидале и Удине. Отстъпвахме методично, мокри и мрачни. Движехме се бавно в нощта по задръстените пътища, срещахме пехотинци, които вървяха под дъжда, оръдия, конски коли, мулета, камиони — всичко се оттегляше от фронта. Безпорядъкът не беше по-голям, отколкото когато настъпвахме.

Същата нощ ние помагахме да се евакуират полевите болници в по-малко разрушените села по платото, извозихме ранените по крайречния път до Плава, а на другия ден сновахме под дъжда да евакуираме болниците и разпределителния пост от Плава. Валеше безспир и армията от Байнсица се спусна от платото под октомврийския дъжд и премина реката там, където през пролетта същата тази година бяха започнали големите ни победи. Пристигнахме в Гориция на другия ден по пладне. Вече не валеше и градът беше почти празен. Когато минавахме, товареха на един камион момичетата от войнишкия публичен дом. Бяха седем, със шапки и палта, носеха малки куфари. Две от тях плачеха. Едно от другите ни се усмихна, показа си езика и го завъртя. Беше чернооко, със сочни устни.

Спрях колата и отидох да поговоря със съдържателката. От нея разбрах, че момичетата от офицерския дом били тръгнали рано сутринта. Закъде? За Конеляно, обясни тя. Камионът потегли. Момичето с дебелите устни пак се изплези. Съдържателката махна с ръка. Двете други продължаваха да плачат. Останалите любопитно оглеждаха града. Върнах се в колата.

— Трябваше да тръгнем с тях — каза Бонело. — Щяхме да пътуваме весело.

— Пак ще е весело — казах аз.

— Ще бъде отвратително.

— Тъкмо това имах предвид.

Свърнахме по алеята към вилата.

— Ще ми се да съм там, когато тия момиченца се качат и почнат работа, та и аз да кача нещо.

— Така веднага?

— Разбира се. Кой от Втора армия не познава мадам?

Спряхме пред вилата.

— Наричат я майка игуменка — каза Бонело. — Момичетата са нови, но нея всички я знаят. Изглежда, докарали са ги тъкмо преди отстъплението.

— Тяхното не се губи.

— Не, разбира се. Ще ми се някоя да ми падне гратис. Иначе се плаща много. Правителството ни експлоатира.

— Закарай колата на механиците да я прегледат — казах аз. — Смени маслото, провери диференциала. Напълни резервоара и легни да поспиш.

— Слушам, господин лейтенант.

Вилата беше празна. Риналди беше заминал с болницата. Майорът бе отвел медицинския персонал с щабната кола. На прозореца ми бяха оставили бележка да натоваря в колите инвентара, струпан във вестибюла, и да се отправя към Порденоне. Механиците бяха заминали. Върнах се в гаража. Пристигнаха и другите две коли и шофьорите им слязоха. Започваше отново да вали.

— Толкова ми се спи, че от Плава насам три пъти заспивах — каза Пиани. — Какво ще правим сега?

— Ще сменим маслото, ще ги гресираме, ще им напълним резервоарите, после ще ги докараме пред къщата да натоварим този куп вехтории, дето са ни го оставили.

— И веднага тръгваме?

— Не, ще поспим три часа.

— Слава богу, че ще дремнем — каза Бонело. — Едва стоях буден на волана.

— Как е твоята кола, Аймо? — попитах аз.

— Наред е.

— Дайте ми един гащеризон, ще ви помогна за маслото.

— Няма нужда, господин лейтенант, това е дребна работа. Идете да си приготвите нещата.

— Те са готови — казах аз. — Ще отида да изкарам навън инвентара, който са ни оставили. Щом свършите с колите, докарайте ги отпред.

Колите спряха пред входа и ние натоварихме болничното имущество, струпано във вестибюла. Когато го вкарахме всичкото, оставихме трите коли на дъжда под дърветата и влязохме във вилата.

— Накладете огън в кухнята и си изсушете дрехите — казах аз.

— Мокри, сухи, все едно — каза Пиани. — Искам да спя.

— Аз ще легна на леглото на майора — каза Бонело. — Ще спя на възглавницата на началството.

— Все ми е едно къде ще спя — каза Пиани.

— Тук има две легла — казах аз, като отворих вратата.

— Винаги съм се чудил какво ли има в тази стая — каза Бонело.

— Това беше стаята на стария шаран.

— Вие двамата спете тук — казах аз. — Аз ще ви събудя.

— Ако вие се успите, австрийците ще ни събудят, господин лейтенант — каза Бонело.

— Няма да се успя — отвърнах аз. — Къде е Аймо?

— Отиде в кухнята.

— Хайде, лягайте — подканих ги аз.

— Лягам — каза Пиани. — Цял ден спах седешком. Очите ми сами се затваряха.

— Свали си ботушите — каза Бонело, — това е леглото на стария шаран.

— Да си гледа работата старият шаран.

Пиани се изтегна с калните си обувки и подложи ръка под главата. Отидох в кухнята. Аймо беше запалил печката и сложил на нея съд с вода.

— Рекох да направя спагети — каза той. — Ще сме гладни, като се събудим.

— Не ти ли се спи, Бартоломео?

— Не чак толкова. Заври ли водата, оставям я. Огънят сам ще си изгасне.

— По-добре поспи — посъветвах го аз. — Имаме сирене и консерви с месо.

— По-хубаво да има нещо топло за тия двама анархисти. А вие си легнете, господин лейтенант.

— Има едно легло в стаята на майора.

— Спете вие там.

— Не, ще се кача в старата си стая. Искаш ли да пийнеш нещо, Бартоломео?

— Когато тръгнем, господин лейтенант. Сега няма смисъл.

— Ако се събудиш след три часа и аз още не съм станал, ще ме събудиш, нали?

— Нямам часовник, господин лейтенант.

— В стаята на майора има стенен часовник.

— Добре.

Прекосих трапезарията и вестибюла и се изкачих по мраморната стълба до стаята, в която бях живял с Риналди. Навън валеше. Отидох до прозореца и погледнах. Стъмваше се, видях трите коли, наредени под дърветата. Беше студено, по клоните се стичаха капки. Проснах се на леглото на Риналди и потънах в сън.

Преди да тръгнем, ядохме в кухнята. Аймо беше сварил една тенджера макарони с накълцан лук и месо от консерва. Насядахме около масата и изпихме две бутилки от виното, което бяха оставили в избата на вилата. Навън беше тъмно и продължаваше да вали. Пиани клюмаше до масата.

— По̀ е добре да отстъпваш, отколкото да настъпваш — каза Бонело. — Като отстъпваме, пием барберско.

— Сега да, а утре може и дъждовна вода да пием — каза Аймо.

— Утре сме в Удине. Ще пием шампанско. Там са лежачите. Събуди се, Пиани! Утре ще пием шампанско в Удине!

— Буден съм — каза Пиани. Той си сипа макарони и месо. — Не можа ли да намериш доматен сос, Барто?

— Няма — отговори Аймо.

— Ще пием шампанско в Удине — каза Бонело.

Той напълни чашата си с прозрачното червено вино.

— Дано не трябва да пием… докато стигнем в Удине — каза Пиани.

— Хапнахте ли достатъчно, господин лейтенант? — попита Аймо.

— Напълно. Подай ми шишето, Аймо.

— Приготвил съм по една бутилка на всеки за из път — каза Аймо.

— Ти спа ли изобщо?

— Аз спя малко. Подремнах.

— Утре ще спя в Царско легло — каза Бонело. Той се беше развеселил.

— Утре може да спим и в… — каза Пиани.

— Ще спя с царицата — каза Бонело и ме погледна, за да види как приемам шегата.

— Ще спиш с… — прозя се Пиани.

— Това е предателство, господин лейтенант. Не е ли предателство?

— Я мълчете — казах аз. — Пихте по глътка и се забравихте.

Вън дъждът се беше усилил. Погледнах си часовника. Беше девет и половина.

— Време е да потегляме — казах аз, като станах.

— С кого ще пътувате, господин лейтенант? — попита Бонело.

— С Аймо. Ти ще караш след нас, а след теб Пиани. Ще тръгнем по пътя за Кормонс.

— Страх ме е да не заспя — каза Пиани.

— Тогава ще седна при теб. След нас Бонело, после Аймо.

— Най-добре така — съгласи се Пиани, — щото много ми се спи.

— Аз ще карам, а ти ще поспиш.

— Не, мога да карам, щом знам, че някой ще ме събуди, ако заспя.

— Аз ще те събудя. Угаси лампата, Барто.

— Дай да ги оставим! — каза Бонело. — Тук повече няма да се върнем.

— Имам едно сандъче в стаята си — казах аз. — Ще ми помогнеш ли да го свалим, Пиани?

— Ние ще го свалим — спря ме Пиани. — Ела, Алдо.

Той излезе в коридора с Бонело. Чух ги как се качват по стълбите.

— Не ни беше лошо тук — каза Бартоломео Аймо. Той пъхна две бутилки вино и половин пита сирене в раницата си. — Никога няма да намерим такова място. Накъде ще отстъпваме, господин лейтенант?

— Казват, че зад Таляменто. Болницата и щабът ще бъдат в Порденоне.

— Тук е по-хубаво от Порденоне.

— Не познавам Порденоне — казах аз. — Само съм минавал.

— Не е нещо особено — каза Аймо.